Кръвно обещание

Глава 20

Дните след това приличаха на сън. Всъщност не мога да кажа точно колко дни са минали. Може би един. А може би сто.

Изгубих представа и кога бе ден и кога нощ. Времето ми беше разделено между това с Дмитрий и без него. Той беше моят свят. Когато не беше с мен, часовете бяха мъчение. Опитвах се да ги запълня както мога, но те се влачеха до безкрай. Телевизорът беше най-добрият ми приятел. Лежах на дивана с часове и зяпах разсеяно програмите. Като част от целия лукс на апартамента разполагах със сателитна телевизия, което означаваше, че можех да гледам американски предавания. През половината време обаче не бях сигурна дали имаше значение езикът руски ли е или английски.

Ина продължи да ме проверява. Носеше ми храната, грижеше се за прането ми — сега носех рокли — и чакаше мълчаливо да чуе дали имам нужда от нещо друго. Никога нямах — поне не и от нея. Имах нужда единствено от Дмитрий. Всеки път, когато тя си тръгнеше, някаква далечна част в мен си спомняше, че трябва да направя нещо… да я последвам или нещо такова. Имах план да проверя изхода и да я използвам за бягството си, нали? Сега вече този план не ме привличаше. Изискваше твърде много усилия.

И тогава, най-после, Дмитрий идваше и светът оживяваше. Лежахме в леглото, сгушени един до друг. Никога не се любехме, но се целувахме и докосвахме, отдадени на чудната близост на телата ни — понякога със съвсем малко дрехи.

След време вече ми бе трудно да повярвам, че съм изпитвала страх от новата му външност. Разбира се, очите му бяха малко шокиращи, но той си оставаше прекрасен… все още беше невероятно секси. И след като говорехме и се галехме и целувахме — понякога с часове, аз му позволявах да ме ухапе. Тогава ме заливаше онази прекрасна вълна от усещания, която заличаваше всичките ми проблеми. Каквито и съмнения да имах в съществуването на Бог, те изчезваха в тези мигове, защото със сигурност се докосвах до Бога, когато се опиянявах от това ухапване. Това беше божествено.

— Нека видя врата ти — каза ми той един ден.

Както обикновено, лежахме един до друг. Бях обърната настрани, а Дмитрий се бе сгушил отзад, обгърнал с ръка талията ми. Аз се претърколих и отметнах косата си. Роклята, която носех този ден, бе тъмносиня, ушита от някакъв ефирен плат, който обгръщаше плътно тялото.

— Сега? — попитах. Обикновено ме ухапваше в края на посещенията си. Част от мен жадуваше за този миг и очакваше с нетърпение да се потопи в невероятната наслада, в същото време се радвах и на миговете преди това. Тогава ендорфините в мен не бяха толкова силни и можех да водя някакъв разговор. Говорехме за битките, в които бяхме участвали, или за бъдещето, което той чертаеше за нас, след като стана стригой. Нищо сантиментално — и все пак много приятно.

Подготвих се за ухапването и се извих в очакване. За моя изненада Дмитрий не се наведе и не заби зъби в шията ми. Вместо това бръкна в джоба си и извади огърлица. Беше златна или платинена — не разбирах от бижута, за да кажа със сигурност — и имаше три тъмносини сапфира. През седмицата той ми бе подарил много бижута и се кълна, че всяко следващо бе по-красиво от предишното.

Втренчих се изумено в тази красота, очарована от начина, по който сините камъни искряха на светлината. Той постави огърлицата на шията ми и я закопча отзад. Прокара пръсти по камъните и кимна одобрително.

— Красиво. — Пръстите му се плъзнаха към една от презрамките на роклята. Пъхна ръка под нея, а аз потръпнах от възбуда. — Отива ти.

Усмихнах се. Преди Дмитрий никога не ми бе правил подаръци. Нямаше пари, а и аз не исках да ми подарява нищо. Сега бях очарована от нещата, които ми носеше при всяко свое посещение.

— Откъде я взе? — попитах. Металът беше студен до пламналата ми кожа, но не толкова, колкото пръстите му.

Той се усмихна многозначително.

— Имам си начини.

Онзи укорителен глас, който понякога успяваше да пробие през пелената на омаята, в която живеех, ми нашепна, че съм се замесила с вампир гангстер. Предупрежденията му мигновено бяха пропъдени и аз отново се потопих в блажения облак на съществуването си. Как можех да се разстройвам, когато огърлицата беше толкова красива? Внезапно ми хрумна нещо, което ми се стори забавно.

— Ти си също като Ейб.

— Кой?

— Един тип, с когото се запознах. Ейб Мазур. Той е нещо като мафиотски бос… преследва ме.

Дмитрий настръхна.

— Ейб Мазур те преследва?

Не ми хареса мрачното изражение, което изведнъж се появи на лицето му.

— Да. И какво от това?

— Защо? Какво иска от теб?

— Не зная. Той не спираше да ме разпитва защо съм дошла в Русия, но накрая се отказа и поиска да си тръгна. Мисля, че някой у дома го е наел да ме открие.

— Не те искам близо до Ейб Мазур. Той е опасен. — Дмитрий беше сърдит и това никак не ми хареса. Миг по-късно гневът му се стопи и той отново плъзна пръсти по рамото ми, като избута презрамката по-надолу. — Разбира се, подобни хора няма да бъдат проблем, след като бъдеш пробудена.

В някакво отдалечено кътче на съзнанието си се запитах дали Дмитрий разполага с отговор на въпросите, които исках да знам за Ейб — с какво се занимава. Но разговорът за Ейб разстрои Дмитрий, а това притесни и мен. Побързах да сменя темата.

— Какво ще правиш днес? — попитах, все още впечатлена от способността си да водя нормален разговор. Комбинацията между ендорфините и докосването му ме караше да забравям всичко останало.

— Поръчки за Галина. Вечеря.

Вечеря. Жертва. Намръщих се. Това, което изпитах, не беше отвращение, а по-скоро… ревност.

— Пиеш ли от тях за забавление?

Той плъзна пръсти по шията ми, зъбите му подразниха леко кожата ми, но не ме ухапаха. Простенах и се притиснах по-плътно към него.

— Не, Роза. Те са храна, това е всичко. Свършва бързо. Ти си единствената, с която изпитвам удоволствие.

Думите му ми доставиха радост, а онзи дразнещ вътрешен мой глас изтъкна, че това е невероятно извратено и гадно. Надявах се, че скоро ще ме ухапе. Обикновено това караше гласът на разума да замълчи.

Протегнах се и докоснах лицето му, после прокарах ръка по копринено меката му коса, която винаги съм обичала.

— Ти продължаваш да настояваш да ме пробудиш… но тогава повече няма да можем да правим това. Стригоите не пият взаимно кръвта си, нали?

— Не — съгласи се той. — Но ще си заслужава. Можем да правим много повече неща…

Остави „много повече“ на въображението ми и сладостни тръпки пробягаха по тялото ми. Целувките и смукането на кръв бяха опияняващи, но имаше дни, когато копнеех за нещо… повече. Споменът за единствения път, когато се любихме, ме преследваше и когато бяхме заедно, често ми се искаше да го направим отново. Но поради някаква причина Дмитрий никога не продължаваше докрай, колкото и да се разгорещявахме. Не бях сигурна дали не го използва като примамка, за да ме накара да се превърна в стригой, или съществуваше някаква несъвместимост в това отношение между стригои и дампири. Дали живите и мъртвите можеха да го правят? Някога бих сметнала секса между тях за отвратителен. Сега… просто не мислех за подобни усложнения.

Но въпреки че той не показваше желание да се любим, много често ме дразнеше с милувките си, докосваше бедрата ми, гърдите ми и други чувствителни места. А и често ми напомняше за онзи единствен път, колко удивително и неповторимо беше, как се чувстваха телата ни… Въпреки че коментарите му бяха по-скоро дразнещи, отколкото израз на истинска любов.

В редките си мигове на прояснение съвсем честно се питах защо още не съм се съгласила да стана стригой. Мъглата от ендорфини ме караше да се съглася с почти всичко, което Дмитрий искаше от мен. Вече с удоволствие се обличах заради него, бях се примирила със златната си клетка, както и с това, че на всеки два дни той убиваше някого, за да се нахрани. При все това, дори в най-замаяните си мигове, когато го исках толкова отчаяно, не можех да се съглася да се превърна в стригой. Някаква инстинктивна част от мен отказваше да го приеме. През повечето време той отминаваше отказа ми със свиване на рамене, сякаш беше някаква шега. Но понякога, когато отклонявах предложението му, съзирах в очите му гневна искра. Тези мигове ме плашеха.

— Започва се — подкачах го аз. — Времето за пазарлък. Вечният живот. Безкрайната мощ. Нищо не може да застане на пътя ни.

— Това не е шега — сряза ме Дмитрий. Леле. Лекомислието ми бе предизвикало грубостта му. Желанието и привързаността, на които току-що бях свидетел, се разбиха на хиляди късчета и се разпиляха. Ръцете, които допреди малко ме галеха, сграбчиха китките ми и той ме прикова на място, докато се навеждаше над мен. — Не можем вечно да продължаваме така. Ти не можеш да останеш тук завинаги.

Виждаш ли, обади се вътрешният ми глас. Бъди внимателна. Това не звучи добре. Ръцете му ми причиняваха болка и аз се запитах дали го прави съзнателно, или просто не можеше да сдържи жестокостта си.

Когато най-после ме пусна, обвих ръце около врата му и се опитах да го целуна.

— Не може ли по-късно да поговорим за това?

Устните ни се срещнаха, помежду ни избухна огън и тялото ми се изви от напиращото желание. Можех да се закълна, че бе взаимно, но след няколко секунди Дмитрий се отдръпна. Лицето му все още изразяваше студено раздразнение.

— Ела — рече той и се надигна. — Да вървим.

Изправи се, а аз го погледнах глупаво.

— Къде отиваме?

— Навън.

Седнах на леглото втрещена.

— На… навън? Но… това не е разрешено. Не можем.

Той протегна ръка и ми помогна да стана. Последвах го до вратата. Със същата предпазливост като Ина, Дмитрий закри вратата, за да не видя кода. Не че това вече имаше значение. Едва ли в това си състояние бих запомнила някаква дълга поредица от числа.

Вратата щракна, отвори се и той ме поведе навън. Гледах невярващо, докато мозъкът ми се опитваше да осмисли свободата. Както бях забелязала първия ден, вратата извеждаше в къс коридор, преграден с друга врата. Тя също беше масивна и до нея се виждаше електронен панел с клавиатура. Дмитрий отвори и нея. Можех да се обзаложа, че кодовете и на двете врати са различни.

Той улови ръката ми и ме поведе през вратата. Озовахме се в друг коридор. Въпреки че Дмитрий ме водеше напред, се спрях. Навярно не би трябвало да се изненадвам от разкоша, сред който внезапно се озовах. В крайна сметка живеех в суперлуксозен апартамент. Но коридорът, който извеждаше от стаята ми, беше гол и някак си реших, че останалата част от къщата ще прилича на болница или затвор.

Но съм грешала. Вместо това имах чувството, че съм се озовала в някой стар филм, такъв, в който героите пият чай в елегантен салон. Плюшеният килим бе покрит с извезана със златни нишки пътека, която се разклоняваше към двата края на коридора. По стените висяха старинни портрети, изобразяващи хора, живели преди векове, облечени в дрехи, в сравнение с които моята рокля изглеждаше евтина и обикновена. Цялото помещение се осветяваше от малки полилеи, които висяха от високия таван. Кристалните висулки улавяха светлината, разпръсквайки малки разноцветни точици по стените. Аз се взирах, очарована от блясъка и преливащите се цветове, и навярно поради това не забелязах другото присъствие в коридора.

— Какво правиш?

Резкият глас на Нейтан ме изтръгна от съзерцанието ми. Беше се облегнал на стената срещу вратата на моята стая, но щом ни видя, тутакси се изправи. Лицето му имаше типичното за всички стригои жестоко изражение, което понякога зървах и у Дмитрий, без значение колко мило се държеше.

Дмитрий се напрегна и зае отбранителна поза.

— Водя я на разходка. — Говореше все едно, че бях куче, но страхът от Нейтан надделя над обидата.

— Това е против правилата — възрази Нейтан. — Достатъчно лошо е, че все още я държиш тук. Галина ти нареди тя да не излиза от стаята си. Не се нуждаем от някакъв дампир да се мотае наоколо.

Дмитрий кимна към мен.

— Прилича ли ти на заплаха?

Нейтан ме стрелна с поглед. Не бях сигурна какво видя. Не мисля, че изглеждах по-различна, но по устните му за миг пробягна самодоволна усмивка, която изчезна, щом се обърна отново към Дмитрий.

— Не, но ми е наредено да пазя тази врата и няма да си навличам неприятности заради малката ти разходка навън.

— Аз ще се оправя с Галина. Ще й кажа, че съм те надвил. — Дмитрий се ухили и кучешките му зъби блеснаха застрашително. — Няма да й е толкова трудно да ми повярва.

Погледът, с който го удостои Нейтан, ме накара да отстъпя неволно към стената.

— Толкова си самовлюбен. Не те пробудих, за да се държиш, все едно че ти командваш тук. Направих го, за да използваме силата ти и опита ти. Би трябвало да ми се подчиняваш.

Дмитрий сви рамене. Улови ръката ми и понечи да се извърне.

— Не е моя вината, че не си достатъчно силен, за да ме накараш да го направя.

В този миг Нейтан се нахвърли върху Дмитрий. Дмитрий отвърна светкавично на атаката, което ме накара да си помисля, че я бе очаквал. Той мигом пусна ръката ми, обърна се, сграбчи другия стригой и го запрати към стената. Нейтан веднага се изправи — беше нужен доста по-силен удар, за да се зашемети такъв като него, но Дмитрий беше готов. Удари Нейтан в носа — веднъж, два, три пъти един след друг. Нейтан падна; кръвта се стичаше по лицето му. Дмитрий го изрита силно в корема и се надвеси над него.

— Не се опитвай — предупреди го. — Ще изгубиш. — Изтри кръвта на Нейтан от ръката си, сетне отново преплете пръсти с моите. — Казах ти, ще се оправя с Галина. Но ти благодаря за загрижеността.

Дмитрий отново се обърна, очевидно уверен, че няма да има повече атаки. И наистина нямаше. Но преди да го последвам, хвърлих бърз поглед през рамо към мястото, където Нейтан се бе свлякъл на пода. Очите му сякаш мятаха остри кинжали към Дмитрий. Мога да се закълна, че никога досега не бях виждала толкова чиста омраза — поне не и докато не насочи поглед към мен. Леден страх плъпна по гръбнака ми и аз се препънах, докато се опитвах да крача редом до Дмитрий.

— Не сте в безопасност! — отекна гласът на Нейтан зад нас. — Нито един от двама ви. Тя е обяд, Беликов. Обяд.

Ръката на Дмитрий стисна по-силно моята и той ускори крачка. Усещах как яростта струи от него и изведнъж вече не бях сигурна от кого трябва да се страхувам повече: от Нейтан или от Дмитрий. Дмитрий притежаваше изключителна сила, жив или нежив. В миналото го бях виждала да напада без страх или колебание. Винаги е бил великолепен и е действал изключително смело, точно както бях казала на семейството му. Но в онези времена той винаги имаше основателна причина да се бие — обикновено при самозащита. Стълкновението му с Нейтан преди малко беше заради мен. Беше и демонстрация на сила и надмощие, възможност да се пусне кръв. Дмитрий сякаш се наслаждаваше на схватката. Ами ако и към мен реши да действа по този начин? Ами ако постоянният ми отказ го накара да ме измъчва и наранява, докато се съглася?

— Нейтан ме плаши — казах на глас. Не исках Дмитрий да разбере, че той също ме плаши не по-малко. Чувствах се слаба и напълно безпомощна, нещо, което не се случваше често с мен. Обикновено бях готова да приема всяко предизвикателство, независимо колко малки са изгледите за успех.

— Той няма да те докосне — заяви твърдо Дмитрий. — Не се тревожи за това.

Стигнахме до стълбите. След няколко стъпки стана ясно, че няма да мога да сляза сама четирите етажа. Освен наркотичното опиянение от ухапванията му, честата загуба на кръв бе отнела силите ми. Без да каже нито дума, Дмитрий ме взе на ръце и ме понесе надолу без никакво усилие. Пусна ме чак когато стигнахме подножието на стълбата.

Приземният етаж на имението се отличаваше със същото великолепие, както и горните. Предверието беше с висок сводест таван с огромен полилей. В сравнение с него малките полилеи на горния етаж, които бяха спрели дъха ми, бледнееха. Озовахме се срещу високи двойни врати с цветни стъкла, украсени с великолепна дърворезба. Както и срещу друг стригой, който седеше на един стол и очевидно охраняваше. До него върху стената се виждаше електронен панел с бутони и примигващи светлини. Модерната охранителна система съжителстваше с очарованието на стария свят. Когато приближихме, стригоят се скова и аз реших, че се дължи на типичното за бодигард поведение — докато не видях лицето му. Това беше стригоят, когото бях измъчвала през онази първа нощ в Новосибирск и когото освободих, за предаде на Дмитрий, че го търся. Когато срещна погледа ми, устните му се извиха леко назад.

— Роуз Хатауей — изрече стригоят. — Помня името ти, точно както ми каза.

Не каза нищо повече, но докато минавахме покрай него, стиснах по-силно ръката на Дмитрий. Очите на стригоя останаха вперени в мен, докато излязохме навън и вратата се затвори зад нас.

— Той иска да ме убие — казах на Дмитрий.

— Всички стригои искат да те убият — отвърна той.

— Той наистина иска… аз го измъчвах.

— Зная. Оттогава е в немилост и изгуби част от положението си тук.

— Това не ме кара да се чувствам по-добре.

Дмитрий не изглеждаше разтревожен.

— Марлин е най-малката ти грижа. Схватката ти с него доказа на Галина, че ще бъдеш добро попълнение за нашите редици. Той не може да се мери с теб.

Но думите му не ме успокоиха. Имах прекалено много лични врагове сред стригоите, но пък едва ли можех да очаквам, че ще се сприятеля с някого от тях.

Разбира се, навън беше нощ. Иначе Дмитрий не би ме извел. Докато бяхме във фоайето, мислех, че се намираме в предната част на къщата, но обширните градини, които се простираха около нас, ме накараха да се зачудя дали не сме отзад. Или може би цялата къща бе сгушена сред тази избуяла зеленина. Бяхме заобиколени от лабиринт от жив плет, окастрен много красиво до най-малката подробност. Сред лабиринта имаше малки дворчета, украсени с фонтани или статуи. И навсякъде цветя, много цветя. Въздухът бе натежал от уханието им и аз си помислих, че някой доста се е постарал, докато намери цветя, които цъфтят през нощта. Единственият аромат, който различих, бе този на жасмин, чиито дълги, бели лози се увиваха по статуите в лабиринта.

Известно време вървяхме мълчаливо и аз бях завладяна от романтиката наоколо. През цялото време, докато с Дмитрий бяхме заедно в Академията, се разяждах от страха как ще съвместяваме нашата връзка и задълженията си. Миг като този, когато се разхождаш из градина в пролетна нощ, под обсипаното със звезди небе, приличаше на фантазия, твърде безумна, дори само да си я представиш.

Въпреки че ми бе спестено слизането по витата стълба, разходката ме изтощи. Спрях се и въздъхнах.

— Уморена съм.

Дмитрий също спря и ми помогна да седна. Тревата беше суха и гъделичкаше кожата ми. Отпуснах се върху нея и след миг и той се излегна до мен. Изпитах странен момент на дежа вю4, когато си припомних следобеда, когато правихме снежни ангели.

— Това е удивително — промълвих, загледана в небето. Толкова бе ясно, не се виждаше никакъв облак. — А за теб как е?

— Хмм?

— Има достатъчно светлина, за да виждам, но все пак е тъмно в сравнение с през деня. Твоите очи са по-добри от моите. Какво виждаш?

— За мен е ярко като ден. — Когато не отговорих, той додаде: — И за теб може да бъде така.

Опитах се да си го представя. Дали сенките ще ми се струват загадъчни? Дали луната и звездите ще сияят толкова ярко?

— Не зная. Тъмнината някак си ми харесва.

— Само защото не познаваш нищо по-добро.

Въздъхнах.

— Непрекъснато ми го повтаряш.

Дмитрий се обърна към мен и отметна косата, разпиляла се по лицето ми.

— Роуз, това ме подлудява. Уморен съм от това чакане. Искам да бъдем заедно. Не ти ли харесва? Това, което имаме? Ще бъде дори по-добре. — Думите звучаха романтично, но не и тонът.

Харесвах това. Обичах мъглата, в която живеех, в която всички тревоги изчезваха. Обичах да съм близо до него, начина, по който ме целуваше и ми казваше, че ме иска…

— Защо? — попитах го.

— Защо какво? — Звучеше озадачено, нещо, което не бях забелязала досега у никой стригой.

— Защо ме искаш? — Нямах представа защо го питам. Очевидно и той не знаеше.

— Защо да не те искам?

Говореше по такъв начин, сякаш това бе най-глупавото нещо на света. И навярно беше, осъзнах аз, но все пак… някак си очаквах друг отговор.

В този миг стомахът ми се сви. През цялото време, докато бях с Дмитрий, наистина бях успяла да потисна гаденето — признак за появата на стригой. Но присъствието на друг стригой го засилваше. Усетих го, когато бях близо до Нейтан, усетих го и сега. Надигнах се, Дмитрий също, почти едновременно с мен. Предполагам, че острият му слух го бе предупредил.

Тъмна сянка надвисна над нас, закривайки звездите. Беше жена и Дмитрий скочи прав. Аз останах на земята.

Беше невероятно красива по един жесток и ужасен начин. Телосложението й бе подобно на моето, което означаваше, че не е била морой, преди да бъде превърната. Исая, стригоят, който ме бе заловил, беше много стар и силата се излъчваше от него. Тази жена не е била стригой толкова дълго, но усещах, че е по-възрастна от Дмитрий и много по-силна.

Тя му каза нещо на руски, а гласът й бе студен като красотата й. Дмитрий й отвърна с уверен и учтив тон. Различих името Нейтан, което се спомена няколко пъти, докато говореха. Дмитрий протегна ръка и ми помогна да се изправя, а аз се почувствах засрамена, задето толкова често се нуждая от помощта му. Някога бяхме почти равни по сила.

— Роуз — рече той, — това е Галина. Тя бе достатъчно мила, за да ти позволи да останеш.

Лицето на Галина не изглеждаше никак мило. Беше лишено от всякакви емоции и се почувствах, сякаш душата ми е разголена пред нея. Не бях сигурна за много неща, но бях разбрала достатъчно, за да осъзная, че постоянното ми присъствие тук е някакво рядко срещано и временно явление. Преглътнах.

— Спасибо — едва промълвих. Не знаех как да й кажа, че ми е приятно да се запознаем — и честно не бях сигурна, че наистина ми беше, но реших, че едно просто „благодаря“ е достатъчно. Ако е бивш инструктор на Дмитрий и е обучавана в нормална академия, вероятно знаеше английски и се преструваше също като Ева. Нямах представа защо го прави, но ако можеш без усилие да пречупиш врата на един дампир, си свободен да правиш каквото си пожелаеш.

Изражението на Галина — или по-скоро отсъствието на такова — не се промени след моето „благодаря“ и тя отново насочи вниманието си към Дмитрий. Разговаряха за мен и Дмитрий ме посочи няколко пъти. Разпознах думата силна.

Накрая Галина каза нещо, което звучеше като окончателно и си тръгна, без да се сбогува. Нито Дмитрий, нито аз помръднахме, докато не усетих, че гаденето ми преминава.

— Хайде — рече той. — Трябва да се връщаме.

Поехме обратно през лабиринта, макар че нямах представа как знае откъде да минем. Беше странно. Когато за пръв път се озовах тук, мечтаех как ще изляза навън и ще избягам. Сега бях тук… но това вече не ми се струваше важно. Но гневът на Галина — да.

— Какво каза тя? — попитах аз.

— Не й се нрави, че още си тук. Иска от мен да те пробудя или да те убия.

— О, хм, ти какво ще правиш?

Той остана мълчалив за няколко секунди.

— Ще почакам още малко и тогава… ще направя избора вместо теб.

Той не каза какъв точно избор ще направи и аз едва не поднових по-ранните си молби да ме убие, а не да ме превърне в стригой, но вместо това попитах:

— Колко дълго?

— Не много дълго, Роза. Трябва да избереш. И да направиш правилния избор.

— Който е?

Той вдигна ръце.

— Всичко това. Да живеем заедно.

Излязохме от лабиринта. Втренчих се в къщата, която изглеждаше безумно огромна, когато я гледаш отвън, и в красивите градини около нас. Зад тях се простираше безкраен пейзаж, който се губеше в мрака и в далечината се сливаше с черното небе — с изключение на една тънка ивица от меко пурпурно сияние на хоризонта. Намръщих се, сетне отново насочих вниманието си към Дмитрий.

— А после какво? Аз също ли ще работя за Галина?

— За известно време.

— Колко дълго ще е това известно време?

Спряхме пред къщата. Дмитрий се взря в очите ми, лицето му сякаш изведнъж запламтя и доби изражение, което ме накара да отстъпя.

— Докато я убием, Роуз. Докато я убием и не вземем всичко това само за нас двамата.