Кръвно обещание

Глава 28

Нямаше нужда Лиса да казва каквото и да било, за да покаже колко е шокирана. Чувства на крайно удивление се преляха в мен, по-красноречиви от всякакви думи. Аз обаче имах за нея една-единствена важна дума:

Залегни!

Мисля, че изненадата я подтикна да реагира така бързо. Залегна на пода. Движението беше несръчно, но така се предпази от пряката атака на Рийд и поне за момента се отдалечи от прозореца. Той все пак я удари по рамото и отстрани по главата, но това само я отхвърли настрани и й причини лека болка.

Разбира се, „лека болка“ за Лиса означаваше нещо съвсем различно отколкото за мен. Тя на два пъти беше измъчвана, но повечето от битките й бяха психически. Никога не се бе изправяла в жесток физически сблъсък. Да ме тръшкат в стените, за мен бе нещо обичайно, редовно повтарящо се, но за нея дори незначителното удряне по главата изглеждаше като жестоко насилие.

Изпълзи настрани, заповядах й. Изпълзи по-надалеч от него и от прозореца. И се приближи към вратата, колкото е възможно.

Лиса започна да се движи на четири крака, но се оказа твърде бавна. Рийд я сграбчи за косата. Имах чувството, че двете играехме на развален телефон. Заради закъснението между указанията ми и нейната реакция се получаваше бъркотия — все едно че предавах съобщението през пет човека, преди да стигне до нея. Искаше ми се да можех дистанционно да командвам тялото й като кукловод, дърпащ конците на кукла.

Ще те заболи, но се опитай да се обърнеш, доколкото можеш, и го удари.

О, заболя я. При опита да завърти тялото си той още по-силно опъна косата й, което беше много болезнено. Но Лиса се справи доста добре и замахна срещу Рийд. Ударите й не бяха добре координирани, обаче толкова го изненадаха, че той пусна косата й и се опита да се предпази от нея. Тогава ми направи впечатление, че и Рийд също не беше добре координиран. Беше по-силен от нея наистина, но очевидно и той не беше преминал през курсове по бойна подготовка поне за основните видове удари и движения на тялото. Всъщност нали не беше дошъл тук за истинска битка, а само за да я изхвърли през прозореца и така да приключи с нея.

Избягай, ако можеш! Бягай!

Тя запълзя по пода, ала за нещастие посоката, в която се движеше, не й осигуряваше достъп до вратата. Вместо това се придвижваше към средата на стаята, докато гърбът й не се блъсна в един съборен стол.

Грабни го. И го удари с него.

По-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. Рийд беше точно до нея и все още се опитваше да я сграбчи, за да я изправи на крака. Но тя улови облегалката на стола и блъсна с него Рийд. Исках Лиса да вдигне стола и да го удари с него, но това не беше толкова лесно за нея. Все пак успя да се изправи на крака и да вдигне стола между себе си и Рийд Посъветвах я да продължи да го блъска със стола, за да го накара да отстъпи. За кратко това вършеше работа, но не можа да събере достатъчно сили, за да му нанесе сериозни удари.

Междувременно донякъде очаквах и Ейвъри да се присъедини към битката. Нямаше да й струва много усилия да помогне на Рийд да победи Лиса. Ала вместо това, с помощта на периферното зрение на Лиса видях, че Ейвъри само седеше в ъгъла напълно неподвижна, с разфокусиран поглед и изцъклени очи. Добре. Това бе необяснимо, но аз нямах нищо против тя да остане настрани от сблъсъка.

Силите на Рийд и Лиса се изравниха и никой нямаше превес над другия. Аз трябваше на всяка цена да се възползвам от това, за да я измъкна. Сега си в отбранителна позиция, обясних й. Трябва да го нападнеш.

Най-после дочаках да получа от нея пряк отговор: Какво? Не мога да направя подобно нещо! Нямам представа как!

Ще ти кажа. Изритай го — за предпочитане между краката. Това поваля на земята повечето мъже.

Без повече думи се опитах да й предам чувствата си, за да може бързо да разбере какъв е правилният начин да напрегне мускулите си и да го изрита с все сила. Лиса ме послуша, стегна се, дръпна настрани стола, така че да няма нищо между нея и Рийд. Това го изненада, което й осигури простор за удара, тъй като той пропусна веднага да заеме отбранителна поза. Кракът й се блъсна в неговия. Е, жалко, пропусна онова златно място, но пък успя да улучи коляното му. И това не беше зле като попадение. Той се препъна назад, щом кракът му се подгъна под тежестта на собственото му тяло, и едва успя да се улови за стола като опора. Столът пък се плъзна по-нататък, което попречи на Рийд да се закрепи стабилно на единия си крак.

Лиса не се нуждаеше от повече подканване, за да хукне към вратата, която в момента се оказа блокирана. Току-що бе влязъл Саймън. За миг двете с Лиса изпитахме облекчение. Пазител! Пазителите бяха надеждни. Пазители ни защитаваха. Но сега ситуацията се оказа съвсем различна — този пазител работеше за Ейвъри и скоро стана ясно, че услугите му се простират отвъд това само да охранява Ейвъри от стригоите. Той влезе навътре, без колебание сграбчи Лиса и грубо я повлече към зеещия прозорец.

В този миг секна способността ми да й предавам указания. Можех да бъда доста добър треньор, ако трябваше да й показвам как да ступа онова навъсено тийнейджърче. Но срещу един отлично обучен за схватки пазител? На всичкото отгоре вкиснатото от поражението си тийнейджърче успя да се окопити и се присъедини към Саймън, за да довършат злодеянието си.

Въздействай му с внушение!

Това бе последният ми отчаян залог. Нали именно в това бе силата на Лиса. За нещастие, макар метаболизмът й вече да й бе помогнал да поотрезнее след пиянството й дотам, че координацията на движенията й започна да се възстановява, алкохолът все още й пречеше да контролира магията на духа. Можеше да се докосне до тази своя сила, но не да я владее докрай. Като цяло не успяваше да се контролира добре. Ала решителността й беше силна. Събра в себе си колкото можа от магическия си дух и го насочи към внушението. Нищо не се получи. Тогава усетих онова странно гъделичкане в главата ми. Отначало си помислих, че Ейвъри се е върнала на сцената, само че вместо някой да се опитва да проникне в мен, по-скоро някой действаше направо чрез мен.

Силата в Лиса се увеличи и чак сега се досетих какво се случваше. Оксана още бе тук, макар и на заден план. Сега тя отново бе напрегнала силите си, за да ги пренасочи чрез мен към Лиса. Саймън се вцепени. Беше направо смайващо. Леко се олюля, завъртя се напред-назад, докато все още се опитваше да се нахвърли върху нея и да довърши смъртоносната си задача. Но сякаш крайниците му се бяха желирали.

Лиса се поколеба да помръдне, за да не изгуби контрола си. Оставаше още проблемът с Рийд, който не бе повлиян от внушението, но за момент изглеждаше твърде объркан от случващото се със Саймън, за да реагира.

— Не можеш просто така да ме убиеш! — простена Лиса. — Не смяташ ли, че хората ще задават въпроси, като намерят тялото ми проснато под прозореца?

— Никой нищо няма да забележи — отвърна Саймън сковано. Дори изговарянето на думите му струваше усилия. — Не и ако възкръснеш. Ако пък не се получи, тогава ще решат, че е трагичен инцидент с момиче, изпаднало в депресия.

Бавно, много бавно той започна да се отърсва от внушението й. Силата й, макар още да беше там, лека-полека отслабваше — някъде имаше пробив и тя изтичаше. Заподозрях, че може би се е намесило влиянието на Ейвъри или просто психическата умора си е казала думата. А може би и двата фактора действаха. Чертите на Саймън се изкривиха в гримаса на върховно задоволство, когато се наведе напред и тогава…

Той отново се вцепени.

Блестяща златна аура просветна в периферното полезрение на Лиса. Тя отмести поглед натам и видя Ейдриън на прага. Изражението на лицето му беше комично, но шокиран или не, той моментално се съвзе и насочи силите на внушението си към Саймън. Именно заради намесата на Ейдриън пазителят сега се закова съвсем неподвижен. Лиса се отдръпна бързо, като се стараеше да стои по-далеч от зеещия прозорец.

— Дръж го! — изкрещя Лиса.

Ейдриън сви лице в гримаса.

— Аз… не мога. Какво, по дяволите, става тук? Сякаш има още някой…

— Ейвъри — заговори Лиса, като стрелна с поглед другото момиче. В този миг лицето на Ейвъри бе ужасно пребледняло дори за морой. Явно се бореше срещу внушението на Ейдриън. Само след няколко секунди Саймън отново се освободи от външното влияние. Хвърли се срещу Лиса и Ейдриън, макар че движенията му си оставаха тромави.

Кучи син, помислих си.

Сега какво?, попита Лиса.

Рийд. Насочи се срещу Рийд. Отстрани го от играта.

Рийд бе останал съвсем скован по време на борбата й срещу Саймън и само гледаше смаяно. И движенията му, както тези на Саймън, си оставаха малко тромави. Но отново започна да се придвижва към Лиса. Саймън очевидно бе решил, че непосредствената заплаха е Ейдриън и реши да се нахвърли върху него. Настана време да се убедим дали принципът „разделяй и владей“ щеше да свърши работа.

Ами Ейдриън?, попита ме Лиса.

За минута ще го оставим да се оправя сам. Нахвърли се срещу Рийд. Нокаутирай го.

Какво???

Но тя се насочи към него, като пристъпи към задачата с решителност, от която ме обля стопляща вълна на гордост. Лицето на Рийд се изкриви в злобна гримаса. Той изглеждаше обезумял и прекалено уверен в победата си, но все още не можеше да мисли ясно, а движенията му бяха тромави. Още веднъж се опитах да насочвам Лиса, без да прибягвам до думи. Не можех да направя нищо вместо нея, но поне се стараех да я насоча как да удари, как да изтегли назад ръката си, да свие пръстите си в юмрук по правилния начин, за да събере повече сила. Съдейки по това, което я бях видяла да прави преди малко, единствено ми оставаше да се надявам да му нанесе добър удар, достатъчен да го отстрани от пътя й към вратата и да забави реакциите му.

И тогава се случи нещо наистина красиво.

Лиса му разби носа. Като казвам разби, наистина имам предвид точно това. И двете чухме удара, чухме как носът му се счупи. Шурна кръв. Той политна назад, докато двете с Лиса го гледахме с широко отворени очи. Никога, ама никога досега не бях вярвала, че Лиса е способна на това или нещо подобно. Не и сладката, деликатна, красива Лиса.

Искаше ми се да закрещя и да затанцувам от радост. Но още не бяхме свършили.

Не спирай! Удари го отново! Събори го на пода!

Направих го!, изкрещя тя, ужасена от себе си. Юмрукът й я болеше ужасно. Все пак не й бях споменала за това по време на сеанса ми като треньор.

Не, трябва напълно да го неутрализираш, продължавах със заповедите си. Мисля, че двамата с Ейвъри имат връзка и тя черпи сила от него. Сега си обясних защо той се вцепени, когато Ейвъри събираше сили за внушението. Както и откъде знаеше кога да се появи. Вероятно бе използвала връзката им, за да го повика на помощ.

Лиса се вслуша в съвета ми и отново се нахвърли върху Рийд. Нанесе му още два удара, като след втория той си блъсна главата в стената. Устните му се разтвориха, чертите на лицето му омекнаха. Строполи се на пода с безжизнен поглед. Не бях съвсем сигурна дали е изпаднал в безсъзнание, но стана ясно, че за момента беше изваден от играта. Но в същото време чух как отстрани долетя викът на Ейвъри.

Лиса веднага се извърна към Ейдриън и Саймън. Междувременно Ейдриън се бе отказал от всякакви опити за внушение, защото Саймън го нападаше ожесточено. По лицето на Ейдриън ясно личаха белезите от няколко удара на пазителя. Предположих, че и той, също като Лиса, никога досега не бе участвал в свиреп физически сблъсък. Лиса, без да се нуждае повече от моите напътствия, се устреми към тях и незабавно задейства дарбата си за внушение. От изненадата Саймън леко подскочи, без да спре атаката си, но вече не беше толкова съсредоточен. Лиса още беше прекалено слаба, за да му въздейства по-осезаемо, но все пак защитните стени около Саймън поддадоха, точно както очаквах да се случи.

— Ейдриън, помогни ми! — изкрещя Лиса.

При това моментно отслабване на мобилизацията на Саймън, Ейдриън също се опита да използва своята магия с духа. Лиса го усети и видя как аурата на Ейдриън се промени, когато от него заструи вълната на магията. Усети как той се присъедини към нейната психична атака срещу Саймън. Само след миг аз усетих, че и Оксана се включи в битката. На мен лично ми се искаше да играя ролята на генерал, крещящ гръмогласно заповеди, но тази битка вече не беше моя.

Очите на Саймън се разшириха и той падна на колене. Лиса долови намесата на другите двама владеещи магията на духа — донякъде я изненада присъствието на Оксана — и остана със смътното впечатление, че те всичките внушаваха различни усещания в мозъка на Саймън. Лиса се опитваше да го убеди да спре атаката си и просто да остане неподвижен. Кратковременният й досег до магията на Ейдриън й подсказа, че той пък се опитваше да принуди пазителя да заспи, докато в същото време Оксана му внушаваше да побегне извън стаята.

Тези конфликтни послания и цялата тази съсредоточена върху него психична енергия му дойдоха прекалено много. Последните съпротивителни сили на Саймън напълно рухнаха, след като всичките тези смесени импулси се стовариха върху него, надигащи цяло цунами от психична намеса. Той падна на пода като подкосен. Влияейки му едновременно, тримата го бяха накарали да изгуби съзнание. После Лиса и Ейдриън се извърнаха към Ейвъри, готови да посрещнат атаката и, но се оказа, че няма нужда.

След като цялата мощна вълна на магията на духа се бе стоварила върху Саймън, Ейвъри започна да крещи. Крещеше, крещеше, без да може да се спре. Накрая обхвана главата си с ръце, толкова ужасяващ и непоносимо стържещ бе собственият й крясък. Лиса и Ейдриън се спогледаха смаяни, неуверени как да реагират на тази промяна в ситуацията.

— За Бога — изохка Ейдриън изтощено, — как да я принудим да млъкне?

Лиса не знаеше отговора. Обмисляше дали да не се приближи до Ейвъри и да се опита да й помогне, въпреки всичко, което се бе случило. Но само след няколко секунди Ейвъри притихна. За разлика от помощниците си не припадна. Само остана да седи там, безмълвно втренчена нейде в пространството. Вече нямаше онова замаяно изражение, както когато използваше магията на духа. Сега погледът й беше… просто празен. Все едно че нищо не бе останало в нея.

— Ка-какво стана? — заекна Лиса.

Аз знаех отговора. Духът се е прехвърлил от Саймън към нея. И все едно я е изпържил.

Лиса се изуми. Как може да се предаде от Саймън към нея?

Защото двамата са свързани.

Но ти каза, не тя има връзка с Рийд!

Така е. Тя има връзка и с двамата.

Вниманието на Лиса беше отклонено, докато се бореше за оцеляването си, но аз бях успяла да огледам аурите на останалите през нейните очи. Ейвъри — която вече бе смъкнала прикритието си — притежаваше златиста аура, също като на Ейдриън и Лиса. Докато аурата както на Саймън, така и на Рийд беше с обичайните цветове, оградени от черни пръстени. Те бяха целунати от сянката, и двамата бяха върнати от Ейвъри от царството на мъртвите.

Лиса не зададе повече въпроси, а просто се отпусна изнемощяло в обятията на Ейдриън. Нямаше нищо романтично в това, а по-скоро само отчаяната нужда и на двамата да са по-близо до приятел.

— Защо дойде? — попита го тя.

— Шегуваш ли се? Как можех да не дойда? Вие тук все едно че подпалихте клада с цялата тази магия на духа, която развихрихте. Усетих го чак в другия край на кампуса. — Огледа се наоколо. — Господи, имам толкова много въпроси.

— Аз също — промърмори тя.

Трябва да вървя, предадох мислено на Лиса. Чувствах се малко тъжна, че трябва да ги напусна.

Липсваш ми. Кога ще се върнеш?

Скоро.

Благодаря ти. Благодаря ти, че беше до мен.

Винаги ще бъда. Подозирах, че в този миг се усмихвах в собственото си тяло. О, Лиса, да не забравя, кажи на Ейдриън, че се гордея с него.

Стаята в Академията постепенно избледня. Отново се озовах в леглото на другия край на света. Ейб ме гледаше загрижено. Марк също изглеждаше доста обезпокоен, но не сваляше очи от Оксана, излетната до мен, която донякъде приличаше на Ейвъри, бледа и плувнала в пот. Марк трескаво я улови за ръката, целият обзет от страх.

— Добре ли си?

Тя се усмихна.

— Само съм уморена. Но скоро ще се съвзема.

Искаше ми се да я прегърна.

— Благодаря ти — изрекох задъхано. — Толкова много съм ти благодарна.

— Радвам се, че помогнах — отвърна тя. — Но се надявам да не ми се наложи отново да го правя. Беше… странно. Не съм сигурна каква роля изиграх.

— Нито пък аз. — Действително беше адски странно. Понякога имах чувството, че Оксана наистина беше там, за да се бори редом с Лиса и останалите. А в други мигове усещах, че Оксана се сливаше с мен. Свих рамене в недоумение. Прекалено много умове се оказаха взаимно свързани.

— Следващия път трябва да бъдеш до нея — посъветва ме Оксана. — В реалния свят.

Сведох поглед към ръцете си, смутена и объркана. Не знаех какво да мисля. Сребърният пръстен проблесна в очите ми. Свалих го и го подадох на Оксана.

— Този пръстен ме спаси. Може ли да те излекува независимо от това, че ти си го направила?

Тя го подържа в ръката си за кратко, след което ми го върна обратно.

— Не, но както казах, ще се съвзема. Сама ще се излекувам, и то много скоро.

Истина беше. В миналото вече бях виждала как Лиса се възстановява забележително бързо. Това е едно от предимствата да си винаги зареден с магията на духа. Загледах се в пръстена и ми хрумна нещо обезпокоително. Тази мисъл ме порази, още докато пътувах с възрастната двойка към Новосибирск, когато на няколко пъти губех и идвах в съзнание.

— Оксана… един стригой докосна този пръстен. И за няколко мига, докато се допираше до него, изглеждаше като… ами все още като стригой, несъмнено. Но все пак, докато го докосваше, сякаш бе възвърнал част от предишната си същност.

Оксана не ми отговори веднага. Погледна към Марк и двамата останаха за дълго загледани един в друг. Той прехапа устни и поклати глава.

— Не — каза той. — Това е само една вълшебна приказка.

— Какво? — възкликнах. Местех поглед от единия към другия. — Ако знаете нещо за това, свързано със стригоите, трябва да ми го кажете!

Марк заговори отсечено на руски. В интонацията му се долавяше предупреждение. Оксана обаче изглеждаше обзета от решителност.

— Нямаме право да крием това знание — отговори тя. После се обърна към мен с мрачно лице. — Марк спомена ли ти за онзи морой, с когото се срещнахме отдавна… който също владееше магията на духа?

— Да — кимнах аз.

— Той обичаше да разказва какви ли не истории, повечето от които не приемах като истина. Но една от тях… хм, той твърдеше, че върнал един стригой към живота.

Ейб, който досега мълчеше, се изсмя подигравателно.

— Това наистина е вълшебна приказка.

— Какво? — Целият свят се завъртя пред очите ми. — И как го постигнал?

— Не зная. Никога не се разпростираше в много подробности, пък и често променяше разказите си. Съвсем беше полудял. Според мен половината от това, което казваше, бяха само измислици — обясни тя.

— Той беше луд — додаде Марк. — Това, което разказваше, не беше истина. Не се поддавай на фантазиите на един побъркан. Не трябва да се обсебваш от тази идея. Не позволявай да се превърне в обект на следващото ти самотно търсене. Сега трябва да се върнеш при партньорката си по връзка.

Преглътнах мъчително. В стомаха ми сякаш се събраха всички емоции на света. Дали беше вярно? Може ли някой, който се занимава с магията на духа, да върне един стригой към живота? Теоретически… хм, щом като владеещите магията на духа могат да лекуват и да връщат мъртвите отново в света на живите, защо да не могат да върнат и неживите? А Дмитрий… Дмитрий определено изглеждаше променен, докато държеше пръстена. Дали духът не бе оказал влияние върху него? Дали не бе докоснал някаква частица от някогашната му същност? Тогава предположих, че са му повлияли спомените за обичните хора в семейството…

— Трябва да поговоря с този мъж — промърморих аз.

Не че знаех защо трябва да говоря с него. Независимо дали беше вълшебна приказка или не, вече бе твърде късно. Нали го бях извършила. Убих Дмитрий. Вече нищо не можеше да го върне обратно, никакво чудо на магията на духа. Сърцето ми се разтуптя, едва можех да си поема дъх. Пред очите ми изплува онзи миг, сякаш отново го виждах как пада, пада… пада в бездната със забит в гърдите сребърен кол. Дали щеше да ми каже, че ме обича? Щях да си задавам този въпрос до края на живота.

Заля ме вълна на мъка и скръб, макар че в същото време изпитвах и облекчение. Бях освободила Дмитрий от злото. Донесох му мир, насочих го към щастието. Може би двамата с Мейсън сега са някъде на небето, за да упражняват техники за пазители. Бях постъпила правилно. Нямаше за какво да съжалявам.

Без да подозира за чувствата ми, Оксана отговори на последното, казано от мен.

— Марк не се шегува. Този мъж е луд… ако все още е жив. Последният път, когато го видяхме, едва можеше да поддържа разговор, камо ли да използва магията си. Укрива се някъде и никой не знае къде се намира, освен може би брат му.

— Достатъчно — предупреди я Марк.

Сега обаче Ейб се заинтересува. Наведе се напред, както винаги настойчив.

— Как се казва този мъж?

— Робърт Дору — отговори Марк след кратко колебание.

Не го познавах и осъзнах колко безсмислено е всичко това.

Този загадъчен мъж беше загубена кауза и най-вероятно си е измислил историята за спасение на стригоите в миг на умопомрачение. Дмитрий беше мъртъв. С тази част от живота ми бе приключено. Сега трябваше само да се върна при Лиса.

Тогава забелязах, че Ейб се умълча.

— Познаваш ли го? — попитах го.

— Не. А ти?

— Не. — Вгледах се по-внимателно в лицето на Ейб. — Змей, определено изглеждаш като някой, който знае нещо.

— Чувал съм за него — призна Ейб. — Той е незаконен син на член на кралската фамилия. Баща му имал любовна връзка и в резултат се родил Робърт. Баща му на практика го приел за член на фамилията. Робърт и неговият полубрат са много близки, макар че малцина знаят за това. — Е, разбира се, Ейб беше от тези малцина. — Дору е фамилното име на майката на Робърт.

Това не беше изненадващо, понеже Дору не е име на кралска фамилия.

— А какво е името на баща му?

— Дашков. Трентън Дашков.

— Това име ми е познато — заявих аз.

Преди години се срещнах с Трентън Дашков, когато придружавах Лиса и семейството й на един прием по случай кралски рожден ден. Трентън беше стар, прегърбен мъж, любезен, но вече на прага на смъртта. Мороите често доживяваха над сто години, но той беше навършил вече сто и двадесет — преклонна възраст дори според техните стандарти. Не се шушукаше да е имал незаконен син, но законният син на Трентън беше там. Този син дори танцува с мен, проявявайки необикновена любезност към момиче дампир.

— Трентън е бащата на Виктор Дашков — казах. — От това, което каза, излиза, че Робърт Дору е полубрат на Виктор Дашков.

Ейб кимна, като продължаваше да ме наблюдава внимателно. Както вече споменах, Ейб знаеше всичко. Вероятно му бе известна и моята история с Виктор.

Оксана се намръщи.

— Този Виктор Дашков е някаква важна особа, нали? — Изолирана в своята къща в Сибир, тя бе доста далеч от броженията във висшата политика на мороите, така че не можеше да знае, че човекът, който можеше да стане крал, бе хвърлен в затвора.

Разсмях се, но не защото намирах нещо смешно в цялата тази ситуация. Всичко изглеждаше невероятно и моята истерия беше единственият начин да се отърся от налудничавите чувства, които ме връхлетяха. Изтощение. Примирение. Ирония.

— Какво е толкова смешно? — попита Марк, удивен от реакцията ми.

— Нищо — успокоих го, защото знаех, че ако не престана да се смея, вероятно ще започна да плача. — Тъкмо в това е цялата работа, че въобще не е смешно.

Какъв чудодеен поврат в живота ми. Единствената жива личност, която би могла да знае как се спасява стригой, беше полубратът на моя най-голям жив враг — Виктор Дашков. И единствената личност, която може би знаеше къде се намира Робърт, пак беше Виктор Дашков. Виктор знаеше много за магията с духа, а сега придобих ясна представа откъде може да е почерпил знанията си.

Не че имаше значение. Вече нищо нямаше значение. Дори самият Виктор да умееше да променя стригоите, каква полза за мен? Дмитрий бе загинал от моята ръка. Беше мъртъв, спасен по единствения начин, който ми бе познат. Преди ми се наложи да избирам между него и Лиса. Тогава избрах него. Но сега нямаше защо да се колебая. Бях избрала нея. Тя беше реална. Беше жива. Дмитрий беше в миналото ми.

Взирах се разсеяно в стената, но сега вдигнах глава и погледнах Ейб в очите.

— Добре, старче — рекох му. — Опаковай ме и ме изпрати у дома.