Кръвно обещание

Глава 22

Не плача много често. И мразех, когато ми се случваше. Последния път, когато плаках в присъствието на Дмитрий, ръцете му тутакси ме обгърнаха. Този път всичко, което получих, беше поглед, пълен със студенина и гняв.

— Вината е твоя! — изкрещя той със стиснати юмруци.

Аз се свих назад с разширени очи.

— Но той… той ме нападна…

— Да. И Ина. Един човек! Позволила си на човек да те нападне. — Презрението в гласа му бе съвсем явно. — Ти си слаба. Неспособна си да се защитиш и само защото отказваш да бъдеш пробудена!

Гласът му беше ужасяващ, а погледът, с който ме удостои… ами, изплаши ме повече, отколкото Нейтан. Дмитрий протегна ръка и ме дръпна грубо, за да ме изправи.

— Ако Нейтън те бе убил, вината щеше да е изцяло твоя — заяви той студено. Пръстите му се забиха в китката ми и той ме разтърси. — Имаш шанс да бъдеш безсмъртна, да притежаваш невероятна сила! Но си твърде сляпа и упорита, за да го проумееш!

Преглътнах сълзите си и изтрих мокрите си очи с опакото на свободната си ръка. Със сигурност размазах грима, който толкова внимателно си бях сложила. Сърцето сякаш щеше да експлодира в гърдите ми, толкова бях изплашена. Очаквах ярост и заплахи от Нейтан, но не и от Дмитрий.

Ти си забравила, че той е стригой, прошепна един глас в главата ми.

Вече бе минало доста време, без да бъда ухапана, а адреналинът ми се бе повишил дотолкова, че дразнещият глас говореше много по-силно отколкото преди. Дмитрий каза, че съм слаба, защото не бях стригой, но имаше и нещо повече. Аз бях слаба и победена от Нейтан и Ина, защото бях пристрастена, защото живеех в някакво блажено неведение, което контролираше тялото и ума ми. Мисълта ме порази, но едва успях да я задържа. Жаждата ми за ендорфини избухна и почти я изтласка от съзнанието ми.

Проявих достатъчно разум, за да не изкажа на глас мислите си. Вместо това се опитах да измисля нещо, което би успокоило Дмитрий.

— Не мисля, че ще бъда по-силна от Нейтан, дори и ако съм превърната… пробудена.

Той прокара ръка по косата ми, а студеният му глас прозвуча замислено.

— Може би не в началото, но силата на тялото ти ще се усили след промяната. Той не е много по-стар от нас, не толкова, че да има съществено значение. Това е причината да отстъпва, когато се бием.

— А ти защо отстъпи сега?

Усетих как тялото му се скова и осъзнах, че въпросът ми вероятно му е подействал като удар по мъжествеността и смелостта му. Преглътнах, страхът ми се завърна. Той продължаваше да стиска китката ми и започна да ме боли.

— Защото той е прав за едно нещо — отвърна Дмитрий сковано. — Ако го убия, и двамата ще си навлечем гнева на Галина. А не мога да си позволя това. Все още не.

— Ти каза, че… че ние… трябва да я убием.

— Да, и след като го направим, ще бъде лесно да сложим ръка върху имуществото й и организацията.

— И какво по-точно представлява организацията й? — Ако продължавах да отвличам вниманието му с въпроси, може би гневът му щеше да утихне. Чудовището може би щеше да си отиде.

Той сви рамене.

— Най-различни неща. Богатството не се постига без усилие.

— Усилие, което е незаконно и наранява хората?

— Това има ли значение?

Не отговорих.

— Но някога Галина е била твой учител. Можеш ли наистина да я убиеш? И нямам предвид физически… искам да кажа, това не те ли притеснява?

Той се замисли за миг.

— Казах ти и преди. Става дума единствено за сила и слабост. Плячка и хищник. Ако успеем да я победим, а аз не се съмнявам, че ще го направим, тогава тя е плячката. Край на историята.

Потреперих. Това беше толкова жесток, толкова безмилостен и страшен начин да гледаш на света. Дмитрий пусна китката ми и тутакси ме заля вълна на облекчение. С треперещи крака отстъпих назад и се отпуснах на дивана. За миг се изплаших, че отново ще ме сграбчи, но вместо това той седна до мен.

— Защо Ина ме нападна? Защо защити Нейтан?

— Защото го обича. — Дмитрий не си даде труд да скрие отвращението си.

— Но как…

— Кой може да го обясни? Една от причините е, че той й е обещал да я пробуди, след като прекара известно време тук. — Припомних си предупрежденията на Сидни, защо алхимиците се страхуват, че хората ще научат за вампирите. Защото може би хората също ще пожелаят да се превърнат във вампири. — Това се казва на повечето слуги от човешката раса.

— Казва?

— Повечето са недостойни. Или което се случва по-често, някой огладнява и довършва човека.

Повдигна ми се, но този път не беше от близостта на Дмитрий.

— Всичко е толкова объркано.

— А не би трябвало да е. — Не мисля, че отново щеше да ме разтърси, но в очите му проблеснаха опасни пламъци. Чудовището бе съвсем наблизо. — Времето изтича. Бях много търпелив и милостив, Роза. Много повече, отколкото бих бил с всеки друг.

— Защо? Защо си толкова милостив?

Исках — нуждаех се — в този момент да ми каже, че е защото ме обича и че заради тази любов никога не би ме принудил да направя нещо, което не искам. Имах нужда да го чуя, за да залича онова ужасно, побесняло създание, което бях видяла преди няколко минути.

— Защото зная как мислиш. И зная, че ако бъдеш пробудена доброволно, това ще те направи много по-важен съюзник. Ти си независима, умна и решителна, а това те прави много ценна.

— Съюзник, а?

Не жената, която обичаше.

Той се премести и надвеси лицето си над мен.

— Не ти ли казах веднъж, че винаги ще бъда с теб? Аз съм тук. Ще те защитя. Ние ще бъдем заедно. Предопределени сме да бъдем заедно. Знаеш го. — В гласа му имаше повече ожесточение, отколкото нежност или любов.

Целуна ме по устните и ме притегли по-близо. Обля ме обичайната горещина, тялото ми тутакси откликна на неговото. Но въпреки че то правеше едно, съвсем други мисли се въртяха в главата ми. Винаги съм мислила, че двамата сме създадени да бъдем заедно. И той наистина веднъж ми бе казал, че винаги ще бъде до мен, ще ме подкрепя. Аз също винаги съм го искала, но исках да сме равностойни, винаги да действаме заедно и да си помагаме. Но днес не беше така. Дори в най-ужасните моменти, когато врагът ме превъзхождаше по сила, аз се впусках в битката и не се предавах. Винаги съм имала волята да се боря. Но не и сега. Бях умряла от страх. Бях неспособна. Не бях в състояние да направя нищо друго, освен да се свия в жалка поза и да чакам някой да ме спаси. Позволих на човек да ме надвие.

Дмитрий твърдеше, че решението е да стана стригой. През последната седмица го повтаряше непрекъснато и въпреки че не се бях съгласила, вече не изпитвах някогашното отвращение. Напоследък това се бе превърнало в нещо, което се подразбираше, което в крайна сметка щеше да се случи. Освен това превръщането ми в стригой беше единственият начин да бъдем заедно. А аз исках да сме заедно, особено в моменти като този, когато се целувахме и желанието струеше помежду ни.

Но този път… желанието не беше толкова силно както обикновено. Все още го имаше, но не можех да се отърся от образа на Дмитрий преди малко. Изведнъж със смайваща яснота осъзнах, че се целувам страстно със стригой. А това беше… странно.

Задъхан, Дмитрий откъсна устни от моите за миг и се втренчи в мен. Дори с това овладяно изражение на стригой, виждах, че ме желае — по много начини. Беше смущаващо. Той беше Дмитрий и не беше Дмитрий. Наведе се отново и целуна бузата ми, сетне брадичката и накрая шията. Устата ми се разтвори по-широко и аз усетих острите върхове на кучешките му зъби…

— Не — изтърсих, без да се усетя.

Той замръзна.

— Какво каза?

Сърцето ми заби учестено и събрах сили, за да понеса гнева му.

— Ъм… не. Не сега.

Той се отдръпна и ме погледна едновременно смаяно и раздразнено. Когато не каза нищо, заговорих припряно.

— Не се чувствам добре… Наранена съм. Боя се да загубя кръв, макар че искам… — Дмитрий винаги ми е казвал, че не мога да го излъжа, но трябваше да опитам. Придадох си възможно най-страстното и невинно изражение. — Искам го… искам да почувствам ухапването… но първо искам да си почина, да възстановя силите си…

— Позволи ми да те пробудя и отново ще бъдеш силна.

— Зная — отвърнах, като се стараех гласът ми да звучи малко притеснено. Отвърнах поглед, надявайки се да си придам още по-объркан вид. Добре де, с моя живот напоследък май наистина не ми беше трудно да се правя на смутена и объркана. — И аз започвам да мисля…

Чух го как пое остро дъх.

— Започваш да мислиш какво?

Извърнах се към него. Надявах се да го убедя, че сериозно обмислям да стана стригой.

— Започвам да мисля, че не искам никога повече да бъда слаба.

Познах по лицето му. Той ми повярва. Но пък и последното не беше лъжа. Не исках да съм слаба.

— Моля те… просто искам да си почина. Трябва да помисля още малко.

Това беше моментът, от който зависеше всичко. Истината беше, че не лъжех само него. Лъжех и себе си. Защото, честно? Наистина желаех това ухапване. При това отчаяно. Вече бях прекарала достатъчно дълго време без ендорфини и тялото ми агонизираше. Нуждаех се от тях повече отколкото от въздуха и храната. При все това дори и само след един ден без тях, мислите ми се бяха избистрили малко. Част от мен копнееше единствено за радостта от екстаза на неведението, не се интересуваше, че съзнанието ми се прояснява, но в същото време дълбоко в себе си знаех, че трябва да се постарая още малко, дори това да означава да се лиша от нещото, което искам най-силно.

След дълъг размисъл Дмитрий кимна. Беше приел думите ми като последно колебание, преди да се съглася.

— Почини си тогава — рече той. — Ще поговорим по-късно. Но, Роуз… имаме само два дни.

— Два дни?

— Тогава изтича ултиматумът на Галина. Това е времето, което ни отпусна. След това аз ще взема решение вместо теб.

— И ти ще ме пробудиш? — Вече не бях сигурна дали все още съществуваше другата възможност — смъртта.

— Да. Но ще бъде по-добре за всички нас, ако не чакаме дотогава. — Стана от леглото и се изправи. — О, донесох ти това.

Подаде ми гривна, инкрустирана с опали и малки диаманти, сякаш беше нещо съвсем обикновено. Гривната беше прекрасна, всеки камък искреше в хиляди цветове.

— Тя е… тя е великолепна. — Поставих я на китката си, но някак си подаръци като този вече не означаваха толкова много.

С доволно изражение той се наведе и ме целуна по челото. След това се запъти към вратата и ме остави да лежа на дивана, докато се опитвах отчаяно да мисля за нещо друго, а не за това колко страстно копнея той да се върне и да ме ухапе.

Останалата част от деня беше истинско мъчение.

Чела съм за пристрастените, за това колко им е трудно да се откажат от алкохола или наркотиците. Веднъж бях свидетел как един от захранващите направо полудя, когато се отказаха от услугите му. Беше твърде стар и решиха, че е рисковано за здравето и живота му да продължава да дава кръв на мороите. Гледах смаяно как той умоляваше да му позволят да остане, кълнеше се, че не го е грижа за риска. Въпреки че знаех, че е пристрастен, тогава просто не проумявах защо това е толкова важно за него, та чак е готов да рискува живо та си. Сега вече разбирах.

През часовете, които изминаха, аз също бих рискувала живота си, за да ме ухапят отново. Това беше донякъде комично, защото ако ме ухапеха, наистина рискувах живота си. Не се съмнявах, че със замъгленото си съзнание щях да приема предложението на Дмитрий. Но с изтичането на всяка нещастна, лишена от ухапване секунда, мислите ми все повече се проясняваха. О, все още бях доста далеч от това да се освободя от прекрасната мъгла на вампирските ендорфини. Когато ни заловиха в Споукан, Еди бе използван от стригоите като източник на кръв и после му бяха нужни доста дни, за да се възстанови. Всяка частица яснота в момента ме караше да осъзная колко е важно да не допусна друго ухапване. Ала това знание не правеше по-лесни нещата за тялото ми.

Имах сериозен проблем. Изглеждаше, че така или иначе, бях осъдена да стана стригой. Дмитрий искаше да ме превърне, за да бъдем завинаги заедно, нещо като вампирски еквивалент на Бони и Клайд5. Нейтан искаше да ме превърне в стригой, защото се надяваше да открие и унищожи Лиса — а след това щеше да ме убие. Очевидно вариантът с Дмитрий беше доста по-приемлив, но не много. Вече не.

Вчера бих казала, че превръщането ми в стригой е нещо, за което няма защо да се тревожа особено. Сега, когато отново осъзнавах грубата реалност на значението му, старите ми чувства се завърнаха. Изборът се свеждаше до самоубийство или съществуване като дяволско създание. Разбира се, да бъда дяволско създание означаваше да съм с Дмитрий…

Само че това не беше Дмитрий. Или беше? Всичко бе толкова объркано. Отново се опитах да си припомня какво ми бе казал той преди време — че без значение колко много приличат стригоите на хората, които някога съм познавала, те не са същите. Ала в същото време този Дмитрий сега ми казваше, че е грешал за това.

— Това са ендорфините, Роуз. Те са като наркотици… — Простенах и зарових лице в шепи, докато седях на дивана с включен телевизор. Страхотно. Сега си говорех сама.

Да предположим, че се измъкна от властта, която Дмитрий имаше над мен, и от това замаяно състояние, което ме караше да мисля, че съм имала погрешно мнение за стригоите… е, тогава какво? Отново се връщах на първоначалната дилема. Нямах оръжие, с което да се бия със стригоите. Нямах дори оръжие, с което поне да се самоубия. Отново бях оставена на милостта им, но поне сега бях готова да се бия. Разбира се, щеше да е предварително изгубена битка, но имах чувството, че ако остана без ендорфини още малко, ще мога поне Ина да надвия. Ако това изобщо се брои за успех.

Ето че се стигна до основното. Да се откажа от ендорфините. Всеки път, когато прехвърлях наум възможностите си и стигах до задънена улица, нуждите на тялото ми ме връщаха към реалността. Исках отново онази еуфория. Копнеех за сладостната омая. Исках ги обратно или със сигурност щях да умра. Това щеше да ме убие и да ме освободи от вероятността да стана стригой.

— По дяволите!

Станах и закрачих из стаята, надявайки се да се разсея. Телевизорът не ми помагаше; това бе сигурно. Само ако можех да издържа още малко, щях да изхвърля наркотика от организма си, ще измисля как да спася себе си и Лиса и…

Лиса!

Без да се колебая, проникнах в съзнанието й. Ако бях в тялото и ума й, тогава може би за известно време няма да се налага да се справям със своите. И може би освобождаването ми от ендорфините ще стане по-безболезнено.

Лиса и групата й се бяха върнали от кралския двор малко по-мрачни, отколкото бяха заминали. Отрезвяващата светлина на утрото бе накарала Лиса да се почувства невероятно глупаво заради станалото на купона. Да танцува на масата, не беше най-лошото нещо на света, но като си спомни останалите партита, на които бе ходила през този уикенд, и социалния й живот с Ейвъри, се замисли какво я бе прихванало. Понякога сякаш не беше тя. И целувката с Ейрън… е, това беше нещо съвсем различно и я караше да се чувства виновна.

— Не се тревожи за това — каза й Ейвъри в самолета. — Всички правим глупости, когато се напием.

— Не и аз — изпъшка Лиса. — Това не ми е присъщо. — Въпреки това по време на обратния полет, Лиса се съгласи да изпие една мимоза — шампанско, смесено с портокалов сок.

Ейвъри се усмихна.

— Нямам база за сравнение. На мен ми изглеждаш съвсем наред. Пък и не си се опитала да избягаш с някой човек или обикновен морой.

Лиса й се усмихна и погледът й попадна на Джил, която седеше пред тях в самолета. По-рано Ейдриън бе говорил с по-младото момиче, но сега тя четеше книга и, изглежда, най-голямата й грижа беше да стои по-далеч от Рийд. Той отново седеше със Саймън и Лиса остана леко изненадана, когато забеляза, че пазителят гледа подозрително Джил. Може би Рийд му бе казал, че момичето представлява някаква заплаха.

— Тревожиш ли се за нея? — попита Ейвъри, която бе проследила погледа й.

— Не е това… просто не мога да забравя как ме погледна тя снощи.

— Млада е. Мисля, че лесно се шокира.

Лиса предположи, че може би е истина. Все пак млада или не, имаше нещо освежаващо чисто в начина, по който бе реагирала Джил на целувката й с Ейрън. Лиса реши, че аз също бих постъпила така. Не можеше да се примири, че някой като това момиче си мисли лошо за нея. Изправи се.

— Ей сега се връщам — каза на Ейвъри. — Ще отида да поговоря с нея.

Джил очевидно се изненада, когато Лиса седна до нея. По-младото момиче отбеляза мястото, докъдето бе стигнало в книгата, и каквито и да бяха чувствата й, усмивката й към Лиса бе искрена.

— Здравей.

— Здрасти — отвърна Лиса. Не беше изпила много от коктейла си и все още контролираше духа достатъчно, за да види аурата на Джил. Беше наситено синя, изпъстрена с пурпурни и по-тъмносини участъци. Господи, колко силни цветове. — Виж, исках да се извиня за това, което се случи снощи… това, което казах…

— О — изчерви се Джил. — Няма нищо, всичко е наред. Искам да кажа, че нещата бяха малко откачени и зная, че не разсъждаваше трезво. Поне аз смятам така. Всъщност не зная. Аз никога не съм пила алкохол, така че не мога да преценя. — Когато беше нервна, Джил или бъбреше несвързано, или мълчеше.

— Да, трябваше да мисля трезво, преди да се озова в онази ситуация. Наистина съжалявам за това, което се случи с Рийд. — Лиса снижи глас. — Без значение какво стана снощи… но той не биваше да прави и да ти казва онези неща.

Двете момичета насочиха погледи към него. Рийд се бе вглъбил в книгата си, но внезапно сякаш усетил, че го наблюдават, вдигна очи към Джил и Лиса. Изгледа ги кръвнишки и те побързаха да извърнат глави.

— Ти нямаш никаква вина за това — каза Джил. — А и Ейдриън беше там и накрая всичко свърши добре.

Лиса се постара да запази сериозно изражение. Ейдриън беше извън полезрението й, но ако не беше, Лиса имаше чувството, че Джил сигурно щеше да го зяпа с искрено обожание. От своя страна напоследък Ейдриън зяпаше доста често Ейвъри и Лиса бе сигурна, че възприема Джил като по-малката си сестра. Но Джил явно започваше да се влюбва в него. Това й се стори мило и макар да знаеше, че е глупаво от страна на Джил, не можеше да не изпитва облекчение, че Ейдриън, а не Кристиан е обект на чувствата й.

— Е, надявам се, че в бъдеще ще внимавам повече — рече Лиса. — Както и че никой не си мисли лоши неща за мен.

— Аз не си мисля — увери я Джил. — Сигурна съм, че и Кристиан няма да си помисли.

Лиса се намръщи, смутена за миг.

— Ами… няма смисъл да го разстройваме с това. Беше глупава грешка от моя страна. Аз ще се оправя с това.

Сега Джил се намръщи. Поколеба се, преди да заговори, старата й нервност се завърна.

— Но ти трябва да му разкажеш. Трябва да му кажеш истината, нали?

— Не беше кой знае какво — махна с ръка Лиса, изненадана от оправдателния си тон. Онзи непредсказуем гняв отново започна да надига глава.

— Но… вие двамата имате сериозна връзка… И винаги трябва да сте честни един към друг, нали? Искам да кажа, не бива да го лъжеш.

Лиса завъртя очи.

— Джил, ти още не си имала сериозна връзка, нали? Изобщо имала ли си гадже? Аз не го лъжа. Просто не му казвам някои неща, които напразно ще го разтревожат. Това не е същото.

— Същото е — възрази Джил. Виждах колко й бе трудно да противоречи на Лиса, но се възхитих на дързостта й. — Той има право да знае.

Лиса въздъхна раздразнено и се изправи.

— Забрави. Мислех, че можем да проведем разговор между възрастни, но очевидно е невъзможно.

Унищожителният поглед, който й хвърли, накара Джил да се свие уплашено.

Но като се върна в Академията, вината продължи да преследва Лиса. Кристиан я посрещна със сияещо от щастие лице, обсипа я с целувки, задуши я в прегръдките си. Тя твърдо вярваше, че Джил преувеличава, ала всеки път щом погледнеше Кристиан, си спомняше за онази целувка с Ейрън. Дали бе толкова лошо, както намекна Джил? Целувката не означаваше нищо и беше под влияние на алкохола. Лиса знаеше, че ако каже на Кристиан, той ще се разстрои и затова не искаше да повдига темата. Ейвъри изслуша аргументите й и заяви, че няма нужда да се тревожи. При все това, докато я гледах през очите на Лиса, моето впечатление беше, че Ейвъри се тревожеше много повече за емоционалната реакция на Лиса, ако двамата с Кристиан скъсат. Тук явно опираше до морал, Ейвъри се чувстваше задължена да закриля Лиса.

Ала изглежда, че всичко щеше да се размине… до по-късно през деня, когато Лиса се срещна с Кристиан, за да отидат заедно на вечеря. Лицето му приличаше на буреносен облак и когато приближи към Лиса във фоайето на общежитието й, бледосините му очи сякаш мятаха светкавици.

— И кога смяташе да ми кажеш? — бяха думите, с които я посрещна той. Говореше високо и неколцина от минаващите покрай тях се извърнаха изненадано.

Лиса го поведе забързано към ъгъла и заговори с нисък глас.

— За какво говориш?

— Много добре знаеш за какво говоря. През уикенда си се сваляла с други момчета.

Тя се втренчи в него за няколко мъчителни секунди. Сетне истината я осени.

— Джил ти е казала.

— Да. Трябваше да го измъкна насила от нея. Дойде да се упражняваме и едва сдържаше сълзите си.

Внезапно в Лиса избухна нетипичен за нея гняв.

— Не е имала право!

— Ти не си имала право. Наистина ли мислеше, че можеш да направиш нещо подобно, без да ми кажеш?

— За Бога, Кристиан, това беше само една глупава пиянска целувка. Шега, защото той ме спаси да не падна от масата. Не означава нищо.

Лицето на Кристиан доби тъжно изражение и Лиса си помисли, че ще се съгласи с нея.

— Нямаше да означава нищо — рече той накрая, — ако ти сама ми беше казала. Не би трябвало да го научавам от някой друг.

— Джил…

— … не е проблемът. Ти си.

За миг Лиса застина шокирана.

— Какво каза?

— Аз… — Кристиан внезапно ми се стори много уморен. Разтри очите си. — Не зная. Просто… напоследък нещата са доста тежки. Аз просто… не съм сигурен дали мога да се справя с всичко това. Преди да тръгнеш, постоянно се караше с мен, а сега и това?

— Не ме ли слушаш? Не означаваше нищо! И Ейвъри смята така.

— О — процеди Кристиан саркастично, — след като и Ейвъри смята така, значи всичко е наред.

Гневът в Лиса отново надигна грозната си глава.

— Какво означава това? Мислех, че я харесваш.

— Харесвам я. Но не ми харесва, че напоследък споделяш с нея много повече, отколкото с мен.

— Но нямаше нищо против да споделям с Роуз.

— Ейвъри не е Роуз.

— Кристиан…

Той поклати глава.

— Виж, вече наистина не ми се вечеря. Имам нужда да помисля.

— Кога ще се видим пак? — попита тя отчаяно.

Гневът й внезапно се превърна в страх.

— Не зная. По-късно.

Той си тръгна и я остави, без да каже нищо повече. Лиса остана да се взира смаяно след него, докато той излизаше от фоайето. Искаше да изтича и да се хвърли в прегръдките му, да го умолява да се върне и да й прости. Но наоколо имаше твърде много хора и не желаеше да прави сцена или да му се натрапва. Вместо това се запъти към единствения близък, който й оставаше. Ейвъри.

— Не очаквах да те видя отново — каза Ейвъри, като й отвори вратата на стаята си. — Какво… Господи. Какво има?

Тя придърпа Лиса вътре и настоя да узнае всичко. През сълзи и почти истерично, и на места несвързано, Лиса й разказа за случилото се с Кристиан.

— Не зная какво искаше да каже. Дали иска да скъсаме? Ще дойде ли по-късно да поговори с мен? Дали да отида при него? — Лиса зарови лице в шепите си. — О, Боже. Не мислиш, че между него и Джил има нещо, нали?

— Малкото сладкишче? Не! — възкликна Ейвъри. — Разбира се, че не. Виж, трябва да се успокоиш. Плашиш ме. Всичко ще бъде наред.

Лицето на Ейвъри бе мрачно от тревога и тя отиде да й донесе чаша вода. Сетне размисли и наля чаша вино.

Докато седеше сама, Лиса се отдаде на отчаяните емоции, бушуващи в нея. Мразеше това, което бе сторила. Имаше чувството, че нещо с нея не е наред. Първо се бе отдалечила и отчуждила от мен, а сега и Кристиан. Защо не можеше да задържи приятелите си? Какво означаваше това? Да не би наистина да полудяваше? Чувстваше се отчаяна, че губи контрол над себе си. И тя…

Бам!

Внезапно и без предупреждение бях изхвърлена от главата на Лиса.

Мислите й изчезнаха напълно. Не си тръгнах по свой избор, нито се върнах обратно заради нещо в тялото ми. Озовала се отново сама в моята стая, аз закрачих напред-назад, докато мислех трескаво, но не стигнах доникъде. Никога, никога досега не ми се беше случвало подобно нещо. Това беше като… ами, като физическа сила. Все едно пред мен се изпречи стъклена стена или силово поле и ме избута назад. Беше външна сила. Не бе дошла от мен.

Но какво бе това? Лиса ли беше? Доколкото знаех, досега тя никога не ме е усещала, докато съм в главата й. Дали това се е променило? Тя ли ме изхвърли? Или вихрушката от чувства в нея бе толкова силна, че нямаше място за мен?

Не знаех, но това не ми харесваше. Когато се случи, освен усещането, че ме избутват, изпитах и друго странно чувство. Беше като трептене, сякаш някой прониква в съзнанието ми и го гъделичка. Заляха ме краткотрайни топли и студени вълни, сетне всичко спря изведнъж и аз бях извън главата й. Все едно насила ме бяха изтласкали.

И освен това усещането ми беше толкова… познато.