Кръвно обещание

Глава 27

Не познавах мъжа, когото Сидни изпрати, за да ни посрещне, когато пристигнахме в Новосибирск. Само забелязах, че имаше същата златна татуировка като нея. Косата му беше пясъчно руса, някъде над тридесетте и, разбира се — човек. Изглеждаше компетентен и вдъхващ доверие. Докато стоях облегната на колата, той се смееше и говореше с възрастната двойка, сякаш бяха най-добри приятели. Около него витаеше атмосфера на професионализъм и увереност, така че те скоро се отпуснаха и усмихнаха. Не бях сигурна какво им каза, може би че съм неговата капризна дъщеря или нещо подобно, но те очевидно му повярваха достатъчно, за да ме оставят в неговите ръце. Предполагам, че част от способностите на алхимиците бе да умеят да очароват околните.

Когато старецът и жената си заминаха, неговото поведение леко се промени. Не изглеждаше толкова студен, колкото беше Сидни отначало, но нито се смееше, нито се шегуваше с мен. Държеше се подчертано делово и дистанцирано. Не можех да не си спомня историите за мъжете в черно — хората, почистващи след срещите с извънземните, за да скрият истината от света.

— Можеш ли да вървиш? — попита, като ме огледа от главата до петите.

— Не съм сигурна — отвърнах му.

Оказа се, че мога, макар и не много добре. С негова помощ накрая се довлякох до една къща в града, която не се намираше в центъра. По това време едва се държах на крака. Очите ми се затваряха от умора. Там имаше и други хора, но не им обърнах внимание. Единственото, което имаше значение за мен, беше спалнята, в която някой ме отведе. Успях да събера достатъчно сили, за да се освободя от ръката, която ме подкрепяше и да се просна по очи в средата на леглото.

Събудих се сред ослепителна слънчева светлина, заливаща стаята ми, и тихо говорещи хора. Като се има предвид всичко, което бях преживяла напоследък, нямаше да е кой знае колко изненадващо пак да видя Дмитрий, Татяна или дори доктор Оленски от Академията. Но вместо тях съзрях само впереното в мен брадато лице на Ейб, лъщящо като скъпоценен камък от толкова ярката светлина.

След миг обаче лицето му се замъгли и на неговото място изплува черна, черна вода — вода, която заплашваше да ме отнесе. В главата ми отекнаха последните думи на Дмитрий: Точно това исках да ти кажа и аз… Той се бе досетил какво исках да чуя. Че ме обича. Какво щеше да се случи, ако съдбата ни беше подарила още няколко мига заедно? Щеше ли да изрече онези думи? Точно тях ли имаше предвид? И дали това би имало значение?

Със същата решителност, с която бях събрала всичките си останали сили, преди да заспя, изтласках водите, които ме заливаха във въображението ми. Заповядах си да пропъдя колкото може по-надалеч събитията от изминалата нощ. Щях да се удавя, ако продължавах да мисля за това. Сега трябваше да плувам. Лицето на Ейб отново застана на фокус пред очите ми.

— Здравей, змей — изрекох едва чуто. Незнайно защо неговото присъствие тук не ме изненада. Сидни навярно е трябвало да информира началниците си за мен, а те на свой ред са казали на Ейб. — Много мило от твоя страна, че си успял да се промъкнеш и тук.

Той поклати глава и се усмихна тъжно.

— Мисля, че ме превъзхождаш в умението да се промъкваш в потайни кътчета. Мислех, че вече си се върнала в Монтана.

— Следващия път трябва да се подсигуриш, като включиш малко повече подробности в сделките си. Или просто ме опаковай и лично ме изпрати в Съединените щати.

— О — възкликна той, — точно това възнамерявам да направя. — Докато го изричаше, усмивката не слезе от лицето му, но някак си имах чувството, че не се шегува. И внезапно осъзнах, че това вече не ме плаши. Идеята да се прибера у дома започна да ми харесва.

Марк и Оксана се приближиха и застанаха до мен. Тяхното присъствие бе неочаквано, но приятно. Те също се усмихваха, лицата им бяха тъжни, но и облекчени. Надигнах се в леглото, изненадана, че въобще мога да се движа.

— Ти си ме излекувала — казах на Оксана. — Още ме боли, но не се чувствам така, сякаш в следващия миг ще умра, което определено е голямо подобрение.

Тя кимна.

— Направих достатъчно, за да съм сигурна, че не си изложена на пряка опасност. Реших, че мога да се справя и с останалото, но след като се събудиш.

Поклатих глава.

— Не, не. Сама ще се възстановя. — Винаги мразех, когато Лиса ме лекуваше. Не исках тя да си прахосва силите по мен. Нито пък исках да страда от страничните ефекти на духа.

Лиса…

Рязко отхвърлих завивките от себе си.

— Господи! Трябва да се върна у дома. Веднага.

Но три чифта ръце незабавно ме спряха и не ми позволиха да стана от леглото.

— Почакай — рече Марк. — Никъде няма да ходиш. Оксана те лекува съвсем малко. Нужно е още доста, докато се възстановиш напълно.

— А и не си ни разказала какво се случи — додаде Ейб. Както винаги, очите му пронизваха изпитателно. Той беше от тези, които трябваше да знаят всичко, а загадъчните истории около мен сигурно го влудяваха.

— Няма време! Лиса е в беда. Трябва да се върна в Академията. — Всичко ме връхлетя отново. Странното поведение на Лиса и безумните й изпълнения, предизвикани от някакво внушение или по-скоро супервнушение, имайки предвид способността на Ейвъри да ме изхвърля от главата на Лиса.

— О, сега искаш да се прибереш в Монтана? — възкликна Ейб. — Роуз, дори и в съседната стая да те чакаше самолет, готов да отлети, пътят дотам е минимум двадесет часа. А ти не си в състояние да пътуваш където и да е.

Поклатих глава, докато все още се опитвах да се изправя на крака. След онова, с което се бях сблъскала миналата нощ, тези тук около мен не представляваха голяма заплаха — е, може би с изключение на Марк, но едва ли можех да започна да раздавам юмручни удари. И, да, още не бях сигурна на какво е способен Ейб.

— Нищо не разбираш! Някой се опитва да убие Лиса или да я нарани, или…

Е, всъщност и аз не разбирах докрай какво искаше Ейвъри. Знаех само, че тя някак си внушаваше на Лиса да върши всички тези безразсъдни неща. Явно притежаваше удивителни способности в прилагането на магията на духа. Силата й бе изключителна, защото бе успяла да я скрие толкова добре от Лиса и Ейдриън. Дори си бе създала фалшива аура, за да замаскира истинската си, златната. Нямах представа как успяваше да контролира такава неподозирана мощ, още повече, че струящата от енергия Ейвъри, която обичаше забавленията и насладите, в никакъв случай не приличаше на луда. Каквото и да бе замислила, Лиса бе в опасност. Трябваше да предприема нещо.

Реших да елиминирам Ейб от уравнението и погледнах умолително към Марк и Оксана.

— Тя е моят партньор по връзка — обясних им. — А сега е в беда. Някой се опитва да й причини зло. Трябва да отида при нея. Вие разбирате защо съм длъжна да го направя.

По лицата им прочетох, че ме разбираха. Знаех, че ако бяха изпаднали в моето положение, и те щяха да направят точно същото един за друг.

Марк въздъхна.

— Роуз… ще ти помогнем да отидеш при нея, но не можем да го направим сега.

— Ще се свържем с Академията — намеси се Ейб с типичния си делови тон. — Те ще поемат грижата за нея.

Правилно. И как точно ще стане? Ще се обадим на директор Лазар и ще му кажем, че неговата дъщеря, купонджийката, всъщност е порочна и зла и контролира хората с психичните си сили и че трябва да бъде държана под ключ за доброто на Лиса и всички останали?

Понеже нищо не им отговорих, те решиха, че са ме убедили. Особено Ейб.

— С помощта на Оксана вероятно утре ще се възстановиш достатъчно, за да можеш да пътуваш — добави той. — Аз мога да ти уредя място за ранния сутрешен полет вдругиден.

— Дотогава тя ще бъде ли добре? — попита ме Оксана загрижено.

— Аз… аз не зная. — Какво би могла да направи Ейвъри за два дни? Още повече да задълбочи отчуждението и объркването на Лиса? Ужасни неща, но нямаше пряко да застрашат живота й. Сигурно, сигурно… тя ще е наред дотогава, нали? — Оставете ме да проверя…

Видях как очите на Марк леко се разшириха, когато осъзна за какво говоря. После не виждах нищо в стаята, защото вече не бях в нея. Бях в главата на Лиса. Озовах се на съвсем друго място, но за половин секунда си помислих, че отново се намирам на моста и гледам надолу към черната вода и студената смърт.

После проумях какво всъщност виждах — или по-скоро какво Лиса виждаше. Тя стоеше на перваза на прозорец в една от сградите в кампуса. Беше нощ. Не успях веднага да разпозная коя точно бе сградата, но това нямаше значение. Стори ми се, че Лиса се намира на шестия етаж, стоеше изправена там на високите си токчета, смееше се на нещо, докато черната земя долу я очакваше застрашително. Зад нея чух гласа на Ейвъри.

— Лиса, внимавай! По-добре слез от там.

Но това също имаше двойно значение, както всичко, което Ейвъри правеше. Още докато изричаше привидно загриженото предупреждение, усетих един безразсъден подтик в Лиса. Нещо, което й нашепваше, че няма нищо страшно да е там, където е, и да не се тревожи за нищо. Това бе внушението на Ейвъри. После усетих как нещо погъделичка мозъка ми, след което чух един раздразнен глас.

Пак ли ти?

Бях изтласкана обратно в спалнята в Новосибирск. Ейб се бе паникьосал, очевидно решил, че съм изпаднала в несвяст, а Марк и Оксана се опитваха да му обяснят какво става. Примигнах и разтрих главата си, докато се мъчех да се окопитя. Марк въздъхна с облекчение.

— Много по-странно е да наблюдаваш как някой друг го прави, отколкото когато го правиш самият ти.

— Тя е в беда — повторих, докато отново се опитвах да се надигна от леглото. — В беда е… и не зная какво да направя…

Те бяха прави, като казваха, че нямаше как толкова бързо да се върна при Лиса. Дори и да последвам съвета на Ейб и да позвъня в Академията… не знаех със сигурност къде е Лиса в момента, нито пък дали някой ще ми повярва. Замислих се дали да не се върна в съзнанието й и да се опитам да прочета къде се намира в момента, но Ейвъри сигурно отново щеше да ме изхвърли оттам. От това, което разбрах набързо, Лиса не беше взела със себе си мобилния си телефон, което не ме изненада. В Академията се спазваше стриктно ограничението да не се носят телефони в класните стаи, затова тя обикновено оставяше своя в стаята си в общежитието.

Но познавах някой, който със сигурност не се разделяше със своя. И който щеше да ми повярва.

— Някой има ли телефон? — попитах.

Ейб ми подаде телефона си и аз набрах номера на Ейдриън. Останах доста изненадана, че съм го запомнила. Той ми беше бесен, но беше загрижен за Лиса. Щеше да й помогне, независимо че ми беше толкова ядосан. И най-важното: ще ми повярва, когато му обясня за този налудничав заговор, осъществяван чрез магията на духа.

Обаче от другия край на линията се включи гласова поща, а не самият Ейдриън: „Зная, че сте съсипани, задето не ме намерихте — заговори гласът му игриво, — но оставете съобщение и ще се опитам колкото е възможно по-скоро да облекча мъките ви.“

Прекъснах. Почувствах се победена. Внезапно погледнах към Оксана и ми щукна една съвсем шантава идея.

— Ти… ти можеш да го направиш… ти можеш да проникваш в нечие съзнание и да влияеш на мислите на другите. Както го направи с мен.

Тя сви устни в лека гримаса.

— Да, но това не е нещо, което искам да правя. Не мисля, че е правилно.

— Можеш ли да използваш внушението, след като веднъж проникнеш в съзнанието на някого?

Сега тя изглеждаше още по-възмутена.

— Ами, да, разбира се… двете неща действително са много подобни. Но да проникнеш в нечие съзнание е едно, докато съвсем друго е да го принуждаваш към нежелано поведение.

— Приятелката ми ще извърши нещо опасно — обясних й аз. — Това може да я убие. Тя е жертва на внушение, но аз не мога да направя нищо за нея. Връзката ни не ми позволява да й въздействам активно. Мога само да я наблюдавам. Но ако ти можеш да проникнеш в мозъка на Лиса и да й внушиш да избегне опасността…

Оксана поклати глава.

— Дори и ако оставим моралът настрани, не мога да стигна до някого, който в момента не е тук — да не говорим, че е личност, която не познавам.

Обзета от паника, зарових пръсти в косата си. Искаше ми се Оксана да можеше да прониква в сънищата. Това поне щеше да й осигури възможност да действа от разстояние. Всичките тези духовни сили сякаш действаха отделно една от друга, като всяка от тях притежаваше някакъв допълнителен нюанс. Някой, който се явява в сънищата на другите, може би щеше да успее да предприеме и следващата стъпка, като го посети, когато е буден.

Тогава ми хрумна друга, още по-откачена идея. Явно днес ми вървеше на потресаващи открития.

— Оксана… нали можеш да проникнеш в моето съзнание?

— Да — потвърди тя.

— Ако аз… ако аз съм в главата на моята партньорка по връзка и точно в същото време ти на свой ред проникнеш в мен, не можеш ли тогава, чрез мен, да проникнеш накрая и в нейната глава? Мога ли аз да послужа като посредник между вас двете?

— Никога не съм чувал подобно нещо — промърмори Марк.

— Защото никога досега не е имало толкова много владеещи магията на духа и едновременно с това целунати от сянката — изтъкнах аз.

Ейб, съвсем разбираемо, изглеждаше напълно объркан.

Оксана смръщи вежди и лицето й помръкна.

— Не зная…

— Или ще се получи, или не — обобщих. — Ако не стане, то поне няма да причиним никому вреда. Но ако успееш да проникнеш в нея чрез мен… тогава ще й предадеш своето внушение. — Оксана понечи да заговори, но аз я прекъснах. — Зная, зная… мислиш си, че това не е редно. Ами тази друга личност, която владее магията на духа? Тя е тази, която върши нередни неща. От теб се иска само да внушиш на Лиса да избегне опасността. Та тя е готова да скочи през прозореца! Спри я сега, а след два дни аз ще съм при нея и ще се погрижа за всичко.

Като казах, че ще се погрижа за всичко, имах предвид да разкрася хубавото лице на Ейвъри с едно добре насинено око.

Вече бях свикнала с това останалите около мен — особено по-възрастните — да отхвърлят чудноватите ми идеи и изявления. Дяволски много време ми отне да убедя хората, че Виктор е отвлякъл Лиса. Също толкова трудно бе да накарам пазителите да повярват, че Академията е нападната от стригои. Затова при подобни ситуации част от мен едва ли не очакваше непременно да се натъкна на съпротива. Но сега беше по-различно. Колкото и да бяха здравомислещи, Оксана и Марк през по-голямата част от живота си се бяха борили с магията на духа. Лудостта бе част от живота им и след още миг на размисъл, Оксана престана да спори с мен.

— Добре — рече тя. — Дай ми ръцете си.

— Какво става? — попита Ейб, все още съвсем объркан. За кратко изпитах леко задоволство, че този път за разнообразие, ставаше нещо, неподвластно на него.

Марк промърмори нещо на руски на ухото на Оксана и я целуна по бузата. Вероятно я предупреди да бъде много внимателна, но не я упрекна за избора й. Знаех, че и той би постъпил така, ако тя беше на мястото на Лиса. Любовта между Марк и Оксана беше толкова силна, толкова дълбока, че аз едва не се отказах да искам тази услуга от нея. Тази любов ми напомни за Дмитрий. Ако си позволя да мисля за него дори още миг, отново щях да преживея случилото се през изминалата нощ…

Хванах ръцете на Оксана. Стомахът ми се беше свил на топка. Никак не ми допадаше идеята някой да нахлуе в главата ми, въпреки че беше доста лицемерно от моя страна, след като постоянно прониквах в съзнанието на най-добрата си приятелка. Оксана ми се усмихна леко, макар да бе очевидно, че е изнервена не по-малко от мен.

— Извинявай — заговори тя. — Мразя да постъпвам така с хората…

И тогава го почувствах — същото нещо, което ми се случи, когато Ейвъри ме изхвърли. Беше почти като физическо усещане, все едно че някой докосва мозъка ми. Ахнах, неспособна да отместя погледа си от очите на Оксана, докато горещи и студени вълни заливаха тялото ми. Оксана бе проникнала в главата ми.

— А сега иди при приятелката си — каза ми тя.

Направих го. Съсредоточих мислите си само върху Лиса и я намерих още да стои на перваза на прозореца. По-добре там, отколкото на земята, но исках да се махне оттам и да се прибере в стаята, преди да се е случило непоправимото зло. Но аз не можех да направя нищо. Оксана бе тази, която трябваше да каже на Лиса да слезе от перваза. Само че аз нямах никаква представа дали другата жена е проникнала през мен в нея. Когато нахлух в мислите и възприятията на Лиса, се лиших от усещането за Оксана. Повече нямаше гъделичкане в мозъка ми.

Оксана?, помислих аз. Там ли си?

Нямаше отговор — или поне не от Оксана. Отговорът дойде от съвсем неочакван източник.

Роуз?

В съзнанието ми заговори гласът на Лиса. Тя замръзна на перваза на прозореца и внезапно престана да се смее на казаното от Ейвъри. Усетих ужаса и объркването, които я обзеха, докато се чудеше дали не халюцинира. Заозърта се трескаво из стаята. Погледът й се плъзна покрай Ейвъри. Ейвъри разбра, че става нещо, и лицето й се вкамени. Долових познатото чувство за присъствието й в съзнанието на Лиса и не се изненадах, че Ейвъри отново се опита да ме изхвърли оттам.

Само че този път не се получи.

В миналото Ейвъри ме бе изтласквала и това винаги ми действаше като истински ритник. Останах с впечатлението, че и сега се опита, но все едно удари юмрука си в тухлена стена. Този път Оксана беше с мен по някакъв загадъчен начин и ми предаваше своята сила. Ейвъри все още беше в полезрението на Лиса и аз видях как онези красиви сивосини очи се разшириха от шока, че не може да ме контролира.

О, помислих си. Започна се, кучко!

Роуз? Гласът на Лиса отново отекна в мозъка ми. Полудявам ли?

Още не. Но веднага трябва да слезеш оттам. Мисля, че Ейвъри се опитва да те убие.

Да ме убие? Не само чух, но и усетих недоверието на Лиса. Тя никога не би го направила.

Слушай, нека точно сега да не спорим. Само слез от прозореца.

Усетих импулса в Лиса, усетих как се размърда и полека отмести единия си крак от перваза. Но после сякаш някаква важна част от мозъка й я спря. Кракът й остана да виси просто така… след което бавно започна да губи равновесие…

Това беше дело на Ейвъри. Чудех се дали Оксана, спотаена отзад в тази връзка, ще успее да надвие това внушение. Не, тук Оксана не беше активната страна. Духовните й сили по някакъв начин се бяха прехвърлили на мен, за да комуникирам с Лиса, а тя оставаше пасивна. Очаквах да послужа като мост между Оксана и Лиса, за да могат мислите на Оксана да се предадат на Лиса и да я убедят какво да направи. Ситуацията обаче се обърна, а аз не притежавах силата на внушението. Разполагах единствено с легендарната си съобразителност и силата да убеждавам останалите.

Лиса, трябва да се бориш с Ейвъри, казах й аз. Тя владее магията на духа и ти предава своите внушения. Ти си една от най-силните личности, които познавам, способни да излъчват внушение. Трябва да можеш да се справиш с нея.

Отговорът й ме изплаши. Не мога… точно сега не мога да внушавам нищо.

Защо да не можеш?

Защото съм пияна.

Мислено простенах. Разбира се, това беше. Ето защо Ейвъри винаги се стараеше най-грижливо да снабдява Лиса с алкохол. Той вцепеняваше духа, доказателство за което беше Ейдриън, който тъй често се отдаваше на слабостта си към бутилката. Ейвъри насърчаваше Лиса да пие, за да отслабват духовните й способности и да не може да оказва сериозна съпротива. Толкова много пъти Лиса не можеше да прецени колко точно е изпила Ейвъри. Явно Ейвъри доста често се е преструвала на пияна.

Тогава използвай обикновената си воля, посъветвах я. Ти можеш да се противопоставиш на внушението.

Това беше вярно. Внушението не ти осигурява автоматично господство. Някои се съпротивляват по-добре на внушението от други, макар че стригоите и владеещите магията на духа със сигурност бяха по-особен случай.

Усетих как в Лиса започна да се трупа решителност, усетих я как повтаряше думите ми отново и отново, че трябва да бъде силна и да слезе от перваза. Стараеше се да отхвърли импулса, който Ейвъри бе насадила в ума й. Аз, без да разбера как стана това, се присъединих към усилията й. Двете с Лиса обединихме силите си и започнахме да изтласкваме Ейвъри.

В реалния свят погледите на Ейвъри и Лиса не се отделяха, докато продължаваше психическата схватка. Изражението на Ейвъри издаваше изключително силната й концентрация, но внезапно на лицето й се изписа и смайване. Беше забелязала, че и аз се бях присъединила в битката. Моментално присви очи и като заговори, всъщност имаше предвид мен, а не Лиса.

— О — изсъска Ейвъри, — ти не искаш да си имаш работа с мен, нали?

Не исках ли?

Обля ме топлина, след което ме обзе усещането, че някой прониква в мозъка ми. Но не беше Оксана. Беше Ейвъри, с намерението сериозно да проучи мислите и спомените ми. Сега проумях защо Оксана твърдеше, че това е вредна и насилствена намеса във вътрешния свят на личността. Не беше само да погледнеш през нечии чужди очи, а и да шпионираш най-интимните мисли на някого.

И тогава светът около мен се стопи. Озовах се в стая, която не познавах. За миг си помислих, че отново съм в имението на Галина. Несъмнено изпитвах същото усещане, че съм се озовала в същата луксозна и пищна обстановка. Но не. След като се огледах по-внимателно, стана ясно, че изобщо не може да се сравнява. Първо, мебелировката бе по-различна. Дори и вибрациите, излъчвани от околността, бяха някак си по-други. Това място изглеждаше подканващо, гостоприемно и очевидно много обичано, докато имението на Галина изглеждаше красиво, но лъхаше на студено и нещо безлично. Тук върху плюшения диван беше метната небрежно някаква завивка, сякаш някой или някоя двойка до неотдавна се е била гушила под нея. И макар да не можеше да се каже, че в цялата стая цареше безгрижна неразбория, все пак имаше немалко разпръснати лични вещи — като книги и фотографии в рамки, които свидетелстваха, че тази стая действително е обитавана, а не служи само за показ.

Приближих се до малка лавица и взех една от рамкираните снимки. Едва не припаднах, като видях какво бе заснето на нея. Беше фотография на Дмитрий и мен — само че въобще не помнех кога бе направена. Стояхме един до друг, вплели ръце, сближили глави, за да сме сигурни, че и двамата ще се поберем в кадъра. Аз се бях ухилила широко, а и той също се бе усмихнал весело, което при него се случваше тъй рядко. Това смекчаваше донякъде обикновено изписаната на лицето му сурова решителност винаги да закриля и го правеше да изглежда по-секси, отколкото някога си го бях представяла. Кичур от тъмнокестенявата му коса се бе изплъзнал от опашката и бе паднал върху бузата му. Зад нас се виждаше град, който веднага познах — Санкт Петербург. Намръщих се. Не, това определено беше фотография, която не можеше да е истинска.

Още я оглеждах замислено, когато чух как някой влезе в стаята. Сърцето ми замря, като се обърнах, за да проверя кой се бе появил. Върнах фотографията обратно на лавицата с треперещи ръце, след което веднага отстъпих няколко крачки назад.

Беше Дмитрий.

Носеше джинси и най-обикновена червена тениска, която обаче чудесно очертаваше мускулестото му тяло. Косата му бе спусната свободно, леко влажна, сякаш току-що бе излязъл изпод душа. Държеше чаши и се засмя, като ме видя.

— Още ли не си се облякла? — попита ме и укорително поклати глава. — Те ще дойдат всеки момент.

Погледнах надолу и видях, че още бях с долнището на карираната ми фланелена пижама и потниче. Той ми подаде чашата, а аз бях толкова смаяна, че не казах нищо, а само я поех от ръката му. Вгледах се в нея — горещ шоколад, след което вдигнах очи към него. Нищо червено нямаше сега в тях, нищо дяволско по лицето му. Само разкошна топлота и привързаност. Отново бе онзи Дмитрий, онзи, когото обичах, който бдеше над мен, който ме закриляше, с чисто сърце и душа.

— Кой… кой ще идва? — попитах.

— Лиса и Кристиан. Идват за късна закуска. Или ранен обяд. — Измери ме с озадачен вид. — Добре ли си?

Отново се озърнах и отново видях уютната стая. През прозореца се виждаше задния двор, пълен с дървета и цветя. Слънчеви петна изпъстряха килима. Обърнах се към него и поклатих глава.

— Какво е това? Къде сме?

Смутеното му изражение сега се промени в смръщено. Пристъпи напред, взе чашата ми, за да я остави на лавицата до своята. Отпусна ръце на ханша ми, а аз се напрегнах, не смееща да помръдна — как можеше толкова да прилича на моя Дмитрий?

— Това е нашата къща — обясни ми той, като ме придърпа към себе си. — В Пенсилвания.

— В Пенсилвания… да не би да сме в кралския двор?

Той сви рамене.

— На няколко километра от него.

Поклатих бавно глава.

— Не… това не е възможно. Не можем да имаме общ дом. И в никакъв случай толкова близо до другите. Никога няма да ни позволят. — Нали ако в някакъв шантав свят Дмитрий и аз живеехме заедно, трябваше да го правим в пълна тайна — някъде много далече, като Сибир например.

— Ти настояваше за това — рече той, леко усмихнат. — Пък и никого не го е грижа. Те го приеха. Освен това ти каза, че сме длъжни да живеем близо до Лиса.

Зави ми се свят. Какво ставаше тук? Как бе възможно това. Как можех да живея с Дмитрий и на всичкото отгоре толкова близо до мороите? Това не беше правилно… но все пак го чувствах правилно. Като се огледах, долових връзката, която Дмитрий и аз имахме. Но… как така бях с Дмитрий? Не трябваше ли в момента да правя нещо друго? Не се ли предполагаше, че трябва да съм някъде другаде?

— Ти си стригой — произнесох най-после. — Ти си мъртъв Аз те убих.

Той прокара пръст по бузата ми, все още с тази негова унила усмивка.

— Изглеждам ли ти като мъртъв? Приличам ли на стригой?

Не. Изглеждаше чудесно, секси, силен. Беше такъв, какъвто го помнех, такъв, какъвто го обичах.

— Но ти беше… — замлъкнах, все още объркана. Това не беше редно. Имаше нещо, което трябваше да направя, но не си спомнях какво. — Какво стана?

Ръката му се върна на бедрото ми и ме притегли в плътна прегръдка.

— Ти ме спаси — прошепна в ухото ми. — Твоята любов ме спаси, Роза. Ти ме върна обратно, така че можем да бъдем заедно.

Аз ли? Нямах никакъв спомен за това. Но всичко ми се струваше тъй реално, пък и беше толкова прекрасно. Толкова ми липсваха топлите му ръце, които ме обгръщаха. Беше ме прегръщал като стригой, но никога не се бях чувствала по този начин. И когато се наведе, за да ме целуне, със сигурност знаех, че не е стригой. Но не разбирах как съм могла толкова да се заблудя преди това в имението на Галина. Целувката беше истинска. Толкова гореща, че чак изгори душата ми. И докато устните ми се притискаха все по-жадно към неговите, усетих връзката, онази, която ми подсказваше, че за мен освен него нямаше друг на този свят.

Само че не можех да се отърся от чувството, че не трябваше да съм там с него. Но къде би трябвало да бъда? Лиса нещо свързано с Лиса беше…

Прекъснах целувката, но не и прегръдката. Главата ми се отпусна на гърдите му.

— Наистина ли те спасих?

— Твоята любов се оказа много силна. Нашата любов беше много силна. Дори и неживите не можаха да ни разделят.

Искаше ми се да го повярвам. Отчаяно. Но онзи глас все още се обаждаше в мозъка ми… Лиса. Какво Лиса? И тогава ми просветна. Лиса и Ейвъри. Трябваше да спася Лиса от Ейвъри. Дръпнах се тъй рязко от Дмитрий, че той ме изгледа безкрайно изненадан.

— Какво правиш?

— Това не е реално — рекох. — А трик. Номер. Ти още си стригой. Не можем да бъдем заедно. Не и тук, сред мороите.

— Разбира се, че можем. — Тъмнокафявите му очи бяха пълни с такава болка, че сърцето ми се разкъса. — Не искаш ли да си с мен?

— Трябва да се върна при Лиса…

— Остави я — опита се да ме разубеди, като отново се приближи към мен. — Забрави за всички останали. Остани с мен. Можем да имаме всичко, което си пожелаем, Роуз. Можем да бъдем заедно всеки ден, да се събуждаме един до друг всяка сутрин.

— Не. — Отстъпих крачка назад. Знаех, че ако не го направя, той отново ще ме целуне и тогава наистина ще бъда загубена. А Лиса се нуждаеше от мен. Лиса бе попаднала в капан. И с всяка изминала секунда все повече подробности около Ейвъри оживяваха в паметта ми. Всичко това бе само една илюзия.

— Роуз? — попита ме той. Толкова много болка се долавяше в гласа му. — Какво правиш?

— Съжалявам — изрекох, едва сдържайки сълзите си. — Това не е истинско. Двамата с теб никога няма да бъдем заедно, но аз все още мога да й помогна.

— Обичаш я повече от мен?

Същото ме бе попитала и Лиса, когато я изоставих, за да тръгна по следите на Дмитрий. Животът ми бе обречен — завинаги щях да си остана разкъсана между тях.

— Обичам и двама ви — отвърнах.

И след това признание вложих цялата си воля, за да се изтласкам назад, към Лиса, където и да се намираше тя, да се откъсна от тази илюзия. Честно казано, искаше ми се да доживея дните си в този измислен свят, с Дмитрий в онази къща, да се събуждам всяка сутрин до него, както той ми го описа. Но не беше реално. Беше прекалено лесно, а ако въобще нещо бях научила от този живот, то бе, че той никак не е лесен.

Усилието се оказа адски мъчително, но внезапно се озовах обратно в стаята в академията „Св. Владимир“. Съсредоточих вниманието си изцяло върху Ейвъри, която гледаше втренчено Лиса, а заедно с нея и мен. Бе успяла да измъкне от паметта ми онова, което най-много ме измъчваше, за да ме обърка и откъсне от Лиса с една фантазия, за която копнеех повече от всичко друго на света. Ала успях да се преборя с мисловния капан на Ейвъри и се почувствах много доволна от постижението си — въпреки разкъсващата сърцето ми болка. Искаше ми се да мога да общувам пряко с нея и да й кажа какво мисля за нея и гадната й игра. Но беше невъзможно, затова насочих цялата сила на волята си в помощ на Лиса. Двете слязохме заедно от перваза и стъпихме на пода в стаята.

Ейвъри видимо се потеше обилно и когато осъзна, че е загубила психическото надмощие в тази битка, красивото й лице се изкриви от гримаса и съвсем погрозня.

— Чудесно — процеди тя. — Има и по-лесни начини да те убия.

Внезапно в стаята влезе Рийд, както винаги с враждебна физиономия. Нямах представа откъде се взе или как бе разбрал, че трябва да се появи точно в този момент, но още с влизането си се насочи право към Лиса, с протегнати ръце. Очертанията на отворения прозорец се открояваха зловещо зад Лиса и не бе нужно да си гений, за да се досетиш за намеренията му. С внушението си Ейвъри се бе опитала да принуди Лиса да скочи през прозореца. А сега Рийд се готвеше просто да я блъсне през него.

Между мен и Лиса протече светкавичен мисловен диалог, колкото за един удар на сърцето.

Добре, казах й. Ето каква е ситуацията. Ще трябва да си разменим ролите.

За какво говориш? Съвсем разбираемо бе обхваната от страх, тъй като ръцете на Рийд всеки миг щяха да я сграбчат.

Е, казах й, преди малко участвах в психическа схватка. Което означава, че сега ти ще трябва да участваш във физическа. Аз ще ти покажа как.