Кръвно обещание

Глава 6

Скочих рязко, всяка част от мен бе будна и нащрек. През прозореца не проникваха светлините на града и ми бяха необходими няколко секунди да различа нещо в тъмната стая. Сидни се бе свила в леглото си, лицето й бе необичайно спокойно в съня.

Къде беше стригоят? Определено не в нашата стая. Дали бе в къщата? Всички бяха казали, че пътят към града на Дмитрий е опасен. При все това смятах, че стригоите биха преследвали морой или дампири, макар че не се отказваха и от човешки същества. Като се замислих за милата двойка, която ни бе посрещнала в дома си, гърдите ми се стегнаха. В никакъв случай нямаше да позволя да им се случи нещо.

Измъкнах се безшумно от леглото, грабнах сребърния си кол и се измъкнах от стаята, без да безпокоя Сидни. Никой друг не беше буден и щом се озовах в дневната, гаденето ми изчезна. Добре. Стригоят не беше в къщата, което бе добре. Беше навън, очевидно от страната на къщата, близо до стаята ми. Като продължавах да се движа безшумно, излязох през предната врата и завих зад ъгъла. В двора беше съвсем тихо.

Когато приближих обора, отново ми се повдигна, този път гаденето бе по-силно, но въпреки това не можех да не изпитам задоволство. Щях да изненадам този стригой, който си мислеше, че се е промъкнал в малкото затънтено градче, убеден, че е осигурил вечерята си. Ето го. Близо до входа на обора видях да помръдва някаква сянка. Хванах те, помислих си. Приготвих кола и понечих да се хвърля напред…

… и тогава някой ме удари по рамото.

Препънах се изненадано и се озовах лице в лице със стригой. С ъгъла на окото си видях, че сянката близо до обора се оказа друг стригой, който се насочваше право към мен. Обзе ме паника. Те бяха двама, а тайната ми система за откриването им не ми бе посочила разликата. Още по-лошо, в момента имаха преимущество пред мен.

Една мисъл тутакси проблесна в съзнанието ми: ами ако единият е Дмитрий?

Не беше. Поне този, който бе близо до мен. Беше жена. Все още не бях усетила втория, който се приближаваше от другата ми страна, при това с удивителна бързина. Но първо трябваше да се справя с тази непосредствена опасност. Извъртях се към жената с насочен кол, надявайки се да я нараня, но тя ловко избегна удара. Дори не я видях как се придвижи. Нахвърли се срещу мен. Не бях достатъчно бърза, за да реагирам и полетях към другия стригой, който не беше Дмитрий.

Реагирах светкавично, скочих и го ритнах. Държах кола насочен напред, като увеличих разстоянието помежду ни, но това не ми помогна особено, когато жената ме приближи отзад, сграбчи ме и дръпна тялото ми към своето. Издадох проглушен вик и усетих ръцете й върху гърлото ми. Осъзнах, че се кани да прекърши врата ми. Това бе бърза, лесна техника за стригоите, която им позволяваше да победят жертвата си, а после на спокойствие да изпият кръвта й.

Започнах да се съпротивлявам и така охлабих хватката й, но когато другият стригой скочи към нас, осъзнах, че е безполезно. Те ме бяха изненадали. Бяха двама. И много силни.

Паниката отново се надигна в мен. Заля ме вълна на страх и отчаяние. Когато се биех със стригои, винаги се боях, но сега този страх бе достигнал връхната си точка. Беше сляп, напълно извън контрол и подозирах, че донякъде е следствие от лудостта и мрака, които бях поела от Лиса. Чувствата избухнаха в мен и аз се запитах дали ще ме разрушат, преди стригоите. Съществуваше съвсем реална опасност да умра тук и да позволя Сидни и останалите да бъдат убити. При тази мисъл гневът и отчаянието едва не ме задушиха.

Тогава внезапно сякаш земята се разтвори. От мрака с меко сияние изплуваха призрачни форми, изпълниха всичко наоколо. Някои приличаха на нормални хора. Други бяха ужасни, с изпити лица и хлътнали очи, сякаш оживели черепи. Духове. Призраци. Те ни заобиколиха. Присъствието им накара косите ми да настръхнат, а главата ми щеше да се пръсне от болка.

Призраците се обърнаха към мен. Това ми се бе случвало и преди, докато бях на самолета, когато духовете се бяха струпали около мен, заплашвайки да ме погълнат. Стегнах се, призовавайки отчаяно цялата си сила, за да издигна бариери, които щяха да ме отделят от света на призраците. Беше умение, което трябваше да овладея, защото обикновено го използвах несъзнателно. Отчаянието и паниката бяха пречупили самоконтрола ми. Беше ужасен, смразяващ кръвта миг, през който отново пожелах Мейсън да не бе намерил покой и да не бе напуснал този свят.

Тогава осъзнах, че не аз съм мишената им.

Призраците се бяха скупчили около двамата стригои. Те нямаха твърди форми, но навсякъде, където ме докоснеха, имах чувството, че усещам лед. Жената стригой започна да маха с ръце, за да пропъди духовете, озъбена в гнева си, но и сякаш се боеше. Призраците не можеха да наранят стригоите, но очевидно ги дразнеха и разсейваха.

Прободох мъжа стригой, преди изобщо той да ме види. Призраците тутакси се насочиха към жената. Тя беше добра, трябваше да й го призная. Въпреки че се бореше, за да разгони духовете, в същото време успяваше ловко да избегне атаките ми. От един неин удар пред очите ми затанцува цяло съзвездие и аз полетях към стената на обора. Главата все още ме цепеше от ужасната болка, а ударът в стената никак не ми помогна. Олюляваща се и замаяна, отново се спуснах към нея, като продължих с опитите да намеря пролука към сърцето й. Тя успяваше да се задържи извън обсега ми — поне докато един особено страховит дух не я изненада. Мигновеното й разсейване ми предостави дългоочаквания шанс и аз забих кола в гърдите й. Тя падна на земята и ме остави сама с призраците.

Докато стригоите бяха наоколо, те определено искаха да ги нападнат. Когато останаха само с мен, аз отново се почувствах както на самолета. Те изглеждаха очаровани от мен, отчаяно молейки за вниманието ми. Само че когато те заобиколи цял рояк призрачни видения, се чувстваш все едно те нападат.

Аз отчаяно се опитах да издигна бариерите, да блокирам призраците, както бях направила преди време. Усилието ме изтощи. По някакъв начин невъзможността да контролирам емоциите си бе призовала духовете и въпреки че вече бях по-спокойна, все още ми бе трудно да се овладея напълно. Главата ми продължаваше да пулсира болезнено. Стиснах зъби и концентрирах цялата си сила да блокирам призраците.

— Вървете си — изсъсках. — Повече не се нуждая от вас.

За миг ми се стори, че всичките ми усилия са напразни. После бавно, един по един, духовете започнаха да избледняват Усетих, че контролът, на който се бях научила преди, се завръща. Много скоро останахме само аз и мракът, оборът и… Сидни.

Забелязах я в мига, в който рухнах на земята. Бе излязла от къщата по пижама, с пребледняло лице. Коленичи до мен и ми помогна да седна. Страхът бе ясно изписан на лицето й.

— Роуз, добре ли си?

Имах чувството, че всяка капчица енергия от тялото и мозъка ми са изсмукани. Не можех да се движа. Не можех да мисля.

— Не — отвърнах.

Сетне припаднах.

Отново сънувах Дмитрий, ръцете му ме обгръщаха, а красивото му лице бе надвесено загрижено над мен, както толкова често, когато бях болна. Връхлетяха ме отминали спомени — двамата се смеехме на някаква шега. Понякога в тези сънища той ме отнасяше нанякъде. Понякога се возехме в кола. Имаше случаи, когато лицето му добиваше онзи страховит образ на стригой, който толкова често ме измъчваше. В такива случаи бързах да пропъдя мрачните мисли.

Дмитрий толкова много пъти се бе грижил за мен и винаги беше на разположение, когато имах нужда от него. А това се случваше доста често. Трябва да призная, че той почти не посещаваше клиниката, за разлика от мен. Дори когато беше ранен, не си признаваше. Докато сънувах и халюцинирах, в съзнанието ми нахлуха картини от малкото пъти, когато аз се бях грижила за него.

Малко преди нападението над училището Дмитрий участва в няколко изпита, включващи мен и мои съученици новаци. Целта бе да се види как ще реагираме на неочаквани атаки. Дмитрий беше толкова силен, че беше почти невъзможно да го победиш, но понякога се случваше да получи рани. Веднъж в гимнастическия салон се натъкнах на него по време на тези изпити и се изненадах, като видях, че бузата му е срязана. Раната не беше фатална, но бе изтекла доста кръв.

— Осъзнаваш ли, че кръвта ти може да изтече и да умреш? — възкликнах. Беше малко преувеличено, но наистина се изплаших.

Той докосна разсеяно страната си, сякаш за пръв път забелязваше раната.

— Едва ли. Това е нищо, само драскотина.

— Няма да е нищо, ако се инфектира!

— Знаеш, че е почти изключено — продължи да упорства той. Истина беше. Мороите — с изключение на рядката болест, която имаше Виктор — рядко се разболяваха. Ние дампирите бяхме наследили това от тях, също както Сидни своята татуировка, която я пазеше. При все това нямах намерение да оставя кръвта на Дмитрий да изтича.

— Ела с мен — казах и посочих към малката баня в дъното на гимнастическия салон. Гласът ми бе гневен и за моя изненада той се подчини.

Намокрих една кърпа и почистих нежно лицето му. Отначало той продължи да протестира, но после млъкна. Банята беше малка и ние бяхме само на сантиметри един от друг. Вдъхвах опияняващото му ухание и изучавах всяка подробност от лицето и силното му тяло. Сърцето ми препускаше бясно в гърдите, но двамата трябваше да се държим прилично, затова се опитах да изглеждам равнодушна и овладяна. Той също беше някак си странно спокоен, но когато отметнах косата му зад ухото, за да почистя останалата част от лицето му, той трепна. Допирът на пръстите ми до кожата му беше изпратил наелектризиращи вълни през цялото ми тяло и той също ги бе почувствал. Улови ръката ми и бързо я отдръпна.

— Достатъчно — рече с дрезгав глас. — Добре съм.

— Сигурен ли си? — попитах. Той продължаваше да държи ръката ми. Бяхме толкова, толкова близо. Малката баня сякаш щеше да избухне от напрежението помежду ни. Знаех, че това не можеше да продължи, но не исках да го пускам. Господи, понякога бе толкова трудно да си отговорен.

— Да — отвърна той. Гласът му беше мек и знаех, че не ми е сърдит. Дмитрий се боеше, боеше се колко малко е нужно, за да пламне огънят помежду ни. Аз цялата горях само от усещането на ръката му. Докосването му ме караше да се чувствам завършена, като личността, която винаги съм искала да бъда. — Благодаря ти, Роза.

Пусна ръката ми и ние си тръгнахме, всеки зает със задълженията си през деня. Но усещането за кожата и косата му не ме напускаше часове след това…

Не зная защо ми се присъни точно този спомен след нападението до обора. Изглеждаше странно да сънувам как се грижа за Дмитрий, когато аз бях тази, която се нуждаеше от грижи. Предполагам, че всъщност нямаше значение какъв е споменът, след като бе свързан с него. Дмитрий винаги ме е карал да се чувствам по-добре, дори в сънищата ми, давал ми е смелост и решителност.

Но докато лежах в делириум и идвах на себе си и отново изпадах в безсъзнание, върху успокояващото му лице понякога се появяваха онези ужасни червени очи и остри зъби. Стенех, опитвайки се с всички сили да прогоня ужасната гледка. Друг път изобщо не приличаше на Дмитрий. Беше се превърнал в друг мъж, когото не познавах — по-възрастен морой с тъмна коса и умни очи, а върху врата и ушите му проблясваха златни бижута. Тогава плачех и призовавах Дмитрий, и лицето му най-после се връщаше, прекрасно и мъжествено както преди.

По някое време образът отново се промени, този път в женски. Явно не беше Дмитрий, но имаше нещо в кафявите й очи, което ми напомняше за него. Тя беше по-възрастна, може би някъде около четиридесетте, дампир. Сложи студена кърпа на челото ми и осъзнах, че вече не сънувам. Тялото ме болеше и се намирах в непознато легло, в непозната стая. Нямаше и следа от стригои. Дали и тях бях сънувала?

— Опитай се да не се движиш — каза жената с лека следа от руски акцент в гласа. — Получила си няколко доста лоши наранявания.

Очите ми се разшириха, когато си припомних събитията край обора и призраците, които бях призовала. Не е било сън.

— Къде е Сидни? Тя добре ли е?

— Тя е добре. Не се тревожи. — Нещо в тона на жената ми подсказваше, че мога да й вярвам.

— Къде съм?

— В Бай.

Бай. Бай… Някъде, в някакво кътче на мозъка ми, името ми беше познато. Изведнъж си спомних. Много отдавна Дмитрий го бе споменал. Само веднъж бе казал името на родния си град и колкото и да се опитвах, досега не можех да си го спомня. Сидни не ми бе съобщила името на града, в който отивахме. А сега бяхме тук. В дома на Дмитрий.

— Коя си ти? — попитах.

— Олена — отвърна жената. — Олена Беликова.