Кръвно обещание

Глава 21

Дмитрий не каза нищо повече. Аз бях толкова стресната от думите му и останалите събития от вечерта, че не знаех какво да мисля. Той ме поведе обратно в къщата покрай стригоя, който пазеше на входа, и нагоре до моя апартамент. Нейтан не беше пред вратата.

След малко онзи дразнещ глас в главата ми заговори достатъчно високо, за да пробие през обърканите ми мисли. Ако в коридора нямаше пазач и Ина се върне скоро, имах доста добър шанс да я изплаша и да се махна оттук. Естествено това означаваше, че ще се наложи да се справя в къща, пълна с неизвестен брой стригои, но възможностите да избягам от къщата бяха много по-големи, отколкото в тази стая.

Тогава както се бяха появили тези мисли, така и изчезнаха. Дмитрий ме обгърна с ръка и ме притегли към себе си. Отвън беше мразовито и макар че тялото му също беше студено, дрехите и якето ме топлеха. Сгуших се до него и ръцете му се спуснаха по тялото ми. Помислих, че ще ме ухапе, но вместо това се срещнаха устните ни — силно и страстно. Вплетох пръсти в косата му, опитвайки се да го привлека по-близо. Междувременно пръстите му се плъзнаха по голия ми крак и повдигнаха полата на роклята ми почти до бедрото. В мен избухнаха сладостно очакване и нетърпение, запалиха цялото ми тяло. Толкова дълго бях мечтала за случилото се в хижата, спомнях си го с такъв копнеж. Никога не съм очаквала нещо подобно да ми се случи отново, но сега можеше и аз бях изумена от силата на желанието си.

Ръцете ми се придвижиха надолу през ризата му, като пръстите ми трескаво започнаха да я разкопчават, за да докосна кожата му. Тя беше студена като лед — смайващ контраст с пламъка, бушуващ в мен. Той откъсна устните си от моите и обсипа с целувки шията и рамото ми, избута презрамката и продължи да целува жадно голата ми кожа. Ръката му все още лежеше върху разголеното ми бедро, а аз трескаво се опитвах да смъкна ризата му.

Внезапно той ме избута и отскочи назад. Отначало реших, че това е продължение на любовната игра, но после осъзнах, че той целенасочено ме отблъсква.

— Не — изрече с твърд глас. — Още не. Не и докато не бъдеш пробудена.

— Защо? — попитах отчаяно. Не можех да мисля за нищо друго, освен за ръцете му, които ме докосваха и да, за още едно ухапване. — Защо това има значение? Има ли… някаква причина, поради която не можем да сме заедно? — Преди да дойда тук, никога не се бях замисляла за секс със стригой… може би не беше възможно.

Той се наведе над мен и долепи устни до ухото ми.

— Не, но ще бъде много по-хубаво, когато си пробудена. Позволи ми да го направя… позволи ми и тогава ще можем да правим всичко, което поискаме…

Това беше евтина сделка, осъзнах смътно. Той ме искаше — виждаше се от цялото му същество, но използваше секса като примамка, за да му се подчиня. И честно? Още малко и щях да го направя. Тялото ми надвиваше разума — почти.

— Не — изхленчих. — Аз… аз се страхувам.

Твърдото му изражение омекна и макар да не приличаше на предишния Дмитрий, в този миг сякаш не беше изцяло стригой.

— Роуз, мислиш ли, че ще направя нещо, с което да те нараня? — Какво стана с избора ми дали да се превърна в стригой, или да умра? Струваше ми се, че последното щеше да ме нарани, но реших да не го споменавам в момента.

— Ухапването… превръщането ще боли…

— Казах ти, ще прилича на това, което вече сме правили. Ти ще му се наслаждаваш. Няма да боли, кълна се.

Извърнах се. По дяволите. Защо не беше зъл и заплашителен? Тогава щеше да ми е по-лесно да се заинатя и да му устоя. Дори в пламъците на страстта, бях способна да му устоя. Но някак си… да го видя така, спокоен и разумен… ами, толкова беше близо до Дмитрий, когото обичах. А на това бе трудно да се устои. За пръв път превръщането в стригой не ми изглеждаше толкова… лошо.

— Не зная — промълвих неуверено.

Той ме пусна и седна. По лицето му бе изписано разочарование.

— Търпението на Галина се изчерпва. Както и моето.

— Ти ми каза, че все още има време… просто имам нужда да помисля още малко. — Колко дълго можех да използвам това извинение?

Присвитите му очи ми показваха, че не много.

— Трябва да вървя — рече той грубо. Разбрах, че няма да има повече ласки и целувки — Имам да свърша някои неща.

— Съжалявам — промърморих едновременно смутена и изплашена. Не знаех кой Дмитрий исках. Този, който ме ужасяваше, чувствения или почти — но не съвсем — нежния.

Той не продума нищо. Без предупреждение се наведе и захапа нежната кожа на шията ми. Каквито й неясни стратегии за бягство да имах, изчезнаха в този миг. Затворих очи и едва не паднах, единствено ръката му, която обгръщаше талията ми, ме задържа права. Също както когато се целувахме, устата му бе топла до кожата ми, усещах как езикът и зъбите му изпращат електрически вълни по тялото ми.

И изведнъж всичко свърши. Той се отдръпна, облиза устните си, но продължи да ме държи. Мъглата се завърна. Светът беше прекрасен, навсякъде цареше щастие и аз нямах никакви грижи. Каквито и тревоги да имаше Дмитрий за Нейтан и Галина, на мен не ми пукаше. Страхът, който изпитвах само допреди малко… разочарованието заради отказа му да се любим… объркването ми — нямах време да се притеснявам за това, не и когато животът беше толкова красив, а аз обичах Дмитрий толкова много. Усмихнах му се и се опитах отново да го прегърна, но той вече ме водеше към дивана.

— Ще се видим по-късно. — Като с магическа пръчка се озова до вратата, което ме натъжи. Исках да остане. Да остане завинаги. — Запомни, аз те искам и никога няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Ще те защитавам. Но… не мога да чакам още дълго.

И с тези думи излезе. Казаното от него ме накара да се усмихна широко. Дмитрий ме искаше. Смътно си припомних, че докато бяхме навън, го попитах защо ме иска. Защо, за Бога, бях попитала? Какъв отговор исках? Защо това имаше значение? Той ме искаше. Само това беше важно.

Тази мисъл и притокът на вълшебните ендорфини в мен ме обгърнаха в пелена от блаженство, докато лежах на дивана. Да отида до леглото, ми се струваше прекалено голямо усилие, затова останах където бях и скоро сънят ме обори.

И най-неочаквано се озовах в един от сънищата на Ейдриън.

Вече се бях отказала, че ще се срещна отново с него. След първите ми отчаяни опити да избягам от апартамента, накрая се убедих, че завинаги съм отпратила Ейдриън и той няма да се върне. Но ето че сега стоеше точно пред мен — е, поне в съня ми беше така. Често се срещахме в гората или в градината, но днес стояхме там, където се видяхме за първи път — на верандата на ски хотела в Айдахо. Слънцето огряваше земята, а отстрани се извисяваха планините.

Широка усмивка огря лицето ми.

— Ейдриън?

Никога досега не го бях виждала толкова изненадан. Можех да разбера чувствата му, имайки предвид колко лошо се бях държала с него.

— Здравей, Роуз — рече той. Гласът му звучеше несигурно, сякаш си мислеше, че го поднасям.

— Днес изглеждаш много добре — подех аз. И не лъжех. Беше облечен в тъмни джинси и риза в тъмносиньо с оттенък на тюркоазено, която му стоеше фантастично и подчертаваше тъмнозелените му очи. Но тези очи изглеждаха тревожни. Уморени. Това беше малко странно. В тези сънища той избираше сцената, която искаше, дори външния ни вид, при това без особено усилие. Би могъл да изглежда съвършен, но вместо това цялото му същество изразяваше умора и тревога. Все едно световните проблеми се бяха стоварили на плещите му.

— Както и ти. — Гласът му звучеше предпазливо и ме оглеждаше от главата до петите. Все още бях облечена с прилепналата лятна рокля, косата ми бе спусната, а около шията си носех сапфирената огърлица. — Изглеждаш така, както аз бих искал да те видя облечена. С тази рокля ли спиш?

— Да. — Пригладих полата на роклята и се замислих колко хубава изглеждаше. Запитах се дали Дмитрий я бе харесал. Той не беше казал нищо специално, но пък не спираше да повтаря колко съм красива. — Не мислех, че пак ще дойдеш.

— Аз също.

Погледнах го. Не се държеше както обикновено.

— Да не би отново да се опитваш да разбереш къде съм?

— Не, дори не ме интересува. — Въздъхна. — Единственото, за което ме е грижа, е, че не си тук. Трябва да се върнеш, Роуз.

Подскочих, седнах на перилото на верандата и скръстих ръце.

— Ейдриън, не съм готова за нищо романт…

— Не заради мен! — възкликна той. — Заради нея. Трябва да се върнеш заради Лиса. Затова съм тук.

— Лиса…

Будната част от мен бе пълна с ендорфини и блажената им омая се пренесе и в съня ми. Опитах се да си спомня защо трябва да се тревожа за Лиса.

Ейдриън направи една крачка напред и се вгледа внимателно в мен.

— Да. Сещаш ли се? Лиса, най-добрата ти приятелка? Тази, с която си свързана и се закле да защитаваш?

Залюлях краката си напред-назад.

— Никога никакви клетви не съм давала.

— Какво, по дяволите, ти става?

Раздразненият му тон никак не ми се понрави. Помрачаваше доброто ми настроение.

— А на теб какво ти става?

— Не приличаш на себе си. Аурата ти… — Той се намръщи, неспособен да продължи.

Засмях се.

— О, да. Знаех си, че това ще последва. Магическата, мистична аура. Чакай да позная. Черна е, нали?

— Не… тя… — Той продължи да се взира изпитателно в мен още няколко секунди. — Едва я различавам. Сякаш е разлята наоколо. Какво става, Роуз? Какво става в света на будните?

— Нищо не става. Нищо, освен че за пръв път в живота си съм щастлива. Защо изведнъж започна да се държиш толкова странно? Някога беше забавен. А сега, когато за пръв път ми е толкова готино, ти си отегчителен и странен.

Той коленичи пред мен със сериозно лице.

— Нещо с теб не е наред. Не разбирам какво…

— Казах ти, добре съм. Защо продължаваш да идваш и да съсипваш всичко? — Истината е, че преди известно време отчаяно исках той да дойде, но сега… е, това не беше толкова важно. Прекарвах си страхотно с Дмитрий тук, само ако можех да разреша някои неприятни проблеми.

— Казах ти, не съм дошъл заради теб. Тук съм заради Лиса. — Погледна ме с широко отворени, напрегнати очи. — Роуз, моля те да се върнеш у дома. Лиса се нуждае от теб. Не зная какво не е наред, нито как да й помогна. Никой друг не знае. Мисля… мисля, че само ти можеш. Може би това, че сте разделени, я наранява. Може би тъкмо това не е наред и с теб в момента и заради това се държиш толкова странно. Ела си у дома. Моля те. Ние ще излекуваме и двете ви. Заедно ще се справим с това. Тя се държи толкова откачено. Неразумна е и не я е грижа за нищо.

Поклатих глава.

— Това, че съм далеч, не означава, че нещо с мен не е наред. Вероятно и с нея е така. Ако наистина се тревожи за духа, би трябвало отново да започне да взема лекарствата си.

— Тя не е разтревожена, в това е проблемът. По дяволите. — Той се изправи и закрачи. — Какво не ви е наред и на двете? Защо никоя от вас не разбира, че става нещо лошо?

— А може би с нас всичко е наред — отвърнах. — Може би ти просто си въобразяваш разни неща.

Ейдриън се извърна към мен и отново ме огледа изпитателно.

— Не. Не си въобразявам.

Това никак не ми хареса — нито тонът, нито изражението, нито думите му. Зарадвах се да го видя, но сега ме беше яд на него, че развали доброто ми настроение. Не исках да мисля за нищо от това. Изискваше твърде много усилия.

— Виж — заговорих аз, — много се зарадвах да те видя тази вечер, но вече не, не и ако ще продължаваш да ме упрекваш и да настояваш за разни неща.

— Не правя това. — Гласът му беше нежен, гневът бе изчезнал. — Най-малко желая да си нещастна. Загрижен съм за теб. Загрижен съм и за Лиса. Искам да сте щастливи и да живеете живота си както желаете… но не и когато и двете сте се запътили към самоунищожението си.

Стори ми се, че в думите му почти имаше смисъл. Звучаха толкова разумно и искрено. Поклатих глава.

— Не се бъркай в това. Аз съм там, където искам да бъда и няма да се върна. Лиса отговаря за себе си. — Скочих от перилото. Светът около мен малко се завъртя и аз се препънах. Ейдриън улови ръката ми, но аз я издърпах. — Добре съм.

— Не си. Исусе Христе! Бих се заклел, че си пияна, само че… аурата ти не е като на пияна Какво става? — Той прокара пръсти през тъмната си коса. Типичен жест за него, когато бе раздразнен.

— Аз съм добре тук — настоях, като се опитах да звуча колкото се може по-любезно. Защо, за Бога, исках да го видя отново? Когато дойдох тук, ми се струваше важно. — Върни ме обратно, ако обичаш.

Ейдриън отвори уста да каже нещо, сетне застина за няколко секунди.

— Какво е това по врата ти?

Протегна ръка към мен, но замаяна или не, успях да се отдръпна навреме. Нямах представа какво е видял на врата ми и не ме интересуваше.

— Не ме докосвай.

— Роуз, това ми прилича на…

— Изпрати ме обратно, Ейдриън! — Дотук с любезностите.

— Роуз, нека ти помогна…

— Изпрати. Ме. Обратно!

Изкрещях думите и тогава за пръв път успях сама да изляза от съня на Ейдриън. Отново заспах и след известно време се събудих на дивана. В стаята беше тихо, единственият звук идваше от накъсаното ми дишане. Чувствах се напълно объркана. Обикновено толкова наскоро след ухапването имах усещането, че се нося по розови облаци и всичко в мен ликуваше. Ала срещата с Ейдриън бе оставила част от мен разтревожена и тъжна.

Станах и с усилие отидох до банята. Запалих лампата и премигнах. В другата стая не беше много светло. След като очите ми привикнаха със светлината, се наведох към огледалото и отметнах косата си назад. Ахнах от гледката, разкрила се пред мен. По цялата ми шия имаше белези, както и следи от пресни рани. Около мястото, където Дмитрий ме бе ухапал преди малко, имаше засъхнала кръв.

Приличах на… на кървава курва.

Как не го бях забелязала досега? Намокрих една кърпа и затърках шията си, за да изчистя кръвта. Продължих да търкам настървено, докато кожата ми се зачерви. Дали почистих всичко? Имаше ли още? Това ухапване изглеждаше най-лошото. Запитах се колко ли е видял Ейдриън. Косата ми беше спусната и бях сигурна, че закрива по-голяма част от врата ми.

Една бунтовна мисъл се зароди в главата ми. И какво значение имаше дали Ейдриън беше видял белезите или не? Той не разбираше. Нямаше начин да разбере. Аз бях с Дмитрий. Да, сега той беше различен… но не чак толкова различен. Освен това бях сигурна, че мога да измисля начин нещата помежду ни да се получат и без да ставам стригой. Просто още не знаех как.

Опитах се да се уверя в това, но онези сини белези сякаш се блещеха подигравателно насреща ми.

Излязох от банята и се върнах на дивана. Включих телевизора, без да го гледам и след малко щастливата мъгла отново ме обгърна. Не след дълго изключих телевизора и отново заспах. Този път сънищата бяха само мои.

Мина известно време, преди Дмитрий да дойде отново. И под „известно“ имам предвид почти целия ден. Започнах да ставам нервна и неспокойна, защото ми липсваше не само той, но и ухапването му. Обикновено ме посещаваше два пъти на ден, така че досега не бях оставала толкова дълго без ендорфини. Трябваше да запълня с нещо времето си и затова се заех да се разкрася.

Прегледах роклите си в гардероба и избрах дългата копринена рокля с цвят на слонова кост, украсена с деликатна бродерия от пурпурни цветя. Платът обвиваше плътно тялото като ръкавица. Исках да вдигна косата си, но след като видях отново синините по шията ми, се отказах и я оставих пусната. Наскоро ми бяха донесли маша за коса и комплект гримове, така че внимателно навих краищата на косата си на малки къдрици. След като свърших, се взрях щастлива в огледалото, сигурна, че и на Дмитрий щеше да му хареса. Оставаше само да си сложа красивата огърлица, която той ми бе подарил. Но когато се обърнах, зърнах гърба си в огледалото и видях, че не съм я закопчала. Протегнах се, за да го сторя, но не можах да я стигна.

— По дяволите! — промърморих, докато се опитвах да напипам закопчалката. Единственият недостатък в иначе съвършената ми външност.

В този миг вратата на другата стая се отвори и се чу звук от поставянето на табла върху масата. Късметът ми проработи.

— Ина! — извиках, докато излизах от банята. — Може ли да ми помогнеш да…

Стомахът ми се преобърна и ми се догади в мига, в който влязох в дневната. Дмитрий не беше източникът, а Нейтан.

Челюстта ми увисна. Ина стоеше близо до него и чакаше търпеливо до подноса, както винаги със сведени очи. Тутакси насочих поглед към Нейтан. Вероятно той продължаваше да охранява вратата на апартамента, но досега никога не бе влизал вътре. За пръв път от доста време бойните ми инстинкти се съживиха, преценявайки възможностите за бягство. Страхът ме накара да отстъпя, но така щях да се окажа хваната в капан в банята. Беше по-добре да остана там, където бях. Дори и да не можех да напусна стаята, така щях да имам повече място за маневриране.

— Какво правиш тук? — попитах, изненадана колко спокойно прозвуча гласът ми.

— Решавам проблема.

Нямах нужда от пояснения, за да разбера. Аз бях проблемът.

Потиснах желанието си да се върна в банята.

— Никога не съм ти сторила нищо лошо. — Грешна логика за стригоите. Никоя от жертвите им никога не им бе причинявала нещо.

— Съществуваш — рече той. — Заемаш място тук, губиш времето на всички ни. Знаеш как да я намерим — момичето Драгомир, но няма да кажеш нищо полезно, докато Беликов не си размърда задника и не те пробуди. А междувременно Галина ме принуждава да си пилея времето, като те пазя, а тя продължава да го обсипва с привилегии, защото я е убедил, че ти ще си някаква страхотна придобивка за нас.

Доста интересни причини за недоволството му.

— Тогава… хм, какво ще правиш?

За секунда той се озова пред мен. Близостта му събуди онзи спомен в паметта ми — как той ухапва Дмитрий, което бе сложило начало на всичко това. В гърдите ми избухна гневна искра, но не се разгоря.

— Ще получа информацията по един или друг начин — изсъска стригоят. — Кажи ми къде е тя.

— Знаеш къде е. В Академията. — Нямаше нищо полезно в новината. Той знаеше, че тя е там. Знаеше и къде се намира Академията.

Погледът, който ми хвърли, потвърди предположението ми, че отговорът ми никак не му хареса. Протегна се, сграбчи ме за косата и дръпна рязко главата ми назад. Решението ми да оставя косата си пусната в крайна сметка не се оказа най-удачното.

— Къде ще отиде тя? В кралския двор? Сигурно имат планове за нея.

— Не зная какви са. От известно време не съм там.

— Не ти вярвам — озъби се чудовището. — Тя е твърде ценна. Сигурно отдавна са планирали бъдещето й.

— Дори и да е така, никой не го е споделил с мен. Аз напуснах доста рано.

Свих рамене. Очите му гневно светнаха и можех да се закълна, че станаха още по-червени.

— Вие сте свързани! Ти знаеш. Кажи ми веднага и ще те убия бързо. Ако не го направиш, ще те пробудя, ще получа информацията и тогава ще те убия. Ще те запаля като факла.

— Ти… ще ме убиеш, след като стана една от вас? — Глупав въпрос. Стригоите не изпитват лоялност един към друг.

— Да. Това ще го съсипе и след като Галина види колко е нестабилен, аз ще се върна на първоначалното си място до нея — особено след като унищожа и последната потомка на фамилията Драгомир.

— Ще ти се, но няма да стане.

Той се усмихна, докосна лицето ми и прокара пръсти по белезите на шията ми.

— О, ще стане и още как! Наистина ще улесня нещата за теб, ако ми кажеш сега. Ще умреш в екстаз, вместо да изгориш жива. И двамата ще се наслаждаваме на това. — Обви нежно ръка около шията ми. — Ти определено си проблем, но си красива, особено шията ти. Разбирам защо той те иска…

В мен бушуваха смесени емоции. Логически знаех, че това е Нейтан — Нейтан, когото мразех, задето бе превърнал Дмитрий в стригой. Ала в същото време тялото ми жадуваше за ендорфините на стригоите и почти нямаше значение, че е Нейтан. Единственото, което имаше значение, беше, че зъбите му са толкова близо до врата ми, обещавайки сладка, сладка забрава.

И докато едната му ръка ме държеше за шията, другата се плъзна надолу по извивката на бедрото ми. В гласа на Нейтан прозвуча съблазнителна нотка, сякаш искаше да направи с мен нещо повече, не само да ме ухапе. И след толкова много срещи с Дмитрий, заредени със сексуално напрежение — срещи, които никога не стигнаха докрай, тялото ми почти не се интересуваше кой го докосва. Бих могла да затворя очи и нямаше да има значение чии зъби ще се забият в шията ми или чии ръце ще свалят дрехите ми. Само това, което ще последва. Бих могла да затворя очи и да си представя, че е Дмитрий, да се отдам на фантазията, докато устните на Нейтан докосват кожата ми…

Вместо това малката разумна част в мен ми напомни, че Нейтан не иска само секс или кръв. Накрая щеше да ме убие.

В което имаше известна ирония. Аз бях твърдо решена — и това не бяха празни думи — по-скоро да умра, отколкото да стана стригой. Сега Нейтан ми го предлагаше. Дори и първо да ме превърне в една от тях, възнамеряваше да ме убие веднага след това. Така или иначе, нямаше да прекарам вечността като стригой. Би трябвало да приема предложението му с радост.

Но точно когато пристрастеното ми тяло копнееше отчаяно за ухапването и блаженството, осъзнах нещо със смайваща яснота: не исках да умра. Може би защото бях прекарала почти цял ден без ухапване, но една малка, бунтовна част се пробуди в мен. Няма да му позволя да стори това с мен. Няма да му позволя да съсипе Дмитрий. И със сигурност няма да му позволя да нарани Лиса.

Пробивайки си с мъка път през облака от ендорфини, който все още ме обгръщаше, извиках на помощ цялата останала ми воля. Проникнах дълбоко в съзнанието си, като си припомних всичко, на което Дмитрий ме бе научил. Беше трудно да стигна до спомените, докоснах само няколко. Все пак достатъчно, за да действам. Хвърлих се напред и ударих Нейтан.

И не постигнах нищо.

Той не помръдна. По дяволите, дори не бях сигурна дали е усетил нещо. Изненадата върху лицето му тутакси се замени с веселие и той се засмя с ужасяващия смях на стригоите — жесток, но без искрена радост. Тогава, с огромно спокойствие той ме зашлеви и с един удар ме запрати в другия край на стаята. Дмитрий бе направил почти същото, когато за пръв път се озовах тук и го нападнах. Само че тогава не отлетях толкова надалеч, а атаката ми бе имала поне минимален резултат.

Ударих се в гърба на дивана и, Господи, как ме заболя! Зави ми се свят и осъзнах колко идиотско е да се бия с някой много по-силен от мен, особено след като през цялата седмица съм губила кръв. Успях да се изправя, като отчаяно се опитах да измисля как да действам. От своя страна Нейтан, изглежда, не бързаше да отвърне на атаката ми. Всъщност той продължаваше да се смее.

Огледах се и избрах един наистина жалък начин на действие. Ина стоеше близо до мен. Движейки се със скорост, която беше болезнено бавна, но по-добра от тази, която очаквах, се протегнах и обвих ръка около врата й. Тя изскимтя от изненада, а аз я притеглих по-грубо към себе си.

— Махай се оттук! — заявих на Нейтан. — Махай се оттук или ще я убия!

Той спря да се смее, взря се за миг в мен, сетне избухна в още по-гръмогласен смях.

— Сериозно ли говориш? Наистина ли си мислиш, че ако исках, нямаше да те спра? И действително ли смяташ, че ми пука? Давай. Убий я. Има още десетки като нея.

Да, това също не би трябвало да ме изненада, но все пак бях донякъде стресната от лекотата и нехайството, с които можеше да зачеркне живота на верен служител. Добре. Време беше за план Б. Или В. Или Д? Честно, загубих им дирята, а и никой не беше достатъчно добър.

— Ох!

Ина внезапно ме бе сръгала в корема. В изненадата си я пуснах. Тя се завъртя и с приглушен вик ме цапардоса в лицето. Ударът не беше толкова силен като този на Нейтан, но политнах. Докато падах, се опитах да се хвана за нещо — за каквото и да е, но не успях. Стоварих се на пода, а гърбът ми се удари във вратата. Очаквах тя да се нахвърли отново върху мен, ала вместо това хукна през стаята — Бог да ни е на помощ — и застана в защитна поза пред Нейтан.

Преди да осъзная докрай нелепото й желание да се опитва да защити някой, който с такава лекота би я оставил да умре, вратата внезапно се отвори.

— Ох! — простенах отново, когато тя ме удари и избута настрани.

Дмитрий влезе бързо. Погледът му се плъзна по лицата ни. Бях сигурна, че моето носи явни следи от атаките на Нейтан и Ина. Дмитрий стисна юмруци и се обърна към Нейтан. Това ми напомни на сбиването им в коридора, цялата им ярост, злоба и кръвожадност. Свих се и се подготвих за още една ужасна схватка.

— Не го прави — предупреди го Нейтан със самодоволна усмивка. — Знаеш какво каза Галина. Ако ме докоснеш, изхвърчаш оттук.

Дмитрий прекоси стаята, застана пред Нейтан и изрита настрани Ина като парцалена кукла.

— Ще си заслужава да си навлека гнева й, особено след като й кажа, че ти си нападнал пръв. Лицето на Роуз е достатъчно доказателство.

— Няма да стане. — Нейтан посочи към Ина, която седеше замаяна на пода там, където Дмитрий я бе изритал. Въпреки собствените си рани, допълзях до нея. Трябваше да се уверя, че е добре. — Тя ще каже истината.

Сега Дмитрий се ухили самодоволно.

— Ти наистина ли мислиш, че Галина ще повярва на човек? Не. Когато й разкажа как си нападнал мен и Роуз от ревност, тя ще ми прости. Но фактът, че си се оставил да бъдеш победен толкова лесно, ще бъде доказателство за слабостта ти. Ще отрежа главата ти и ще извадя кола на Роуз от хранилището. Докато изпускаш последния си дъх, ще гледаш как тя пронизва сърцето ти с него.

Мамка му. Това беше малко по-лошо от заплахата на Нейтан да ме изгори — почакай.

Моят кол?

Лицето на Нейтан все още изразяваше високомерно презрение — поне за мен. Но мисля, че Дмитрий видя нещо, което го задоволи, нещо, което го увери, че е победил. Видимо се отпусна и самодоволната му усмивка стана по-широка.

— Два пъти — рече тихо. — Два пъти ти прощавам. Следващия път… следващия път си мъртъв.

Достигнах Ина и й подадох ръка.

— Добре ли си? — промърморих.

Тя ме изгледа с омраза и побърза да се отдръпне. Нейтан не откъсваше поглед от мен, докато отстъпваше към вратата.

— Не — процеди. — Два пъти я оставих жива. Следващия път тя ще е мъртва. Аз командвам тук, а не ти.

Нейтан отвори вратата, а Ина се изправи и се запрепъва след него. Стоях с отворена уста, неспособна да асимилирам всичко случило се. Не зная кой от тях ме смущаваше повече. Погледнах към Дмитрий, опитвайки се да реша какво да го питам първо. Какво ще правим? Защо Ина защити Нейтан? Защо Дмитрий го остави да си отиде? Ала устните ми не изрекоха нито един от тези въпроси.

Вместо това избухнах в сълзи.