Летен прилив

Глава 11

Яростната съпротива е проблем, но привидната липса на съпротива може да бъде по-трудна за контролиране.

Ханс Ребка се чувстваше като боксьор след очакван удар, който не е получил. На някакво ниво той все още чакаше.

— Не се ли противиха?

Макс Пери кимна.

— Разбира се. Поне Луис Ненда. Но после каза, че е подал искане за достъп до система Добел, което можем да проверим, а той ще се пръждоса оттук, колкото се може по-бързо. Вече си отиде.

— Ами Дариа Ланг и Атвар Х’сиал?

— Ланг не каза нито дума. За Атвар Х’сиал няма начин да разберем какво мисли, но онова, което направи Д’жмерлиа, не е много успокоително. Отишли са да недоволстват на друг слинг. Не съм ги виждал от два дни… а и не съм имал време да се занимавам с тях, ако трябва да бъда напълно честен. Мислите ли, че това трябва да ни тревожи?

Двамата мъже чакаха капсулата да се прикачи към Умбиликал и след секунди да потегли към Куейк. Те носеха по един малък сак. Джулиъс Грейвс беше излязъл от въздушната кола, която ги беше докарала от Старсайд, и се суетеше с неговите два тежки кашона.

Ребка внимателно обмисляше въпроса на Пери. Неговото собствено назначение на Добел бе свързано само с възстановяването на Макс Пери. По принцип то нямаше никакво отношение към членовете на другите светове или начина, по който трябва да се третират. Но що се отнася до всички на Опал, той беше старши администратор и тази длъжност предполагаше определени задължения. Точно преди да напуснат Старсайд, Пери беше получил ново шифровано съобщение от центъра на Фемъс Съркъл, но той не хранеше големи надежди, че то може много да му помогне, независимо какво се казваше в него. Съветите и напътствията отдалеч по-вероятно щяха да увеличат проблемите му, вместо да ги решат.

— Трябваше повече да протестират — замислено каза той. — Особено Луис Ненда. Какви са шансовете да напусне Опал и да се опита от Космоса директно да се приземи на Куейк? Той пристигна тук със собствен кораб.

— Няма начин да му попречим да опита. Но ако неговият кораб не е конструиран за излитане без специални спомагателни средства на космодрум, ще закъса. Може би ще може да кацне на Куейк, но вероятно няма да може да излети.

— А какво ще кажете за Дариа Ланг и Атвар Х’сиал? Невъзможно. Те нямат кораб и няма да могат да наемат такъв, който да извършва междупланетен полет. За тях можем да забравим.

Пери се поколеба. Явно не беше сигурен в собственото си твърдение. Във въздуха витаеше усещане за затишие пред буря. И това не се дължеше само на облаците, които заплашваха Опал с двадесет и четири часа проливен дъжд.

Това беше летният прилив, заплахата от него бе надвиснала над всичко. До настъпването му оставаха тринайсет добелски дни. Мандъл и Амарант идваха все по-близо и ставаха все по-ярки. Под зловещите облаци с цвят на разтопена мед средните температури вече се бяха повишили с пет градуса. През последните дванадесет часа въздухът на Опал се бе променил. Имаше металически привкус, който съответстваше на прихлупеното небе. Прахта във въздуха изсушаваше устните, очите се възпаляваха и сълзяха, носовете смъдяха, предизвиквайки кихавица. Докато огромните приливни вълни дълбаеха морското дъно, подводни земетръси и изригвания изхвърляха високо в атмосферата отровни пушеци и прах.

Джулиъс Грейвс най-после прибра кашоните си на долното ниво на колата на Умбиликал, отиде при другите двама мъже и погледна раздираното от светкавици небе.

— Отново се задава буря. Добро време за напускане на Опал.

— Но лошо за отиване на Куейк — додаде Пери.

Те се качиха в колата. Пери пъхна личната си идентификационна карта и набра последователност от сложни шифри и команди.

Започна издигането и тримата мъже се помъчиха да поддържат установените официални отношения. Когато Пери хладно информира Грейвс, че достъпът до Куейк е забранен по време на летния прилив, Грейвс също толкова хладно предяви пълномощията си на член на Съвета. Въпреки всичко, той щеше да отиде на Куейк.

Пери посочи, че Грейвс не може да попречи на властите на планетата да го съпроводят и че те пък имат задължението да му попречат да се самоубие.

Грейвс кимна. Всички бяха учтиви, въпреки че никой не беше щастлив в така създалата се ситуация.

Напрежението намаля, когато капсулата излезе от облаците над Опал и вниманието на тримата мъже се насочи навън. Колата беше с плъзгащи се илюминатори за наблюдение на горната палуба, както и с голям прозорец, директно отгоре. Пътниците имаха отлична гледка на всичко над и около тях. Когато през изтъняващите облаци се показа Куейк, всякакви опити за маловажни разговори секнаха.

Джулиъс Грейвс гледаше, ахкаше и се захласваше, докато Макс Пери впери поглед нагоре и се затвори в себе си. Ханс Ребка се опита да игнорира околната обстановка и да се съсредоточи над предстоящата задача. Пери може би знаеше всичко за Куейк, а Грейвс може би беше трезор за информация за всеки обект под хилядата слънца, но въпреки това Ребка имаше чувството, че ще се наложи да носи и двамата на гърба си.

Да ги носи през какво? Той се огледа и всичките му рационални мисли се изпариха. Беше минал по пътя до Куейк само преди няколко дни, но нищо не беше същото. Мандъл, силно уголемен, се издигаше вляво. Конструираната от Строителите обвивка на колата детектираше и спираше опасната твърда радиация, превръщайки светещото лице на звездата в тъмен образ със заздравели рани, осеян със слънчеви петна и зловещи пламъци. Дискът беше толкова голям, че Ребка имаше чувството, че ако се протегне, ще докосне пламналата му повърхност.

Амарант — вече не джудже — стоеше зад Куейк. Спътникът също се бе променил. Дори цветът му беше друг. Ребка го определи като изкуствен ефект. Когато прозорците на колата промениха пропускателните си свойства за радиацията на Мандъл, те промениха и пропускания спектър на Амарант. Оранжево-червеното премина в тлеещо виолетово.

Дори Гаргантюа беше вече на път към последната си среща. Отразявайки светлината на Мандъл и на Амарант, газовият гигант беше нараснал от далечна искра, до яркооранжев пламък с големината на нокът.

Партньорите бяха там, гравитацията предизвикваше промени и космическият танц вече беше готов да започне. В последните часове на летния прилив Мандъл и Амарант щяха да минат на пет милиона километра един от друг — дебелината на нокът за космическите условия. Гаргантюа щеше да профучи близко до Мандъл на обратната страна ма Амарант, тласкана по своята орбита от комбинираното поле на двата звездни спътника. А малката система Добел, хваната в тази сизигия23 на гиганти, ще се върти в кръг от притеглянето и отблъскването на динамичната гравитационна комбинация.

Орбитата на Добел беше стабилна — нямаше опасност Опал и Куейк да се разделят или дублетът да бъде изтикан настрани в безкрайността. Но това беше единствената гаранция, която астрономите можеха да дадат. Състоянията на повърхностите на Опал и Куейк по време на летния прилив не можеха да се предскажат.

Ребка гледаше нагоре към Куейк. Това обгърнато от здрач синьо-сиво кълбо беше му станало до болка познато. От последното пътуване по Умбиликал то не се бе променило забележимо.

Или се беше променило? Той се вгледа по-внимателно. Не бяха ли станали очертанията на планетата, където тънкият слой прах във въздуха обкръжаваше Куейк, малко по-плътни или по-мъгляви?

Малко бяха нещата, които можеха да отвлекат мислите на космическия пътешественик от гледката навън. Спускането ставаше с постоянна скорост и вътре в колата движението не се чувстваше. Само много внимателен наблюдател би могъл да забележи бавното нарастване на големината на златистия възел на Междинната станция, докато видимата гравитация вътре в капсулата съвсем плавно намаляваше. Пътуването не се извършваше в условията на свободно падане. Човек постепенно губеше координация, но единственият участък на пътуване в условия на безтегловност щеше да бъде двеста хиляди километра отвъд Междинната станция, където всички центробежни и гравитационни сили се изравняваха. След това идваше самото кацане на Куейк, когато капсулата щеше буквално да пада към планетата.

Ребка въздъхна и се изправи. Лесно беше да се остави небесната гледка да го хипнотизира, както Куейк беше хипнотизирала Макс Пери. Той погледна към Грейвс. Съветникът също беше потънал изцяло в унес.

Ребка отиде до рампата и слезе на долната палуба на капсулата. Камбузът24 беше примитивен, но не се бяха хранили откакто напуснаха Старсайд и той не беше придирчив. Набра на пулта менюто, без да гледа. Ароматът и съдържанието на контейнера със супа, която беше поръчал, не бяха от значение.

С непрозрачните си стени долната палуба на капсулата му действаше потискащо. Ребка отиде до масата и си пусна един любим музикален фрагмент. В главата му зазвуча музика отпреди Експанзията, сложна и полифонична. Преплитащите се теми на фуга и гласовете загатваха за наближаващото взаимодействие на Мандъл и неговата свита. В продължение на десет минути Ребка яде и слуша, наслаждавайки се на две от прастарите удоволствия на човечеството. Той се чудеше дали сикропеанците бяха компенсирали липсата на музика със своя собствена форма на изкуство?

Когато фрагментът свърши, Ребка с изненада откри, че Джулиъс Грейвс е застанал до него и го наблюдава.

— Разрешете? — съветникът седна на масата и посочи към празната чиния. — Ще ми я препоръчате ли?

Ребка вдигна рамене. Мнението за супата стоеше много ниско в списъка от мнения, които Джулиъс Грейвс искаше от него.

— Идвало ли ви е наум — каза Грейвс — колко невероятно е, че ние можем, с минимална преработка, да ядем и храносмилане храни на хиляди различни светове? Продуктите за тази супа са произведени на Опал, но вашият стомах без затруднение я приема. Ние, хименоптите и съществата от сикропеанския свят биологически сме напълно различни. Никое от другите не е изградено на основата на ДНК. И въпреки това с помощта на едноклетъчните бактерии в нашия стомах можем да ядем всякаква храна. Изненадващо, нали?

— Предполагам.

Ребка мразеше разговорите насаме с Грейвс. Тези безумно втренчени сини очи го плашеха. Дори когато разговорът изглеждаше невинен, той подозираше скрит замисъл и за да бъде объркването му още по-голямо, никога не беше сигурен каква е намесата на мнемоничния близнак. Стивън имаше слабост към излишна фактология и тъпи шеги, Джулиъс — към острота и директност. Настоящият разговор може би беше просто размишление на единия или непочтена провокация от страна на другия.

Грейвс се усмихна.

— Зная, че вие не смятате за важно, че можем да ядем храна от Опал или Куейк, но е важно. Първо, това опровергава популярната теория защо сикропеанците и хората не са воювали, когато са се срещнали за пръв път. Смята се, че са избегнали стълкновението, защото не са си оспорвали едни и същи ресурси, но това е глупаво. Те не само са си оспорвали едни и същи неорганични източници на метали и суровини, но… макар и с известна пренастройка на бактериално ниво… и едни и същи храни. При нужда човек може да яде сикропеанци. И обратното. А това представлява нова загадка.

Ребка кимна, за да покаже, че слуша. По-добре да се покаже като тъпак, отколкото да каже повече, отколкото трябва.

— Ние се вглеждаме в един сикропеанец — продължи Джулиъс Грейвс — или ло’фтианец, или хименопт, и казваме, че са извънземни. И колко са различни от нас. А би трябвало да се запитаме защо сме толкова еднакви! Как е възможно същества от различни видове, израснали на различни светове, топлени от слънца от други звездни системи, с напълно различна биология, без нищо общо в тяхната история… как могат да бъдат толкова еднакви, че да могат да ядат еднаква храна? Да са толкова близки по форма на тялото, че да можем да използваме имена на земни аналози — сикропеи, хименопти, крисемиди — за същества от най-далечни звезди, да можем да разговаряме по един или друг начин и учудващо добре да се разбираме помежду си? Да споделяме еднакви норми на поведение? Дотолкова, че един съвет по етика да може да прилага едни и същи принципи относно целия спирален ръкав. Как е възможно всичко това?

— Но в такъв случай спиралният ръкав е пълен със загадки.

Ребка беше сигурен, че Грейвс бие нанякъде, но щеше да изприказва много приказки, преди да направи някакво смислено предложение. За момента единственото, което изглежда предлагаше, беше философска лекция.

— С много загадки — продължи Грейвс. — Да вземем Строителите, например. Какво се е случило с тях? Каква е била тяхната физиология, тяхната история, тяхната наука? Каква е функцията на Ленс или на Парадокс, или на Фламбо, или на фейдж? От всички конструкции на Строителите сигурно фейджите са най-безполезни. Стивън, ако разрешите, ще ви изнесе многочасова беседа на тази тема.

Ребка отново кимна. Мили Боже, дано не го стори!

— А има и други, по-нови загадки, които страшно ме озадачават. Помислете за зардалу. Преди няколко хилядолетия те са властвали над хиляда светове. Ние знаем от подчинените на тях видове, че са били тиранични, жестоки и безмилостни. Но с разпадането на империята тези същите васални видове въстанали и изтребили всички зардалу. Геноцид. Не е ли било това действие по-варварско от всяко, практикувано от самите зардалу? И защо те са избрали да управляват така, както са управлявали? Друга ли е била идеята им за етично поведение, непозната на нас? Ако е така наистина са били извънземни, но ние никога няма да научим в каква степен. Как би постъпил един съвет поетични отношения със Зардалу?

… един съвет по етика може да приеме правилата, но…, замисли се Ребка, видя неочакваната мъка, изписана върху набразденото лице на Грейвс, и умът му се върна назад към този по-ранен коментар. Ако приемеше алтернативния морал за Зардалу, Грейвс поставяше под въпрос правилата, създадени от неговия собствен съвет? Готвеше ли се той да наруши собствените си инструкции?

Грейвс избягваше да погледне Ребка в очите.

— Понякога се чудя дали етичните норми, които ние съблюдаваме, са толкова типично нашенски и ограничени, както обичайните ни телесни форми и начин на мислене. Науката на Строителите ни е напълно чужда. Тя не съответства на нашия възглед за света. Ние не знаем как са строили, нито защо са строили. И въпреки това нашите учени твърдят, че в цялата Вселена действа една и съща система от физически закони… както нашите философи ни убеждават, че съществува една-единствена система на универсална етика! Чудя се дали етиката на Строителите ще се окаже също толкова различна, както и тяхната наука. И дали те, ако могат да видят как ние се отнасяме към някои наши видове, няма да бъдат ужасени от пристрастията ни и от неправилната ни преценка. Предполагам, че трябва да усвоим един урок, капитане, който е много прост и се свежда до следното: правилата, създадени, от който и да е съвет, трябва да бъдат динамични. Независимо от начина, по който се разглеждат от средностатистическата личност, те не могат да останат вечно такива, дадени веднъж завинаги. Ние трябва постоянно да ги изучаваме и винаги да се питаме дали могат да бъдат подобрени.

Грейвс погледна неочаквано към Ребка, обърна се и се качи на горната палуба на капсулата.

Ребка остана на мястото си загледан подир него. В тези последни изречения като че ли чу два гласа. Възможно ли беше Джулиъс и Стивън Грейвс да водят някакъв вътрешен диалог с Ребка като наблюдател? Може би Джулиъс искаше да направи едно нещо, а Стивън друго?

Това беше абсурдно, но не по-абсурдно от развитието на самостоятелно съзнание у мнемоничните близнаци. И ако работата с Джулиъс Грейвс на Куейк щеше да е трудна, работата със спорещата комбинация на Джулиъс и Стивън щеше да е невъзможна.

Близнаци, съперничещи си за господството върху един мозък? Ребка се изправи и забеляза, че подът оказва върху подметките на краката му много по-малко налягане. Теглото му беше намаляло с няколко килограма. Сигурно наближаваха Междинната станция. Той тръгна към рампата, чудейки се дали Макс Пери все още стои и съзерцава унесено Куейк. Той все повече и повече се чувстваше като пазач на група изобретателни лунатици.

При първото си пътуване до Куейк Ребка имаше голямо желание да влезе и да разгледа Междинната станция. Хората я бяха модифицирали и ремонтирали с части, взети от други артефакти, но тя все пак беше дело на Строителите и това я правеше уникална. Въпреки това, когато Макс Пери реши да я отмине — всъщност беше принуден да го стори — Ребка, обхванат от любопитство към Куейк, не беше възразил срещу неговото решение.

Сега беше много по-неотложно колкото се може по-скоро да достигнат до Куейк. Според вътрешния часовник на Ребка до летния прилив оставаха още тринадесет добелени дни — само сто и десет часа! Трябваше да продължат, но Пери упорито настоя да спрат на Междинната станция.

— Погледнете сам — Пери посочи към пулта с данните за състоянието на капсулата. — Виждате ли разхода на енергия? Много е висок.

Ребка погледна, но замълча. Грейвс също не се произнесе. Щом Пери казваше, че нещата не изглеждат наред, другите трябваше да приемат думите му на доверие. Неговият опит беше от решаващо значение и когато бяха на Умбиликал, познанията му бяха меродавни.

— В опасност ли сме? — попита Грейвс.

— Не непосредствено — Пери замислено потри нос. — Но не можем да рискуваме и да се отправим надолу към Куейк, докато не разберем каква е причината за нарасналия разход на енергия. Не бива да изразходваме енергия за нашето собствено пристигане. А и на Междинната станция се намират всички централни контролни уреди. Трябва да спрем там и да разберем какво става.

Под негово командване капсулата вече беше излязла от обсега на невидимите направляващи уреди и се бе насочила към неясно очертаната маса, заемаща половината небе вляво от тях.

Когато хората я открили, Междинната станция представлявала празно подземие без въздух, широко три километра. Стените били прозрачни. Човек в космически костюм можел да лети до страната, обърната към Опал, и да установи, че пада бавно в тази посока. Едно силно ритане на външната стъклена стена щяло да му осигури достъп до вътрешността. Тогава той щял се движи с постепенно намаляваща скорост, докато накрая насрещната външна страна не спре движението му. Станцията се намира точно в центъра на системата Куейк-Опал.

Не е ясно Строителите за какво са използвали Междинната станция. За повечето хора това е без значение. Те запълнили отворената сфера със свързани една с друга стаи, пълни с въздух под налягане, които служат като временна жизнена среда и склад за всичко — от термообувки до замразена суха храна. Подвластни на някакъв древен пещерен инстинкт, свързан със затворените пространства, хората покрили външните стени с блестящ, непрозрачен филм. След четири хиляди години експанзия хората очевидно все още се чувствали некомфортно в отворения безкрай на Космоса.

Капсулата мина през първия въздушен шлюз, след това продължи опипом като къртица по тъмния коридор, достатъчно широк, за да може да мине. Две минути по-късно те достигнаха до цилиндрична камера пълна със стелажи с наредени по тях дисплеи и пултове за управление.

Пери почака две минути, докато вътрешното и външното налягане се изравниха, отвори люка на капсулата и те изплуваха навън. Когато другите го последваха, той вече работеше на един от дисплеите.

— Тук — той посочи. — Достатъчно ясно. Това е проблемът. Едновременно с нас по Умбиликал е пътувала друга кола.

— Къде? — Ребка загледа дисплеите.

Те показваха камери и монитори по цялото протежение на Умбиликал. Не видя нищо.

— Не, вие не можете да го видите — Пери забеляза накъде гледа Ребка. — Потреблението на енергия свърши. Това означава, че другата капсула вече е напуснала Умбиликал.

— Тогава къде е? — попита Грейвс.

Пери вдигна рамене.

— Ще разберем. Надявам се долу да има дежурен. Ще им изпратя сигнал за помощ — той вече набираше входните кодове.

След дванадесет секунди на екрана се появи лицето на Бърди Кили. Косата му беше разрошена.

— Макс? Комендант Пери? Какво се е случило.

— Ти можеш да ни кажеш, Бърди. Хвърли едно око на консумацията на енергия през последните два часа. Работили са две капсули.

— Вярно. Няма проблем. Проверихме, имаме достатъчно резерв.

— Може би, но съществува проблем. Другата кола няма разрешително.

Бърди беше озадачен.

— Имаше. Жената показа разрешително от вас. Лично. Почакайте една секунда.

Той изчезна за кратко от екрана и се върна, с подпечатан лист в ръка.

— Това е вашият печат… Виждате ли го? Точно там.

— Ти си й дали кола?

— Разбира се, че й дадох — тонът на Бърди премина от защитен в раздразнителен. — Тя имаше разрешително и сигурно е знаела точните командни кодове на Умбиликал. Иначе не биха могли да се повдигнат и на метър от морското равнище.

— Те?

— Разбира се. Решихме, че вие знаете всичко за тях. Жената… — Бърди Кили се взря в листа. — Дариа Ланг. С две извънземни. Едното сикропеанец, другото не познах какво е. Какво става там горе?

— Разрешителното е било фалшиво. Моят печат е бил подправен — Пери погледна към друг контролен пулт. — Виждам, че те вече не са на Умбиликал.

— Да, и скоро ще кацнат на Куейк. Надявам се времето там да е по-добро, отколкото при нас — стената зад Кили се разтресе и завибрира, чу се вой на вятър. За части от секундата той се обърна да погледне настрани от екрана. — Коменданте, ако няма друго, трябва веднага да прекъснем.

— Отново ли буря?

— По-лоша от всеки друг път. Преди пет минути получихме повикване по мрежата „Слинг“. Осъществяваме въздушен мост, но има проблеми с кацането на слинга, за да вземат хората.

— Идете да помогнете там. Ние продължаваме. Успех, Бърди.

— Благодаря. Ще ни е необходим. На вас също. Бърди Кили изчезна от екрана.

Пери също. Когато Ребка и Грейвс отидоха при него, той вече беше започнал да херметизира капсулата.

— Още девет часа — промърмори той. — Летният прилив наближава. Това е повече от достатъчно да убие всички ни.

Той набра една последна команда и капсулата се понесе навън по тесния коридор.

Ханс Ребка се отпусна на седалката и загледа напред в очакване на първата гледка на Куейк при излизане от Междинната станция.

Чувстваше се напрегнат и все пак странно удовлетворен. Инстинктите му не бяха го подвели. Ударът, който очакваше, откакто Макс Пери беше казал на другите, че времето за посещение на Куейк е изтекло, беше нанесен.

Или най-малкото първият удар беше нанесен.

Усещането му за предстоящи разкрития ставаше все по-натрапчиво. Вътрешният му глас му подсказваше, че ще последват още.