Кръвно обещание

Глава 1

Следяха ме.

В това имаше известна ирония, имайки предвид, че през последните няколко седмици аз следях другите. Поне не беше стригой. Вече щях да го зная. Последният ефект от това да съм целуната от сянката беше способността да усещам неживите — за нещастие посредством пристъпи на гадене. При все това бях благодарна на предупредителната система на тялото ми и изпитах облекчение, че преследвачът ми тази нощ не беше безумно бърз, безумно зъл вампир. Напоследък имах достатъчно схватки с тях и ми се щеше поне за малко да отдъхна.

Предположих, че преследвачът ми е дампир като мен, вероятно от клуба. Трябваше да призная, че въпросната личност се движеше не толкова уверено, колкото бих очаквала от един дампир. Стъпките му бяха съвсем ясно доловими върху паважа на тъмните странични улици, по които минавах, и дори веднъж зърнах за миг сянката на някаква фигура. Имайки предвид прибързаните ми действия тази вечер, навярно на този дампир не му беше съвсем чиста работата.

Всичко започна по-рано вечерта в „Найтингейл“. Това не е истинското име на клуба, а превод. Истинското е нещо на руски, което не мога да произнеса. В Щатите клубът беше добре известен сред богатите морои, които пътуваха по света, и сега разбирах защо. Без значение кое време на деня е, посетителите на „Найтингейл“ се обличаха сякаш са на дворцов бал. А и мястото като цяло все едно принадлежеше на отминалите царски времена в Русия със стените си от слонова кост, украсени с позлатена резба и корнизи. Напомняше ми на Зимния дворец — някогашната резиденция на руските царе. Посетих го, когато за пръв път пристигнах в Санкт Петербург.

В „Найтингейл“ разкошните полилеи с истински свещи блестяха, осветявайки позлатения декор дори и в полумрака. Създаваше се илюзията, че всичко искри. Имаше огромна трапезария, пълна с маси с кадифени покривки и сепарета, както и бар, където посетителите общуваха помежду си. Късно вечерта свиреше оркестър и двойките се понасяха по дансинга.

Когато преди две седмици пристигнах в Санкт Петербург, не си направих труда да посетя клуб „Найтингейл“. Бях достатъчно самоуверена, за да си въобразя, че веднага ще открия някой морой, който директно да ме насочи към местоположението на Дмитрий в Сибир. Тъй като не разполагах с други следи къде по-точно в Сибир е отишъл Дмитрий, реших, че градът, където бе отраснал, е мястото, където имах най-голям шанс да се приближа до него. Само че не знаех къде беше то и ето защо се опитах да намеря някой морой, който да ми помогне. В Русия имаше няколко града и комуни, в които живееха дампири, но едва ли в Сибир бяха толкова много, затова смятах, че повечето местни морои ще знаят кое е родното му място. За нещастие се оказа, че мороите, които живееха в градовете на хората, доста успешно се прикриваха. Проверих местата, където смятах, че ще мога да ги намеря, но нямах успех. А без тези морои нищо нямаше да разбера.

Така че започнах да се навъртам в „Найтингейл“, но задачата не се оказа лесна. Беше доста трудно за едно осемнадесетгодишно момиче да се смеси с тълпата, посещаваща най-елитните клубове. Много скоро открих, че скъпите дрехи и щедрите бакшиши отварят доста врати. Сервитьорите ме запомниха и дори и да намираха присъствието ми донякъде странно, не го показваха и с удоволствие ме настаняваха на уединена маса в ъгъла, каквото бе желанието ми. Навярно си мислеха, че съм дъщерята на някой местен магнат или политик. Каквато и да бях, разполагах с достатъчно пари, което най-вече ги интересуваше.

Въпреки това първите ми няколко вечери бяха доста обезкуражаващи. „Найтингейл“ може и да беше сред любимите места за срещи на мороите, но сред редовните му посетители бяха и хората. А отначало ми се стори, че те са и единствените клиенти на клуба. С напредването на нощта тълпата се увеличаваше и аз се взирах през препълнените маси, но не съзрях нито един морой. Най-забележителното, което видях, бе жена с дълга платиненоруса коса, която влезе в залата с група приятели. За миг сърцето ми спря. Жената беше с гръб към мен, но толкова много приличаше на Лиса, че бях сигурна, че са ме открили. Най-странното бе, че не знаех дали да се чувствам развълнувана, или ужасена. Лиса ми липсваше толкова много — ала в същото време не исках да я въвличам в това опасно пътуване. Тогава жената се обърна. Не беше Лиса. Дори не беше морой, а просто човек. Дишането ми бавно се успокои.

Накрая, преди около седмица, за пръв път имах късмет. Група жени морои влязоха за късен обяд, придружени от двама пазители — мъж и жена, които стояха тихо и прилежно край масата, докато поверениците им клюкарстваха и се смееха над чашите си с шампанско. Най-трудното бе да се надхитрят тези пазители. За онези, които знаят какво търсят, не беше трудно да различат мороите: по-високи от повечето представители на човешката раса, бледи и изключително слаби. Освен това се смееха по особен начин, без да разтварят докрай устните си, за да прикрият острите кучешки зъби. Дампирите, с човешката ни кръв, изглеждахме… ами, съвсем като хората.

Точно така изглеждах и аз за нетренираното човешко око. Висока съм около метър и седемдесет и докато мороите имат невероятно стройни, като на супермодели тела, моето е атлетично и с добре оформен бюст. Заради гените от непознатия ми баща турчин и твърде многото време, прекарано на слънце, лицето ми е добило лек тен, който хармонизираше с дългата ми, почти черна коса и също толкова черни очи. Но онези, които са отраснали в света на мороите, при по-внимателно вглеждане щяха да ме разпознаят като дампир. Не зная на какво се дължеше — може би на някакъв инстинкт, който привлича себеподобните и смесената моройска кръв.

Въпреки всичко беше изключително важно тези пазители да ме сметнат за човек, затова се постарах да не възбуждам подозренията им. Продължих да си седя кротко в ъгъла, бодвайки от време на време от порцията хайвер и преструвайки се, че чета книга. За сведение ще отбележа, че намирах хайвера за отвратителен на вкус, но явно в Русия го сервираха навсякъде, особено в тузарските заведения. Както и борша — нещо като супа от цвекло. Почти никога не доизяждах поръчаната храна в „Найтингейл“ и след това бързах да се отбия в някой ресторант „Макдоналдс“. И макар че руските „Макдоналдс“ бяха малко по-различни от онези, с които бях свикнала в Щатите, едно момиче все пак трябва да се храни.

И така изпитвах уменията си да изучавам мороите, когато пазителите не гледаха. Разбира се, те нямаха причина да са нащрек през деня, след като стригоите не можеха да излизат на слънце. Но в природата на пазителите беше да са бдителни и затова погледите им постоянно шареха из помещението. Но аз също бях тренирана като тях, затова ги шпионирах, без да ме забележат.

Жените идваха обикновено в късния следобед. Академията „Свети Владимир“ се придържаше към нощно разписание, но мороите и дампирите, които живееха сред хората, спазваха дневен режим или нещо по средата. За известно време обмислях дали да ги приближа — дори и пазителите, но нещо ме възпря. Ако някой знаеше кой е градът, в който живееха дампирите, това щеше да е мъж морой. Много от тях посещаваха тези градове, за да свалят по някое леснодостъпно момиче дампир. Затова си казах, че е по-добре да изчакам още седмица, за да видя дали ще се появи някой морой. Ако не, щях да се опитам да изкопча някаква информация от жените.

Най-после, преди два дни в клуба взеха да идват двама мъже морой. Появяваха се късно вечерта, когато започваха истинските купони. Мъжете бяха около десетина години по-големи от мен, удивително красиви, облечени в дизайнерски костюми, с копринени вратовръзки. Държаха се като важни и влиятелни персони и бях готова да се обзаложа на доста пари, че са от кралски произход — особено след като всеки имаше личен пазител. Пазителите винаги бяха едни и същи — млади мъже, които външно не се отличаваха от останалите посетители, но винаги наблюдаваха зорко залата.

И с тях винаги имаше жени — много жени. Двамата морои бяха ужасни свалячи, постоянно бройкаха наоколо и сваляха всяка готина жена, която им попадне — дори и от човешката раса. Но никога не си тръгваха с някоя от тях. Това бе табу, вкоренено в нашия свят. От векове мороите страняха от хората, защото се страхуваха да не бъдат разкрити от тази раса, която бе станала твърде многобройна и могъща.

Все пак това не означаваше, че мъжете се прибираха сами у дома. По някое време на вечерта обикновено се появяваха жени дампири — всяка нощ различни. Бяха облечени в рокли с дълбоки деколтета, със силен грим, пиеха яко и се смееха шумно на всичко, което казваха мъжете морои — което вероятно дори и не беше смешно. Жените винаги носеха косите си спуснати, но от време на време, докато обръщаха глави, вратовете им се разкриваха и се виждаха лилавосинкави белези. Те бяха кървави курви — дампири, които позволяваха на мороите да пият кръв от тях по време на секс. Това също беше табу — макар че все още се случваше тайно.

Исках да издебна двамата мъже морои, когато са по-далеч от бдителните погледи на пазителите си, за да ги разпитам. Но това се оказа невъзможно. Пазителите никога не ги оставяха сами. Дори се опитах да ги проследя, но всеки път щом групата напуснеше клуба, почти веднага се качваха в лимузина, а това правеше немислимо проследяването им пеша. Бях доста обезсърчена.

Накрая взех решение тази вечер да приближа групата, рискувайки да бъда разкрита от дампирите. Не знаех дали някой от Академията ме търси, нито дали групата ще се заинтересува коя съм. Може би имах твърде високо мнение за себе си. Беше много възможно на никого да не му пука за една избягала бивша ученичка. Но ако някой ме търсеше, описанието ми вече бе станало достояние на пазителите по света. Въпреки че бях навършила осемнадесет години, не можех да попреча на някои хора от Щатите да ме върнат обратно насила, а нямаше начин да се прибера, преди да съм открила Дмитрий.

Тъкмо обмислях да се приближа към групата морои, когато една от жените дампири стана от масата и отиде до бара. Разбира се, пазителите я наблюдаваха, но изглеждаха спокойни за сигурността й и вниманието им беше насочено главно към мороите. Досега през цялото това време си мислех, че мъжете морои са най-добрият начин да получа информация за града на дампирите и кървавите курви — но нима имаше по-добра възможност да намеря това място от това да попитам направо истинска кървава курва?

Станах непринудено от масата си и приближих към бара, сякаш се канех да си поръчам питие. Застанах до плота, докато жената чакаше бармана и я огледах с периферното си зрение. Беше руса и облечена в дълга рокля, цялата обшита със сребристи пайети. Не можах да определя дали черната ми плътно прилепнала сатенена рокля изглежда стилна или скучна в сравнение с нейната. Всичките й движения — дори начинът, по който стоеше — бяха грациозни като на танцьорка. Барманът обслужваше други клиенти и аз реших — сега или никога. Наведох се към нея.

— Говорите ли английски?

Тя подскочи от изненада и ме погледна. Беше по-възрастна, отколкото очаквах, явно гримът прикриваше годините й. Сините й очи ме прецениха набързо, регистрирайки ме като дампир.

— Да — отвърна предпазливо. Изрече думата със силен акцент.

— Търся един град… град в Сибир, където живеят много дампири. Сещате ли се за какво говоря? Трябва да го намеря.

Тя отново ме огледа изпитателно, но не можах да прочета нищо по изражението на лицето й. Съдейки по безизразната й физиономия, като нищо би могла да е пазител. Може би някога се е обучавала за такава.

— Недей — заяви рязко. — Не го търси. — Извърна се и отново насочи поглед към бармана, докато той приготвяше някакъв син коктейл, украсен с черешка.

Докоснах ръката й.

— Трябва да го намеря. Има един мъж… — Думата ме задави. Дотук с хладнокръвния разпит. Само мисълта за Дмитрий накара сърцето ми да заседне в гърлото. Как бих могла да го обясня на тази жена? Че съм тръгнала по отдавна изстинала следа, за да търся мъжа, когото най-много обичах на този свят — мъжа, превърнат в стригой и когото сега исках да убия? Дори и в момента можех да си представя съвсем ясно топлите му кафяви очи и начина, по който ръцете му ме докосваха. Как бих могла да направя това, заради което бях прекосила Оксана?

Съсредоточи се, Роуз. Съсредоточи се.

Жената дампир отново ме погледна.

— Той не го заслужава — рече. Явно ме бе разбрала погрешно. Без съмнение ме бе взела за отчаяно влюбено момиче, преследващо гаджето си, каквото донякъде може би бях. — Ти си твърде млада… за теб не е късно да избегнеш всичко това. — Лицето й може и да оставаше безизразно, ала в гласа й се долавяше тъга. — Живей живота си. И стой по-далеч от онова място.

— Значи знаеш къде е! — възкликнах възбудено, твърде развълнувана, за да й обяснявам, че не отивам там, за да се превърна в кървава курва. — Моля те… трябва да ми кажеш. Трябва да отида там!

— Проблем ли има?

И двете се извърнахме, за да се озовем срещу намръщеното лице на един от пазителите. По дяволите. Жената дампир може и да не беше главната им отговорност, но бяха забелязали, че някой й досажда. Пазителят беше малко по-голям от мен и аз му се усмихнах пленително. Формите ми може и да не преливаха от деколтето като на другата жена, но знаех, че краката ми изглеждат страхотно в късата ми рокля. Със сигурност дори и един пазител не би могъл да остане безразличен, нали? Е, явно този можеше. Твърдото изражение на лицето му показваше, че чарът ми не му действа. Все пак реших, че мога да опитам късмета си, като го посветя в темата на разговора.

— Опитвам се да намеря един град в Сибир, където живеят дампири. Да знаеш къде е?

Окото му не трепна.

— Не.

Прекрасно. И двамата го даваха тежко.

— Да, ясно. Но може би шефът ти ще знае? — усмихнах се сладко, надявайки се да звуча като зажадняла кървава курва. Ако тези дампири не желаеха да говорят, възможно бе единият от мороите да пожелае. — Може би иска компания и би поговорил с мен.

— Той вече си има компания — отряза ме пазителят. — Не се нуждае от друга.

Продължих да се усмихвам.

— Сигурен ли си? — измърках. — Май не е зле да го попитам.

— Не — отвърна пазителят. Тази единствена дума съдържаше предизвикателство и команда. Махай се. Нямаше да се поколебае да отстрани всеки, когото сметнеше за заплаха за господаря му — дори и някакво незначително момиче дампир. За миг се замислих дали да не продължа да настоявам, но реших да се съобразя с предупреждението и да се оттегля.

Свих нехайно рамене.

— Той губи.

И без повече приказки се върнах на масата си, сякаш не бе станало кой знае какво. Но през цялото време бях затаила дъх, очаквайки пазителят да ме сграбчи за косата и да ме изхвърли от клуба. Нищо подобно не се случи. При все това, докато взимах палтото си и оставях няколко банкноти на масата, го видях да ме наблюдава с напрегнат и пресмятащ поглед.

Излязох от „Найтингейл“ със същата небрежна походка и тръгнах по оживената улица. Беше събота вечер и наблизо имаше още много ресторанти и нощни клубове. Купонджии изпълваха улиците, някои в скъпарски дрехи като клиентите на „Найтингейл“; други, на моята възраст, бяха облечени по-небрежно. От клубовете се изсипваше разнородна тълпа, оглушителните звуци на танцова музика изпълваха нощта. Зад стъклените витрини на ресторантите се виждаха елегантни вечерящи, седнали зад богато отрупани маси, по които блестяха сребърни прибори и кристални чаши. Докато вървях сред тълпата, заобиколена от руска реч, едва устоях на желанието да погледна назад. Но не исках да събуждам повече подозрения, в случай че онзи дампир ме наблюдаваше.

Въпреки това, когато завих надолу по една безлюдна улица, която водеше напряко до хотела ми, чух тихи стъпки зад гърба си. Очевидно все пак бях събудила достатъчно опасения и онзи пазител бе решил да ме проследи. Е, нямаше да му се дам. Може и да бях по-ниска от него — и с рокля и високи токчета, но се бях била с достатъчно мъже, включително и стригои. Можех да се справя с този тип, особено ако използвам момента на изненадата. След като толкова дълго бях обикаляла този квартал, вече добре познавах всички завои и потайни ъгълчета. Ускорих крачка и завих зад няколко ъгъла, един от които ме изведе на тъмна и пуста алея. Е, малко плашещо, но пък близкия вход, в който се пъхнах, бе идеално място за засада. Събух безшумно високите си обувки. Бяха черни с красиви тънки кожени каишки, но не най-идеалното бойно снаряжение, освен ако не възнамерявах да извадя окото на някого с токчето. Всъщност идеята не беше никак лоша. Но не бях чак толкова отчаяна. Без тях паважът под босите ми крака беше доста студен, още повече че по-рано през деня бе валяло.

Не се наложи да чакам дълго. След няколко минути чух стъпки и на примигващата светлина, хвърляна от високата улична лампа, видях дългата сянка на преследвача ми да се появява върху тротоара. Непознатият спря, без съмнение ме търсеше. Наистина, този тип беше доста небрежен. Никой пазител, който преследваше някого, не би си позволил подобно нехайство. Трябваше да се движи много по-прикрито и предпазливо и да не се разкрива толкова лесно. Може би обучението за пазители в Русия не беше на нивото на това в академията „Св. Владимир“. Но не беше така. Особено като се имаше предвид начина, по който Дмитрий се справяше с враговете си. В Академията го наричаха бог.

Преследвачът ми направи още няколко крачки и тогава направих своя ход. Изскочих със свити юмруци.

— Добре! — извиках. — Само исках да задам няколко въпроса, така че просто се разкарай или иначе…

Замръзнах. На тротоара не стоеше пазителят от клуба.

Беше човек.

По-точно момиче, не по-голямо от мен. Беше висока приблизително колкото мен, с късо подстригана тъмноруса коса, облечена в тъмносиньо палто, което изглеждаше скъпо. Под него видях елегантни панталони и кожени ботуши, които изглеждаха също толкова скъпи както палтото. А още по-откаченото беше, че я познах. Бях я виждала два пъти в „Найтингейл“ да говори с мъжете морои. Предположих, че е поредната жена, с която те обичат да флиртуват, и повече не й обърнах внимание. В крайна сметка, с какво можеха да ми помогнат хората?

Лицето й беше отчасти скрито от сянката, но дори на слабото осветление, съзрях раздразненото й изражение. Не това очаквах.

— Ти си, нали? — попита тя. Съвсем се шашнах. Английският й бе не по-малко американски от моя. — Ти си тази, която из целия град оставя след себе си истинска върволица трупове на стригои. Видях те в клуба тази вечер и разбрах, че си ти.

— Аз… — Устните ми не можаха да изрекат нищо повече. Нямах представа как да отговоря. Една жена от човешката раса да говори толкова спокойно за стригоите? Наистина нечувано! Това бе почти толкова смайващо, колкото ако бях попаднала на стригой. Никога досега в живота си не бях преживявала подобно нещо. Изглежда, хич не й пукаше за втрещената ми физиономия.

— Виж, не можеш да продължаваш просто така, разбираш ли? Не знаеш ли какъв трън в задника си за мен? Този стаж е достатъчно гаден и без твоята намеса. Полицаите намериха тялото, което си оставила в парка. Дори не можеш да си представиш колко много връзки се наложи да използвам, за да потуля всичко.

— Коя… коя си ти? — изпелтечих най-после. Вярно беше. Наистина бях оставила едно тяло в парка, но сериозно, какво друго можех да сторя? Да го завлека в хотела си и да кажа на пиколото, че един мой приятел е прекалил с чашката?

— Сидни — отвърна момичето предпазливо. — Името ми е Сидни. Аз съм алхимик, разпределен тук.

— Какво?

Тя въздъхна тежко и бях напълно сигурна, че е завъртяла очи.

— Разбира се. Това обяснява всичко.

— Не, не съвсем — заявих, най-сетне възвърнала самообладанието си. — Всъщност мисля, че ти си тази, която има доста да обяснява.

— Както и ти поведението си. Да не би да си някакъв тест, който са ми изпратили? О, Боже! Това е.

Вече започвах да се ядосвам. Никак не обичах да ме мъмрят. А най-малкото някакво момиче човек, което звучеше така, сякаш да убиеш стригой е нещо лошо.

— Виж. Не зная коя си, нито как си разбрала за всичко това, но нямам намерение да стоя тук и да…

Изведнъж ми се повдигна и аз се напрегнах. Ръката ми мигновено се стрелна в джоба на палтото, където държах сребърния кол. Сидни продължаваше да ме гледа с раздразнение, но примесено с известно смущение заради внезапната смяна в поведението ми. Беше наблюдателна, не можех да й го отрека.

— Какво не е наред? — попита.

— Ще се наложи да се оправяш с още едно мъртво тяло — отвърнах в мига, в който стригоят я нападна.