Летен прилив

Глава 13

Целият хоризонт светеше в оранжево, горяща земя отразена от прашни облаци. Докато гледаха, на не повече на километър от тях лумна нов тъмночервен пламък. От него се издигнаха стълбове пушек. Скоро той се разпростря от земята до небето. Когато от кратера изригна лава, той се обърна към Ами.

Въпреки неговото предупреждение, тя все още стоеше вън от колата. После блясъкът от изригването беше изместен от светещата, нагорещена до червено лава. Тя плесна с ръце, запленена от гледката. Ударните вълни се разпространиха и се отразиха от съседните хълмове. Ехото ги повтори. Огненият поток продължи да изригва от конуса и затече към тях леко и бързо като вода. Под него почвата се нагряваше до бяло и пръскаше искри.

Макс гледаше лицето й. Той не видя страх, само възхита на дете.

Това беше то. Тя гледаше на ставащото като на грандиозен фойерверк. Предупреждението трябваше да дойде от него. Той се наведе напред и леко я дръпна.

— Качвай се! — трябваше да крещи, за да го чуе. — Връщаме се на Умбиликал. Знаеш, че се пътува пет часа.

Тя го погледна и се дръпна. Той познаваше много добре капризите й.

— Не сега, Макс — прочете думите по устните й, но не можа да ги чуе. — Искам да изчакаме, докато лавата достигне водата.

— Не! — изкрещя той. — В никакъв случай. Няма да поемам повече рискове! Водата вече ври, в колата става нетърпимо горещо.

Тя продължи да се отдалечава, без да го слуша. Той се чувстваше прегрят и дишаше тежко, въпреки въздушната завеса, която поддържаше пред отворения люк по-хладен въздушен слой. Огънят сякаш върлуваше в главата му, хвърляйки го в огнената пещ на собствените му тревоги. Но горещината навън ставаше все по-реална. Той излезе от колата и я последва по изпускащата пара камениста земя.

— Престани да ме надзираваш! След минутка се връщам — Ами се завъртя и огледа пъклената сцена. Нямаше, слава Богу, никакви признаци за ново изригване, но то можеше да настъпи всеки момент. — Макс, успокой се — тя отиде близо до него и му изкрещя в ухото. — Научи се да се наслаждаваш! През цялото време, откакто сме тук, си мрачен като градоносен облак. Отпусни се, почувствай нещата…

Той я хвана за ръка и я затегли към колата. След миг на съпротива, тя се остави да я отведе. Не откъсваше очи от вулкана, без да гледа къде отиват.

Ала когато бяха на не повече от няколко метра от колата, тя неочаквано се отскубна, засмя се и побягна по равната, изпускаща пара повърхност на нагорещената скала. Беше десет крачки пред него, преди той да успее да изтича подир нея. Но, уви, много късно.

Грейвс и Пери го представиха като много лесно. Ребка възрази — било е невъзможно.

— Погледнете изчисленията — каза той, докато капсулата на Умбиликал плавно се приближаваше към повърхността на Куейк. — Имаме планетен радиус от пет хиляди и един километра и повърхност, от която по-малко от три процента е покрита с вода. Това прави триста милиона квадратни километра суша. Триста милиона! Помислете колко време е необходимо за претърсване само на един квадратен километър. Можем да търсим години и никога да не ги намерим.

— Не разполагаме с години — каза Пери. — И зная, че площта е голяма. Но вие изглежда допускате, че ще търсим безразборно, а ние, разбира се, няма да постъпим така. Аз мога предварително да изключа повечето райони.

— Близначките Кармел ще избягват всички открити пространства — добави Грейвс.

— Как е възможно да го знаете? — песимистично го изгледа Ребка.

— На Куейк обикновено няма облаци — Грейвс не се поддаде на скептицизма на Ребка. — На техния роден свят Шаста действа космическа система с висока разделителна способност, която непрекъснато контролира повърхността.

— Но на Куейк няма.

— Да, но близначките не го знаят. Те смятат, че ако са на открито, ще бъдат тутакси намерени и хванати. Затова те ще се скрият някъде и ще стоят там.

— А аз мога да ви уверя, че това съкращава проблема наполовина — каза Пери. — Има само три района, където един разумен човек може да потърси убежище на Куейк. Ще започнем с тях… и по всяка вероятност ще завършим с тях.

— Но ако не ги намерим там — започна Грейвс, — да разширим…

— Не, не можем — прекъсна го Пери. — Не забравяйте летния прилив, съветнико. Той ще настъпи с максимална сила след по-малко от осем часа. По-добре тогава да не сме там… нито вие, нито аз, нито близначките.

Макс Пери изброи трите най-вероятни области: високите планински гори на Моргенщерн, Хилядата езера или най-дълбоките, обрасли с растителност падини на котловината Пентаклайн.

— Което намалява площта за претърсване хиляди пъти — каза той.

— И все пак остават за претърсване десетки хиляди квадратни километра — възрази Ребка. — Щателно. Не забравяйте, че това не е обикновено търсене за оказване на помощ. Изгубените лица желаят да бъдат намерени и се мъчат всячески да привлекат вниманието. Но докато условията не станат непоносими, близначките няма да ни изпратят сигнал за бедствие. А тогава вероятно ще бъде твърде късно.

От усмихнатото лице на Джулиъс Грейвс никой не можа да разбере дали тези аргументи му направиха впечатление. Докато Макс Пери проверяваше въздушната кола, Грейвс дръпна Ребка настрани по посока на обвитите в пушеци вулканични хълмове.

— Искам да си поговорим на спокойствие, капитане — каза тайнствено той. — Само за една-две секунди.

Топла пепел като бледосив сняг се стелеше по главите и раменете им. На земята вече имаше слой, дебел един сантиметър. От ниските растения и кротките тревопасни от първото посещение на Ребка на Куейк нямаше й следа. Дори самото езеро беше изчезнало, скрито под мръсна пяна от вулканична пепел. Вместо очаквания грохот и бучене на сеизмични сили, планетата тънеше в душна мрачна тишина.

— Вие разбирате — продължи Грейвс, — че не е необходимо да сме заедно? Тук има достатъчно въздушни коли.

— Зная, че можем да обхванем три пъти повече площ, ако се разделим — отвърна Ребка. — Но не съм сигурен, че желая да го направя. Само Пери има познания за Куейк, докато ние никога не сме били тук по-рано.

— Аха! Мислите по същия начин като мен — Грейвс махна една прашинка от носа си. — Логически, курсът на действие е ясен. Пери идентифицира три области на Куейк, където бегълците биха могли да потърсят убежище. Тези области са доста раздалечени, но тук има достатъчно въздушни коли за всеки от нас. Следователно можем да се разделим и всеки да претърсва отделна област. Това диктува логиката. Но кому е притрябвала логика? Нито на вас, нито на мен. Ние искаме резултати — той се наведе по-близко до Ребка. — И, честно казано, не съм много сигурен в комендант Пери. Само при споменаване на „Куейк“ и „летен прилив“ очите му едва не изкачат от орбитите си. Не можем да го пуснем сам. Вие какво мислите?

Мисля, че и вие, и Пери, се нуждаете от пазачи, ето какво мисля, но не искам да ви го кажа направо. Ребка знаеше накъде бие Грейвс. Той да се грижи за Пери — същата глупава задача, която го бе докарала на Добел, а Грейвс да тръгне самичък из пустошта на Куейк. Ами ако загине?

— Съгласен съм, съветнико, че Пери не трябва да бъде оставян сам, но не искам да прахосвам…

— Тогава аз ще придружа Пери — продължи Грейвс, без да обръща внимание на Ребка. — Ако изпадне в беда, мога да му помогна. Никой друг не може да го стори. Така че двамата с него ще претърсим планинския район на Моргенщерн, докато вие ще се заемете с Хилядата езера… Пери казва, че това е най-лекият район и най-бързо може да се претърси. Ако никой от нас не намери близначките, тогава онзи, който пръв достигне до котловината Пентаклайн, започва да търси там.

„Какво прави човек, когато един луд излезе с призив за действие? Тревожи се, но е принуден да се съгласи, ако обстоятелствата го налагат.“ Във всеки случай Грейвс нямаше настроение да слуша никакви аргументи. Когато Ребка отново посочи колко малки са шансовете да намерят близначките, съветникът щракна с пръсти.

— Глупости! Зная, че ще ги намерим. Мислете позитивно, капитан Ребка. Бъдете оптимист! Това е единственият начин да се оцелее.

И най-вероятният да се умре, помисли Ребка, но се предаде. Грейвс не можеше да бъде разубеден. Може би той и Пери си бяха лика-прилика.

Това беше също едно от първите правила на живота, нещо, което Ребка беше научил още шестгодишен в горещите пещери на Тюфел. Когато някой ти дава онова, които искаш, заминавай, преди да има време да размисли и да си го вземе.

Много добре, съветнико. Щом подготвя колата, тръгвам.

Ребка им съобщи, че ще излетят след половин час. Товарният трюм на най-бързите въздушни коли не беше проектиран за големи и тежки товари и Джулиъс Грейвс дълго се колеба над своя багаж, преди накрая да остави всичко и да вземе само един голям сак. Останалото върна обратно в капсулата на Умбиликал. Най-после бе готов за тръгване.

След като излетяха, Макс Пери остави колата на автопилот и тя се насочи към планините Моргенщерн. Когато наближиха достатъчно, за да сканират, двамата мъже се надвесиха над дисплеите.

— Примитивна техника — каза Грейвс. Той гримасничеше и се мръщеше, докато проверяваше изображенията на дисплеите. Това беше продължителен и отегчителен процес. — Ако бяхме в кола на Съюза, нямаше да има нужда да ги следим… щяхме да си седим и да чакаме системата да намери близначките и да ни съобщи. А тук е обратното — аз трябва да се взирам в екраните и да казвам какво се вижда. Примитивно!

— Това е най-доброто, което имаме на Опал и Куейк.

— Вярвам ви. Но запитвали ли сте се някога защо всички други светове от спиралния ръкав не са така богати като Земята и старите райони на Кролспейс? Защо някои планети не използват най-новата технология? Защо никой от другите светове няма повече сервизни роботи от Земята? Защо всички не са богати, всеки, във всяка колония? Ние знаем как да боравим с модерната апаратура. Защо не могат да си я позволят всички планети, а само няколко?

Пери не отговори, но изсумтя, за да покаже, че слуша.

Всъщност не слушаше. Тъй като Джулиъс Грейвс беше зает да разглежда образите на екраните, изглежда Стивън беше този, който бърбореше. А Пери беше зает с радиоприемната апаратура. Грейвс не вярваше, че близначките Кармел ще изпратят сигнал за помощ, но Пери не беше на същото мнение. Тъй като летният прилив наближаваше, близначките би трябвало да предпочетат ареста пред явната смърт и да потърсят помощ.

— Причината за бедността на Добел — продължи Грейвс — е проста. Тя лежи в природата на човечеството. Рационалните видове биха се погрижили един свят да бъде напълно развит и идеален за живеене на хора, преди да се преместят на друг, но ние не знаем как да направим това! Ние действаме под външен подтик. Преди една планета да е наполовина заселена, излитат нови кораби, готови да изследват следващата. И малцина са тези, които казват: „Почакайте, нека овладеем тази и тогава да продължим.“ — той разгледа по-отблизо два фалшиви сигнала за тревога на екрана и поклати пренебрежително глава. — Ние просто сме прекалено любопитни, коменданте — продължи той. — За повечето хора степента на търпение е много ниска, а любопитството твърде голямо. Сикропеанците са толкова лоши, колкото и ние. Така почти всички богатства на спиралния ръкав — и целият лукс — остават в ръцете на домашарите. Все старият парадокс, който датира отпреди Експанзията — онези, които не правят нищо, за да създадат богатства, успяват да обсебят по-голяма част от тях. Докато другите, които вършат цялата работа, притежават твърде малко. Може би един ден това ще се промени. Може би през следващите хиляда години…

— Радиофар — прекъсна го Пери. — Слаб е, но го виждам.

Грейвс замръзна.

— Невъзможно! — гласът му беше остър. Отново беше придобил шефски вид. — Те няма да разкрият доброволно присъствието си на Куейк. Не и след като са избягали тук от толкова далеч.

— Погледнете сам.

Грейвс се приплъзна по седалката, без да става.

— Колко далеч?

— Далеч — Пери погледна вектора за обхват. — Всъщност много далеч. Сигналът не идва откъм възвишенията Моргенщерн. Източникът е най-малко на четири хиляди километра отвъд хребета. Ние приемаме йоносферното отражение, иначе не бихме ги засекли.

— Възможно ли е да е от Хилядата езера?

— Възможно е. Сигналът не е много ясен, но обхватът е достатъчен.

— Това е Ребка! — Грейвс удари с длани по масата. — Сигурно е той. Започнал е издирването и преди още ние да сме слезли долу, е изпаднал в беда. Преди дори…

— Не е Ребка.

— Откъде знаете?

— Не е неговата въздушна кола — Пери сравняваше сигналните еталони. — Нито някоя от нашите. Различна честота, различно естество на сигнала. Прилича на портативен предавателен апарат с малка мощност.

— Тогава е на близначките Кармел! Те сигурно са в смъртна опасност, за да молят за помощ. Можете ли да ни закарате там?

— Няма проблем. Просто ще следваме радиофара.

— Колко далеч е оттук?

— Шест или седем часа при максимална скорост.

Пери погледна хронометъра на колата.

— Колко? — Грейвс проследи погледа му.

— Малко повече от осем тукашни дни до летния прилив. Смятайте го шестдесет и седем часа, броено от сега.

— Седем часа до Хилядата езера, още осем до Умбиликал. След това излитане и заминаване. Имаме достатъчно време. Ще избягаме от Куейк много преди най-лошото да настъпи.

Пери поклати глава.

— Вие не разбирате. Куейк не е хомогенен, той е с много променлива вътрешна структура. Земните вълни могат да избият много преди летния прилив. Тук, на възвишенията, няма голяма активност, но в района на Хилядата езера може да е кошмар.

— Хайде, човече, и вие сте като Ребка. Не може да бъде толкова лошо, щом близначките Кармел са все още там и са живи.

— Правилно го казахте. Ако са все още живи — Пери беше на пулта за управление и вече обръщаше колата. — Има едно нещо, което забравяте, съветнико. Радиофаровете са издръжливи… много по-издръжливи от човешките същества.