Магьосническа кръв

ДВАДЕСЕТ И ДВЕ

ОСТРИ НОКТИ ПРОРЯЗАХА КОЖАТА И. БОЛКАТА беше нищо в сравнение със силното засмукване в центъра на гръдния й кош, където силата й беше издърпвана от нея като корени, изтръгвани от земята. Кръв се изливаше от тялото й, сякаш се проливаше психически. Тя не можеше да направи нищо, не можеше да мисли или да мърда някоя част от тялото си — хваната като плячка на паяк, с демонска отрова, течаща във вените й.

Заклещена в демонската тясна, мрачна прегръдка.

… дрехи докоснаха бузата й и миризмата на мухъл от килера изпълни носа й…

Изабел се изправи до седнало положение в леглото си, изпъната като струна, дишайки тежко. Обля я пот. Сложи ръка в центъра на гръдния си кош, търсейки отчаяно пулса на магията си. Изтръгна нишка, малка струйка, улавяйки малкото влага във въздуха около себе си. Сърцето й биеше толкова силно, че тя се страхуваше от инфаркт, но нежното пулсиране на силата й я успокои.

Миризма погъделичка носа й — суха, земна, леко горчива.

Демон в стаята.

Изабел застана мирно и тихо. Дори дишането и спря, задържано в гърдите й от чист шок.

Никакво движение. Никакъв звук.

О, Богиньо, тя не беше готова.

Отвори уста, оставяйки кислорода да я изпълни.

— Бойл? Там ли си? — Думите й излязоха в тишината по-силни, отколкото очакваше. Нямаше треперене в тях. Изглежда цялото треперене беше в стомаха й.

— Ти възпрепятства плановете ми. — Гласът дойде от ъгъла и погледът й полетя натам, за да види масивна сянка. — Пазиш ключовете ми твърде внимателно.

Ключовете. Магьосниците, които бяха преди нея, да. Онези от списъка, който тя и Мика бяха изготвили. Изабел вмъкна нейните данни в анализа, оформяйки го така, че моделът беше с нейните точни магически характеристики. Това стесни кръга от потенциални жертви между нея и последните два магьосника, които Бойл беше взел, от 375 до 151.

Мика разкри измамата й, както тя беше сигурна, че ще стане, и тя беше принудена да разкрие тайната си. За защитата на братовчед си, той се беше съгласил да спазва ултиматума на Бойл между тях, въпреки че тя трябваше да спори с него на дълго и на широко, за да спази обещанието си. Той също се беше съгласил да премахне името й от регистъра. Тя и майка й се бяха появили в списъка с жертвите.

Томас спази клетвата си да пази тези от листата. Той доведе всички, които искаха да дойдат, в Сборището и постави охрана на останалите. Изабел предположи, че Бойл подбираше по-предизвикателни отвличания.

— Но не си сме спряла — продължи Бойл. — Главният ти магьосник не може да предпази всички възможни ключове. — Гласът му се понижи злокобно, когато проговори нататък. — И по-добре да не се беше опитвал да те предпази.

Сянката изчезна. Бойл го нямаше. Слабо шумолене дойде по посока на прозореца. Завесите леко помръднаха от повяването на бриза. Изабел не беше оставила прозореца отворен преди да си легне. Това беше начина на Бойл да я уведоми, че е бил в стаята, гледайки я как спи… манипулирайки сънищата й.

— Знаех си, че не си мъртъв, копеле такова! — изкрещя тя към прозореца. Гласът й прозвуча суров и изпълнен с отчаяние. Една част от нея се надяваше толкова силно Томас да го бе убил.

Изабел избута одеялата, изправи се и затвори прозореца, заключвайки го. За момент тя постоя, втренчила се в ранната сутрин към предния двор на Сборището.

Скоро.

Бойл може да дойде за нея всяка следваща нощ, всеки ден. Щеше дойде и да я хване в капана си, да отнеме свободата й, да я направи няма, неподвижна, безпомощна. Щеше да я остави в малко, тъмно пространство. Всичките й най-големи страхове.

Тя затвори очи. Богиньо, не искаше да умре по такъв начин.

Повдигна й се. Сложи ръка на устата си и побягна към банята. След като свърши, тя седна на пода и опря бузата си в хладния порцелан на ваната, дишайки тежко.

Всичко, което искаше, беше Томас. Искаше да си тръгне още сега и да отиде в стаята му, да пропълзи в леглото му и да го остави да я успокои. Но ако тази нощ беше нощта? Ако Бойл се върнеше, тогава тя щеше да постави Томас в опасност заради собствените си, егоистични желания.

Това беше проблемът. Въпросът беше спорен. Беше изгорила този мост. Беше свършила толкова добра работа с оставянето на дистанция между нея и Томас, беше като пикел през слънчевия й сплит всеки път щом той погледнеше към нея. Понякога уменията й в емпатия не й бяха приятели.

Беше време да се върне в апартамента си в града. Ако напуснеше сега, в средата на нощта, Томас даже нямаше да разбере, че я няма. Когато Бойл дойдеше за нея, тя искаше Томас колкото се може по-далеч от себе си. Въпреки, че я убиваше да го държи на една ръка разстояние, тя го правеше за неговата защита.

Каква ирония.

Иронично, че мъжът, който искаше да защити всички останали, беше този, когото тя защитаваше.

Изабел спусна ръка към бедрото си, където винаги пазеше скрита спринцовка, пълна с омагьосана течна мед. Най-малкото, може би щеше да вземе демона със себе си.

Тя се изтласка от пода на банята, изми си зъбите и опакова багажа. Тя отлагаше това, защото, алчно, не искаше да оставя толкова много пространство между нея и Томас. Това беше втората ирония за нощта, защото само допреди няколко седмици самата идея за Томас я правеше да се чувства хваната в капан. Сега всичко, което искаше, беше да остане с него. Но времето беше дошло. Малкото посещение на Бойл потвърди този факт.

Очевидно, живеенето на едно място с един мъж просто не й беше писано. Може би ако можеше да победи демона. Може би…

Тя не трябваше да обмисля „може би“-тата на този етап. Те бяха опасни.

Тя затвори вратата на стаята си в Сборището зад себе си и пристъпи в коридора, с чанта в ръката и меден нож в ножницата на китката. Тя не отиваше никъде без това или спринцовката през последните дни.

Точно когато чу ключалката да се заключва, телефонът в стаята звънна. Тя се втренчи във вратата, чудейки се дали трябва да отговори и реши обратното. Звъненето спря, но в джоба й мобилният й вибрираше.

Беше три сутринта! Мръщейки се, тя го извади и погледна кой се обажда. Беше Адам.

Тя го отвори.

— Ало?

— Изабел. — Дишането му звучеше напрегнато, сякаш бягаше докато говореше. — Нуждаем се от теб. Бойл е в Грибин. Преследва Стефан. — Щрак.

Изабел пусна чантата си и започна да бяга. Бойл беше тук. Това значеше, че имаше още един шанс да го убие, преди времето й да изтече. Щеше да сграбчи този шанс с две ръце.

Грибин изсмука магията й, веднага щом пресече прага, карайки я да изгуби равновесие и да се спъне. Тя се овладя в последния момент и, вкарвайки въздух във внезапно зажаднелите си дробове, се насочи и продължи. Пазачите я разпознаха и я пуснаха без коментар, казвайки й, че Томас е във вътрешността на сградата.

Нямаше нужда да й казват; тя можеше да усети Бойл. Самото му присъствие изправи космите на тялото й и някаква странна смесица от страх, ужас, мрачно предчувствие и надежда сви стомаха й. Богиньо, тя се надяваше, че Бойл има такава липса на сила, каквато те имаха на това място.

Беше на път да разбере.

Изабел стигна до етажа, където беше килията на Стефан, блъсна вратата и продължи да бяга. Зави при един ъгъл и зърна Томас и Адам. Томас се обърна към нея.

— Какво правиш тук?

— Адам ми се обади.

Той се обърна и прониза Адам с поглед.

— Мамка му, Адам! Какво си мислиш? Бойл я хвана сама два пъти и това не ти е достатъчно? — Томас се обърна към нея и се озъби: — Махай се от тук, Изабел.

— Ти ме помоли да ти помогна да хванем Бойл, Томас. Помниш ли? Това е моята работа, която ти ми определи в началото на тази бъркотия. Оставам. — Тя тръгна към него, гласът и стъпките й бяха стабилни. — Къде е Бойл? — Тя забеляза, че вратата на килията на Стефан беше отворена. Разтревожена, тя стоеше с отворена уста за момент, преди да извика: — По дяволите, къде е Стефан?

Томас се мръдна и й позволи да погледне в изолатора. Стефан седеше на пода с наведена глава. Кръв се изливаше в краката му, капейки от рана на главата му. Дупки в затворническото му облекло разкриваха крака му и гръдния му кош.

Защо Бойл искаше Стефан? Стефан не беше в списъка с потенциални жертви, освен ако не бяха сбъркали в анализа. Но с нея, вмъкната като последна жертва, имаше малка вероятност.

— Отблъснахме демона — отговори Адам. — Бойл изчезна и Джак, Ингрид, Тео и останалите тръгнаха след него. Ние охраняваме Стефан в случай, че се върне.

Изабел се изсмя кратко и горчиво.

— Ние охраняваме Стефан? — После тя изкрещя: — Дъскоф са причината Бойл да е

тук!

— Имаме споразумение. — Думите на Томас изплющяха като камшик и я накараха да трепне. — Той остава жив, докато Бойл не умре.

Ръмжене надолу по коридора зад нея прекъснаха отговора на Изабел. То изпрати тръпка по гръбнака й и й напомни за всички онези страшни истории, които Анджела й разказваше, когато бяха деца. Чудовището в мазето беше истинско и идваше право към нея.

Томас направи няколко стъпки към нея, страхът за безопасността й беше ясен на лицето му. Още едно ръмжене изригна зад нея, този път по-близо. Томас се протегна за нея, но тя се отдръпна от него. Бойл не можеше да я убие. Все още не. Тя беше в най-голяма безопасност от всички тях в момента.

В същото време Бойл се появи откъм ъгъла, излъчващ заплаха. Изабел се втренчи за момент, смрадта на демонска магия беше силна в носа й. Това отговаряше на въпроса дали имаше магически способности в Грибин или не.

Тя се чувстваше гола без магията си, оголена до кокал. Въпреки че силите им не бяха ефективни върху Бойл, да няма връзка с нея на това място я караше да се чувства като алуминиево фолио, лесно мачкащо се.

Кръв бликаше от едната страна на демона, където някой беше извадил меч срещу него. Той погледна към Томас, но погледът му се закова на Изабел, масивният му гръден кош се надигаше тежко, очите му бях червени.

— Стойте настрана. Дошъл съм за вещера.

— Не може да го вземеш, Бойл — каза Изабел, ръката й се премести към ръкава й, където беше скрит ножът. Тя не можеше да повярва, че тези думи току-що бяха излезли от устата й.

Той наклони глава настрани.

— Не разбирам. Убивам го за теб. Ти се опита да убиеш Стефан, следователно искаш вещера мъртъв. Това е подарък.

Шок премина през нея и умът й препускаше бързо, преди да ускори към преумора на мисълта. Подарък? Той се опитваше да убие Стефан като подарък? За нея?

— Къде е Джак? — Попита Томас от мястото си до и малко пред нея. — Къде са останалите?

— Дойдох за Стефан. Не за аемонът, който ме преследваше.

— Къде са те?

Бойл не отговори; само издигна порив от демонска магия и я съсредоточи върху Томас.

Изабел извика, когато сила прелетя през въздуха. Томас полетя назад към стената зад него и я удари с отвратително звучащо тупване. Страх сви леден възел в стомаха й, когато той се сгърчи на пода.

Бойл издигна отново силата си и Изабел се завъртя, крещейки името на Адам. Със сигурност Бойл щеше да удари него. Но беше твърде късно. Демонска магия се изви във въздуха, в ноздрите й се просмука миризма на стара другоземна пръст. Адам падна, проснат в неестествена поза върху бетонния под, докато Изабел гледаше.

— Правя това за теб, Изабел Новак. — Демонът звучеше почти наранен. Все едно й бе дал подарък, а тя го бе хвърлила в лицето му.

Очите й се разшириха, а гърдите й натежаха — колко стрес можеше да понесе човек, преди да се пречупи? — хвърли поглед към Адам, а после и към Томас. И двамата изглежда още дишаха, слава на Бога и Богинята.

Тя върна вниманието си обратно на Бойл.

— Исках да убия Стефан, Бойл. Отначало исках да убия него, защото не можех да открия теб. Искам да убия теб, не разбираш ли? Ти уби сестра ми! — Тя извика последното изречение.

Демонът поклати глава.

— Не, не разбирам. Живях в дома ви през всичките тези години. Живях заедно с вас, движех се сред вас, но все още не ви разбирам, аемон. — Той отмести поглед в далечината и изглеждаше почти… тъжен. — Искам да си ида у дома.

Изабел остана неподвижна. Въпреки това тя помръдна.

Възползвайки се от разсейването му, тя се пресегна, издърпа спринцовката и връхлетя връз него. Трябваше само да забие иглата някъде в него. Където и да е.

Изненада го и успя да забие иглата през плата на тениската му и плътта му, пронизвайки гърдите му. Преди да успее да натисне буталото и да изстреля в него течността, Бойл изрева, вдигна ръка и я повали назад.

Тя се просна по задник. Лактите й се удариха здраво. Болката избухна. Тя се помъчи да се вгледа в демона, знаейки, че да отклони поглед от него сега, би означавало много агония за нея по-късно.

Демонът се взря надолу към стърчащата от гърдите му спринцовка, протегна се и я извади. Всички надежди на Изабел се разбиха, когато Бойл я метна настрани като отпадък. Неволно, тя се наклони напред и се пресегна сякаш да я хване, а след това се строполи на купчина в краката на Бойл.

Бойл се взираше надолу към нея за момент, устните му се разтвориха, за да й покажат върховете на двата реда заострени зъби. Очите му блеснаха в червено. Той вдигна ръка и магия запулсира във въздуха, покривайки задната част на гърлото й със сухия си, горчив вкус.

Гледайки нагоре към Бойл, Изабел можеше да види неизбежната си смърт. Вътрешно, тя заопипва за сила и не откри нищо, Грибин я бе лишил от всичко. Но тези стени не оказваха влияние върху Бойл. Магията му оставаше силна, трептяща. Желанието му да я използва за убийство сега се четеше ясно на лицето му.

Раздвижи се магия и Изабел усети нещо топло да се стича по горната й устна — носът й бе започнал да кърви.

Демонът премести ръка и тя се сви, очаквайки порива, който щеше да прекрати живота й. Тогава той се поколеба, отпускайки ръка.

— Не мога да те убия сега. По-късно. Скоро.

Той я прекрачи, оставяйки я просната на пода, и се отправи към килията на Стефан.

Изабел полежа за момент, поразена от облекчението, че е избегнала яда на Бойл… за момента. След това се надигна, невярвайки на това, което щеше да направи. Как, по дяволите, бе преминала от опита да убие главата на Дъскоф към опит да спаси мизерния му живот? Тя се спусна след Бойл.

Изабел се метна през пространството, което демонът бе заемал и се блъсна в рамката на вратата на килията на Стефан, дишайки тежко. Вдигайки поглед, тя се взря в празната стая. Бойл бе изчезнал.

Както и Стефан.