Магьосническа кръв

ДВАДЕСЕТ И ЕДНО

ИЗАБЕЛ СТОЕШЕ В ОРАНЖЕРИЯТА, С НАКЛОНЕНО към стъкления таван лице, така че да може да наблюдава падащия дъжд и проблясващите светкавици. Всеки път когато изтрещяваше гръмотевица, разтърсваше цялото Сборище.

Бе изминала седмица и никъде нямаше и следа от Бойл. Дали медният куршум, с който Томас го беше уцелил, си бе свършил работата? Беше ли Бойл мъртъв? Или все още беше някъде там, изчаквайки момента на следващото си убийство?

Напрежение преобладаваше в общото настроение на Сборището тези дни. Къщата вибрираше от него. Мика прекара дните си в наблюдение на вестниците и моргите за някакъв знак, че тялото на Бойл е било намерено. Продължиха да патрулират нощем, но беше безплодно.

Все пак Изабел знаеше, че Бойл е жив.

Да бъде тук, в оранжерията, притисната като в сандвич между течащата в потока под нея вода и водата, спускаща се по стъклото над нея, успокояваше нервите й. Студ бе проникнал в костите й и не можеше да се отърси от него. Беше се настанил в сърцевината й от дни — смърт, с ръка на рамото й. Изабел обви ръце около гърдите си.

Скоро Бойл щеше да дойде за нея.

Беше й казал да сложи делата си в ред. Изабел предполагаше, че това не е лоша идея. За всеки случай. Планираше да се даде ритайки и пищейки, но неравенството беше… че беше победена.

Някой я докосна по гърба и тя подскочи.

— Шшш, съжалявам — промърмори Томас, ръцете му се обвиха около нея. — Помислих, че ме чу да идвам. Знаех, че ще те открия тук.

Тя се сгуши в него. Над тях проехтя гръмотевица.

— Мислех.

— Мислеше за какво?

Тя облиза устни и реши, че не иска да го лъже.

— Смърт.

— Весело.

— Мислиш, че е благословия или че е проклятие да знаеш, че смъртта идва за теб?

Отне му момент, за да отговори.

— Бих казал, че не е нито едно от двете, просто факт от живота. Смъртта ще дойде за всеки от нас рано или късно.

— Имах предвид, ако ти е дадено определено количество време. Ако някой ти каже: "Вкарай делата си в ред, защото ще умреш до седмица." Това благословия или проклятие ще бъде?

— От къде дойде това, Изабел?

Тя поклати глава.

— Не знам.

Томас я обърна с лице към себе си. Тя се вгледа в лицето му и огледа сенките, които се сменяха по него. Дори в мрака можеше да види загриженост в изражението му. С Томас никога не се нуждаеше от емпатията си. Емоциите му почти винаги й бяха ясни.

— Има ли нещо, за което искаш да говорим?

— Наистина ли мислеше това, което каза в уличката? Знаеш, когато каза, че ме обичаш?

Богиньо, защо спомена това? Думите просто се изплъзнаха от устните й, сякаш го питаше за часа. Това доказваше колко много имаше нужда да узнае, дори и да знаеше, че това не е място, на което да иска да отиде, не и сега.

Той застина и се вгледа в нея. Никакъв звук, освен този от вилнеещата в небето буря, не достигаше до ушите им. Най-накрая той се помръдна, отмятайки косата от лицето й и пъхвайки я зад ухото й.

— Не казвам неща, които не мисля.

— Тогава го кажи отново.

Измина дълъг, напрегнат момент, в който Изабел се срита хиляда пъти. Накрая Томас я придърпа към себе си, уви ръце около нея и я обви в топлината си, измъквайки студенината на смъртта от костите й.

— Обичам те, Изабел. — Прошепна той до ухото й. Топъл прилив на емоции я заля. — Не си тръгвай, когато всичко свърши, Изабел. — Шепот. — Искам да те задържа завинаги… Изабел.

Сълзи опариха очите й. Тя се облегна на него, заравяйки лице в рамото му и вдиша аромата му — леката дървесна нотка на одеколона му, чистият аромат на сапуна му, особения мирис на Томас.

Изабел искаше да му каже, че и тя го обича, но гърлото й се стегна. Така или иначе всичките й думи бяха изчезнали. Всички те бяха откраднати от Бойл, който скоро щеше да дойде да открадне и живота й.

Стояха прегърнати в оранжерията, с бурята, блъскаща се в стъкления таван и стени, докато Томас не повдигна брадичката й и се вгледа в лицето й.

— Искам да прекарам нощта с теб — промърмори тя.

Безмълвно, той я хвана за ръката и я поведе навън от мрачната оранжерия и през заспалите коридори на Сборището.

Щом се озоваха в апартамента му, той я поведе към спалнята си и бавно я разсъблече пред прозореца. Навън, гневът на развихрилата се буря причиняваше променлив фон. Изабел пое любовта му, също както абсорбираше енергията на леещия се върху Сборището дъжд. Страстта й растеше с яростта на бурята.

Той целуваше, ближеше и боготвореше всеки инч кожа, разкриваща се от премахнатите дрехи. Щом я съблече, Томас се превърна в целия свят на Изабел — ръцете му, движещи се по кожата й, грубото триене на дрехите му в плътта й, топлината на дъха му и ухапването от зъбите му върху рамото, талията и устните й.

Тя се смъкна на колене и повдигна подгъва на пуловера му, прокарвайки език по корема му и разкопчавайки панталоните му. Искаше само да се удави в него, да се изгуби в тази нощ и никога да не се завърне. Щом извади пениса му, тя го погали с върховете на пръстите си. Томас простена. Издърпа я на крака, обви крака й около кръста си и грубо вкара пениса си в нея, сякаш не можеше да изчака и момент, за да я усети. Тя изпъшка, когато дългият му, дебел член се плъзна дълбоко в нея. Държейки се за раменете му, тя остави главата си да падне назад в екстаз. Томас бе достатъчно силен, за да поеме цялата й тежест, така че тя го остави да го направи.

Момент по-късно, Изабел наклони глава напред и се взря в очите му. Те постояха неподвижни, преплетени и интимно свързани.

Богиньо, и тя го обичаше.

В задуха на спалнята му, с леещия се по стените отвън дъжд и тялото му, слято в едно с нейното, тя го знаеше. Животът й щеше да е перфектен точно в този момент, само ако имаше свободата да го изрече.

Без да изрече и дума, Томас я вдигна. Краката й се увиха около кръста му, пенисът му се плъзна дълбоко в нея. Той я премести на леглото, слагайки я да легне на матрака и снишавайки се върху нея.

Той взе китките й и ги прикова върху матрака от двете й страни, вгледа се в очите й и започна да се движи. Ханшът му се удряше в нейния при всяко вкарване. Клиторът й, набъбнал и възбуден, пламтеше и пулсираше от нуждата да свърши.

Когато тя затвори очи и извърна глава настрани, Томас й нареди:

— Гледай към мен. — Гласът му беше нежен.

Тя обърна лице към него и задържа погледа му, с разтворени устни, докато той се движеше дълбоко в нея.

— Обичам те, Изабел. — Думите излязоха нежни и сигурни, тъмният му поглед се фиксира върху нейния.

Тръпките на удоволствие станаха вълни. Оргазмът превзе тялото и ума й, също като Томас. Изабел можеше единствено да се понесе с него. Удоволствие премина през нея, карайки я да извие гръб. Тя извика името му и усети как Томас свършва, изливайки се в нея с дрезгав вик. След това, те се свиха по средата на леглото — с оплетени крайници и чаршафи — и заслушани в бурята, която наближаваше края си. Изабел се сгуши в силните гърди на Томас и затвори очи, когато ръцете му я обградиха.

Въпреки несигурността на бъдещето, тя бе по-щастлива, отколкото можеше да си спомни да е била някога. За да накара топлото чувство в центъра на гърдите й да остане цялата нощ, тя избута много, много надалеч истината, че не може да се задържи.

Тази нощ щеше да остане.

Утре трябваше да се отдръпне.

ТОМАС СЕДЕШЕ В КАБИНЕТА НА МИКА, В СЕВЕРНОТО КРИЛО на Сборището. Мика и Изабел седяха на същата маса, сред разпилени книги и бръмчащо компютърно оборудване. Томове за квантова психология, компютърно програмиране и разнообразие от езотерични тематики ги заобикаляха на високи купчини.

— Въведохме всичко, което знаехме за магиите на четирите жертви, за магическите възможности и реда, в който ги е взимал Бойл. Като ги прекарахме през софтуера, който подобрявам, открихме пет възможни модела. — Мика плъзна картонената папка по масата към него.

Томас я отвори. Вътре имаше страници с данни, графики и друга информация, която Томас не можеше да разбере.

— Ето. — Изабел отвори на гърба на папката и му извади да прочете няколко листа. — Тук е написано на нормален човешки език. Останалото е на езика на Мика.

Тя не би срещнала погледа му. Изабел не го бе поглеждала в очите през последните три дни, не и след нощта с бурята. Той искаше да разтърси раменете й, да я накара да му каже какво не е наред.

Изабел бе най-объркващата жена, която беше познавал някога. Гореща в една минута, студена в следващата. Страховете й се изпречваха на пътя на чувствата, които Томас знаеше, че тя изпитва към него и започваше да му омръзва.

— Мерси. — Той прегледа страницата. На вторият лист имаше само списък с имена. Директно на въпроса. Точно това искаше Томас.

— Има прогнози — продължи Мика, — използвайки анализа на данните. Страниците, които държиш, съдържат списък с имената на магьосниците, които са в най-голям риск да бъдат взети от Бойл, според пресмятанията ни. Сега не знаем дори дали Бойл е все още някъде там, но мисля, че трябва да работим върху предположението, че е така.

— Така е — отговори равно Изабел. — Не можеш ли да го почувстваш?

Томас хвърли поглед, за да я види да се взира в плота на масата.

— Аз мога.

Изабел вдигна поглед и срещна очите му за части от секундата, а след това извърна лице.

Стискайки зъби от раздразнение, Томас плъзна пръст надолу по колоната. Тревогата му нарасна.

— Това е много дълъГсписък.

— Да — отвърна Мика. — За нещастие вътре има много магьосници, заради всичките вероятности.

— Плюс това — добави Изабел. — Това са само магьосниците в района. Изключихме магьосниците, които живеят далеч, след като Бойл има достатъчно голям избор наоколо, без да се налага да ходи другаде. Въпреки това, няма как наистина да може да се каже дали би пътувал или не, за да се сдобие с жертва, така че това прави резултатите още по-ненадеждни.

— Супер — промърмори Томас.

Мика поклати глава.

— Той не би напуснал района. Защо са му проблеми? Няма логика, след като има такъв богат избор тук.

Това със сигурност беше така. Томас хвърли поглед към Мика.

— Колко са?

— Сто петдесет и един.

Томас стисна челюст и се взря напрегнато в листа.

— Сто петдесет и една потенциални бъдещи жертви. Това е малко по-малко от една четвърт от регистрираните магьосници в Чикаго.

— И — додаде Мика — това са само магьосниците в нашата база данни. Както знаем, не всички магьосници са регистрирани в Сборището.

Томас метна листите на масата.

— Тогава от каква полза е това?

Мика сви рамене

— По-добре е от нищо.

Той отново взе листите и прегледа списъка с имената. Не можеха да ги игнорират. Едно от имената, които гледаше в момента, можеше да е на човека, когото Бойл бе набелязал. Не можеха да направят нищо за магьосниците, които не бяха регистрирани, но някак трябваше да намерят начин да покрият всички магьосници от този списък.

— Ще открием начин да ги наблюдаваме. — Той прегледа списъка отново. — Тук има ли някой, когото да познаваме?

Мика и Изабел не отговориха. Томас вдигна очи от листа и им хвърли поглед. Изабел упорито гледаше Мика, който изглеждаше виновен. Гняв пламна.

— Кажете ми.

Мика посочи листа, който той държеше.

— В този списък? Не. В този списък няма никого директно свързан със Сборището.

Пръстите на Томас се стегнаха върху листите. Мразеше, когато хората се опитваха да крият разни неща от него.

— А в списъка, преди да изключите отдалечените магьосници?

Изабел стрелна с поглед Мика.

— Майка ми беше там.

Томас вдигна поглед и я огледа.

— Но си я изключила, понеже вече не е в Чикаго?

— Майка ми замина за Калифорния преди няколко дни.

Той кимна доволно. Сгъвайки листите и натъпквайки ги във вътрешния джоб на сакото си, той каза:

— И двамата сте свършили много добра работа да стесните списъка до тези имена. Сега отивам да видя как можем да наблюдаваме тези хора.

— Ще те изпратя — каза Изабел на Томас, изправяйки се. — Трябва да се видя с Мира и Джак.

Заедно Томас и Изабел оставиха Мика при книгите и компютрите му и се отправиха към коридора.

Изабел се бе отдалечила малко на сутринта след бурята. И ставаше все повече през последвалите дни. Когато отказа да продължи да спи в стаята му, дори и в стаята за гости, той искаше да я притисне, да я принуди, но не го направи. През тези нощи спа сам.

Знаеше, че като й признае любовта си, може да я изплаши. Каза й как се чувства, въпреки добрата си преценка, но въпреки това го направи, защото Томас усещаше, че тя има нужда да чуе истината.

Беше прав за страховете й и сега си плащаше цената.

Тя изостана на крачка зад него.

— Какво става с теб, Изабел?

Стъпките на Изабел се поколебаха, но тя не отговори.

Томас спря по средата на коридора, хвана я за ръката и я обърна с лице към себе си. Знаеше, че изражението му бе буреносно. Бурята се таеше в него със седмици, заради демона, а сега и заради Изабел.

Сега тя срещна погледа му, само защото той я принуди. Големите й, кафяви очи бяха разширени и устните й трепереха, когато ги отвори, за да проговори.

— Много ме е грижа за теб.

— Усещам, че се задава "но".

Тя се поколеба.

— Не искам обвързване. Ти си страхотен мъж и последното нещо, което искам, е да те подведа. Просто… моментът е неподходящ. — Гласът й потрепери от емоцията. — Точно сега не съм готова за връзка. Заслужаваш повече от това, което съм способна да ти дам.

— Глупости. Просто те е страх.

— Искам само да продължиш напред, моля те. За твое добро. Просто забрави за мен.

— Никога не бих могъл да те забравя, Изабел.

Тя отправи поглед надолу, очите й блестяха от сълзи. Гласът й излезе като шепот.

— Никога не съм искала да те нараня, Томас.

Това не беше отговорът, който той искаше. Мускул помръдна на челюстта му.

— Но така или иначе ще го направиш, нали?

Той се обърна и се отдалечи.