Кръвно обещание

Глава 17

Да ги убедя да пуснат стригоя — особено след като нямаше никаква възможност да се измъкне — не беше лесно. Въпросите, които задавах, също нямаха смисъл за тях, но се бяха примирили. Но да оставя стригой да си отиде? Това беше наистина лудост — дори за необещаните. Спогледаха се объркано и аз се зачудих дали ще откажат да ми се подчинят. Накрая твърдостта и авторитетът ми надделяха. Искаха ме за свой водач, а и ми вярваха — колкото и безумно да им се струваше поведението ми.

Разбира се, след като пуснахме стригоя, изникна нов проблем — да се уверим, че наистина ще си отиде. Отначало стригоят се опита отново да ни нападне, но след това осъзна, че го превъзхождаме числено и няма да може да се справи с всички ни, така че предпочете да офейка. Преди да изчезне в мрака, ни удостои с още един заплашителен поглед. Предполагам, че залавянето му от група тийнейджъри не се бе отразило особено добре върху самочувствието му. Мен изгледа особено злобно и аз потръпнах при мисълта, че знаеше името ми. Но вече нищо не можеше да се направи; оставаше ми само да се надявам, че планът ми ще сработи.

Денис и останалите ми простиха пускането на стригоя, след като през същата седмица убихме още неколцина. Постепенно навлязохме в определен ритъм: обикаляхме нощните клубове и опасните части на града, като се осланяхме на сетивата ми да ни предупреждават, че опасността е наблизо. За мен беше забавно как всички от групата ме признаваха за техен водач. Твърдяха, че не зачитат правилата на пазителите и авторитетите, но в същото време изненадващо се подчиняваха на заповедите ми.

Е, по-малко или повече. От време на време се сблъсквах с откаченото им безразсъдство. Случваше се някой от тях да се направи на герой и да подцени стригой или пък да излезе сам на лов. Веднъж Артур едва не свърши зле. Като най-едър и силен от всички ни беше станал доста самоуверен и един стригой го изненада, запрати го към стената и той изгуби съзнание. Беше отрезвяващ момент за всички ни. За няколко мъчителни мига се боях, че Артур ще загине и като техен водач вината ще бъде моя. Дойде един от алхимиците на Сидни — макар че аз вече бях изчезнала, за да не би Ейб да ме открие — и се погрижи за Артур. Алхимикът ни увери, че след кратка почивка Артур ще се оправи, като искаше да каже, че известно време не бива да излиза на лов. За Артур това бе доста трудно. Една вечер, когато се опита да ни последва, му се разкрещях, като му напомних за всичките им приятели, които бяха намерили смъртта си заради подобна глупост.

В света на хората дампирите живееха според техния режим. Сега се придържах към нощното разписание, както докато бях в Академията. Останалите също, с изключение на Тамара, която работеше през деня. Не исках да спя, докато стригоите кръстосват града. Обаждах се на Сидни всеки път когато убивахме и сред общността на стригоите скоро се разчу, че някой ги преследва и избива със завидно постоянство. И ако стригоят, когото пуснахме, бе предал съобщението ми, някой от ордата им скоро щеше да тръгне да ме търси.

С минаването на дните се натъквахме на все по-малко стригои, което ме накара да заключа, че вече бяха станали по-предпазливи. Не можех да реша дали бе за добро или лошо, но настоях членовете на групата ни да проявяват допълнителна бдителност. Те започнаха да ме почитат като своя богиня, но обожанието им не ми доставяше удоволствие. Сърцето ми все още ме болеше заради случилото се с Лиса и Дмитрий. Потопих се в работата си, като се опитвах да се съсредоточа върху крайната си цел — намирането на Дмитрий. Но когато не излизахме на лов, имах достатъчно време, защото нямаше какво да правя.

И така продължих да посещавам Лиса.

Знаех, че има доста хлапета като Мия, които живееха в кралския двор, защото родителите им работеха там. Макар да не предполагах, че са толкова много. Естествено Ейвъри познаваше всички. Не беше изненада за никого (поне не и за мен), че повечето от тях бяха богати и разглезени.

Останалата част от посещението на Лиса се състоеше от серия приеми и официални срещи. Колкото повече слушаше благородните морои да говорят за бизнес, толкова повече се дразнеше. Видя същата злоупотреба с властта, която бе забелязала и преди, същия нечестен начин да си разпределят пазителите, все едно са тяхна собственост. Спорният въпрос дали мороите трябва да се обучават да се бият наравно с пазителите все още беше гореща тема. Повечето от мороите, с които Лиса се срещаше, бяха със закостенели разбирания: пазителите да бъдат оставени да се бият, а мороите да стоят настрани и в безопасност. След като бе свидетел на резултатите от тази политика и колко по-големи успехи се постигаха, когато такива като мен и Кристиан се опитаха да я променят — егоизмът и самодоволната арогантност на мороите вбесяваха Лиса.

Тя с радост се възползваше от всеки удобен случай да се измъква от тези срещи, за да лудува с Ейвъри. Ейвъри винаги намираше весела компания и двете с Лиса посещаваха много купони, доста по-различни от приемите на Татяна. На тях никога не присъстваха досадни и надути политици, но пък имаше много други неща, които помрачаваха настроението на Лиса.

Например тя усещаше, че вината, гневът и депресията относно мен все повече и повече се задълбочаваха. Знаеше достатъчно за страничните ефекти при използването на духа, за да разпознае предупредителните признаци, въпреки че по време на това пътуване не бе използвала магията си. Но независимо от причината за лошото й настроение тя продължаваше да се опитва всячески да се разсее и прогони депресията.

— Внимавай — предупреди я Ейвъри една вечер. Двете с Лиса бяха на купон в нощта, преди да се върнат в Академията. Много от тези, които живееха в кралския двор, имаха постоянни домове и този купон се устройваше в градската къща на член на фамилията Шелски, участник в някакъв комитет, за който Лиса не бе чувала. Тя не познаваше и домакина им, но това нямаше значение, след като родителите му бяха извън града.

— Да внимавам за какво? — попита Лиса и се озърна. Къщата имаше заден двор, осветен от газови фенери и редици мигащи лампички. Храната и напитките бяха в изобилие, а някакъв тип морой издевателстваше над една китара в опит да впечатли момичетата с несъществуващите си музикални умения. Всъщност музиката му беше толкова ужасна, че можеше да се сметне, че бе открил нов начин за убиване на стригои. Но иначе беше готин, така че на почитателките му явно не им пукаше за свиренето му.

— За това. — Ейвъри посочи мартинито на Лиса. — Знаеш ли вече колко много изпи?

— По-скоро не знае, ако питаш мен — отбеляза Ейдриън. Беше се излегнал на близкия шезлонг с питие в ръка.

В сравнение с тях двамата Лиса се чувстваше малко аматьорка. Въпреки че Ейдриън бе в обичайното си диво и флиртаджийско настроение, не се държеше по налудничавия и глупав начин на някой пияница. Лиса не знаеше колко бе изпило другото момиче, но предполагаше, че е доста, тъй като Ейвъри винаги имаше чаша в ръка. Ейдриън също не оставаше на сухо, но алкохолът само го размекваше. Лиса предполагаше, че имат повече опит от нея. През годините тя бе изгубила тренинг.

— Добре съм — излъга Лиса, която бе открила, че всичко наоколо леко се върти. Тъкмо се питаше дали да не се присъедини към момичетата, които танцуваха върху една маса на двора.

Устните на Ейвъри се извиха в лека усмивка, въпреки че погледът й беше загрижен.

— Разбира се. Просто гледай да не ти стане лошо. Такива неща бързо се разчуват, а последното, което ни е нужно, са слуховете, че принцеса Драгомир не издържа на алкохол. Трябва да поддържаш репутацията на твоята фамилия.

Лиса пресуши питието си.

— Съмнявам се, че консумацията на алкохол е част от традицията на знатното ми семейство.

Ейвъри избута Ейдриън и се излегна на шезлонга до него.

— Хей, ще останеш изненадана. След десет години тези тук ще бъдат твои колеги в кралския съвет. Ще се опитваш да прокараш някаква резолюция, а те ще шепнат помежду си: „Спомняте ли си онзи купон, когато тя се напи и повърна?“

Лиса и Ейдриън се разсмяха. Лиса не мислеше, че ще повърне, но както за всичко останало и за това щеше да се тревожи по-късно. Хубавото в момента беше, че пиенето помагаше да заглуши спомените за случилото се по-рано през деня. Татяна я запозна с бъдещите й пазители: един младеж на име Грант и „млада дама“, която се казваше Серена. И двамата бяха симпатични, но сравнението с Дмитрий и мен бе мъчително за Лиса. Да ги приеме, й се струваше като предателство спрямо нас, но при все това Лиса само кимна и благодари на Татяна.

По-късно узна, че отначало Серена е била определена да пази момиче, което е познавала през целия си живот. Момичето не беше от кралски произход, но понякога в зависимост от броя на пазителите дори обикновените морой имаха пазители — макар че никога повече от един. Когато изникнала необходимостта да се намерят пазители за Лиса, Татяна изтеглила Серена от работата при приятелката й. Серена заяви с усмивка, че това няма значение. Работата и дългът били на първо място и тя щяла с радост да служи на принцеса Драгомир. Но Лиса се чувстваше зле, защото знаеше колко ще е трудно за двете момичета — и ужасно нечестно. И ето го отново — несправедлив баланс на силата, без някой, който да се противопостави.

След като си тръгна от срещата, Лиса проклинаше собствената си слабост. Ако нямаше смелостта да тръгне с мен, разсъждаваше тя, би могла поне да тропне с крак и да настоява Татяна да й даде за пазител майка ми. Тогава Серена щеше да се върне при приятелката си и поне едно приятелство в този свят щеше да остане непокътнато.

Мартинито едновременно притъпяваше болката и я караше да се чувства по-зле, което нямаше смисъл за Лиса. Все едно, помисли си тя. И когато зърна преминаващия наблизо сервитьор, му кимна за още едно питие.

— Хей, може ли да… Амброуз?

Втренчи се изненадано в младежа, застанал пред нея. Ако имаше списание с най-готините мъже дампири по бански, този щеше да бъде на корицата като супермодел (с изключение на Дмитрий, но аз съм пристрастна). Типът се казваше Амброуз и двете се бяхме запознали с него по време на гостуването ни в кралския двор. Имаше загоряла кожа и прекрасно оформени мускули под закопчаната сива риза. Той беше нещо като изключение в двора — дампир, който бе отказал да стане пазител и изпълняваше най-различни задачи: правеше масажи и ако слуховете бяха истина, имаше „романтични“ срещи с кралицата. Последното ме караше да потръпна, а в живота си съм била свидетел на доста гадни неща.

— Принцеса Драгомир — промълви той и й отправи една от ослепителните си усмивки. — Какво неочаквано удоволствие.

— Как си? — попита тя, искрено зарадвана да го види.

— Добре, добре. В крайна сметка имам най-хубавата работа на света. А ти?

— Отлично — отвърна тя.

Амброуз се вгледа мълчаливо в нея. Страхотната му усмивка не изчезна, но Лиса разбра, че не е съгласен с нея. Виждаше неодобрението, изписано на лицето му. Можеше да понесе обвиненията на Ейвъри, че пие твърде много. Но някакъв си слуга дампир, пък бил той и хубавец? Всичко си имаше граници. В държанието й повя хлад и тя му подаде чашата си.

— Искам още едно мартини — изрече с високомерен тон като на истинска принцеса.

Той усети промяната в нея и приятелската му усмивка се стопи, заменена от изражение на любезно безразличие.

— Веднага ще се погрижа. — Поклони се леко и забърза към бара.

— Господи! — въздъхна Ейвъри, която го изпиваше с очи, докато той се отдалечаваше. — Защо не ни запозна с приятеля си?

— Той не ми е приятел — тросна се Лиса. — Той е никой.

— Съгласен съм — заяви Ейдриън и прегърна Ейвъри. — И защо да гледаш другаде, когато тук разполагаш с най-доброто? — Ако аз, Роуз, не го познавах по-добре, бих се заклела, че усетих нотка на ревност в безгрижния му глас. — Не правя ли и невъзможното, за да те заведа на закуска при леля ми?

Ейвъри му се усмихна лениво.

— Добро начало. Още доста трябва да се потрудиш, за да ме впечатлиш, Ивашков. — Погледът й се плъзна над главата на Лиса и тя възкликна изненадано: — Хей, малкото сладкшнче е тук.

Мия, придружена от Джил, крачеше през градината, нехаеща за смаяните погледи, които предизвикваше. Двете изглеждаха съвсем не на място.

— Здравейте — каза Мия, когато стигна до групата на Лиса. — Преди малко баща ми получи заповед да замине и аз трябва да тръгна с него. Налага се да ви поверя Джил.

— Няма проблем — отвърна машинално Лиса, макар че присъствието на по-младото момиче не й се нравеше особено. Все още се питаше дали Кристиан не проявява по-специален интерес към нея. — Всичко наред ли е?

— Да, просто пътуване по работа.

Мия се сбогува с всички и побърза да напусне партито, като на излизане само завъртя очи в отговор на презрителните усмивки и смаяните погледи на кралските купонджии.

Лиса насочи вниманието си към Джил, която седеше притеснено на близкия стол и се оглеждаше наоколо с разширени от учудване очи.

— Как си прекара? Забавлява ли се с Мия?

Джил се извърна към Лиса с грейнало лице.

— О, да. Тя наистина е страхотна. Прави толкова много неща с елемента вода. Жестоко е! Показа ми и няколко бойни хватки. Мога да удрям със свит лакът… макар и не много силно.

В този момент Амброуз се върна с питието на Лиса. Подаде й го безмълвно, но изражението му омекна, когато видя Джил.

— Искаш ли нещо?

Тя поклати глава.

— Не, благодаря.

Ейдриън наблюдаваше внимателно Джил.

— Добре ли се чувстваш тук? Искаш ли да те заведа до сградата за гости? — Както и преди, в намеренията му нямаше нищо романтично. Изглежда, се отнасяше към нея като към по-малка сестра, което ми се стори много мило от негова страна. Не бях забелязала тази страна от характера му — желанието да закриля по-слабите.

Тя отново поклати глава.

— Добре съм. Не искам да ти създавам неудобства… освен ако… — Доби разтревожен вид. — Искаш ли да си вървя?

— Не — увери я Ейдриън. — Хубаво е да има някой отговорен и разумен наоколо сред цялото това безумие. Ако си гладна, можеш да си вземеш нещо от бюфета.

— Каква майчинска загриженост — подразни го Ейвъри, изразявайки на глас мислите ми.

Поради някаква причина Лиса прие прекалено лично коментара на Ейдриън за „отговорните“ и „разумните“ — почувства се сякаш я бе ударил. Аз не мислех, че е точно така, но тя наистина не разсъждаваше трезво. Реши, че самата тя е гладна, стана и се запъти към дългата маса в градината, върху която бяха подредени таблите с ордьоврите. Е, поне бяха допреди малко. Сега масата бе превърната в дансинг от момичетата, които Лиса бе забелязала преди. Някой бе разчистил мястото и таблите с храна бяха свалени на земята. Лиса се наведе и си взе миниатюрен сандвич и докато наблюдаваше момичетата, се питаше какво намират в ужасната музика на този тип с китарата.

Едно от тях я забеляза, ухили се и й махна с ръка.

— Хей, ела при нас!

Лиса я бе срещала веднъж, но не си спомняше името й. Изведнъж идеята да танцува й се стори страхотна. Дояде сандвича си и с чашата в ръка се остави да я издърпат върху масата. Това предизвика овации от събралите се наоколо. Лиса установи, че с тая толкова тъпа музика стъпките почти нямаха значение и бързо влезе в ритъм. Движенията й, както и тези на другите момичета, варираха от пресилено сексуални извивки до подигравателна имитация на диско. Беше много забавно и Лиса се питаше дали Ейвъри щеше да заяви, че това също ще я преследва след десет години.

След малко тя и останалите се опитаха да се движат в синхрон. Започнаха да люлеят ръце във въздуха и да правят някакви движения с краката. Тъкмо тези движения се оказаха фатални. Едно стъпване накриво — Лиса беше на високи токчета — и тя полетя от ръба на масата. Изтърва чашата си и едва не се пльосна на земята, но чифт ръце я уловиха навреме.

— Моят герой — промърмори тя. Сетне се вгледа по-внимателно в лицето на спасителя си. — Ейрън?

Бившото гадже на Лиса — и първото момче, с което бе спала — я гледаше с усмивка. Пусна я веднага щом се увери, че се е закрепила достатъчно здраво на краката си. Русокос, със сини очи, Ейрън беше красив по един сладникав начин. Не можех да не се запитам какво ли щеше да се случи, ако Мия го бе видяла. Някога тя, Лиса и Ейрън бяха част от любовен триъгълник, достоен за сапунен сериал.

— Какво правиш тук? Мислех, че си изчезнал — рече Лиса. Ейрън бе напуснал Академията преди няколко месеца.

— Заминавам да уча в Ню Хемпшир — отвърна той. — Тук сме на гости на роднини.

— Е, радвам се да те видя — усмихна му се Лиса. Нещата помежду им не бяха приключили добре, но в сегашното й състояние думите й бяха истина. Беше изпила достатъчно алкохол, за да се зарадва да види всеки на този купон.

— Аз също — не й остана длъжен той. — Изглеждаш невероятно.

Думите му й подействаха повече, отколкото би очаквала, вероятно защото всички наоколо намекваха, че изглежда пияна и безотговорна. И независимо че бяха скъсали, тя си припомни колко привлекателен го бе намирала някога. Честно казано, и сега още го намираше за привлекателен. Просто вече не го обичаше.

— Би трябвало да поддържаме връзка — заяви тя. — Да се държим в течение на нещата, които ни се случват. — За миг се запита дали трябваше да го каже, имайки предвид, че ходеше сериозно с Кристиан. Сетне пропъди тревогите си. Нямаше нищо лошо в това понякога да излиза с други момчета — особено след като на Кристиан явно не му пукаше особено, тъй като не бе дошъл на това пътуване.

— С удоволствие — съгласи се Ейрън. Имаше нещо в погледа му, което я смущаваше. — Дали бих могъл да получа една целувка за раздяла, след като те спасих и всичко останало?

Идеята бе нелепа — сетне, след кратко колебание, Лиса се засмя. Какво значение имаше? Единственият, когото обичаше, беше Кристиан, а целувката между приятели не се брои. Ейрън се наведе и обхвана лицето й в шепи. Устните им се срещнаха и не можеше да се отрече: целувката продължи малко повече, отколкото обикновена приятелска целувка. Когато свърши, Лиса се усмихваше като замаяна гимназистка — каквато всъщност и беше.

— Пак ще се видим — измърмори тя и се запъти към приятелите си.

Ейвъри я посрещна с възмутена физиономия, но не заради Ейдриън и целувката.

— Луда ли си? Едва не си счупи крака! Не можеш да правиш такива неща!

— Нали уж ти си тази, която е забавна — изтъкна Лиса. — Не беше кой знае какво.

— Забавна не е синоним на глупава — отвърна рязко Ейвъри със сериозно изражение. — Не можеш да вършиш подобни глупости. Мисля, че трябва да те заведем да си легнеш.

— Добре съм — настоя Лиса. Отмести упорито поглед от Ейвъри и го насочи към някакви момчета, които пиеха текила на екс. Явно провеждаха някакво състезание — и половината от тях изглеждаха сякаш всеки миг ще припаднат.

— Дай определение на „добре“ — подхвърли Ейдриън малко язвително, но той също изглеждаше загрижен.

— Добре съм — повтори Лиса и отново насочи поглед към приятелката си. — Изобщо не пострадах. — Очакваше да я смъмрят заради Ейрън и се учуди, задето не го направиха. Затова изненадата й беше още по-голяма, когато упрекът дойде от друго място.

— Ти целуна онова момче! — възкликна Джил и се наведе напред. Лицето й беше ужасено и бе забравила досегашната си сдържаност.

— Не беше нищо особено — отвърна Лиса, раздразнена, че тъкмо Джил си позволява да й прави забележка. — И определено не е твоя работа.

— Но ти си с Кристиан! Как можеш да му причиняваш подобно нещо?

— Успокой се, сладурче — намеси се Ейвъри. — Една пиянска целувка не е нищо в сравнение с пиянско падане. Само един Бог знае колко момчета съм целунала в пияно състояние.

— А пък аз тази вечер си останах нецелунат — обади се замислено Ейдриън и поклати глава.

— Това няма значение. — Джил се бе възмутила до дъното на душата си. Бе започнала да харесва и уважава Кристиан. — Ти изневери на Кристиан.

С тези думи все едно че бе изпробвала своя прав десен удар върху брадичката на Лиса.

— Не съм! — възкликна тя. — Ти си влюбена в него, но не желая да се месиш в това, нито да си въобразяваш неща, които не съществуват!

— Не съм си въобразила целувката! — изчерви се Джил.

— Целувката е последната ни грижа — въздъхна Ейвъри. — Говоря сериозно, хайде да се махаме оттук. Утре сутринта ще поговорим.

— Но… — започна Джил.

— Чу я. Да си вървим — намеси се друг глас. Рийд Лазар се бе появил изневиделица и се бе надвесил застрашително над Джил. Както винаги, лицето му бе мрачно и заплашително.

Очите на Джил се разшириха.

— Но аз просто казах истината… — Трябва да призная, че се възхитих на смелостта й, имайки предвид обичайното й плахо държание.

— Дразниш всички — настоя Рийд, наведе се по-близо и стисна юмруци. — Дразниш и мен. — Никога досега не го бях чувала да говори толкова много. Бях свикнала да гледам на него като на пещерен тип, който едва можеше да навърже три думи заедно.

— Я по-спокойно! — Ейдриън скочи и застана до Джил. — Ти си този, който трябва да се успокои. Да не смяташ да се биеш с момиче?

Рийд се извърна и изгледа кръвнишки Ейдриън.

— Не се намесвай — процеди.

— Ще се намесвам и още как! Ти май не си съвсем наред!

Ако някой ме бе помолил да направя списък с най-вероятните кандидати да защитят честта на някое момиче, последният в него би бил Ейдриън. При все това той стоеше с решително изражение на лицето, а ръката му обгръщаше закрилнически рамото на Джил. Бях шашната. И впечатлена.

— Рийд! — извика Ейвъри. Тя също се бе изправила и сега стоеше до Джил. — Тя не искаше да обиди никого. Овладей се!

Братът и сестрата стояха един срещу друг, кръстосали погледи в безмълвна схватка. Никога не бях виждала Ейвъри толкова решителна и накрая той измърмори нещо и отстъпи.

— Добре. Както искаш.

Изгледаха го удивено, докато се отдалечаваше. Музиката беше толкова силна, че само неколцина участници в партито забелязаха спора. Те се бяха спрели и се взираха учудено в групичката, а Ейвъри изглеждаше доста засрамена, когато се отпусна отново на шезлонга. Ейдриън стоеше до Джил.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той.

— Не зная — призна Ейвъри. — Понякога е доста странен и проявява излишна загриженост. — Усмихна се извинително на Джил. — Наистина съжалявам.

Ейдриън поклати глава.

— Мисля, че е време да си вървим.

Дори и в пияното си състояние Лиса се съгласи с него. Сблъсъкът с Рийд явно я бе отрезвил и тя се срамуваше от държанието си тази вечер. Мигащите светлини и изисканите коктейли на купона бяха изгубили чара си за нея. Пиянските изцепки на останалите кралски потомци сега й се струваха глупави и неуместни. Имаше чувството, че утре ще съжалява за присъствието си на този тъп купон.

След като отново се върнах в собствената си глава, изпитах страх. Добре. С Лиса ставаше нещо много лошо, а, изглежда, никой не забелязваше или поне не бяха сериозно разтревожени. Ейдриън и Ейвъри наистина изглеждаха загрижени, но имах чувството, че отдават странното й държание единствено на алкохола. Поведението на Лиса ми напомняше за времето, когато се върнахме в „Свети Владимир“ и ефектите от духа влияеха върху психиката й. Само че… вече знаех достатъчно за себе си, за да осъзная, че гневът и желанието ми да наказвам стригоите се дължат на тъмната страна на духа. А това означаваше, че аз изсмуквах мрака от нея.

Той не би трябвало да влияе на Лиса, не и да се натрупа в душата й. Тогава какво не беше наред с нея? Откъде се бе взела тази раздразнителна, налудничава и ревнива личност? Дали мракът, съпътстващ духа, толкова бе нараснал, че влияеше и върху двете ни? Дали си го поделяхме?

— Роуз?

— Ъ? — Огледах се и установих, че се взирам невиждащо в екрана на телевизора. Денис гледаше към мен с телефон в ръка.

— Тамара трябваше да остане да работи до късно. Сега е готова да тръгне, но…

Кимна към прозореца. Слънцето беше почти залязло, багрейки небето в пурпурно, а на хоризонта се виждаше оранжевото му кълбо. Тамара не работеше далеч от апартамента и макар че нямаше непосредствена опасност, не исках да е сама след залез слънце. Изправих се.

— Да вървим да я вземем. — Обърнах се към Лев и Артур. — Вие, момчета, останете тук.

Двамата с Денис извървяхме близо единия километър до малкия офис, където работеше Тамара. Тя се занимаваше със секретарска работа като писане на писма и архивиране на файлове и очевидно някакъв проект я бе задържал до късно вечерта. Срещнахме се на вратата и се върнахме обратно в апартамента, без нещо тревожно да се случи, като по пътя разговаряхме оживено за ловните планове за вечерта. Когато стигнахме до сградата на Тамара, чух някакво странно хленчене от другата страна на улицата. Тримата се извърнахме, а Денис се засмя.

— Мили Боже, това е отново онази луда жена.

Тамара не живееше в западналата част на града, но като във всеки голям град и тук имаше бездомни и просяци. Жената изглеждаше на годините на Ева и често се разхождаше нагоре-надолу по улицата, мърморейки си нещо. Днес лежеше по гръб на тротоара, издаваше някакви странни звуци и размахваше ръце и крака като обърната костенурка.

— Дали е ранена? — попитах аз.

— Не. Просто е луда — сви рамене Денис. Двамата с Тамара понечиха да влязат в сградата, но на мен някак си не ми даде сърце да я оставя там. Въздъхнах.

— Ей сега идвам.

Улицата беше пуста (с изключение на старицата) и аз пресякох, без да се оглеждам за движението. Когато я наближих, вдигнах ръка, за да й помогна да стане, без да се замисля колко е мръсна. Както каза Денис, явно днес лудостта й се бе усилила. Не беше наранена; очевидно просто бе решила да легне на тротоара. Потръпнах. Често използвах думата „луда“, когато ставаше дума за Лиса и мен, но това тук беше истинска лудост. Наистина, наистина се надявах, че използването на духа никога няма да ни причини това. Бездомната старица изглеждаше изненадана, че някой й предлага помощта си, но пое ръката ми и заговори развълнувано на руски. Когато се опита да ме прегърне в знак на благодарност, вдигнах ръце в „международния“ знак, че отказвам честта.

Тя се отдръпна, но продължи да бъбри щастливо. Улови краищата на дългото си палто, повдигна ги, сякаш беше бална рокля и се завъртя, докато пееше. Засмях се, изненадана, че в мрачния свят, в който живеех, подобно нещо можеше да ме развесели. Понечих да прекося улицата, за да се върна в сградата на Тамара. Възрастната жена спря да танцува и отново ми заговори със сияещо лице.

— Съжалявам, но трябва да вървя — казах й, но тя явно не обърна внимание на думите ми.

Изведнъж замръзнах по средата на изречението. Изражението й ме предупреди част от секундата, преди гаденето в стомаха ми. С бързо движение се извъртях, за да се срещна с това, което беше зад мен, като в същото време извадих сребърния си кол. Озовах се срещу стригой, висок и внушителен, явно промъкнал се зад гърба ми, докато вниманието ми бе отвлечено от старицата. Глупаво, глупаво. Не позволявах на Тамара да се прибира сама у дома, а така и не предвидих, че опасността може да е толкова близо…

— Не…

Не бях сигурна дали изрекох думата, или я помислих. Нямаше значение. Единственото, което имаше значение, беше това, което видяха очите ми. Или това, което очите ми смятаха, че са видели. Защото сигурно, сигурно имах халюцинация. Не можеше да е истина. Не и след цялото това време.

Дмитрий.

Познах го мигновено, въпреки че той се бе… променил. Мисля, че и в тълпа от един милион души пак щях да го позная. Връзката помежду ни бе гаранция за това. И след като толкова време бях откъсната от него, с цялото си същество попивах чертите му. Тъмната коса, дълга до брадичката, която тази вечер беше пусната и в леки къдрици обрамчваше лицето му. Познатите устни, извити в развеселена, макар и смразяваща кръвта усмивка. Дори беше облечен в дъстъра, който винаги носеше — дългото, кожено палто, с което приличаше на герой, излязъл от каубойски филм.

И след това… след това видях чертите на стригоя. Тъмните му очи — очите, които толкова обичах — с червени пръстени около зениците. И бледата, мъртвешки бледа кожа. Преди кожата му бе загоряла като моята, благодарение на дългите часове, които прекарвахме на открито. Ако отвореше устата си, бях сигурна, че ще видя острите кучешки зъби.

Целият ми оглед не трая повече от едно мигване на окото. Когато го усетих, реагирах бързо — вероятно по-бързо, отколкото той очакваше. Все още имах предимството на изненадата, а колът ми бе изваден и готов. Беше идеално насочен към сърцето му. Бях сигурна, че мога да пронижа мишената много по-бързо, отколкото той би се защитил. Но…

Очите. О, Господи, очите.

Дори с този отвратителен червен пръстен около зениците, очите му все още ми напомняха на Дмитрий, когото познавах. Изражението им — бездушието, злобният пламък — това не бе той. Но при все това съществуваше достатъчно прилика, която накара сърцето ми да трепне, да завладее сетивата и емоциите ми. Колът ми беше готов. Трябваше само да замахна и да го забия дълбоко в сърцето му. Всичко беше на моя страна…

Но не можех. Трябваха ми само още няколко секунди, още няколко секунди, за да го запомня завинаги, преди да го убия. И тогава той проговори.

— Роза. — Гласът му притежаваше същата прекрасна дълбочина, същия акцент… само беше по-студен. — Забравила си първия ми урок: не се колебай.

Почти не видях как замахна към главата ми… а после вече не виждах нищо.