Летен прилив

Глава 15

Дариа Ланг направи най-естественото нещо за такава ситуация — седна и заплака. Но както чичо Матра много отдавна й беше казал, със сълзи проблеми не се решават. След няколко минути тя млъкна.

Беше озадачена. Защо Атвар Х’сиал избра да я дрогира и изолира по никое време в регион на Куейк, който бяха избрали само защото изглеждаше добро място за приземяване? Тя не можа да измисли никакво обяснение за изчезването на сикропеанката, докато спеше.

Дариа беше на хиляди километри от Умбиликал. Имаше само смътна представа в коя посока се намира. Нямаше никакъв друг начин да се придвижва, освен с ходене. Заключението беше просто: Атвар Х’сиал беше решила да я изостави на Куейк и когато настъпи летният прилив, тя просто да загине.

Но в такъв случай защо й бе оставила провизии? Защо й бе оставила маска с въздушен филтър и примитивен апарат за пречистване на вода? И най-озадачаващо — защо й бе оставила сигнал-генератор, който може да бъде използван за сигнализиране при бедствие?

Объркването й беше последвано от мъка, след това от гняв. Изпита поредица от силни емоции, което никога не бе очаквала, преди да напусне Сентинел Гейт. Винаги се беше смятала за уравновесена личност, учен, гражданин на организирана и разумна Вселена. Гневът не беше разумна реакция, той замъгляваше мисловните процеси. Но нейният свят се беше променил и тя беше принудена да се промени с него. Силата на чувствата й я изненада. Ако трябваше да умре, това нямаше да стане без борба.

Тя приклекна на меката почва до близкото езеро и внимателно прегледа всяка от оставените вещи. Апаратът за пречистване на вода представляваше малък изпарителен уред, с който може да се направи годна за пиене и най-алкалната вода на всяко езеро. При максимална производителност той можеше да пречиства около един литър вода дневно. Оставената храна бе проста и безвкусна, не се нуждаеше от загряване, но беше калорична и достатъчна за две седмици. Сигнал-генераторът беше в изправност. И водонепромокаемото ватирано одеяло, с което беше завито всичко, щеше да й осигури изолация срещу топлината, студа или дъжда.

Заключение — ако умре, няма да е от глад, жажда или излагане на слънце и студ.

Голяма утеха, няма що. Смъртта щеше да бъде по-непосредствена и много по-ужасна. Въздухът беше горещ и непрекъснато ставаше все по-горещ. С всяка изминала минута тя чувстваше земята под себе си да мърда като спящ великан, който не може да се намести удобно. Най-лошо от всичко беше вкочаняващият вятър, носещ фина бяла прах, която влизаше в очите и придаваше на всичко неприятен метален вкус. Маската и въздушният филтър осигуряваха само частична защита.

Тя отиде до брега на езерото и в тъмната вода видя зловещото отражение на Гаргантюа. С всеки час планетата сякаш ставаше по-ярка и по-подпухнала. Все още беше далеч от най-малкото разстояние до Мандъл, но поглеждайки нагоре, вече можеше да види нейните три големи луни да се движат около нея по странно пертурбирани орбити. Дариа почти чувстваше силите, с които Гаргантюа, Мандъл и Амарант дърпаха спътниците в различни посоки. Същите гравитационни сили действаха и върху Куейк. Планетата, на която се намираше, изпитваше ужасен натиск. Нейната повърхност сигурно беше пред разпад.

Защо Атвар Х’сиал я беше оставила, а й бе осигурила храна и защита, след като летният прилив щеше да я ликвидира?

Случилото се сигурно имаше обяснение. Тя трябваше да помисли.

Дариа клекна до водата и заоглежда за място, частично защитено от носещия се прах. Ако Атвар Х’сиал беше искала да я убие, би могла да го стори много лесно, докато тя спеше. Но я беше оставила жива. Защо?

Защото й беше необходима жива. Сикропеанката не искаше намесата й в интригата, която беше организирала в момента, но щеше да има нужда от нея по-късно. Може би за нещо, което знаеше за Куейк и за Строителите. Но какво? Нищо, за което Дариа можеше да си представи.

Но въпросът може да се постави и по друг начин. Какво мисли Атвар Х’сиал, че Дариа знае?

Дариа не можа да направи никакво разумно предположение, но в момента не се нуждаеше от отговор. Според нея причините за действията бяха по-малко важни от самите действия. Важното беше, че тя бе оставена тук на студено съхранение — или на горещо съхранение — за неопределено време. Някой може би щеше да се върне за нея. И ако не вземеше мерки, тя бързо щеше да загине.

Но това нямаше да се случи. Тя нямаше да допусне да се случи.

Дариа се изправи и огледа околността. Веднъж вече беше станала жертва на Атвар Х’сиал, когато уреди пътуването нагоре по Умбиликал. Това щеше да бъде последно.

Езерото, до което стоеше, беше най-високото от половин дузина свързани един с друг водни басейни. Беше може би по-малко от сто метра широко и четиристотин дълго. Оттокът до най-близкия басейн, на четиридесет стъпки от нея, се извършваше чрез малък водопад, висок един или два метра.

Тя огледа бреговата линия за някакъв подслон. Съдейки от времето, той би могъл да се окаже нещо много важно. Вятърът се засилваше, финият пясък проникваше във всяко отворено пространство… включително и в порите й. Усещането не беше приятно.

Къде, къде да се скрие, къде да намери убежище? Решимостта й да оцелее — а тя имаше намерение да живее! — нарасна неимоверно.

Дариа изчисти финия талк от ръцете и тялото си. Земните трусове бяха по-далечна заплаха, за момента най-голямата опасност представляваше този досаден, носен от силния вятър прах. Трябваше да се спаси от него. Но не беше ясно, дали може да се скрие някъде.

Какво правят местните животни?

Въпросът изникна в ума й, докато гледаше към езерния бряг, осеян с дупки, издълбани по всяка вероятност от животни. По това време на годината формите на живот на Куейк не оставаха на повърхността. Те се скриваха под земята или още по-добре — под водата. Тя си спомни големите стада от белогърби животни, устремени към езерата.

Можеше ли и тя да направи същото? Дъното на алкалното езеро не беше привлекателна перспектива, но поне щеше да я спаси от праха.

Само че тя не можеше да оцелее на езерното дъно — трябваше да диша. Нямаше начин да отнесе долу запас от въздух.

Дариа нагази в езерото, докато водата достигна до коленете й. Беше приятно топла. Когато навлезе в по-дълбокото, температурата стана малко по-висока. Съдейки по наклона на дъното, в средата на басейна водата щеше да стигне над главата й. Ако влезе навътре, докато водата стигне до шията й, уплътненията на маската и въздушния филтър щяха да бъдат под нивото и само главата й щеше да бъде над него. Това щеше да я спаси от праха.

Но колко часа би могла да стои така? Не и достатъчно дълго.

Това беше решение, което не решаваше нищо.

Дариа заразглежда веригата от езера, които се спускаха от едно скално стъпало на друго. Първият водопад падаше от два метра, после водата продължаваше през серия от няколко малки бързеи, течащи по гладки каменни улеи, които се изливаха в най-голямото езеро. Тук, на по-долното ниво, наситеният с прах вятър беше по-силен.

Тя продължи да върви. Езерото беше с формата на елипса, най-малко триста метра широко и може би петстотин дълго. Неговият отток беше по-голям, а на водопада, който чу, поне четиридесет крачки.

Когато стигна бучащия водопад, Дариа видя стена от вода, висока три метра, да пада почти вертикално в следващото езеро от веригата. От падащата вода се образуваха пръски, които замъглиха маската й, но измиваха част от прахта във въздуха. Ако не можеше да намери нищо по-добро, може би трябваше да се върне на това място.

Беше готова да тръгне към следващия басейн, когато забеляза, че водопадът тече над издатина над края на скалата. Зад водната стена имаше празно място. Ако можеше да мине през водата, без да бъде отнесена от течението, ще се озове в екранирано пространство, защитено от праха от каменната стена от едната страна и течащата вода от другата.

Дариа отиде до водопада, притисна се до скалата и се придвижи предпазливо до водната струя. Когато измина част от пътя през пенещия се бял фонтан, тя разбра, че ще може да мине през него. Главната сила на водопада беше извън нея, извиваше се над главата й в бучащ поток, който пращаше само капчици вода назад към каменната стена. Както предполагаше, там, отзад, имаше място.

Проблемът беше, че издатината и защитеното пространство бяха много малки. Тя не можеше да стои права, без главата й да не се мокри. Не можеше и да легне. Мястото беше на буци, неравно. Нямаше и една педя, която да не е мокра.

Дариа изпита страх, ала бързо се взе в ръце. Какво очакваше, луксозен апартамент от Съюза? Тук не ставаше въпрос за комфорт, а за оцеляване.

Защитена от непромокаемото ватирано одеяло, тя можеше да се свие с гръб към скалата. Можеше да остави по-голяма част от храната и водата навън и когато е необходимо, да излезе от пещерата си, да си вземе ядене и да се поразтъпче. Вътре можеше да измие прахта от маската и въздушния филтър. А и щеше да й е топло дори и да не беше достатъчно суха. Ако се наложеше, можеше да остане тук дни.

Дариа се върна назад и на три пъти ходи до тайния си склад с провизии. При първите две отивания пренесе всичко над водопада, с изключение на радиофара. Отдели много време, за да реши кои неща да вземе вътре с нея и кои да остави отвън.

При третото отиване трябваше да вземе най-трудното решение.

Накрая пренесе сигнал-генератора на високо и близо до езерото и го сложи на купчина камъни за максимална далечина на излъчване. Трябваше да се увери, че захранването е достатъчно. Нима можеше да направи нещо друго?

Помисли и разбра, че няма избор. Ако Атвар Х’сиал се върне, Дариа щеше да разчита на нейното милосърдие да бъде използвана, спасена или изоставена — според волята на сикропеанката. Преди два месеца Дариа би приела това като неизбежно, но сега то не беше приемливо.

Уви генератора в непромокаемото одеяло и го пренесе в пещерата под водопада. Там постави одеялото така, че и тя, и радиофарът, да са защитени от носените от вятъра водни капчици. Наближаваше пладне и през водната пелена преминаваше достатъчно дифузна светлина.

Бавно и внимателно, Дариа изключи генератора и частично го разглоби. Щеше да бъде грешка да бърза — изглежда единственото, което имаше в изобилие, беше време. Тя познаваше основните схеми, които й бяха необходими, но трябваше да импровизира, за да постигне необходимия импеданс. Взе високоволтовите изводи и през трансформатора на кутията ги включи паралелно на радиочестотното стъпало. След това се наложи да напрегне паметта си и да си спомни наученото в курсовете по невроелектроника. Конволверът, който й трябваше, беше от рода на по-мощен нелинеен осцилатор. В сигнал-генератора имаше и резистори, и кондензатори, които можеха да изпълняват двойни функции. Тя не можеше да провери веднага резултата, но направените промени бяха съвсем прости. Благодарение на тях генераторът трябваше да работи. Главната опасност беше, че можеше да е прекалено мощен.

Мандъл залезе, преди да беше свършила. Тя постави модифицирания радиофар навън върху малка каменна пирамида на кървавочервената светлина на Амарант в прашната буря. Включи го и когато контролната светлина примигна да покаже, че радиофарът работи, тя се изпълни със задоволство.

Дариа се промъкна обратно в пещерата под водопада, уви се в одеялото и се сви върху издатината на скалата. Неравните камъни се забиваха в тялото й. Плискащата се водна завеса й осигуряваше капчици вода и изолиращ шум. Отдолу тръпнеше неспокойно самата Куейк, стенеща при все по-голямото разпъване върху дибата26 на приливните сили.

Не можеше да се очаква при такива условия някой да може да заспи. Дариа отхапа парче суха бисквита, затвори очи и се концентрира върху една мисъл — тя се бореше. Онова, което беше свършила, беше малко, но то бе единственото, което можеше да направи.

Утре може би ще й дойдат нови идеи как да се спаси.

С тази мисъл и недоядената бисквита в ръка, тя потъна в най-отморяващия сън, откакто беше напуснала Сентинел Гейт.

Ханс Ребка имаше друга причина да желае да е самичък. Точно преди да напуснат Опал, от главното управление на Фемъс Съркъл пристигна ново шифровано съобщение. В бързината при отпътуването нямаше време да го прегледа, но когато капсулата се спускаше по Умбиликал към Куейк, той му хвърли един поглед. Докато се приземят, той успя достатъчно да го дешифрира, за да се разтревожи. Във въздушната кола, която го откарваше от Опалсайд към Куейксайд, съобщението пареше като въглен в джоба на сакото му. Ребка включи самолета на автопилот, остави без внимание мрачната сцена под него и се зае сериозно със съобщението.

Главното управление беше преминало от кодиране с цели числа и циклични идеи към инвариантни мрежови знаци. Предполагаше се, че е почти невъзможно кодът да се разшифрова… и съобщенията много трудно се разчитаха дори при наличието на ключ. Ребка включи компютъра на колата и започна да разчита съобщението знак по знак.

Приетият сигнал съдържаше три независими съобщения. Първото, дешифрирано след почти час упорита работа, го накара да пожелае да изхвърли факсимилето на записа през прозореца.

Благодаря ви, момчета! — Ребка смачка съобщението на топка и го хвърли през рамо. — Той е луд и има право да прави всичко, каквото поиска… а моята задача е да го контролирам и да го спирам. И ако не го направя, главата ми ще се търколи в прахта! Чудесно.

Това беше друг прекрасен пример за действие от разстояние на правителство, опитващо се да контролира събития, отстоящи от него на сто светлинни години. Ребка се зае с разшифроването на следващото съобщение.

Отне му още един час. Когато го разшифрова, стори му се, че няма да му е от голяма полза, но поне му даваше информация и не изискваше от него невъзможни неща.

Съобщават ми такова нещо! — Ребка гледаше компютъра, на който беше изписано оскърбителното съобщение. — А не си ли спомнят, че преди това идиотско назначение, имах за задача да изследвам Парадокс? Преди вие, тъпаци, да ме отклоните от тази задача.

Ребка се обърна назад да погледне пътя, по който беше дошъл. Умбиликал отдавна не се виждаше. Единственото, което можа да види, беше начупената линия на планетния терминатор като светеща огърлица от оранжеви мъниста на хоризонта. Там беше започнало голямо изригване. Той погледна надолу към повърхността, над която летеше — долу всичко беше тихо — и взе третото съобщение.

То компенсираше другите две и даваше отговор на въпроса му.

Ребка не изхвърли разпечатката от колата — беше много високо и се движеше твърде бързо. Но смачка съобщението и го захвърли през рамо при другите две. Беше си загубил повече от три часа да дешифрира тези официални писма от центъра на Съркъл и единственото, което те му предложиха, бяха лоши новини.

Той повдигна глава и погледна през предното стъкло. Амарант беше зад него и покривът на колата спираше светлината. Ребка погледна на запад, готов да хване последния лъч от залеза на Мандъл, преди планетата да се изгуби зад тъмния полумесец на Куейк. Слънцето се спусна ниско под хоризонта.

Очите му се адаптираха. Той съгледа слаба, трепкаща светлина, малко червено мънисто до контролния пулт. В същия момент вътре в кабината прозвуча настойчив звън.

Сигнал за помощ.

Кожата на врата му настръхна. Шейсет часа до летния прилив. А някой или нещо долу на мержелеещата се тъмна повърхност на Куейк беше в голяма беда.

Сигналът на радиофара щеше да го отведе в покрайнините на Хилядата езера, недалеч от района, в който Макс Пери смяташе, че се намират близначките Кармел. Ребка провери енергията на колата. Беше достатъчна. Всяка въздушна кола можеше да направи една пълна обиколка около Куейк и да не изпита недостиг на енергия. Нямаше основание да се тревожи. Той изпрати кратко съобщение до Пери и Грейвс, после увеличи скоростта на колата и избра новия си курс, без да чака потвърждение или одобрение.

Мандъл все още беше скрит, но Гаргантюа беше високо в небето и осигуряваше достатъчно светлина за приземяване. Ребка погледна напред. Летеше над верига от почти кръгли езера, чиито води изпускаха пара и се пенеха. Техните развълнувани повърхности отговаряха на неговото настроение. Никъде, от хоризонт до хоризонт, нямаше признаци на живот. Такива трябваше да търси в самите води на Хилядата езера или в най-дълбоките долини на котловината Пентаклайн. Или още по-дълбоко… Най-упоритите форми на живот щяха да се заровят дълбоко под трепнещата повърхност на Куейк. Ще бъдат ли близначките Кармел достатъчно благоразумни да направят същото?

Но може би вече беше много късно. Близначките не бяха специалисти по оцеляване при екстремални условия и с всяка секунда приливните вълни, които действаха на планетата под него, ставаха все по-големи.

Ребка отново увеличи скоростта, натоварвайки колата до нейните граници. Нищо друго не можеше да направи. Умът му блуждаеше в непосилни разсъждения.

По природа гравитацията е най-слабата сила. По-силното взаимодействие, електромагнитното, дори „слабото“, което управлява бета-разпада, е с много порядъка по-високо. Два електрона, отстоящи един от друг на сто светлинни години, се отблъскват с електрична сила, голяма колкото гравитационната сила на привличане на същите, на половин милиметър един от друг.

Но да вземем гравитационната сила на приливна вълна. Тя е още по-слаба. Тя е предизвикана само от разликата в гравитационните сили — разликата от силата на привличане от едната страна на тялото и силата на привличане от другата. Докато гравитацията е обратнопропорционална на квадрата от разстоянието между две тела — при двойно разстояние силата е една четвърт, — силата на гравитационните вълни е обратнопропорционална на разстоянието на куб. При двойно разстояние е една осма; при тройно — една двайсет и седма.

Гравитационните приливни вълни би трябвало да са пренебрежително слаби.

Но не са. Те действат на един милиард луни из галактиката, принуждавайки ги да държат обърната една и съща страна винаги към главните планети. Приливните вълни въздействат непрекъснато на вътрешността на света, притискат и дърпат, освобождават геологическото напрежение и променят формата на планетата с всеки приливен цикъл. Те буквално разкъсват всеки обект, попаднал в черна дупка, така че независимо колко силен е натрапникът, приливните вълни го разчленяват до най-малките му субатомни съставни части.

Поради това обратнопропорционалната зависимост на куб от разстоянието е лесно обратима: при една втора разстояние — осем пъти по-голяма сила на приливната вълна; при една трета — двадесет и седем пъти по-голяма сила; при една десета…

При най-голямото приближаване към Мандъл системата Добел е на една единайсета от нейното средно разстояние от планетата. Тогава компонентите й изпитват сила хиляда триста и трийсет и един пъти над средната.

Това всъщност е летният прилив.

Макс Пери беше съобщил на Ханс Ребка тези основни факти и докато летеше над Куейк, той си мислеше за тях. На всеки четири часа огромната невидима гравитационна ръка на Мандъл и Амарант стиска и дърпа Опал и Куейк, опитва се да превърне техните почти сферична форми в удължени елипсоиди. И когато наближи летният прилив, приливната вълна напомпва в системата енергия, еквивалентна на дузина пълномащабни ядрени войни — и при това не един път, а по два пъти на всеки добелски ден.

Ребка беше посещавал светове, където неотдавна е имало глобална ядрена война, и очакваше да види планета, чиято повърхност е в безпорядък, един кипящ хаос, в който съществуването на живот е невъзможно.

Ала нямаше такова нещо и той беше объркан.

Имаше локални изригвания — това не можеше да се отрече. Но когато гледаше към бягащата под него земя, той не можеше да види нищо, което да съответства по мащаб на въображението му.

Какво беше погрешно?

Ребка и Пери бяха пропуснали да отчетат един факт, известен още от времето на Нютон — гравитацията е сила на веществото. Никакъв известен материал не може да послужи като екран срещу нея. Всяка частица, независимо къде във Вселената се намира, изпитва гравитационна сила от всяка друга частица.

И така, докато ядрената война ограничава своята сила върху атмосферата, океаните и горните няколко десетки метра от земната повърхност на една планета, силата на приливната вълна стискат, дърпат и усукват всеки кубически сантиметър от нея. Те са сравнително равномерно разпределени сили, действащи от най-горните слоеве на атмосферата до най-вътрешният атом на свръхнагрятото, подложено на свръхналягане ядро.

Ребка огледа повърхността, но не видя нищо, което да подсказва приближаване на Армагедон27. Неговата грешка беше естествена и елементарна. Той трябваше да гледа под повърхността. И тогава може би щеше да види първите леки признаци за истинската природа на летния прилив.

Когато въздушната кола се снижи за кацане, долу бушуваше наситен със задушаващ прах вятър. Ребка вкара колата директно във вихъра, надявайки се микровълновите сензори да го предупредят за големи скали, които могат да предизвикат проблем. Кацането стана достатъчно плавно, но проблем възникна. Според системата за издирване и спасяване, аварийният радиофар беше точно пред колата на по-малко от трийсет метра. Но детекторът за маса не откри нищо с размерите на въздушна кола или кораб на по-малко от триста. Взирането в прашната буря не помогна. Светът пред колата завършваше с плътна пелена от прах и пясък, през която се виждаше на не повече от десетина крачки пред носа на колата.

Ребка отново провери системата за издирване и спасяване. Нямаше съмнение относно местоположението на радиофара. Той измери посоката и разстоянието от вратата на колата. Насили се да седне и да изчака пет минути, слушайки виенето и блъскането на пясъчната буря в колата и надявайки се, вятърът да спре. Ала той продължи да духа с неотслабваща сила. Видимостта определено не се подобряваше. Накрая Ребка сложи големи очила със специални лещи и респиратор, облече топлоизолиращи дрехи и отвори вратата. Поне комбинацията му беше позната. Виещ вятър, прегрята атмосфера и почти задушлив въздух — точно като у дома. Беше се борил с всичко това през детството си на Тюфел.

Ребка излезе от колата.

Носеният от вятъра пясък беше невероятно фин и проникваше през най-малките пролуки в костюма. Духаше с голяма сила и едва не го повали. Още в първите няколко секунди усети вкуса на талк на устните си, успял по някакъв начин да се промъкне през респиратора. Милиони мънички дращещи пръсти го докосваха и дърпаха костюма му, всяко едно напиращо да го смъкне. Духът му спадна. Беше по-лошо от Тюфел. Без защитата на кола, нима може някой да оцелее при такива условия дори един час? Това явно беше характерно за Куейк, макар че Пери, обсебен от мисълта за вулкани и земетръси, не го беше предупредил. Но при наличието на подобни атмосферни условия, не беше необходима кой знае каква вътрешна активност на планетата, за да стане непригодна за живот. Беше достатъчен носеният от вятъра пясък, от който не можеше да се диша и от който нямаше спасение.

Ребка се завърза здраво с едно въже за корпуса на въздушната кола, наведе се срещу вятъра и тръгна напред. Видя радиофара, когато беше на не повече от четири метра пред него. Нищо чудно, че сензорите за маса не го бяха регистрирали! Беше миниатюрен уред, най-малкият, който някога бе виждал. С площ не повече от трийсет квадратни сантиметра, дебел няколко сантиметра с ниска антена в центъра. Каменната пирамида, на която беше поставен, представляваше връх на малък хълм. Някой се беше постарал колкото и слаб да бе сигналът да бъде чут на възможно максимално разстояние.

Някой. Но кой и къде? Ако са оставили радиофара и са се опитали пеша да намерят убежище, шансовете им бяха нищожни. Незащитен човек не би могъл да измине и сто метра. Щеше да умре, неспособен да избегне ужасния задушаващ прах.

Но може би бе оставил бележка какво смята да прави? Всеки радиофар за бедствие има в основата си място за съобщение. Ако е заминал преди няколко минути…

„Иска ми се“, каза си Ребка, свали ръкавицата си и се пресегна към свалящата се плоча на дъното на радиофара. Вече час как приемаше сигнала за бедствие, а кой знае колко преди това бе започнал да излъчва.

Той бръкна в тесния отвор. Докосна основата и страхотна болка прониза ръката и тялото му. Мускулите му се разтърсиха и свиха, твърде бързо и силно, за да успее да изкрещи. Не можеше да издърпа ръката си. Ребка се сви безпомощен на две над радиофара.

„Нервен конволвер“, отбеляза умът му момент преди следващият импулс да го удари, по-силен от първия. Не можеше да си поеме дъх. Секунди преди да изгуби съзнание, умът на Ребка се изпълни с гняв. Гняв срещу цялата глупост на назначението си, гняв срещу Куейк, но преди всичко гняв срещу самия себе си.

Беше извършил нещо безкрайно тъпо и то щеше да го убие. Атвар Х’сиал беше опасна и на свобода, някъде на Куейк. Той го знаеше, преди да кацне, но не си направи труда да вземе и най-елементарни предпазни мерки.

„Но аз се опитвах да помогна!“

И какво от това? Умът му отхвърли това извинение, когато разтърсващият удар изви тялото му и за трети и последен път го лиши от разум. Това често пъти е повтаряно — хората, които са толкова глупави, че убиват себе си, никога не могат да помогнат другиму…

И сега, по дяволите, той никога нямаше да научи как изглежда Куейк по време на летния прилив. Планетата беше спечелила, а той — загубил…

Наситеният с прах вятър виеше триумфиращо над безчувственото му тяло.