Магьосническа кръв

ДВЕ

В СЪЩОТО ВРЕМЕ, ТЯ ИЗПЪЛНИ ТЯЛОТО СИ С магия. Тя избликна от центъра на гърдите й с топла пулсация. Силата се стрелна по ръката й, концентрирайки се в пръстите й. Те изтръпнаха и потрепнаха, докато тя се бореше да задържи наситения изблик на силно напоената с емоция магия. Водата в слабините му мигновено откликна на волята й, молекулите безропотно й се подчиниха. Изстинаха, после станаха още по-студени.

Очите на Стефан се оцъклиха и шокът само за части от секундата промени изражението му от възбуда в ужас. От устата му се изтръгна беззвучен писък, устните му оформиха „О” в неизказана болка.

— Мислех, че ти харесва по-грубо, Стефан? — попита тя, през стиснати зъби.

Беше го спипала точно както искаше. Знаеше, че ще се наложи да го хване за

топките… буквално. Нямаше друГначин да залови вещер, могъщ като него. Тя трябваше да се приближи достатъчно, за да го постави в уязвима позиция, без наетите му биячи, да го накара да свали гарда, а после да се възползва от беззащитността му.

Тя стисна малко по-здраво меката плът на тази негова уязвимост.

— Ооо… не се ли забавляваш? Съжалявам. — Тя го изви, докато той не изохка. — Наистина.

От гърлото на Стефан се дочу клокочещ звук.

— Страх ли те е да гледаш в очите собствената си смъртност, Стефан? Мислил ли си някога, какво се случва с нас след като умрем? Дали угасваме като светлинка или продължаваме да живеем? — Тя млъкна, накланяйки глава настрани. — Дали смъртта е просто друГвид живот? Хмм… как мислиш?

— Не… знам — каза той през зъби.

— Мисля, че си на път да откриеш.

— Коя… си ти? — Устните му оформяха думите, но нямаше достатъчно въздух, за да им даде живот. Тя леко отпусна хватката. Иначе той щеше да припадне, а бе прекалено рано за това.

— Това не е уместен въпрос при сегашната ситуация. Истинският въпрос е относно Анджела, Стефан.

Очите му се замъглиха от объркване.

О, това беше грешен отговор. Силата плъзна надолу по ръката й, карайки пръстите й да я заболят. Главата му се отметна назад от болка и тя с усилие отново го отпусна.

— Анджела? — изпъшка той.

— Анджела Новак. Последната магьосница, която твоят демон уби. — Тя стисна по-силно. — Не помниш дори името й?

Устните му се опънаха назад в гримаса.

— Не е… мой… демон.

— Е, не е. Поне технически погледнато не е. Баща ти, Уилям Крейн призова демона, който уби Анджела. Крейн и последователите му. Но баща ти е мъртъв и ти зае мястото му като глава на Дъскоф. Дъскоф е причината демонът да съществува в това измерение. Следователно, Дъскоф носи отговорност за смъртта на Анджела и тази на Мелина Андерсън, първата магьосница, която демонът уби.

— Но тогава още не бях с Дъскоф.

— О, спести ми го. Направил си достатъчно ужасни неща, за да си го заслужиш, Стефан, и не се опитвай да ми кажеш, че не би призовал друГдемон, ако ти се отдаде възможност.

— Не — прошепна той, отпускайки глава назад от болка.

— Не? Какво искаш да кажеш, Стефан? Не беше ли ти онзи, който щеше да жертва четирите магьосници миналата зима, за да придърпаш насам демон? Ако не бе Сборището, щеше да успееш. Дори само това те прави достоен за наказание. — Тя наклони глава настрани. — А освен това, какво ще кажеш за Наоми Нелсън, земната магьосница, която изпече, когато беше на осемнадесет? Ами за Робин Тейлър…

Той повдигна глава и се взря в нея.

— Мога да ти помогна. Да помогна… да помогна да откриеш демона. Да поправя… неправдата.

Вече се пазареше, а? Как смееше да опитва.

Тя отвори уста да отговори, но нагорещена до бяло вълна плъзна по дланта й. И двамата изкрещяха от болка. Изабел дръпна изгорената си ръка. Проклятие, за момент бе загубила концентрация и той й бе отнел контрола.

Стефан се претърколи настрани, с ръце между краката си, държейки слабините си в шепи. Дланта я болеше сякаш я бе държала над пламък, но неговата агония трябва да бе по-тежка. Беше се изгорил на много чувствително място, за да успее да я отблъсне.

Изабел призова сила, колкото можеше по-бързо, въпреки болката. Въздухът се наелектризира, докато Стефан също изтегляше сила, за да се защити. В същия момент, цялата лимузина кривна настрани. Изабел се стовари на отсрещната седалка и извика, когато гърба й се изви. Лимузината спря с криволичене, скърцане и пушещи гуми. Тя падна на пода на колата, лицето й се изкриви от болката, пронизала крака и кръста й.

Надникна през оплетената си тъмночервена коса, виждайки Стефан, коленичил на пода на колата пред нея, изглеждайки сякаш ще повърне. Отвън звуците от тропащи по паважа обувки и викове достигнаха до ушите й.

Борейки се с дискомфорта, тя продължи да трупа магия и да я насочва към Стефан. Усетил рязкото натрупване на сила в затвореното пространство на лимузината, главата му се стрелна нагоре и той също потърси сила. Въздухът пукаше от електрическия заряд на общите им усилия. Беше магическа битка на живот и смърт, а те и двамата се бореха с наранявания.

Но неговите бяха по-тежки.

Изабел замахна с ръка напред в полуосъзнато усилие да увеличи силата си, нареждайки на водата в тялото на Стефан да й се подчини — да замръзне.

Вратата на лимузината се отвори. Объркване и ярост откъм незнайните наблюдатели пристискаха емпатията й. Наситените емоции около нея се настаниха като горчиво вино върху езика й, но тя насочи цялото си внимание върху Стефан.

— Не — дочу се заповеден мъжки глас. — Спри веднага.

Тя игнорира заповедта. Гръбнакът на Стефан се изви назад, щом тя усили замразяването. Беше в ръцете й и, Богиньо мила, трябваше да го боли. Но не бе нищо, в сравнение с това, което демонът бе сторил на Анджела.

Сестра й бе загинала по единствения начин, от който винаги се е страхувала — от ръката на демон. Още от дете, Анджела бе имала кошмари за това, след като един от „чичовците” им бе разкрил как демоните убиват жертвите си.

Изабел бе тази, която откри тялото й, но все още не можеше да се накара да осмисли тези спомени. Не и в детайли. Съзнанието й ги бе блокирало и тя бе благодарна за което.

Пред нея, Стефан простена.

Странно, Изабел си бе мислила, че ще изпита задоволство, когато този момент настъпи, може би облекчение и повдигане на тежестта от емоции, които я смазваха толкова дълго. Но не изпита нито едно от тези неща. Усещаше само тъга.

— Това е за Анджела, Стефан — каза тя вдървено. — Това е сестра ми, казваща „здравей” от гроба.

Къде беше задоволството, което си мислеше, че ще изпита? Къде бе справедливото опрощение? Тя се взираше в очите на Стефан, гледайки как болката избухва в зениците му. Магическата й хватка се поколеба. Не можеше да го направи… Проклятие!

От ляво я доближи мъж.

— Изабел — каза нежно той. — Той е отрепка, но не той уби сестра ти.

Лицето й се изкриви, очите й се изпълниха със сълзи.

— Той е. Той е глава на Дъскоф. Без Дъскоф, демонът нямаше да го има.

— За последен път те моля. Спри.

Отмъщението, преди горещо до червено, пулсиращо, живеещо в сърцето и ума й, сега бе горчиво и студено.

И все пак… Анджела.

— Не мога — прошепна тя. — Не мога да спра.

Мъжът се хвърли върху нея, прекъсвайки контрола й върху Стефан. Болка я преряза в гръбнака и надолу по краката, карайки я да извика, но въпреки това се бореше с тежестта върху й. Той я пристисна надолу, мъчейки се да овладее крайниците й. Изтощението и нараняването на гърба й я накараха да се отпусне. Магията й проблесна и замря в гърдите й, изхабена като свещ, горяла твърде дълго. Тя издаде давещ звук от мъка.

Той се взираше надолу към нея, лицето му бе засенчено от дългата му синьо-черна коса. Томас Монахан — главата на Сборището. Косата го издаваше. Дори нямаше нужда да вижда лицето му.

Тя се сви и издаде малък стон.

— Заради него, заради Дъскоф сестра ми е мъртва.

— Той няма да се измъкне безнаказано за делата си, Изабел — дочу се тихия му глас. — Но наказанието му не може да бъде такова.

— Откъде знаеш името ми?

Зад тях, тя чуваше как магьосниците укротяват Стефан. Лимузината се наклони.

— Каза, че си сестрата на Анджела. Единственото, което мога да предположа е, че визираш Анджела Новак — водната вещица, която преди няколко месеца бе убита от демон. Тогава трябва да си Изабел. На една и съща страна сме. Ако те пусна, ще бъдеш ли послушна?

Стисна устни и кимна.

Той се отдръпна от нея, лицето на Монахан — изваяно в привлекателни, груби черти — най-сетне се виждаше. Тя се огледа във вътрешността на лимузината, виждайки Адам Тайрел и Джак Макалистър, и двамата огнени магьосници, които добре познаваше. Двамата мъже оковаха ранения Стефан, който вече не се бореше. Бе коленичил с ръце между краката си, изглеждайки така, сякаш единствената битка, която би могъл да води, е срещу изпадането в безсъзнание.

— Не сме на една и съща страна — изръмжа тя към Томас. — Вие ме спирате да…

— Да си отмъстиш. Знам.

— Не съм убил сестра й — бързо рече Стефан.

Томас хвърли на Стефан поглед, който напомни на Изабел, как котка би погледнала червей — под нивото й, но нещо интересно, с което да си играе.

— По принцип, бих предпочел Стефан мъртъв — поде той, — но се нуждаем от

него.

Придържайки ранената си ръка, в отговор Изабел само го гледаше ядосано през косата си. Тя потърси емоциите на Монахън, но не усети нищо повече от проблясък. Или тя бе прекалено уморена, за да ги усети, или той адски ги потискаше.

— А, Изабел? Не, че съм против гледката, но… — Адам настойчиво я погледна, помагайки й да си спомни колко е разсъблечена.

Тя погледна надолу, осъзнавайки липсата си на дрехи. В яростта й, този малък детайл й бе убегнал. По дяволите. Какво още можеше да се обърка?

Уверявайки се, че Джак здраво държи Стефан, Адам й подхвърли роклята и тя внимателно я нахлузи през глава, присвивайки се от болката в гърба.

Томас кимна към Стефан.

— Обездвижете го, за да бъде транспортиран.

Джак се взираше надолу към Стефан — изражението му бе опасно мрачно. За момент Изабел се зачуди какво ще направи той. Миналата зима вещерът се бе опитал да убие приятелката на Джак.

Джак посочи с поглед към слабините на Стефан.

— Ще ти трябва лекар за това. — После го удари — здраво. Стефан се свлече в безсъзнание на пода на лимузината.

— Можеше просто да го упоиш — каза Томас, извивайки устни.

Джак изгледа ядосано Стефан.

— Това бе един от начините.

— Можехте също и просто да ме оставите да го убия — добави Изабел. — Това би било много по-удобно за всички. За себе си знам, че щях да съм доста по-щастлива.

Томас се завъртя и я изгледа с очи, които изглеждаха черни като обсидиан. Бяха смущаващи, но все пак красиви, и пасваха на косата, завиваща се покрай раменете му. Мъжът наистина изглеждаше като магьосник — много, много порочен магьосник.

— Наистина ли? Това би те направило щастлива, Изабел? Признай истината.

Тя отклони очи от него, внезапно чувствайки се много по-разголена под погледа му, отколкото когато бе съблечена.

Главата на Сборището изглеждаше по-добре на живо, отколкото на снимките му — като някакъв красив паднал ангел, макар и дълбоките бръчици по лицето му, да го отдалечаваха от по-идеалния тип мъжка хубост. Чувствените му, плътни устни, изглеждащи не на място в останалия му образ, бяха обградени с дълбоки линии от всяка страна. Той имаше силно, добре сложено тяло, дълги крака и широки плещи. Всеки сантиметър от това масивно тяло беше притиснато до нейното и я беше заболяло. Гърбът й потръпна при спомена и тя се намръщи.

— Е, как я караш, Изабел? Отдавна не сме се виждали — каза Адам, сякаш случайно се бяха срещнали в „Старбъкс” или нещо подобно.

Устните й се извиха в усмивка. Не можеше да не се ухилиш на Адам Тайрел заради неговия чар, особено ако си жена. Дори и при дадените обстоятелства, тя не можеше да не го направи.

— Не много добре, Адам.

— Изведете го от тук — Томас изръмжа на Адам. Обърна се към Джак. — Можеш ли да излекуваш гърба и ръката й?

— Гърба и ръката на Изабел — да. Пишката на Стефан — не. Ръцете ми няма да се доближат до там.

— Смятам, че ще оставим Стефан сам да се излекува. Това е най-малкото, което заслужава.

Адам издърпа Стефан извън лимузината и Томас го последва, хвърляйки й пронизващ поглед през рамо, преди да тръгне.

— Искам да говоря с теб. Не изчезвай.

Тя присви очи към гърба му. Задник! Нямаше право да й заповядва. Бе напуснала Сборището. По дяволите, това, което току що бе сторила, я превръщаше в чист вещер. Томас Монахан нямаше власт над нея.

— Дай ми ръката си — каза Джак.

Тя отпусна челюст и повдигна ръка, местейки се внимателно на пода на лимузината и забивайки токчето на обувката си в килима.

Той пое ръката й между дланите си. Джак бе магьосник на огъня, следователно можеше да лекува. Тя винаги бе смятала за странно, че тази способност бе свързана с толкова разрушителен елемент. Дланта й се затопли, изтръпна, а болката отшумя. Когато той я пусна, кожата бе розова и бързо се възстановяваше. Той посочи с брадичка към седалката.

— Седни с гръб към мен.

Внимателно, тя се надигна и се плъзна на седалката. Вълни от болка пронизаха гърба и краката й. Тя внимателно издиша, тъй като й се догади.

Джак седна зад нея и постави длани на гръбнака й, една над друга. Ръцете му — напълно делови на гъба й — се затоплиха. Усукващият я гръб моментално се подобри.

— Не помня косата ти да е била толкова тъмночервена или очите ти да са били зелени, Изабел.

— Боядисах си косата и нося лещи.

— За да заловиш по-добре жертвата си, хм?

— Предполагам. Стефан предпочита червенокоси.

— Добра маскировка. Никой от нас не те разпозна в таблоидите. Не знаехме коя си, нито дори, че си вещица. Чак тази нощ, когато те видяхме отблизо, осъзнахме самоличността ти. Знаехме само, че тази вечер „бройката на месеца” на Стефан най-накрая го е убедила да разкара охраната си, за да правят секс.

Тя тихо се разсмя.

— Използвали сте моето прелъстяване, като начин да отвлечете Стефан?

— Мдам. Наблюдавахме, чакахме да се открие възможност. Изненада ни, когато отворихме вратата на лимузината. Никой не го бе очаквал. — Той спря. — Съжалявам за сестра ти. Разбирам защо си погнала Стефан.

Тя имаше милион въпроси, но всички те заседнаха в гърлото й. Те бяха въпроси към главата на Сборището, така или иначе, не към Джак Макалистър, дясната ръка на Томас.

— Цял месец издирвах демона и не можах да го открия.

— И ние също го търсихме безуспешно.

— Вместо това се насочих към причината за съществуването на демона. — Тя преглътна с усилие. — Просто… трябваше да правя нещо, а Стефан не може да бъде оставен да доведе още от тези същества в нашия свят.

Джак се отдръпна и тя се завъртя на седалката към него. Гърба все още я болеше, но най-силната болка бе отшумяла.

— Изабел, разбирам. Наистина. Но трябваше да дойдеш при нас, вместо да се правиш на отмъстителка. Винаги сме планирали да заловим Стефан и търсим демона. — Джак поклати глава и изцъка с език. — Лошо, лошо момиче.

— Кажи ми нещо ново? — измърмори тя в отговор. Винаги Аджела бе била добрата. Изабел винаги се бе забърквала в неприятности.

Той трябва да бе разбрал, че не го питаше буквално за нещо ново покрай него, но въпреки това й отговори.

— Ще ставам баща. — Думите прозвучаха толкова гордо, че тя се усмихна.

Тя се заигра с подгъва на полата си, доволна от смяната на темата.

— Чух за това. Надул си корема на малката ти въздушна магьосница.

— Мира.

Богиньо, погледът му, когато произнесе името й. Такава любов. Такава отдаденост. Никой мъж не бе гледал така, произнасяйки името й, поне не знаеше за такъв, и Изабел трябваше да признае, че част от нея съжаляваше за това.

— Точно така, Мира се казваше — отговори Изабел. — Всички се надяват, че и бебето ще се окаже магьосница на въздуха. — От всички магьосници на елементите, до сега въздухът бе най-рядък и най-силен. — Как мислиш — въздух или огън?

— Мисля, че ще се метне на майка си, и ще бъде въздушна магьосница. Ще я наречем Ева, на майката на Мира, ако е момиче. Или Дейвид, на баща й, ако е момче.

Ева Хоскинс, с моминско име Монахан. Тя бе въздушната магьосница, която бе принесена в жертва в кръга, призовал демона преди повече от двайсет и пет години. Четири магьосници — за всеки един от елементите — са били убити, за да доведат демона, който бе убил Анджела. Колко поетично, че едно от имената им бе споменато тази нощ.

Тя го потупа по рамото.

— Успех и на двама ви. — Взе си чантата от пода на лимузината и излезе от колата.

Изабел се озова на тъмна, странична уличка в търговската част на града. Предницата на лимузината бе ударена от Хамър. Зад лимузината имаше още една катастрофа, плетеница от метал, където седан се бе сблъскал с тежък микробус. Седанът бе колата, в която са се возили биячите на Стефан.

Тя хвърли един поглед към Стефан, когото натоварваха отзад в колата на Томас. Томас стоеше наблизо. Той се взря в нея през разтоянието, което ги делеше, с коса черна като грях, стелеща се по раменете му, с целеустремен поглед. После я повика свивайки един пръст.

О, не. По-скоро Адът ще замръзне.

Изабел леко му помаха и си тръгна.

— Изабел — извика той след нея. — Трябва да говоря с теб.

Игнорирайки го, тя зави зад ъгъла и почерпи от останалите си магически резерви, обирайки до дъно запасите си. Изабел събра водните молекули от въздуха, нагнетявайки ги около частиците прах и се прикри с образувалата се гъста мъгла. Докато дочу стъпките му зад себе си, вече бе изчезнала, оставяйки го с нулева видимост.

Томас високо изпсува и Изабел се усмихна. Трябваше да разговаря с него, но нямаше да го направи по неговите правила.