Магьосническа кръв

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТЕРИ

— ИЗАБЕЛ?

Томас се събуди и се обърна, опипвайки за топлото тяло, което липсваше. След като намери единствено въздух и одеяла, той повдигна клепачите си. Тя не беше в стаята.

Космите на врата му настръхнаха, когато интуицията му заработи. Нещо не беше наред. Той избута одеялата настрана, намери панталоните си в мрака и ги надяна. Придвижвайки се внимателно през слабо осветения апартамент, той завари хола празен. Можеше да почувства, че цялото място беше празно, с изключение на него.

Отвън, на улицата, един мотор запали. Той познаваше звука на този мотор.

Томас се втурна към прозореца навреме, за да види Бойл да се отдалечава от бордюра… Изабел беше отзад. Точно преди Бойл да ускори, тя вдигна очи към прозореца, с изражение на тотално опустошение.

А след това ги нямаше.

Ясна, студена увереност бързо уби разтърсването от шока, който премина през тялото му. Знаеше, че Изабел не е тръгнала с Бойл, защото го е искала. и знаеше точно къде я отвеждаше демонът.

Томас не губи време за нищо, освен ключовете за колата си и мобилния телефон. Бос и без риза, той напусна апартамента на Изабел, набирайки Джак и Сборището, докато вървеше.

ВЯТЪРЪТ ПРОФУЧАВАШЕ ПРЕЗ КОСАТА НА ИЗАБЕЛ И развяваше шортите й, карайки я да трепери. Разбира се, треперенето не беше толкова заради вятъра, колкото заради демона, с когото се возеше.

Моторът поглъщаше улиците между апартамента й и склада много по-бързо, отколкото би й харесало. Тя гледаше тротоара да минава светкавично под краката й и се чудеше, как ли щеше да се чувства, ако медта въздействаше на Бойл както се надяваше тя. Какво ли е чувството да умреш в инцидент с мотор? Щеше ли да свърши с дребен чакъл три инча под кожата си? Щеше ли главата й да се разцепи? Предполагаше, че, ако главата й се разцепеше, нямаше да я е грижа за чакъла под кожата й.

Богиньо.

Това беше единственият начин и шикалкавенето вече щеше да бъде престъпно. Сега беше моментът. Последният й шанс. Правейки това, тя щеше да спаси майка си, сестра й щеше да бъде отмъстена и световете — и двата — щяха да бъдат отървани от хора като Еразъм Бойл.

Всичко, което трябваше да направи, бе да премести ръката си, да сграбчи спринцовката от джоба си и да я забие в него. После, ако медта се инжектираше право в тялото му, както се надяваше тя, щеше да умре в ужасна, възпламеняваща мотоциклетна катастрофа. Фасулска работа.

Можеше да го направи.

Можеше.

Бойл сменяше всеки светофар, който наближаваха, на зелено. Или беше това, или той имаше огромен късмет в уцелването на светлините в точния момент. Зелена светлина. Зелена светлина.

Зелена светлина.

Приближаваха се до склада и Изабел знаеше, че трябва да го направи. Беше време, минало време. Сърцето й биеше толкова силно, че си помисли, че получава сърдечен удар — за предпочитане пред начина, по който щеше да умре, — Изабел се раздвижи.

Бойл изрева в знак на протест, като тя премести ръката си от тялото му, но Изабел го игнорира. Тя зарови ръката в ризата си, търсейки спринцовката и я извади. Хващайки я между зъбите си, тя освободи иглата, заби я във врата на демона и избута буталото до края.

Течната мед се разля в гърлото на Бойл.

Спринцовката беше празна.

Бойл изгъргори. Моторът закриволичи. Изабел погледна надолу, към бързо преминаващия път под тях. Те възстановиха равновесието си за момент, след което звярът издаде сподавен, поразителен, крещящ звук.

И се обърнаха.

Моторът падна на дясно и изхвърли Изабел на тротоара. Движеха се с осемдесет километра в час и, точно в момента преди Изабел да падне, съзнанието и стана напълно празно — тотално чисто. Тогава падна. Никаква болка не избухна в нея. Нищо, освен мекота, не срещна главата и тялото й, когато тя се плъзна и изтърколи през пътя и на тротоара.

Изабел лежеше настрани, неподвижна и в съзнание. Несъмнено беше в шок и това беше блокирало болката от катастрофата. Ако погледнеше надолу към тялото си сега, щеше да види кръв, разкъсана плът и усукани крайници.

Реши да не поглежда.

Вместо това тя погледна мотора, скърцащ по настилката, стържейки в огнена симфония на разрушение надолу по средата на улицата. Бойл продължи с него, кракът му беше заклещен под усукания метал. Моторът спря близо до тротоара, демонът беше неподвижен.

Беше ли го убила? Беше ли свършил най-накрая кошмарът? Тя все още беше в съзнание. Значеше ли това, че е преживяла мъчението? Или вцепеняващият студ, крадящ от тялото й беше просто предвестник на смъртта?

Звукът от стържещ метал изпълни въздуха отново. Моторът се помръдна и Бойл се измести под него, ръмжейки.

— Не — прошепна Изабел, повдигайки глава. — О, не.

— Ставай! — гласът на Томас. Силни ръце под раменете й, изправящи я. — Изабел, ставай! Той не е мъртъв.

— Какво? — Изправи се и погледна надолу. Нямаше кръв. Нито дори драскотина. Нито дрехите й бяха разкъсани. — Какво беше…

— Аз омекотих падането ти. Бетонът е част от властта ми като магьосник на земята. — Повлече я надолу по улицата, докато говореше. — Трябва да те махнем от тук, в случай че Бойл се възстанови и тръгне след теб.

— Почакай! — Тя го блъсна. — Не, не мога да избягам. — Изабел се обърна и тръгна обратно към Бойл.

Той я сграбчи, вдигна я и я понесе напред към все още работещата си кола.

— Ума ли си загуби?

Тя се бореше в прегръдката му.

— Не! Ти не разбираш. Пусни ме!

— Може да ми обясниш, когато сме на 5 мили от тук, става ли?

Неспособна да разбие желязната хватка на Томас по никакъв друГначин, Изабел се фокусира върху водата в пръстите му, ръцете и раменете му, принуждавайки я мигновено да се загрее. Томас извика и я изпусна.

Изабел падна на земята и се изправи, борейки се да застане на краката си.

— Не мога да си тръгна сега. Бойл ще вземе друга магьосница на моето място. Или той ще умре… или аз. Няма да позволя това да се случи по никакъв друГначин.

Томас се вгледа в нея за момент, преди да отговори.

— Сключила си някаква сделка с Бойл? Или ти ще отидеш доброволно с него, или ще вземе друга магьосница на твое място?

Тя кимна яростно, погледът й се рееше зад Томас към мястото, където Бойл се беше вдигнал от земята.

— Майка ми, всъщност. Той възнамеряваше да вземе майка ми на моето място. Да, с нея имаме разногласия, но не мога да позволя на Бойл да я убие.

Бойл изглеждаше лошо ранен и надеждата се разгоря в нея. Съдейки по начина, по който той се движеше, Изабел се съмняваше, че той може да се отдалечи от сегашното си местоположение, което беше на удобно разстояние от тяхното.

— Защо не ми каза за това?

Тя издаде раздразнен звук и стисна юмруците си.

— Защото знаех, че ще направиш това! Ти би се втурнал във всичко като рицар в блестящи доспехи и би позволил на демона да те убие, преди да ме нарани. Опитах се да те задържа извън това, така че да бъдеш в безопасност. Сборището се нуждае от теб, Томас. Магьосничеството има нужда от теб. Никой в света не се нуждае от мен.

Отговорът на Томас дойде бързо. Той се протегна, сграбчи я и я притисна към себе си.

— Аз се нуждая от теб, Изабел.

За един миГтя се разтопи в обятията му, затваряйки очи от емоцията в гласа му. После тя се отблъсна, оставяйки го на ръка разстояние.

— Благодаря ти за това, но няма да позволя Бойл да вземе друга магьосница на моето място.

— Не, ти… няма. — Гласът дойде от зад нея. Нисък. Скърцащ. Принудителен. В болка.

Бойл.

Постави ръцете си на раменете й. Както изглежда, беше сгрешила за способността на Бойл да се движи. За нещастие.

Изабел задържа погледа на Томас за момент. Знаеше, че изглежда примирена. Бойл я изпари.

ТЯ ВСЕ ОЩЕ МОЖЕШЕ ДА ЧУЕ АГОНИЗИРАЩИЯ РЕВ НА ТОМАС, отекващ в ушите й, когато изведнъж се намери в склада, стомахът й се преобърна и главата й туптеше. Изабел направи две стъпки напред, олюлявайки се, и падна на ръцете и коленете си. Жлъчта обви вътрешната част на устата й и я заля с горчивина.

Ръцете й се притиснаха в студения бетон, тя затвори очи за момент и се концентрира, за да не загуби съзнание. Начинът, по който Бойл превозваше хора, наистина не струваше. Тя предпочиташе колата да прави това всеки ден.

Зад нея дойдоха тежки, влачещи се стъпки и ниско ръмжене. Държейки главата си наведена, тя отвори очи и пъхна ръката си в ръкава, пръстите й се затвориха около дръжката на нейния меден нож.

— Няма да живееш достатъчно дълго, за да ме убиеш, Бойл. Свършен си. — Гласът й отекна силно и сурово в тишината на склада. — Тя е в звука от гласа ти и ритъма на стъпките ти. Смъртта.

Тишина. Дори шепот от дишане не стигна до ушите й. Изабел се надяваше за един див момент. и тогава четири влачещи се стъпки към нея. Огромни ръце се пъхнаха под подмишници й и я вдигнаха.

Тя очакваше да бъде дръпната силно, хвърлена, ударена, нещо насилствено. Докосването на демона, вместо това, беше нежно, почти грижовно.

— Отивам си вкъщи — прошепна той, като я вдигна на ръце. — Не разбираш ли? Отивам си вкъщи.

— Не и ако мога да те спра. — Изабел го прободе в гърлото.

Бойл я пусна. Тя падна на бетона и този път Томас не беше там, за да омекоти падането й. Изабел удари лактите си, опашната си кост и разклати зъбите си. Бойл изкрещя и се отдръпна от нея, издърпвайки острието от гърлото си и захвърляйки го през склада.

Може би имунната му система беше отслабена от правия изстрел на медта в тялото му. Може би беше изчерпал ‘алергичните инжекции.’ Във всеки случай, раната, която тя направи с острието, започна да дими и цвърчи, разрезът нарастваше повече. Киселинната кръв закапа и запращя по пода.

Изабел се отдалечи от него към вратата. Знаеше, че не може да си тръгне докато демонът не беше мъртъв, но тя неволно избра изхода. Бойл задържа ръцете си на гърлото си, крещейки и мятайки главата си. Тя не искаше нищо повече от това да избяга от него, като дете нуждаещо се да избяга от чудовището в килера си, което не е въображаемо въпреки всичко.

Тя се върна през лепкавата част от въздуха, който Адам беше открил. Стомахът й се наклони, като пипала на полусурова магия задърпаха дрехите, кожата и косата й. Направена от силата от убитите магьосници, частично отворената врата опари ноздрите й като неразредено зло, сякаш тя вдъхна тъмна, горчива бира през носа си.

Изабел ахна и се стреля назад, извън обсега й. Беше много по-силно, отколкото последния път, когато бе минала през него. Заклинанието на Бойл беше почти завършено. Тя беше последния ключ. Както изглежда, той беше взел друга магьосница преди нея. Бяха го направили по-трудно за Бойл с техния списък, но не можеха да го спрат.

Дори свободна от хватката му, тя не можеше да се отърси от хватката на частично завършения портал от кожата и косата си. Дъхът й дойде на къси, брутални изблици, докато тя чакаше — молеше се — Бойл да падне. За да се свърши.

Богиньо, моля те. Тя не искаше да бъде последното парче от този портал на абсолютна гадост.

Бойл се обърна и я погледна, сякаш четейки мислите й. Очите му светнаха в червено и устните му се разделиха, разкривайки остри като бръснач зъби. Бавно, той премести ръцете си и се изправи, показвайки й ясно, че раната му от ножа е оздравяла.

После се усмихна.

Изабел се изправи на крака. Първичен страх се беше надигнал в нея, изгаряйки до основи вените й, изстрелвайки се по гръбнака й. Искаше й се да може да бъде по-силна, по-смела, но, гледайки демона да й се усмихва, караше цялото й тяло да трепери.

— Защо просто не умреш? — изкрещя му тя. Защото, Богиньо, тя не искаше.

Той пристъпи напред към нея и се препъна, усмивката му посърна леко.

— Ти не разбираш мотивацията ми. Напускам това място. — Той каза "това място" както някой би казал "личинка". — Отивам си вкъщи при моите хора, при местата, които помня и обичам. — Той залитна отново, но после се изправи и тръгна неотклонно към нея, сякаш добиваше сила от самата идея за завръщането у дома. — Отказвам да умра.

Изабел се отдръпваше все повече и повече. Тя просто не можеше да се спре. Отне й всяка частица от нейната воля, за да не побегне, също както изглеждаше, че отнема всяка капка от желанието на Бойл да не умре и да продължи бавно да напредва към нея. Лошото нещо беше, че тя подозираше, че волята на Бойл беше по-силна от нейната.

Все пак, медта, която беше инжектирала в него, оказваше влиянието си. Ако теорията на Мика беше вярна, медта го разяждаше от вътре навън. Тялото му се бореше да се излекува и да възстанови материята, както направи с повърхностните наранявания с медните оръжия. Но медта, поета вътрешно, щеше да бъде далеч по-вредна. Сега беше просто въпрос на това кое беше по-силно, убийственият ефект от течната мед или способността на тялото му да се лекува.

Тя задържа погледа си върху влачещите се стъпки на Бойл, приближаващи се към нея, напълно неспособна да погледне в тези червени, изгарящи очи — онези, които й казваха, че краят беше близо.

— Кой ти каза, че жертвоприношението на пет магьосници е нещо добро? Защото си убил пет, нали? Взел си друга преди мен.

Влачене. Пауза. Влачене.

— Шест магьосници. Все още не сте открили третата, която убих. Тази след сестра ти.

Стомахът й се сви.

— Вие сте аемон, единствено мелез. Това е като клане на добитък, като лов. Убийството ви не е нищо. Може да харесаме някои аемон, както човек се грижи за домашен любимец. И аз те харесвам по този начин. — Влачене. Пауза. — Но не прави грешка; все пак ще убия кучето си, ако това значи да мога да си отида вкъщи.

Бойл спря на пет стъпки от нея. Изабел отстъпи срещу стената, която беше най-далече от него. Металът се усещаше гладък и хладен през тениската й.

— А порталът? Как работи? — Гласът й звучеше пресипнал и разрушен, сякаш беше пушила по пакет цигари на ден през последните двайсет години. Всъщност, тя просто се опитваше да спечели време, надявайки се, че медта ще си свърши работата.

— Предполагам, че ти дължа обяснение. Подхожда на магията на магьосниците, които пожертвах. Определени видове магия в определени количества, в определено време. Някои магьосници можех да взема за по-късно, някои трябваше да убия тук. Ти, последната, трябва да бъдеш убита съвсем близо до портала.

Бойл покри последните няколко метра, който ги разделяха, с повече сила, отколкото показваше, откакто тя го беше инжектирала. Остатъкът от надеждата на Изабел умря с разочаровано стенание. Инжектираната мед не беше проработила.

— Ще ме победиш ли? — попита той.

Тя застина и стисна зъби.

— Как бих могла? Как бих могла, когато знам, че ще вземеш майка ми или някоя друга магьосница на мое място? — Въпреки че всяка фибра в тялото й искаше да му се нахвърли, да го рита, да го удря силно с юмруци, и да го драска… след това да бяга, за да спаси живота си.

— Ето защо няма да ми достави голямо удоволствие да те убия.

Голямо.

Бойл я издърпа в обятията си, сякаш той можеше да й е любовник. Устата й се притисна срещу гладката черна кожа на якето му. Тя вкуси нещо топло и солено и осъзна, че плачеше. Той я залюля в ръцете си за момент, пръсти с дълги нокти преминаха през косата й.

Тогава той сниши устата си към гърлото й и захапа.

Демоните бяха като паяци, тяхната отрова бликаше от устата им в тяхната жертва, парализирайки я.

Острите зъби на Бойл пронизаха кожата й като двадесет игли. Болка прониза тялото й, карайки я да потрепва в нещо, близко до конвулсии. Когато се дърпаше срещу зъбите му, я болеше дори повече, така че Изабел застина и заплака тихо, докато кръвта се стичаше надолу по врата й. Демонът простена като в екстаз, сякаш обичаше вкуса й, и затегна прегръдката си.

Отровата се изстреля като киселина в кръвоносната й система и Изабел изви гърба си в агония, неспособна да направи нищо повече. Зрението й избеля от цветно към черно-бяло. Картините, които виждаше, бяха размазани по краищата.

Така ли се беше чувствала Анджела?

Не, не искаше да мисли за Анжела. Всичко друго, но не и Анджела.

Палтото потърка бузата й за милионен път. Тъмнината я беше погълнала цялата. Дори не знаеше, къде беше вратата в средата на нощта, когато никаква светлина не се разливаше от пролуката отдолу. Глад гризеше стомаха й. Вече беше проверила във всички джобове на якето и не откри нищо, нито дори от тези малки, увити в пластмаса бисквити от ресторанта. Нейната единствена утеха беше Анджела, потънала в сън отвъд затворената врата, дишането й беше равномерно в нощта.

Единственото стабилно нещо в живота на Изабел…

Тя се съвзе, лежейки по средата на пода, не далеч от вратата. Местенето на крайниците й беше безполезно, просто като машинален писък, който се е отделил от гърлото й и останал безшумен, безрезултатен. Тишина. Мълчание. Неподвижност.

Плячка.

Просто очакваща.

Бойл се наведе над нея, погледът й все още беше черно-бял. Устата му се отвори, но тя не чу нищо. Демонът сграбчи ръцете й, студените пръсти се забиха в нея. Той сниши устата си до нейната и започна да изсмуква магията от центърът й.

Вътрешно, тя крещеше. Гърчеше се. Умря.

Външно, тя не можеше да направи нищо друго, освен да изтърпи.

Сърцебиенето й беше единственото, което можеше да чуе. Биеше силно в съзнанието й, забавяйки се. Зрението й се промени от черно-бяло към по-черно и след това все по-черно. Може би щеше да е късметлийка и щеше да умре, преди Бойл да започне да пирува.

Беше ли умряла Анжела преди този момент?

Тогава Бойл изчезна. Налягането на гърдите й се успокояваше и магията й отслабваше, където Бойл я беше ухапал, изпращайки мълния от изгаряща болка през нея и след това — нищо.

Неспособна да се движи, неспособна да вижда ясно, Изабел само долавяше частици и фрагменти от движението около нея. Дълга черна коса. Проблясващ меден меч.

Томас.

По дяволите. Тя знаеше, че той ще се появи рано или късно. Страхът за себе си изчезна. Страх за Томас го замени. Движение проблесна в ъгълчетата на очите й. Меч. Кръв. Нокти. Зъби.

След това, отново, нищо.

Нищо, освен пулсиращ, бръмчащ шум, заедно с биенето на сърцето й. Мек в началото, той ставаше по-силен и по-силен. Магията караше кожата й да настръхне, давайки на Изабел да разбере, че отровата на демона постепенно изчезваше.

Къде беше Томас? И каква беше тази непозната магия, докосваща се до тялото й?

Структурата на силата се развълнува и стана по-силна. Същата воня на зло дразнеше ноздри й и тогава Изабел разбра каква беше тя. Почувства дърпане по тялото си, като от мънички ръце, което ставаше по-силно.

Някак си, порталът се бе отворил.

Томас се появи над нея, кръв се стичаше по слепоочието му и покриваше дългата му черна коса. Той я вдигна на ръце.

— Трябва да се махнем от тук — каза той, гласът му звучеше далечен. — Порталът е присвоил магията на Бойл, докато той умира и е отворена, но е нестабилен. Дърпайки… дърпайки ни вътре.

Разтревожена, Изабел опита да помръдне. Сякаш ръцете й бяха увити в памучен плат, но тя притежаваше някаква подвижност. Също и цвят обагряше краищата на черно-бялото й зрение.

Томас я издърпа на разстояние, достатъчно далеч, че дърпането на портала спря, и я сложи да легне. Изабел седна, оглеждайки стаята за демона. Бойл по корем наблизо. Многобройни прободни рани обезобразяваха гърба му и кръвта му пращеше и пукаше на плочките около него. Той все още беше жив. Крайниците му потрепваха и едно ниско, неясно стенание се разнесе от гърлото му.

На около пет стъпки от него, вратата проблясваше почти красиво във въздуха, изблик на блещукащи цветове, които пулсираха и мъждукаха с магия. Изабел не беше земна магьосница, но въпреки това можеше да усети непостоянството в заклинанието.

Тя погледна към Бойл и поклати глава.

— Не, той не умира. Той няма да умре. Той е като нещо, излязло от филм на ужасите. Мислиш, че умира и тогава.

Томас изшътка и я залюля в ръцете си.

— Той умира, повярвай ми. Беше почти свършен, когато пристигнах. Просто довърших работата, която ти започна. Свърши се, Изабел. Всичко свърши.

Възможно ли беше? Сякаш бе започнало преди цяла вечност.

— Вкъщи. — Стенанието дойде от Бойл. Кървящ и пребит, той се придвижваше напред към вратата. Движеше се педя по педя по пода със силата на волята, оставяйки следа от съскаща кръв зад себе си. — Вкъщи. — Този път звучеше повече като ридание.

— Да тръгваме — каза Томас, помагайки й да стане. — Не знам какво ще направи този портал.

Тя се изправи на крака и бързо прегледа раните на Томас. Дрехите и вероятно кожата му бяха опърлени от кръвта на Бойл. С разрези бяха белязани главата, бузата и гърдите му. Собствената му кръв накисваше бедрото му от една дълбока отворена рана, но тя не можеше да каже колко дълбока беше.

— Томас…

— Хайде. И двамата се нуждаем от медицинска помощ. — Той плъзна ръката си под кръста й и й помогна да върви напред към изхода.

Вратата в далечния край на склада се отвори, разкривайки Адам и останалите от магьосниците на Сборището, влизащи в сградата.

Погледът на Адам се фокусира върху нещо зад нея и Томас.

— Пазете се! — извика той и се затича към тях.

Изабел погледна назад и видя, че Бойл е достигнал портала и пропълзял през него. Порталът беше станал по-голям и по-ярък. Магията избухна и се разля навън от непокорните, наполовина завършено заклинание.

Проблесна светлина и дърпането се усили. Изабел изкрещя, когато нещото ги засмукваше в нещо като черна дупка. По дяволите, може би това беше черна дупка.

Магия, светлина и звук експлодираха.

ТОМАС СЕ ОЗОВА С ПОГЛЕД СВЕДЕН НАДОЛУ КЪМ КЪС ОТ ТРЕВАТА, горната част на бедрото му пулсираше в агония. Ръката му все още стискаше дръжката на меча. Той трябваше физически да се насили да го остави, един пръст след друг.

Изабел вече не беше в ръцете му. Той седна и простена, болка прониза тялото му от раните му. Туптенето в главата му се беше увеличило десетократно и сега в добавка гадене размъти стомаха му. Ръката му отиде до бедрото му и се отдръпна лепкава и гореща от собствената му кръв.

Той отблъсна всичко, изтика го назад и почти изгуби съзнание от усилието. Нищо от това не беше важно. Единствено Изабел беше важна.

— Изабел? — изграчи той.

Беше тъмно. Вятърът скърцаше през клоните на дърветата не далеч и въздухът миришеше странно. Изобщо не беше нормално. Миришеше слабо на. демонска магия.

— Изабел!

— Аз съм. тук. — Тя изпъшка и нещо се халоса. — Мамка му. Тук съм.

Томас се движеше пипнешком напред към звука в тъмнината и накрая откри топла плът. Той я притисна срещу гърдите си.

— Добре ли си?

Отне й момент да отговори, а после гласът й прозвуча слабо.

— Не мога да понеса повече изпарявания за днес. Става ми лошо.’

— Изпаряване?

— Пренасянето чрез необикновени средства. — Простена тя. — Изпаряване. Минахме през портала. мисля.

— И аз мисля така.

— Къде мислиш, че сме?

Той вдигна очи, изучавайки нощното небе. Изглеждаше като всяко друго ясно, перфектно нощно небе — няколко дребни бели облачета и цял куп ярки звезди. Освен…

— Където и да сме, не е Чикаго. — Той посочи към небето.

— Какво? — Пауза. — О, мамка му.

Над тях висяха две луни. Едната голяма и светла, а другата по-малка и бледо синя.