Кръвно обещание

Глава 7

Приличаше на Коледа сутрин.

Аз не съм особено вярваща — нито в Бог, нито в съдбата — ала сега определено преосмислих безверието си. След като съм припаднала, Сидни очевидно бе провела няколко спешни телефонни разговора и някой, когото познавала в Бай, рискувайки да пътува през нощта, е тръгнал към нас, за да ни спаси и закара там, където можеха да се погрижат за мен. Затова по време на делириума си имах смътното усещане, че пътувам с кола; явно не всичко е било част от съня.

А след това, незнайно как, от всички дампири в Бай ме бяха завели именно при майката на Дмитрий. Това бе достатъчно, за да ме накара сериозно да обмисля съществуването на неведоми сили, много по-могъщи от мен, които може би движеха вселената. Никой не ми каза какво точно се е случило, но скоро узнах, че сред близките си Олена Беликова има репутацията на лечителка — и то не някакво магическо лечение. Имаше медицинско образование и беше личността, при която другите дампири в този район — а понякога и морои — идваха да се лекуват, когато искаха да избегнат човешко внимание. Все пак… съвпадението беше доста странно и аз неволно започнах да мисля, че тук става нещо, което не разбирах.

Засега не смятах да се тревожа особено как и защо се бях озовала в тази ситуация. Бях твърде заета да се взирам с широко отворени очи в това, което ме заобикаляше, както и в обитателите му. Олена не живееше сама. Всички сестри на Дмитрий — три на брой — също живееха в къщата, заедно с децата си. Семейната прилика бе смайваща. Никой от тях не изглеждаше точно като Дмитрий, но можех да го видя във всяко лице. Очите. Усмивката. Чувството за хумор. Запознанството ми с тях разсея донякъде усещането за отчуждение, обзело ме след изчезването на Дмитрий, ала в същото време направи нещата още по-лоши. Всеки път, когато погледнех някой от тях с периферното си зрение, имах чувството, че виждам него. Приличаше на стая с огледала, в които навсякъде се виждаше изкривеният му образ.

Дори самата къща ме изпълваше с трепет. Нямаше очевидни признаци, че Дмитрий е живял някога тук, но аз не спирах да мисля: Това е домът, където е израснал. Той е вървял по тези подове, докосвал е тези стени…

Докато пристъпвах от стая в стая, аз също докосвах стените, опитвайки се да извлека енергията от тях. Представях си го да си почива по време на училищните ваканции, излегнат върху дивана. Питах се дали се е пързалял по парапета, когато е бил по-малък. Образите бяха толкова реални, че трябваше постоянно да си напомням, че Дмитрий не е бил тук от много време.

— Ти се възстанови удивително бързо — отбеляза Олена на следващата сутрин, след като ме бяха довели при нея. Наблюдаваше ме с одобрение, докато омитах чиния, пълна с блини. Представляваха супертънки палачинки, натрупани една върху друга и намазани с масло и конфитюр. Тялото ми винаги е изисквало голямо количество храна, за да е силно, затова смятах, че след като не дъвча с отворена уста или нещо подобно, няма нищо срамно, че ям толкова много. — Помислих, че си мъртва, когато Ейб и Сидни те доведоха.

— Кой? — попитах между две хапки.

Сидни седеше на масата с останалата част от семейството и както винаги, едва докосваше храната си. Съвсем ясно си личеше, че се чувства крайно неудобно да се намира в къща на дампири, но когато тази сутрин слязох по стълбите, видях в очите й искрено облекчение.

— Ейб Мазур — каза Сидни. Освен ако пак не грешах, някои от присъстващите около масата си размениха многозначителни погледи. — Той е морой. Аз… не знаех колко лошо си ранена миналата нощ, затова му се обадих. Той пристигна с пазителите си. И те доведе тук.

Пазители. Множествено число.

— Той от кралски произход ли е? — Мазур не беше аристократично име, но понякога това не беше сигурен белег за нечий произход. И въпреки че започвах да вярвам в социалните връзки и контакти на Сидни с влиятелни личности, не можех да си представя защо някой кралски потомък ще си дава целия този труд за мен. Може би дължеше услуга на алхимиците.

— Не — отвърна тя рязко. Намръщих се. Как тогава един обикновен морой ще има повече от един пазител? Много странно. Беше ясно, че нямаше намерение да се впуска в подробности — поне засега.

Преглътнах поредната голяма хапка блини и насочих вниманието си обратно към Олена.

— Благодаря, че ме приехте в дома си.

Каролина, по-голямата сестра на Дмитрий, също беше седнала край масата заедно с бебето си, момиченце, и сина си Пол. Пол беше около десетгодишен и изглеждаше запленен от мен. Виктория, сестрата тийнейджърка на Дмитрий, също беше там. Изглеждаше малко по-малка от мен. Третата сестра в семейство Беликови се казваше Соня и бе тръгнала за работа, преди да се събудя. Трябваше да почакам, за да се запозная с нея.

— Наистина ли сама си убила двама стригоя? — попита ме Пол.

— Пол — скара му се Каролина. — Това не е най-любезният въпрос, който би могъл да зададеш.

— Но е вълнуващ — ухили се Виктория. Кестенявата й коса бе примесена със златисти нишки, но тъмните й очи искряха също като на Дмитрий, когато бе развълнуван, и това докосна чувствителна струна в сърцето ми. Отново ме връхлетя дразнещото усещане, че Дмитрий е тук и в същото време не е.

— Да, направила го е — отвърна Сидни. — Видях труповете. Както винаги.

Върху лицето й бе изписано обичайното и измъчено изражение и аз се засмях.

— Поне този път ги оставих на лесно място, за да ги намериш. — Веселото ми настроение внезапно помръкна. — Някой… от хората там забеляза ли, чу ли нещо?

— Отървах се от труповете, преди да ги види някой — отвърна тя. — Ако хората са чули нещо… Е, подобни затънтени горски местности винаги са свързани със суеверия и истории за призраци. Досега не са имали доказателства за съществуването на вампири, но хората там винаги са вярвали, че наоколо има подобни свръхестествени и опасни сили. Но това винаги са били по-скоро легенди.

Тя изрече „истории за призраци“, без да промени изражението си. Запитах се дали миналата нощ е видяла някои от духовете, но накрая реших, че навярно не е. Бе излязла навън почти в самия край на битката и съдейки по миналите си преживявания, никой не можеше да вижда духовете, които ми се явяваха — с изключение на стригоите, както се оказа.

— Сигурно си получила изключително добро обучение — отбеляза Каролина, като премести бебето, така че да се облегне на рамото й. — Като те гледам, ми се струва, че все още би трябвало да ходиш на училище.

— Току-що го напуснах — отвърнах, спечелвайки си още един критичен поглед от страна на Сидни.

— Ти си американка — заключи Олена спокойно. — Какво, за Бога, те е довело в тази част на света?

— Аз… аз търся някого — промърморих след няколко секунди колебание.

Боях се, че ще настояват за подробности или Олена ще ме заподозре, че съм кървава курва, но в този миг вратата се отвори и влезе бабата на Дмитрий — Ева. По-рано бе надникнала в стаята ми и ми бе изкарала ангелите. Дмитрий ми беше казал, че е нещо като вещица и спокойно можех да му вярвам. Имаше вид на стогодишна и беше толкова слаба, че се чудех как вятърът не я отвява. На височина беше около метър и петдесет, а главата й бе покрита с редки сиви кичури. Но това, което ме изплаши, бяха очите й. Всичко останало в нея може да беше крехко и уязвимо, но тези тъмни очи бяха остри и проницателни и сякаш проникваха до дъното на душата ми. Дори и без обяснението на Дмитрий щях да реша, че е вещица. Освен това беше единствената в домакинството, която не говореше английски.

Тя седна на един от свободните столове, а Олена се спусна припряно, за да донесе още блини. Ева промърмори нещо на руски, от което останалите добиха смутен вид. Устните на Сидни се извиха в лека усмивка. Докато говореше, очите на Ева бяха приковани в мен и аз се озърнах наоколо с молба за превод.

— Какво? — попитах.

— Баба казва, че не ни казваш цялата истина за това защо си дошла тук. Казва, че колкото повече я премълчаваш, толкова по-зле ще е — обясни Виктория. Хвърли извинителен поглед към Сидни. — И иска да знае кога си тръгва алхимичката.

— Колкото е възможно по-скоро — отвърна Сидни сухо.

— Ами, аз съм тук… това е дълга история. — Дали можех да скалъпя някакво смътно обяснение?

Ева каза още нещо, а Олена й отговори троснато, но когато се обърна към мен, гласът й бе нежен:

— Не й обръщай внимание, Роуз. Тя е в едно от обичайните си настроения. Защо си тук, си е твоя работа. Макар че аз съм сигурна, че Ейб ще иска да говори с теб по този въпрос. — Намръщи се леко и аз си припомних как преди малко всички около масата се бяха спогледали. — Би трябвало да му благодариш. Той изглежда много загрижен за теб.

— Аз също бих искала да го видя — смутолевих, все още изпълнена с любопитство към този добре охраняван, но иначе обикновен морой, който ме бе докарал и от когото явно всички се притесняваха. Тъй като предпочитах да избегна по-нататъшния разговор защо съм тук, побързах да сменя темата. — Също така бих искала да разгледам Бай. Никога досега не съм била на подобно място, искам да кажа, където живеят толкова много дампири.

Лицето на Виктория светна.

— Аз мога да те разведа, ако наистина си сигурна, че се чувстваш добре. И ако не възнамеряваш веднага да си тръгваш.

Тя смяташе, че просто минавах през града, което напълно ме устройваше. Честно казано, не бях сигурна какво ще правя занапред, след като вече бе съвсем ясно, че Дмитрий не е наблизо. Погледнах въпросително към Сидни.

Тя сви рамене.

— Прави каквото искаш. Аз няма да ходя никъде. — Това бе също доста смущаващо. Тя ме бе довела тук по заповед на началниците си, но сега какво? Е, по-късно щях да се тревожа за това.

Веднага щом се нахраних, Виктория направо ме извлече през вратата, сякаш бях най-вълнуващото нещо, случвало се тук напоследък. През останалата част от закуската Ева не свали очи от мен и въпреки че не каза нищо повече, подозрителният й поглед съвсем ясно показваше, че не вярва на нито една дума, която бях изрекла. Поканих Сидни да излезе с нас, но тя отказа. Вместо това предпочете да се заключи в спалнята си и да чете за гръцките храмове, да провежда контролни телефонни разговори с всички краища на света и да се занимава с нейни си работи.

Виктория каза, че центърът на града не е далеч от къщата и можем да стигнем дотам пеша. Денят беше ясен и студен, но имаше достатъчно слънце и навън беше много приятно.

— Не ни идват често гости — обясни ми тя. — С изключение на мъже морои, но те не се задържат много дълго.

Не каза нищо повече, но аз се запитах за какво ли намеква. Дали тези мъже морои търсеха лесни забавления с жените дампири? Бях отраснала с представата, че тези жени, които не желаеха да станат пазители, са безчестни и порочни. Онези, които бях видяла в „Найтингейл“, със сигурност се вписваха в стереотипа на кървавите курви, но Дмитрий ме бе уверил, че не всички жени дампири са такива. И след като се запознах с жените от семейство Беликови, му повярвах.

Докато се приближавахме към центъра на града, много скоро още един мит се разби на пух и прах. Хората винаги говореха, че кървавите курви живеят в отделни лагери или комуни, но в случая не беше така. Бай не беше голям град, не като Санкт Петербург или дори Омск, но си беше истински град с доста голямо човешко население. Едва ли би могъл да се нарече провинциален лагер или фермерско селище. Всичко наоколо бе удивително нормално и когато наближихме центъра с малки магазини и ресторанти, той също ми се стори не по-различен от всяко друго място на света, където живеят хора. Модерен и обикновен с едва доловим селски привкус.

— Къде са всичките дампири? — зачудих се на глас. Сидни ми бе казала, че имало тайна дампирска субкултура, но аз не видях никакви признаци за такава.

Виктория се усмихна.

— О, те са тук. Ние, дампирите, въртим доста оживен бизнес, имаме и други места, за които хората не подозират. — Можех да разбера, че дампирите биха останали незабелязани в големите градове, но тук ми се струваше невероятно да съществуват в тайни общества. — А мнозина от нас просто живеят и работят заедно с хората. — Кимна към нещо, което приличаше на дрогерия. — Соня работи ето там сега.

— Сега?

— Сега, докато е бременна. — Виктория завъртя очи. — Бих те завела да се запознаеш с нея, но напоследък все е кисела. Надявам се бебето да се роди по-рано.

Тя не каза нищо повече и аз отново се замислих за живота на дампирите и мороите в този град. След това разговорът ни продължи по-непринудено и стана дори закачлив. Никак не беше трудно да харесаш Виктория и само след час двете вече си паснахме така, сякаш се познавахме цял живот. Може би връзката ми с Дмитрий ме сближаваше и със семейството му.

Мислите ми бяха прекъснати, когато някой извика Виктория. Обърнахме се и видяхме много готин младеж дампир да пресича улицата. Имаше светлокестенява коса и тъмни очи, а на възраст беше някъде между мен и Виктория.

Заговори й с приятелски и дружелюбен маниер и тя му се усмихна, посочи ме и каза името ми на руски.

— Това е Николай — обърна се Виктория към мен на английски.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна той, превключвайки също на английски. Хвърли ми бърз, преценяващ поглед, както често правеха момчетата, но отново се обърна към Виктория. — Трябва да доведеш Роуз на купона у Марина. В неделя вечер. — Поколеба се и изведнъж доби малко срамежлив вид. — Ти ще ходиш, нали?

Виктория се замисли и аз осъзнах, че тя явно нямаше и представа, че той си пада по нея.

— Ще ходя, но… — Обърна се към мен. — Ще бъдеш ли още тук дотогава?

— Не зная — отвърнах честно. — Но с удоволствие ще дойда, ако още съм тук. Що за купон е това?

— Марина е наша приятелка от училище — обясни Виктория. — Просто ще се съберем, за да се повеселим, преди да се върнем.

— В училище? — попитах глупаво. Някак си досега не ми бе хрумнало, че дампирите тук също ходят на училище.

— В момента сме във ваканция — осведоми ме Николай. — За Великден.

— О! — Беше късен април, но аз нямах представа кога се пада Великден тази година. Дори не знаех кой ден е днес. Във всеки случай Великден още не беше дошъл и сигурно от училище са ги пуснали във ваканция седмица преди празника. В академията „Св. Владимир“ ваканцията беше след Великден. — Къде се намира училището ви?

— На около три часа път оттук. По-отдалечено е дори от Бай. — Виктория се нацупи.

— Бай не е толкова лош град — подразни я Николай.

— Лесно ти е да говориш. Някой ден ще го напуснеш и ще видиш нови и вълнуващи места.

— А ти не можеш ли? — учудих се аз.

Тя се намръщи и сякаш внезапно се почувства неудобно.

— Ами, бих могла… но обикновено не става така, поне не в моето семейство. Баба ми има някои… твърди възгледи за мъжете и жените. Николай ще бъде пазител, но аз ще остана при семейството си.

Николай изведнъж се заинтересува от мен.

— Ти пазител ли си?

— Ами… — Сега аз се почувствах неудобно.

— Тя е убила двама стригои извън града — заговори Виктория, преди да успея да кажа нещо. — Сама.

Той изглеждаше впечатлен.

— Ти си пазител.

— Ами, не… и преди съм убивала, но не съм положила клетва. — Обърнах се и повдигнах косата си, за да му покажа врата си. В допълнение към обичайните почетни знаци мълнии, имах също и татуировка във форма на малка звезда, което означаваше, че съм участвала в битка със стригои. И двамата ахнаха, а Николай изрече нещо на руски. Пуснах косата си и се извърнах. — Какво?

— Ти си… — Виктория прехапа устни, очите й бяха замислени, докато се опитваше да намери подходящи думи. — Необещана! Не зная английската дума.

— Необещана? — попитах. — Предполагам… но не са ли такива всички жени тук?

— Дори и да не сме пазители, ние получаваме знаци, които показват, че сме завършили обучението си. Макар че не е клетвен знак. А такава като теб, която е убила толкова много стригои, а не е дала обет към училището или пазителите… — Виктория сви рамене. — Наричаме ги необещани — това е нещо доста странно.

— Странно е и там, откъдето идвам — признах. Или по-скоро нечувано, дотолкова, че нямахме термин за това. Просто не се правеше.

— Сега трябва да ви оставя — каза Николай и отново изгледа влюбено Виктория. — Но се надявам да се видим на купона у Марина. А може и по-рано?

— Да — съгласих се. Те си казаха довиждане на руски, след което той пресече улицата с непринудената, атлетична грация, която се добиваше при обучението. Напомни ми малко за Дмитрий.

— Май го изплаших — отбелязах.

— Не, той смята, че си вълнуваща.

— Но не колкото теб.

Тя повдигна вежди.

— Какво?

— Той те харесва… искам да кажа, истински те харесва. Не виждаш ли?

— О, ние сме просто приятели.

По държанието й си личеше, че наистина си вярва. Беше напълно безразлична към него, което бе много жалко. Той беше много сладък и мил. След като бедният Николай си тръгна, аз отново повдигнах въпроса за пазителите. Заинтригувах се от различното отношение към тях.

— Ти ми каза, че не можеш… но искаш ли наистина да бъдеш пазител?

Тя се поколеба.

— Никога досега не съм се замисляла над това. В училище получавам нужното обучение и ми харесва да мога да се защитавам. Но предпочитам да използвам уменията си, за да защитавам семейството си, а не мороите. Предполагам, че звучи… — Млъкна, търсейки подходящата дума. — Сексистко? Но мъжете стават пазители, а жените си остават вкъщи. Само моят брат напусна дома.

Едва не се спънах.

— Брат ти? — попитах, опитвайки се да звуча колкото се може по-спокойно.

— Дмитрий — каза тя. — Той е по-голям от мен и от известно време е пазител. Всъщност е в Съединените щати. Отдавна не сме го виждали.

— Ъхъ.

Почувствах се ужасно и безкрайно виновна. Виновна, задето криех истината от Виктория и останалите. Ужасно, защото очевидно никой не си бе направил труда да съобщи новините на семейството. Тя се усмихваше на някакви свои спомени и явно не забеляза промяната в настроението ми.

— Пол прилича на него, когато той беше на същата възраст. Бих могла да ти покажа негови стари снимки, както и някои скорошни. Дмитрий е много готин. Имам предвид като брат.

Бях сигурна, че ако видя снимки на Дмитрий като малко момче, сърцето ми ще се пръсне. Колкото повече Виктория говореше за брат си, толкова по-гадно се чувствах. Тя нямаше представа какво се бе случило и въпреки че бяха минали няколко години, откакто го бе видяла за последен път, беше съвсем ясно, че тя, както и всички от семейството го обичаха до полуда. Е, това не би трябвало да ме изненадва. (И наистина, кой не би обичал Дмитрий?) Бях прекарала с тях само една сутрин, но вече бях разбрала колко са близки всички помежду си. От разказите на Дмитрий знаех, че и той ги обича не по-малко.

— Роуз? Добре ли си? — Виктория се взираше загрижено в мен, вероятно защото през последните десет минути не бях промълвила нито дума.

Бяхме направили голям завой и сега почти бяхме стигнали отново до дома й. Когато погледнах откритото й приятелско лице, и очите, които толкова много приличаха на очите на Дмитрий, осъзнах, че ми предстои още една задача, преди да продължа да го търся, където и да се намираше той. Преглътнах.

— Аз… да. Мисля… мисля, че трябва да поговоря с теб и останалата част от семейството ти.

— Добре — кимна тя, все още с тревога в гласа.

Вътре в къщата Олена и Каролина шетаха из кухнята. Реших, че приготвят вечерята, което ми се стори доста странно, имайки предвид, че преди малко бяхме приключили с огромната закуска. Определено можех лесно да свикна с хранителните им навици. В дневната Пол строеше писта за конни надбягвания с конструктор „Лего“. Ева се бе излегнала в люлеещия се стол и плетеше чорапи — приличаше на типична баба, която може да се види навсякъде по света. С изключение на това, че повечето баби не биха изглеждали така, сякаш искат да те изпепелят с поглед.

Олена говореше на Каролина на руски, но щом ме видя, мина на английски.

— Върнахте се по-рано, отколкото очаквах.

— Разгледахме града — осведоми я Виктория. — И… Роуз искаше да говори с вас. С всички нас.

Олена ме изгледа озадачено и загрижено, също както дъщеря й Виктория преди малко.

— Какво става?

Всички членове на семейство Беликови насочиха погледи към мен и под тежестта им сърцето ми учестено заби. Как щях да го направя? Как бих могла да обясня нещо, за което не бях говорила от седмици? Не бих могла да им причиня — или на себе си — подобно изпитание. Когато Ева влезе в кухнята, нещата станаха още по-зле. Може би тя притежаваше някакъв мистичен усет, че предстои да се случи нещо важно.

— Най-добре да седнем — подканих ги аз.

Пол бе останал в дневната, за което бях благодарна. Бях сигурна, че нямаше да мога да кажа това, което смятах, ако това малко дете — толкова много приличащо на Дмитрий — ме гледа.

— Роуз, какво не е наред? — попита Олена. Изглеждаше толкова сладка и ами… мила и добра, като истинска майка, че едва не се разплаках. Винаги когато бях ядосана на моята, задето не е с мен и не се държи като добра майка, я сравнявах с някакъв идеализиран образ на перфектната майка — образ, който сега осъзнах, много приличаше на майката на Дмитрий. Сестрите му изглеждаха не по-малко разтревожени за мен, сякаш ме познаваха отдавна. Тяхното приемане и загриженост извикаха сълзи в очите ми, особено като се имаше предвид, че едва тази сутрин се бяха запознали с мен. Единствено Ева имаше много странно изражение, сякаш през цялото време е очаквала това да се случи.

— Ами… работата е там, че причината да дойда тук в Бай, е да ви намеря.

Не беше изцяло истина. Дойдох заради Дмитрий. Не бях мислила да търся семейството му, но сега осъзнах, че е добре, че съм ги намерила.

— Разбирате ли, преди малко Виктория ми разказа за Дмитрий. — Лицето на Олена светна, когато чу името на сина си. — И… аз го познавах, ъъ, познавам го. Той беше пазител в моето училище. Всъщност мой учител.

Каролина и Виктория също засияха.

— Как е той? — попита Каролина. — Не сме го виждали от векове. Знаеш ли кога ще дойде да ни види?

Не можех дори да си представя как ще отговоря на въпроса, затова побързах да разкажа цялата история, преди окончателно да изгубя смелост пред заобикалящите ме лица, грейнали от майчина и сестринска обич. Докато думите се изливаха от устата ми, имах чувството все едно някой друг ги изговаря, а аз наблюдавам сцената от разстояние.

— Преди месец… училището ни беше нападнато от стригои. Атаката наистина беше много страшна… бяха огромна група стригои. Много от нашите загинаха — и морой, и дампири.

Олена възкликна на руски. Виктория се наведе към мен.

— „Свети Владимир“?

Изненадата ме накара да прекъсна история си.

— Чувала ли си за него?

— Всички са го чували — обади се Каролина. — Всички знаем какво се е случило. Това ли е твоето училище? Ти там ли си била през онази нощ?

Кимнах.

— Нищо чудно, че имаш толкова много мълнии — заключи с възхита Виктория.

— Там ли е Дмитрий сега? — попита Олена. — Ние не знаем нищо за последното му назначение.

— Ъм, да… — Езикът сякаш залепна за гърлото ми. Не можех да дишам. — Бях в училището през нощта на атаката — повторих. — Както и Дмитрий. Той беше един от водачите в битката… и начина, по който се сражава… той беше… беше толкова смел… и…

Думите ми заглъхнаха, но останалите вече бяха разбрали. Олена ахна и отново промърмори нещо на руски. Различих думата „Бог“. Каролина седеше като замръзнала, но Виктория се наведе към мен. Очите й, които толкова приличаха на тези на брат й, се втренчиха напрегнато в мен, толкова напрегнато, както би го направил самият Дмитрий, за да ме накара да кажа истината, колкото и ужасна да е.

— Какво се случи? — настоя тя. — Какво се случи с Дмитрий?

Извърнах се от лицата им и погледът ми се плъзна към дневната. Върху далечната стена зърнах библиотечен шкаф, пълен със стари книги в кожени подвързии. Отстрани върху гърбовете им се виждаха щамповани златни релефни букви. Изведнъж си спомних, че Дмитрий ги бе споменал. Те бяха онези приключенски романи, които майка ми събираше, каза ми веднъж. Подвързиите им са много красиви и аз много ги обичах. Ако обещавах да съм много внимателен, понякога тя ми позволяваше да ги чета. Мисълта за малкия Дмитрий, седнал пред този шкаф, докато прелиства внимателно страниците — и, о, той сигурно е бил много внимателен — почти ме накара да изгубя самообладание. Дали заради тези книги по-късно се бе запалил по каубойските романи?

Ставаше ми все по-трудно да се владея. Нямаше да имам сили да им кажа истината. Емоциите ми бяха твърде силни, спомените ме връхлитаха, докато се опитвах да мисля за нещо — каквото и да е, което не бе свързано с онази ужасна битка.

Тогава погледнах отново към Ева и нещо в странното й, многозначително изражение неочаквано ми вля сили. Трябваше да го направя. Извърнах се отново към останалите.

— Той се би наистина много храбро, а след това помогна в спасителната мисия, за да избавим някои от нашите, които стригоите бяха пленили. И по време на тази мисия беше изключителен, само че… той…

Спрях отново и осъзнах, че по страните ми се стичат сълзи. В съзнанието си отново виждах онази ужасна сцена в пещерата, Дмитрий, толкова близо до свободата и повален в последната минута от стригой. Пропъдих мъчителната картина и поех дълбоко дъх. Трябваше да довърша започнатото. Дължах го на семейството му. Нямаше деликатен начин, по който да го кажа.

— Един от стригоите там… ами, надви Дмитрий.

Каролина зарови лице в рамото на майка си, а Олена не направи усилие да скрие сълзите си. Виктория не плачеше, но лицето й бе застинало в неподвижна маска. Явно с все сили се опитваше да овладее емоциите си, също както би постъпил Дмитрий. Вгледа се в лицето ми. Искаше да се увери.

— Дмитрий е мъртъв.

Изрече го с категорична убеденост, не като въпрос, но продължаваше да се взира в мен за потвърждение. Запитах се дали с нещо съм се издала, че това не е краят на историята. Или може би тя все пак се нуждаеше от потвърждение на думите си. И за миг се замислих дали да не им кажа, че Дмитрий е мъртъв. Това биха им казали от Академията, това биха им казали и другите пазители. Така щеше да е по-лесно за тях… но някак си не можех да ги излъжа, дори и да беше благородна, утешителна лъжа. Дмитрий би искал цялата истина, семейството му — също.

— Не — казах и за един миг лицата на всички се озариха от надежда — поне, докато не заговорих отново. — Дмитрий е стригой.