Летен прилив

Глава 8

Моментът на настъпване на смъртта. Целият живот минава като на филмова лента пред очите ти.

Дариа Ланг усети напора на вятъра точно когато колелата на въздушната кола докоснаха земята за втори път. Видя удара на дясното колело… почувства излизането на машината от пистата… и разбра, че колата се преобръща. Чу скърцането на покривните панели и неочаквано тъмната земя префуча на една стъпка над главата й. Рядката кал я обля и я задави. Светлината изчезна и тя остана в пълна тъмнина.

Болката от врязалите се в гърдите й обезопасителни колани избистри ума й. Почувства се измамена.

Може би животът я напускаше? Ако беше така, о, какъв жалък край! Единственото, за което си мислеше в този миг, беше Сентинел. Как не успя да го разбере и да проникне в неговата древна тайна, да научи какво се е случило със Строителите. Нима всичките години на изследователски пътувания ще бъдат смачкани като буболечка в калта на една скапана малка планета?

Като буболечка. При тази мисъл се почувства виновна.

Защо?

Тогава осъзна, че виси на предпазните колани с главата надолу. Трудно беше да се мисли в това положение, но трябваше да го стори. Беше жива! Върху носа и в очите й капеше някаква течност, която ужасно щипеше, но беше твърде студена, за да е кръв. Но какво бе състоянието на другите двама, Атвар Х’сиал и Д’жмерлиа? „Не и буболечки — помисли си тя. — Всъщност те бяха по-малко буболечки и от нея. Разумни същества. Засрами се, Дариа Ланг!“

Беше ли ги убила със своето скапано пилотиране?

Дариа проточи врат и се опита да погледне зад себе си. Нещо не беше в ред с врата й. По врата и лявото й рамо премина топла вълна още преди да се обърне. Не можа да види нищо.

— Д’жмерлиа? — нямаше смисъл да вика Атвар Х’сиал. Дори ако сикропеанката можеше да я чуе, тя не можеше да й отговори. — Д’жмерлиа?

Никакъв отговор. Чу човешки гласове отвън. Викаха ли я? Не, викаха се един друг… Трудно бе да се чуе от воя на вятъра.

— Не мога да го направя по този начин — мъжки глас. Горната част е счупена. Ако тази подпора подаде, тежестта ще им смачка черепите.

— Във всички случаи са обречени — и една жена. — Вижте как са ударени. Корпусът е сплескан. Да почакаме ли да дойдат крановете?

— Не. Чух глас. Осветете. Ще вляза вътре.

Светлина! Дариа изпадна отново в паника. Тъмнината около нея беше пълна, по-тъмно от среднощна доба, тъмно като пирамидата в сърцето на Сентинел. По това време на годината на Опал непрекъснато има дневна светлина от Мандъл или от неговия спътник, Амарант. Защо не може да вижда?

Тя се опита да сдържи сълзите си, но не успя. Вдигна дясната си ръка да ги избърше. Лявата й ръка сякаш беше изчезнала… Не я усещаше, нямаше никаква реакция, само болка в рамото, когато се опита да я премести.

От разтриването очите още повече я засмъдяха. Все още не можеше нищо да види.

— Господи, каква каша! — беше отново мъжът. Пред нея имаше съвсем мъждукаща светлина, като факла, гледана през затворени очи. — Али, тук са трима… струва ми се. Двама извънземни, притиснати един в друг. Навсякъде телесна течност от буболечки. Не знам кое какво е и не смея да ги пипна. Изпрати сигнал за помощ. Виж дали можеш да намериш някого около космодрума, който разбира от анатомия на извънземни.

Чу се слаб неясен отговор.

— По дяволите, не знам — гласът беше по-близо. — Нищо не помръдва… Може би всички са мъртви. Не мога да чакам. Целите са покрити с черно масло. Една искра, и ще станат на чипс.

Далечен, неясен говор. Повече от един човек.

— Няма значение — гласът беше точно до нея. — Трябва да ги измъкнем навън. Някой да дойде да помогне.

Ръцете, които я хванаха, бяха внимателни, но когато я стиснаха за рамото и за врата, тъмнината пред взора й беше разкъсана от галактически фойерверки. Тя изпищя, но звукът, който излезе, приличаше повече на мяукане на коте.

— Чудесно! — ръката върху рамото й се премести и я стисна силно.

— Жива е. Успях. Дръж здраво.

Дариа беше измъкната, с лице върху кална плетеница от корени и смачкани стебла от папрат, с натъпкана в устата топка със слузест и противен вкус. Тя се задави. Когато един корен се заби в счупената й ключица, през ума й внезапно премина мисълта: Не си заслужава да оставам в съзнание за такова унижение!

Тъмнината я обгърна. Време беше да престане да се бори. Време беше да почива, да потъне в успокояваща тъмнина.

Трябваше й цял ден, докато разбере, но най-после беше сигурна — диалогът между човек и сикропеанец бе невъзможен без помощта на Д’жмерлиа или друг ло’фтиански посредник, но комуникация беше осъществима. И тя можеше да предаде много неща.

Твърдият сикропеански екзоскелет правеше невъзможно предаването на изражение на лицето в човешкия смисъл на тази дума. И двата вида обаче използваха езика на тялото. Те просто трябваше да разкрият кодовете си с движения.

Например, когато Атвар Х’сиал беше сигурна, че знае отговора, който Дариа ще й даде, тя леко се навеждаше настрана. Често вдигаше един или двата си предни крака. Когато не знаеше отговора и искаше да го чуе, финото хоботче се прегъваше и скъсяваше — съвсем малко. А когато беше наистина възбудена… или разтревожена от коментар или въпрос — трудно беше да се направи разлика — косъмчетата и четината на дългите й, подобни на ветрила антени се изправяха нагоре и заприличваха на четки.

Каквито станаха, когато на сцената се появи Джулиъс Грейвс. Поразително!

Дариа знаеше за Съвета — всички знаеха, — но тя беше твърде заета с личните си проблеми, за да му обърне голямо внимание. И тя все още не беше наясно с неговите функции, макар да знаеше, че включват и въпроси на етиката.

— За всеки се предполага, че е загадъчен, професор Ланг — каза Грейвс.

Той й се усмихна, но неговата голяма, мършава глава превърна усмивката му в застрашителна мимика. Не беше ясно кога се бе приземил на космодрума на Старсайд, но сигурно нарочно бе избрал за посещението си при нея неподходящо време. Тя и Атвар Х’сиал предварително бяха провели обсъждане и всичко беше подготвено да приемат суровите факти, както и кой какво ще върши, защо, и кога.

— Всички са загадъчни — продължи Грейвс, — освен онези, чийто постъпки оправдават действията на Съвета.

Дариа беше сигурна, че лицето й я издава. Онова, което се готвеше да направи със сикропеанката, не трябваше да засяга Съвета. Нямаше нищо неетично, ако при важна научна задача избегне бюрокрацията, дори в тази задача да не е напълно посветен никой на Опал. Какво друго вършеха членовете на Съвета?

Но Грейвс я гледаше със свирепите си замъглени сини очи и тя беше сигурна, че той съзира вина в нейните.

Ако не бе така, сигурно щеше да я открие в Атвар Х’сиал! Антените стояха като дълги четки и Д’жмерлиа в желанието си да говори издаваше безсмислени звуци.

— По-късно, уважаеми съветнико, ще ни бъде много приятно да се срещнем по-късно. Но в момента имаме неотложна среща — Атвар Х’сиал отиде толкова далеч, че взе ръката на Дариа Ланг в лапата си. Докато сикропеанката я дърпаше към вратата — навън, където валеше дъжд! — Дариа за първи път забеляза, че долната страна на лапата й е покрита с прилични на малки кукички черни косъмчета. Дариа не би могла да освободи ръката си дори ако беше готова да направи скандал пред Джулиъс Грейвс.

Това беше друга атрофирала останка от далечния летящ прародител на Атвар Х’сиал, който вероятно е трябвало да се захваща за дървета и скали.

„Е, никой от нас не е пряк потомък на боговете, нали? — разсъждаваше тя. — Във всеки от нас има останали след еволюцията атавистични белези.“ Дариа погледна неволно собствените си нокти. Бяха мръсни. Изглежда тя вече възприемаше отвратителните маниери на Опал и Куейк.

— Къде? — прошепна тя. Джулиъс Грейвс се нуждаеше от феноменален слух, за да чуе сред плющящия дъжд казаното от нея, но Дариа беше сигурна, че той гледа подир тях. Учуден, несъмнено, къде отиват, и то в това лошо време. Тя се почувства много по-добре вън от неговото полезрение.

— Ще поговорим за това след минутка — приемайки директно сигналите от нервните феромони на Атвар Х’сиал, Д’жмерлиа скачаше нагоре-надолу, сякаш подгизналата площадка на космодрума беше нагрята до червено. Ло’фтианският глас трепереше от настойчива молба. — Влезте в колата, Дариа Ланг. Влезте!

И двете същества се пресегнаха да я вкарат в колата.

Тя отблъсна лапите им настрана.

— Искате ли Грейвс да си помисли, че се върши нещо незаконно? — изсъска Дариа към Атвар Х’сиал. — Успокойте се!

Тази реакция я накара да се почувства малко по-добре. Сикропеанците имаха репутация на същества с ясна, рационална мисъл. Мнозина от тях, всъщност всички сикропеанци казваха, че превъзхождат хората по интелектуална сила и поведение. И освен това Атвар Х’сиал бе разтревожена така, сякаш планираха да извършат някакво голямо престъпление.

Двете извънземни се скупчиха в колата подир нея и я заблъскаха напред.

— Вие не разбирате, Дариа Ланг — докато Атвар Х’сиал затваряше вратата, Д’жмерлиа я буташе към пилотското място. — Това е първата ви среща с член на съвета на един основен вид. На тях не може да им се вярва. Заблуда е, че се ограничават само върху етични въпроси! Те нямат мярка, мислят, че имат право да се бъркат във всичко, независимо колко малко ги засяга. Ние не бихме могли да провеждаме дискусия в присъствието на Джулиъс Грейвс! Той сигурно ще надуши и ще провали всичко, което сме планирали. Трябва да се махнем далеч. И то незабавно!

Докато Д’жмерлиа говореше, Атвар Х’сиал правеше енергично знаци на Дариа да излети. Буреносните облаци бяха покрили застрашително половината небе. Дариа посочи с пръст нагоре после разбра, че ехолокацията на сикропеанците не може да „засече“ нищо на такова разстояние. Дори с невероятните си очи, светът на Атвар Х’сиал беше ограничен до сфера с диаметър не повече от сто метра.

— Времето е лошо нататък, на изток.

— Тогава летете на запад — каза Д’жмерлиа. — Или на север, или юг. Но летете — ло’фтианецът се беше свил на пода на въздушната кола, докато Атвар Х’сиал беше навела глава до страничния прозорец. Сляпото й лице сякаш бе загледано в нищото.

Дариа излетя рязко нагоре и се насочи към по-светлите облаци вляво. Ако се издигне над тях, колата ще може да кръжи в продължение на часове.

Колко? Тя не изпитваше желание да научи. По-добре да продължи да се изкачва, да се отдалечи от бурята и да намери тихо местенце, където може да ги остави близо до края на слинга.

Два часа по-късно се наложи да се прости с тази идея. Бурята се простираше на огромна площ и силата на ветровете не намаляваше. Бяха отлетели до края на слинга и продължиха далеч зад него в търсене на удобно за кацане място, но не намериха такова. Нещо по-лошо — тъмната маса на гръмотевичната буря ги преследваше. Повече от три четвърти от хоризонта беше покрит с плътна сива маса. Радиото на колата предаде съобщение на метеорологичната служба за буря от пета степен, но не си направи труда да уточни района. Мандъл беше залязъл и те летяха само на дневната светлина на Амарант.

Тя се обърна към Атвар Х’сиал:

— Не можем вечно да кръжим, а аз не искам да оставя нещата за последната минута. Имам намерение да се издигнем по-високо, в слоеве, където бурята не се усеща. После ще останем над нея и ще се върнем по пътя, по който дойдохме. Най-доброто място за приземяване е онова, от което излетяхме.

Когато Д’жмерлиа предаде съобщението й на Атвар Х’сиал тя кимна замислено. Бурята не беше страшна за сикропеанците… може би защото не можеха да видят препускащите черни облаци. Техните тревоги по-скоро бяха свързани с Джулиъс Грейвс.

Докато летяха, Атвар Х’сиал изложи чрез Д’жмерлиа цялостния си план. Веднага щом капитан Ребка се върне, ще научат на кого е разрешено да отиде на Куейк. Ако им е отказано, ще продължат към Куейксайд с въздушна кола, чийто наем вече е платен. Тя се намираше на малко летище на друг слинг, недалеч от космодрума на Старсайд. За да достигнат до него, ще наемат местна кола, чиято далечина на полета е толкова ограничена, че Ребка и Пери никога не биха допуснали, че възнамеряват да стигнат чак дотам.

Атвар Х’сиал и преводачът й Д’жмерлиа без затруднения можеха да уредят всичко това. Онова, което не биха могли да направят, единствената задача, която без Дариа Ланг беше неосъществима, бе да вземат капсула на Умбиликал.

Тя изложи своите съображения. Дариа слушаше с половин ухо, като се мъчеше да надмогне бурята. Никой сикропеанец преди нея не беше посещавал Опал. Появата на такъв на Куейксайд, опитващ се да се качи на капсула на Умбиликал, щеше да повдигне много въпроси. Нямаше да й се даде достъп, без да се проверят разрешителните, а това щеше да ги отведе обратно при Ребка и Пери.

— Но вие — каза Д’жмерлиа — веднага ще получите разрешително. Вече сме ви приготвили необходимите документи — нагънатата повърхност на хоботчето на Атвар Х’сиал малко се изправи. Тя се наведе над Дариа и събра предните си крайници като за молитва. — Вие сте човек… и сте жена.

Сякаш това щеше да помогне. Дариа въздъхна. Пълната комуникация между видовете може би бе невъзможна. Тя им беше казала три пъти, но сикропеанката, изглежда, не можеше да възприеме мисълта, че при хората жените не са неоспорим авторитет и доминиращ пол.

Дариа насочи колата нагоре. Бурята си я биваше. Те трябваше да бъдат над и отвъд гръмотевичните мълнии, преди да започнат да се спускат и въпреки стабилността и мощността на въздушната кола, тя не изпитваше удоволствие от задачата, която й предстоеше.

— Ние знаем правилната последователност от манипулации за издигане по Умбиликал — продължи Д’жмерлиа.

— След като ни осигурите достъп до капсулата нищо не може да ни спре да отидем на Куейк.

Тези думи бяха предназначени да окуражат Дариа и да премахнат всякакви тревоги. Странно, но те имаха обратен ефект. Тя се зачуди. Сикропеанката беше пристигнала на Опал след нея… и въпреки това вече имаше подготвени фалшиви документи? И знаеше всичко за правилната последователност от манипулации за Умбиликал. Кой й ги беше дал?

— Кажи на Атвар Х’сиал, че ще трябва да си помисля, преди да взема окончателно решение.

Да помисли и научи малко повече, преди да се съгласи, на каквото и да е пътуване с Атвар Х’сиал до Куейк. Извънземната, изглежда, знаеше всичко за Добел.

Освен, може би, за опасностите от бурите на Опал.

Те се спускаха. Турбуленцията ставаше застрашителна. Дариа почувства страхотната сила на вятъра върху колата. Тя се молеше системата за автоматично стабилизиране и приземяване да са по-надеждни. Тя не беше суперпилот.

Атвар Х’сиал и Д’жмерлиа бяха доста спокойни. Може би съществата, независимо колко далечни потомци бяха на летящи прародители, гледаха по-оптимистично на пътуването по въздух.

Дариа сигурно никога нямаше да свикне с това. Стомахът й се беше свил на топка. Бяха сред облаците и се спускаха в дъждовна буря с такава скорост, каквато нито беше практикувала, нито беше чувала на Сентинел Гейт. С видимост под сто метра и никакви ориентири тя трябваше да разчита на радиофаровете на автоматичната система за насочване на Старсайд.

Ако изобщо работеше в такъв порой.

През предното стъкло не се виждаше нищо, освен плющящия дъжд. Спускаха се дълго… много дълго. Тя стоеше пред пулта за управление и се взираше в уредите. Височина — триста метра. Разстояние до радиофара — два километра. Сигурно до приземяването оставаха секунди. Но къде беше космодрумът?

Дариа вдигна глава от пулта и след две секунди зърна светлините на пистата. Бяха точно където трябва, точно пред пистата. Тя намали скоростта и се насочи към светещата линия. Колелетата за миг докоснаха пистата. Тогава силен насрещен вятър подхвана колата, повдигна я и я отнесе отново нагоре и настрани.

Всичко ставаше като на забавена лента.

Колата падна. Тя видя как едното крило заора в мократа хлъзгава почва…

… видя дълбока, неравна и изкривена бразда… чу удара, който разчупи колата на две…

… почувства първото странично премятане…

… и разбра, съвсем сигурно, че най-добрата част от приземяването беше приключила.

Дариа нито за миг не изгуби съзнание. Беше толкова убедена в този факт, че след малко умът й имаше обяснение за ставащото. То беше много просто — всеки път, когато дори за момент затвореше очи, някак си гледката се променяше.

Първо мъката и възмущението от влаченето по мократа, неравна почва. Всъщност нямаше никаква гледка, защото беше изгубила зрението си.

(Мигане)

Тя лежеше по гръб, а някой, наведен над нея, миеше с гъба главата й.

— Брадичка, уста, нос — изреди някакъв глас. — Очи. И ужасна болка.

— Прилича на трансмисионна течност — не говореше на нея. — Няма проблем, не е отровна. Можеш ли да обслужиш другите?

— Да — каза друг глас, — но онова, голямото същество, има пукнатина на черупката. Цялото е в масло и не можем да го зашием. Какво да правя?

— Може би трябва да го залепиш? — един тъмен силует се отдалечи от нея. Студени дъждовни капки падаха върху горящите й очи.

(Мигане)

Зелени стени, бежов таван, съскане и бръмчене на помпи. Компютърно управлявано венозно преливане в лявата й ръка, конзолно закрепена към тялото й с метална скоба система. Беше й топло и удобно, просто чудесно.

„Неоморф — каза един далечен глас в мозъка й. Вливан от компютъризирана апаратура, когато телеметричният датчик покаже, че има нужда от него. Силен. Създаващ силна зависимост. Ограничено използван на Сентинел Гейт. Само при контролирани условия с обратни епинефринни реакции.“

„Глупости — възрази тя. — Чувствам се чудесно. На Фемъс Съркъл наистина знаят как да използват дрога. Браво на тях.“

(Мигане)

— По-добре ли се чувствате?

Тъп въпрос. Изобщо не се чувстваше добре. Очите я боляха, ушите я боляха, зъбите я боляха, пръстите на краката я боляха. В главата й бръмчеше, пробождаше я болка, която започваше близо до лявото ухо и стигаше чак до края на ноктите. Но тя позна гласа и отвори очи. До леглото й като изневиделица се появи мъж.

— Аз ви познавам — тя въздъхна. — Но не зная малкото ви име. Вие сте незначителен човек. Дори нямате малко име, нали?

— Имам. Малкото ми име е Ханс.

— Капитан Ханс Ребка. Това е добре, щом имате име. Ще сте доста по-мил, ако се усмихвате малко повече. Би трябвало да сте на Куейк.

— Върнахме се.

— Аз искам да отида на Куейк.

Проклета дрога — помисли си тя. — Беше дрога, сигурна беше в това и разбираше защо бе забранена. Трябваше да млъкне, преди да каже нещо, което наистина ще й навреди.

— Мога ли да отида там, скъпи ми Ханс Ребка? Трябва да отида, знаете. Наистина трябва.

Той се усмихна и поклати глава.

— Разбирам, знаех си, че ще изглеждате много по-мил, ако сте усмихнат. И така, ще ми разрешите ли да отида на Куейк? Какво казахте, Ханс Ребка?

Когато отвори отново очи, в стаята имаше някакво необичайно съоръжение. Отдясно на нея беше издигнато кубично скеле от черни метални тръби. В центъра му висяха ремъци, завързани със здрави въжета за ъглите. В тези ремъци, с бинтован с бяла лента торс, с ниско отпусната глава и тънки крайници, висеше Д’жмерлиа.

Изкривеното положение на бинтованото тяло загатваше за агония и последен смъртен спазъм. Дариа интуитивно се огледа за Атвар Х’сиал. От сикропеанката нямаше и следа. Възможно ли бе симбиозата между двете да беше толкова пълна, че ло’фтианецът да не може да оцелее без другия? Беше ли умрял той, когато бяха разделени?

— Д’жмерлиа?

Повика го, без да мисли. Тъй като думите на Д’жмерлиа не бяха нищо друго, освен превод на феромонния говор на Атвар Х’сиал, беше глупаво да очаква самостоятелен отговор от него.

Едно лимоненожълто око се обърна към нея. Той най-малкото знаеше, че тя е там.

— Можеш ли да ме чуеш, Д’жмерлиа? Имаш вид, сякаш изпитваш ужасна болка. Аз не зная защо си в тези ремъци. Ако ме разбираш и имаш нужда от помощ, кажи ми.

Последва продължителна тишина. „Безнадеждно“ — помисли си Дариа.

— Благодаря ви за загрижеността, Дариа Ланг — каза накрая един сух и познат глас, — но не изпитвам никаква болка. Тази конструкция е направена по мое искане, за мое удобство. Вие не бяхте в съзнание, когато я построиха.

Наистина ли говореше Д’жмерлиа? Дариа интуитивно огледа отново стаята.

— Ти ли говориш или това са думи на Атвар Х’сиал? Къде е Атвар Х’сиал? Жива ли е?

— Жива е. Но за съжаление раните й са по-лоши от вашите. Тя се нуждае от сложна операция на екзоскелета. Вие имате счупена само една кост и много охлузвания. След три добелени дни ще бъдете отново в движение.

— Какво е твоето състояние?

— Аз съм без значение. Моето състояние не е важно. Робското поведение на Д’жмерлиа беше приемливо за Дариа, когато мислеше за него повече като уста за предаване на мислите на сикропеанката. Но той беше разумно същество със собствени мисли, собствени чувства.

— Кажи ми, Д’жмерлиа, искам да знам!

— Загубих две стави на един заден крайник… нищо фатално. Ще израстат отново… И имам малка цепнатина на другото краче. Дребна работа.

Той имаше свои собствени чувства… права?

— Д’жмерлиа… — тя млъкна. Беше ли нейна работа? Тук, на тази планета, присъстваше член на Съвета. Фактически бягството от него беше главната причина за техните наранявания. Ако някой трябва да се тревожи за статута на ло’фтианците, това трябваше да е Джулиъс Грейвс, не Дариа Ланг.

— Д’жмерлиа? — тя се учуди на себе си. Колко преди дрогата да е престанала да действа? — В присъствието на Атвар Х’сиал ти никога не изказваш собствени мисли. Изобщо никога не казваш нищо.

— Вярно.

— Защо?

— Нямам какво да кажа. И няма да е редно. Още преди да достигна втората форма от моето развитие, когато току-що бях преминал фазата на ларва, Атвар Х’сиал беше определена за мой господар. В нейно присъствие аз служа само да предавам нейните мисли на другите. Аз нямам право на никакви други мисли.

— Но ти имаш интелект, имаш знания. Това не е редно. Трябва да си защитаваш правата… — Дариа спря.

Ло’фтианецът се изви в ремъците така, че обърна двете си фасетъчни очи към жената.

Той наклони глава към нея.

— Професор Дариа Ланг, с ваше разрешение. Вие и всички хора сте далеч над мен, над всички ло’фтианци. Аз не мога да си помисля да не се съглася с вас. Но ще ми разрешите ли да ви разкажа нашата история, както и историята на сикропеанците? Може ли?

Тя кимна. Това очевидно не беше достатъчно, защото той продължи да чака, докато накрая Дариа не каза:

— Чудесно. Разкажи я.

— Благодаря ви. Ще започна с нас, не защото сме по-важни, просто за сравнение. Нашият роден свят е Лофти. Той е студен, но небето е безоблачно. Както можете да се досетите от моята външност, ние притежаваме отлично зрение. Всяка нощ наблюдаваме звездите. От хилядолетия, поколение след поколение използваме тази информация само за да узнаем кое време на годината ще бъде най-добро. Това беше всичко. Когато ставаше по-студено или по-топло от обикновено, много от нас умираха от глад. Ние можехме да говорим помежду си, но едва ли бяхме нещо повече от примитивни същества, които не знаят нищо за бъдещето си и много малко за миналото си. Навярно вечно щяхме да си останем такива… Помислете сега за Атвар Х’сиал и за нейния вид. Те са се развили на тъмен и вечно покрит с облаци свят… и са слепи. Тъй като виждат посредством ехолокация, тяхното зрение изисква въздух за пренасяне на сигнала. Затова сетивата им не могат да получат информация за нищо извън тяхната собствена атмосфера. Те правят заключение за присъствието на тяхното собствено слънце, защото усещат неговата слаба радиация като източник на топлина. Трябвало е да разработят технология, която да им съобщава за самото присъствие на светлина. И след това е трябвало да създадат средства, чувствителни към светлината и към друга електромагнитна радиация, така че да могат да я детектират и измерват… Това е било само началото. Те е трябвало да насочат тези уреди към небето и да направят извод за Вселената извън техния роден свят и отвъд тяхното слънце. И накрая е трябвало да осъзнаят значението на звездите, да измерят разстоянията до тях, да построят кораби и да ги изследват… Те направили това… Всичко това… Докато ло’фтианците седели и дремели. Ние сме по-стара раса, но ако те не бяха намерили нашия свят и не бяха развили у нас самосъзнание и разбиране за Вселената, ние и досега щяхме да си стоим там като животни… В сравнение със сикропеанците или хората, ло’фтианците са нищо. В сравнение с Атвар Х’сиал аз съм нищо. Когато нейната светлина блести, моята не трябва да се вижда. Когато тя говори, за мен е чест да бъда инструментът, който предава мислите й на вас, хората… Слушате ли ме, професор Дариа Ланг? За мен е чест. Дариа Ланг?

Тя слушаше… внимателно слушаше. Но беше започнала да изпитва болка, а компютърно контролираното венозно преливане не беше готово да позволи това. Преди няколко секунди помпата беше започнала отново да работи.

Дариа се насили да държи очите си отворени.

„Аз съм нищо!“ Какъв комплекс за расова малоценност. Не трябва да се позволява ло’фтианците да бъдат робска раса… дори и те самите да са се примирили. Щом бъде в състояние да отиде при него, тя трябва му го каже.

На него.

На кого?

Безумен, със замъглени сини очи, но тя не можеше да си спомни името му. Страхуваше ли се тя от него? Сигурно не. Тя ще каже това на…

(Мигане)