Летен прилив

Глава 4

Първата част на полета до Куейк премина при пълна тишина. След като Ребка беше настоял да отиде и не можеше да бъде разубеден цялото упорство на Пери се стопи. Той изпадна в странна летаргия, седеше до Ребка във въздушната кола и гледаше право напред. Когато дойдоха до подножието на Умбиликал стана за малко, но само колкото да отиде до пътническата капсула и да подаде командите за издигане.

Гледан от морско равнище, Умбиликал беше впечатляващ, но не поразяващ. На Ребка му приличаше на висока, тънка кула с еднаква дебелина от може би четиридесет метра, простираща се от повърхността на океана на Опал до плътния и еднороден облачен слой. Главният ствол на съоръжението беше от сребриста сплав, по която нагоре и надолу можеха да се движат огромни коли с пътници и товари. Колите се придържаха към стените на кулата с електромагнити, задвижвани от линейни синхронни двигатели. Точната конструкция може би бе непозната, но Ребка беше запознат с тази концепция в много светове за пренасяне на хора и материали по многокилометрови сгради или високо в орбита. Сведението, че Умбиликал продължава над два километра под морското равнище и достига до океанското дъно беше много изненадващо, но човешкият ум можеше да го възприеме.

Онова, което умът, най-малкото умът на Ребка, не можеше така лесно да възприеме беше дванадесетте хиляди километра от Умбиликал над облаците, простиращи се по целия път от Опал до опърлената и неспокойна повърхност на Куейк. Наблюдателят, изкачил се с капсула, може да види по-малко от една десетхилядна от цялата структура. С максимална за свободното пространство скорост на кола от хиляда километра в час пътниците можеха да очакват да видят два изгрева на Куейк, преди да пристигнат там.

И сега бяха на път.

Капсулата беше висока и широка колкото най-големите постройки на Опал. След като Строителите я бяха напуснали, вътрешността представляваше едно голямо празно пространство. Хората бяха прибавили подове на масивния товарен трюм, а на върха стая за наблюдение.

Двигателите на колата бяха безшумни. Единственото, което можеше да се чуе, докато се издигаха плавно през облачния слой, беше свистенето на въздуха и шума на атмосферната турбуленция. Пет секунди по-късно Ханс Ребка видя за първи път Куейк, доколкото можеше да се види от Опал. Той чу Макс Пери да сумти до него.

Може би Ребка също сумтеше. Защото постоянният облачен слой на Опал неочаквано заприлича на благодат. Той изпита радост, че докато бяха на повърхността на Опал, другата планета беше скрита.

Куейк стоеше на небето — огромно огряно от слънцето, нашарено с точки кълбо, готово да се сгромоляса върху тях. Неговият вътрешен глас му казваше, че никаква сила във Вселената не може да задържи такова тегло. Човек никога нямаше да свикне с гледката. В същото време мозъкът му изчисляваше размерите на орбитата и съответните центробежни и гравитационни сили, а те показваха, че всичко е в идеално динамично равновесие. Хората може би чувстваха ден-два заплахата от Куейк над главите си, след това свикваха и не й обръщаха внимание.

От това разстояние не се виждаха никакви подробности, но беше ясно, че е свят без големи морета и океани. Ребка изведнъж си помисли за създаване на жизнена среда, не само на Куейк или Опал, а на дублета като цяло. Това щеше да бъде идеално приложение. На Куейк имаше метали и минерали, на Опал — вода. Щеше да бъде грандиозна задача, но не по-мащабна от други, които бе изпълнявал. Отчасти необходимата транспортна система вече съществуваше.

Той погледна нагоре главното въже на Умбиликал. Виждаше се може би сто километра, преди да се изгуби. Междинната станция, четиристотин километра над тях, в центъра на масата на системата Опал-Куейк, приличаше на мъничък златист възел на невидимото въже. Щяха да стигнат там за половин ден. Достатъчно време за мислене.

И достатъчно много въпроси, над които да се мисли.

Ребка затвори очи и се опита да степенува тревогите си.

Започна с Макс Пери. Само след два дена му стана ясно, че в едно тяло съжителстваха двама Макс Пери. Единият тих, мрачен бюрократ, такъв, какъвто Ребка би очаквал да намери на някоя скучна длъжност във всеки забутан свят във Фемъс Съркъл. Но някъде под тази външност се криеше втора личност, енергична и хитра, с оригинални собствени идеи. Вторият Макс Пери изглежда се пробуждаше в редки случаи.

Не, това не беше вярно. Другият Макс се пробуждаше само когато ставаше въпрос за Куейк. Вторият Макс сигурно беше по-умен и по-решителен от титуляра Пери, вече седем години назначен на Добел.

Ребка се облегна назад на седалката, отпуснат физически, ала мобилизиран умствено. Така… Приеми, че поведението на Макс Пери е загадъчно. Но се запитай дали тази загадка оправдава отклоняването на един зрял човек, един човек на действието като Ханс Ребка от важен проект, включващ изследване на Парадокс, за да изпълнява задача на любител психолог на малката планета Опал.

Не се оправдаваше. Ако мъжете и жените, управляващи Фемъс Съркъл, бяха добри в нещо, това беше опазването на ресурсите, а човешките ресурси бяха най-ценни.

Потърси друг мотив, друга причина за това назначение.

Ребка не беше толкова наивен, за да смята, че неговите началници ще му кажат цялата истина за назначението. Те дори може би не я знаеха. Беше разбрал това от собствен опит на Пеликан Уейк. Очакваше се един специалист по разследване и изглаждане на конфликти да може да работи, без да разчита на цял екип помощници около себе си, а Ребка работеше най-добре, когато беше принуден сам да решава проблемите.

Създаване на жизнена среда на Куейк и Опал?

Неговите началници сигурно разбираха, че щом види планетния дублет на Добел, той ще оцени и двата свята като възможни обекти за създаване на жизнена среда. Това ли беше истинската причина, поради която беше назначен тук? Да пусне в изпълнение онзи проект?

Не му изглеждаше правдоподобно.

Той анализира другите възможности. Четири групи искаха да посетят Куейк по време на летния прилив. Ако беше една, можеше да повярва, че е просто съвпадение… Съветът на Съюза нямаше репутация на сборище от лъжци… Но четири групи едновременно, не, не беше правдоподобно.

А наближаващият летен прилив щеше да бъде най-големият досега. Може би това беше ключът към загадката. Те бяха дошли за този специален летен прилив.

И това не го удовлетвори напълно. Дариа Ланг му беше признала, че не е знаела, че този летен прилив ще бъде по-специален, докато не го научила от Пери.

Ребка й повярва. Но самата вяра будеше подозрения. Той беше оставил една приятелски настроена изследователка на станция, обикаляща около Парадокс. Независимо какво му казваше неговият мозък, хормоните му вероятно търсеха жената у нея. Още през първите две минути разговор с Ланг той вече знаеше, че между тях се е породило привличане. А това трябваше да го направи по-внимателен в отношенията си с нея, тъй като той искаше да й вярва.

Ланг не е знаела, че на Опал и Куейк предстои да настъпи чудовищен летен прилив. Чудесно. Ребка й повярва, но все пак това не означаваше, че тя е онова, за което се представя. Тя би могла да играе някаква по-сложна игра.

Беше ли тя наистина това, за което се представяше? Това можеше да се провери. Преди да напусне Старсайд, Ребка беше изпратил шифровано съобщение по комуникационната мрежа Боуз, с което молеше разузнаването на Съркъл да потвърди, че Дариа Ланг е експерт по артефакти на Строителите. Когато се върнат от Куейк, отговорът ще го чака. Дотогава въпросите относно личността на Ланг трябваше да бъдат оставени настрана.

Имаше толкова други въпроси. Размишленията на Ханс Ребка бяха прекъснати от леко докосване по ръката. Той отвори очи.

Макс Пери сочеше нагоре покрай Умбиликал. Над тях се извисяваше Куейк два пъти по-голям, отколкото когато бяха тръгнали. Но в момента той отразяваше само мрачната, прилична на изсъхнала кръв светлина на Амарант. Мандъл беше скрит зад планетата и с приближаването на летния прилив неговият спътник-джудже идваше по-близо. Скоро нощта щеше напълно да се стопи на Куейк и Опал.

Пери посочи отново нагоре и Ребка разбра, че в момента не Куейк го интересува. Бяха почти до Междинната станция и изненадващо Умбиликал, изглежда, свършваше там. Ребка видя, че цилиндричната конструкция завършваше като светеща синя точка. Те се движеха бързо към нея. Блестящата златиста светлина на Междинната станция започна да закрива от погледа им Куейк.

— Какво става? — попита Ребка. — Мислех, че Умбиликал се простира от Опал до Куейк — той беше малко нервен, защото извън колата съществуваше абсолютен вакуум, но Пери се усмихваше и определено не се държеше като човек, изпаднал в беда.

— Така е — каза той. — Приближаваме се до Уинч15. Тук трябва да бъдем прехвърлени от другата страна на Междинната станция. Пътниците могат да посетят станцията, ако искат… Тя е добре заредена с енергия и храна, има подслон… но аз не виждам никакъв смисъл в това. Ако желаете, на връщане можем да я разгледаме по-отблизо.

Докато Пери говореше, колата им се отдели от главното въже и премина през серия от шлюзове и прехвърлящи релси. Куейк беше изчезнал. Междинната станция се падаше вдясно. Ребка видя цяла поредица от шлюзове, един от тях достатъчно голям да премине капсулата. Той погледна назад, където главното въже на Умбиликал изчезна в ярката синева и няколко километра по-нататък се появи отново.

— Не виждам никакъв скрипец.

— Няма и да видите. — Вторият Макс Пери се беше върнал — предпазлив и енергичен. — Просто му дадохме такова име. Разбирате ли, Опал и Куейк са в почти обща кръгова орбита, но разстоянието, което ги отделя, от време на време се променя… до около четиристотин километра. Умбиликал не може да действа перманентно, освен ако няма нещо да навива или да развива въжето. Това прави Уинч.

— Онази дупка в пространството ли?

— Същата. Работи чудесно и по време на летния прилив извършва допълнително навиване, така че връзката с Куейк се прекъсва. И е достатъчно интелигентен, за да запази фала на Опал непокътнат. Всичко това е създадено от Строителите. Ние нямаме представа къде отива или откъде идва въжето или кой го контролира. Хората на Куейк и Опал не се интересуват от това, щом могат да се издигат и слизат по Умбиликал благодарение на нечии специални команди.

С издигането от Опал нежеланието на Пери да посети Куейк бе изчезнало. Когато заобиколиха масата на Междинната станция, той се втренчи напред, търсейки да зърне Куейк на небето пред тях.

Капсулата се премести назад, прикачи се към друго въже на Умбиликал и те започнаха да набират скорост. Скоро преминаха центъра на масата на системата Добел и започнаха да падат към Куейк, тяхната собствена центробежна сила се прибави към гравитацията на планетата. С всяка изминала минута тъмната планета на небето пред тях се виждаше все по-ясно. Започнаха да се различават повече детайли от ландшафта.

В този миг Ребка забеляза и друга промяна в Пери. Дишането на по-младия мъж се учести. Той гледаше приближаващата повърхност на Куейк с възхищение, с широко отворени очи и втренчен поглед. Ребка беше готов да се обзаложи, че пулсът му е неимоверно ускорен.

Но какво имаше там долу? Ребка беше готов на всичко, за да може да види Куейк през очите на Макс Пери.

На Куейк нямаше водни басейни с размерите на море, но имаше много реки и малки езера. Около тях се виждаше характерни тъмнозелена и ръждиво оцветена растителност. По-голяма част от нея беше твърда и бодлива, но на някои места избуяваше тучна папрат, мека и жилава. Едно от тези места беше на брега на най-голямото езеро, недалеч от основата на Умбиликал. Беше естествено място за отмора и почивка. Или за двама души, които могат да се отдадат и на други удоволствия.

Ами говореше. Гласът й галеше ушите му.

— Ти си експерт, нали?

— Не зная — той й отговори лениво, отпуснато. — Но вероятно зная за това място толкова, колкото и всеки друг.

— Същото е. Тогава защо не ме доведеш отново тук? Ако искаш, ти можеш, Макс. Нали контролираш достъпа дотук.

— Не трябваше изобщо да те довеждам.

Усещане за власт. Той го беше направил първоначално да демонстрира пред нея новата си власт, но дошли на планетата, се бяха появили и други основателни причини. Куейк все още беше безопасен, все още далеч от летния прилив, и все пак високо в атмосферата вече се трупаше вулканичен прах. Вечерите, сиянието на тези осем часа, бяха неописуемо красиво обагрени в червено, виолетово и златно. Той не бе виждал нищо такова в останалата част на Вселената… нито бе чел, нито бе чувал за подобна красота. Дори със затворени очи все още виждаше онези искрящи цветове.

Би искал да ги покаже на Ами… Не можеше да спре да ги гледа, не и сега. Лежеше по гръб и гледаше величествения залез на светещия диск на Опал. До него Ами държеше стрък папрат и гъделичкаше голите му гърди. След няколко секунди тя се надвеси над него, закри гледката към Опал и се втренчи с ококорени, сериозни очи в него.

— Ще ме доведеш отново тук, нали? Ще го направиш, нали ще го направиш? Обещай ми, че ще го направиш.

— Какво да направя? — той се преструваше, че не разбира.

— Ще ме доведеш тук отново. Когато наближи летният прилив.

— Определено няма да те доведа — той обърна глава от една страна на друга върху меката папрат, твърде ленив да се надигне. Чувстваше се като цар на света. — Няма да е безопасно за теб, Ами. Не и тогава.

— Но ти ще дойдеш тук.

— Не и по време на летния прилив. Напускам Куейк много преди това, докато е безопасно. По време на летния прилив никой не остава тук.

— Тогава ще стоя с теб тук, докато е безопасно. Не мога ли да остана?

— Не, не и когато летният прилив наближава.

Ами се премести към него. Последната светлина изгасна в небето на Куейк. Той вече не можеше да вижда лицето й. То беше избледняло заедно с дневната светлина.

— Аз бих могла — устните й помръдваха на два сантиметра от неговите. — Кажи, че бих могла. Кажи да.

— Не — повтори той. — Не и когато летният прилив е толкова близо.

Но Ами не каза нищо. Тя вече беше преминала към други аргументи.