Кръвно обещание

Глава 30

Албърта ме чакаше пред кабинета в административната сграда на пазителите. Длъжността на Албърта като техен началник тук беше нещо изключително, имайки предвид колко малко бяха жените пазители. Беше прехвърлила петдесетте, но си оставаше една от най-силните жени, които познавах. Пясъчно русата й коса бе започнала да посивява, а заради годините, прекарани на открито, лицето й беше загрубяло.

— Добре дошла отново при нас, Роуз — поздрави ме тя, като се изправи, щом се приближих. Със сигурност нямаше да ме прегърне и държанието й си оставаше делово, но фактът, че използва първото ми име, беше жест на благоволение от нейна страна. Освен това ми се стори, че зърнах искри на облекчение и щастие в очите й. — Да отидем в кабинета ми.

Никога не бях влизала там. Всички дисциплинарни въпроси, свързани с пазителите, обикновено се изпращаха до комитета. Не беше изненадващо, че кабинетът беше безупречно чист и всичко в него беше подредено с военна прецизност и практичност. Седнахме една срещу друга от двете страни на бюрото й. Приготвих се за разпит.

— Роуз — заговори тя, като се наведе към мен. — Ще бъда откровена с теб. Нямам намерение да ти изнасям лекция или да ти искам обяснения. Честно казано, след като вече не си моя ученичка, нямам право нито да те разпитвам, нито да те поучавам.

Получи се точно както го предрече Ейдриън.

— Можете да ми изнесете каквато пожелаете лекция — казах й аз. — Винаги съм ви уважавала и искам да чуя какво имате да ми кажете.

Лека усмивка пробягна по лицето й.

— Добре тогава. Ти много сгафи.

— О, явно не се шегувахте за откровеността.

— Причината няма значение. Не биваше да напускаш. Не трябваше да се отписваш. Образованието и обучението ти са много ценни, независимо колко си мислиш, че знаеш, а освен това ти си твърде талантлива, за да рискуваш да провалиш бъдещето си.

Едва не се засмях.

— Да ви кажа ли истината? Не съм сигурна дали въобще имам бъдеще.

— Ето защо трябва да се дипломираш.

— Но аз напуснах.

Тя изсумтя недоволно.

— Тогава се запиши отново!

— Аз… какво? Как?

— Като си подадеш документите. Както всички останали на този свят.

Ако трябваше да бъда честна, наистина не знаех какво ще правя, след като се върнах тук. Пряката ми грижа беше Лиса — да съм с нея и да съм сигурна, че е добре. Знаех, че вече не мога да бъда официално неин пазител, но си мислех, че след като отново сме заедно, никой няма да й попречи да бъда нейна приятелка. Можех да бъда неин наемен бодигард, така да се каже, нещо като онези, които охраняваха Ейб. И междувременно щях да се мотая из кампуса като Ейдриън.

Но да се запиша отново?

— Аз… пропуснах около месец. Или може би повече. — Бях изгубила ясна представа за изтеклите дни. Сега беше в първата седмица от май, а аз си тръгнах към края на март, точно на рождения си ден. Колко правеше това? Пет седмици? Или почти шест?

— Ти пропусна две години, но успя да наваксаш. Имам вяра в теб. И дори да имаш затруднения, по-добре е да се дипломираш с ниски оценки, отколкото въобще да не се дипломираш.

Опитах се да си представя как ще живея отново в този свят. Дали наистина бе изтекъл малко повече от един месец? Отново в часовете… интриги ден след ден… как можех да се върна към всичко това? Как можех да се завърна към този живот, след като бях видяла как живееше семейството на Дмитрий, след като бях с Дмитрий и го изгубих — повторно.

Щеше ли да ми каже, че ме обича?

— Не зная какво да кажа — признах на Албърта. — Това е много сериозно, за да го реша веднага.

— Е, все пак трябва да решиш бързо. Колкото по-рано се завърнеш, толкова по-добре.

— Наистина ли ще ми позволят? — Тъкмо това ми изглеждаше най-невероятното.

— Аз ще ти позволя — заяви тя. — Няма начин да оставя някой като теб да напусне. А сега, след като Лазар се махна… хм, тук в момента е голяма лудница. Никой няма да възрази срещу подаването на документи. — Киселата й усмивка леко помръкна. — А ако все пак се опитат да ни създават трудности… ще се постарая да узнаят, че имаш благодетел, който е готов да ни направи доста услуги, за да изглади всичко.

— Благодетел — повторих машинално. — Да не е някой благодетел, който носи ярки шалове и златни бижута?

Тя само сви рамене.

— Не зная. Дори името му не ми е известно. Достатъчно ми е само това, че той заплашва да спре значителните си дарения за Академията, ако не ти позволим отново да се запишеш. Ако желаеш, разбира се.

Да. Сделки и изнудване. Бях напълно сигурна, че знаех кой е моят благодетел.

— Дайте ми малко време да го обмисля. Скоро ще реша. Обещавам.

Тя се намръщи, замисли се, след което кимна рязко.

— Добре.

И двете се изправихме и Албърта тръгна с мен към изхода. Погледнах я.

— Хм, ако се дипломирам… смятате ли, че има възможност отново да се кандидатирам официално за пазител на Лиса?

Зная, че вече са определили други за нея и че аз съм, хм, донякъде в немилост.

Спряхме до вратата и Албърта сложи ръка на кръста си.

— Не зная. Но поне можем да опитаме. Ситуацията е доста сложна.

— Да, зная — изрекох натъжено, като си спомних своеволния характер на кралица Татяна.

— Но както казах, ще направим каквото можем. А що се отнася до това, което ти казах за дипломирането ти с ниски оценки… Няма да са такива. Е, възможно е да са по-ниски по математика и другите точни науки, обаче това е извън моята сфера на контрол. Но ще бъдеш сред най-добрите от целия випуск. Лично аз ще те тренирам.

— Добре — кимнах, като осъзнах колко сериозна отстъпка е това от нейна страна.

Тъкмо бях излязла навън в коридора, когато тя ме извика:

— Роуз?

Хванах дръжката на вратата и погледнах назад:

— Да.

Лицето на Албърта беше нежно… както никога досега.

— Съжалявам — рече. — Съжалявам за всичко, което се случи. И за това, че никой от нас не можа да направи нищо.

Видях го в очите й — знаеше за мен и Дмитрий. Само не бях сигурна как точно го е научила. Може би е чула нещо след битката със стригоите, но може да се е досетила отпреди това. Независимо от всичко лицето й не изразяваше упрек, а само искрено състрадание и симпатия. Кимнах й забързано, но с признателност, преди да изляза навън.

Открих Кристиан на следващия ден, но разговорът ни бе кратък. Той бе тръгнал да се срещне с някой от учениците си и май вече закъсняваше за срещата. Все пак се спря, прегърна ме и изглеждаше искрено зарадван отново да ме види. Това доказваше колко се бяхме сближили, имайки предвид враждебните ни отношения, когато се срещнахме за пръв път.

— Появи се съвсем навреме — заяви той. — Лиса и Ейдриън умираха от притеснение и тревоги за теб, но не са единствените. Сама знаеш, че Ейдриън направо си го проси някой да го постави на мястото му. Не мога все аз да върша това.

— Благодаря. Убийствено е за мен да ти го призная, но и ти ми липсваше. В цяла Русия не може да се намери някой, който да ти съперничи по сарказъм. — Но след малко веселото ми настроение помръкна. — И като заговори за Лиса…

— Не, не. — Той вдигна ръка в знак на протест и лицето му се вкамени. — Сигурен бях, че няма да ми се размине.

— Кристиан! Тя те обича. Знаеш, че това, което се случи, не бе по нейна вина…

— Знам го — прекъсна ме той. — Но това още не означава, че не ме боли. Роуз, зная, че си такава по природа и не се колебаеш да казваш неща, за които всички останали се боят да говорят, но моля те… не и този път. Необходимо ми е време, за да си изясня всичко.

Трябваше да преглътна доста от коментарите, които си бях приготвила. Лиса бе споменала за Кристиан по време на вчерашния ни разговор. Изключително много съжаляваше за случилото се помежду им — вероятно най-вече заради това мразеше Ейвъри. Лиса искаше да се видят с Кристиан и да се сдобрят, но той продължаваше да упорства и да се държи на дистанция. И да, не можеше да се отрече, че имаше право. Не ми беше работа да се намесвам в това — или поне засега. Но исках да им помогна да изгладят нещата.

Затова уважих желанието му и се задоволих само с кимване.

— Добре. Засега те оставям на спокойствие.

Последните ми думи го накараха да изкриви устни в лека усмивка.

— Благодаря. Виж какво, трябва да вървя. Но ако искаш да покажеш на тези хлапета как се рита задник по старомодния начин, ела някой път. Джил ще припадне, като те види отново.

Обещах му, че ще го направя и го оставих да продължи по пътя си, тъй като и аз имах работа. Но това още не означаваше, че бях приключила с него.

Имах среща на вечеря с Ейдриън и Лиса, в един от салоните в сградата за гости. Заради разговора с Кристиан вече закъснявах, затова се втурнах през глава във фоайето на сградата, без много да обръщам внимание на хората наоколо.

— Винаги забързана — изрече един глас. — Истинско чудо ще е, ако някой успее да те накара да спреш.

Застинах на място и се обърнах с широко отворени очи.

— Мамо…

Тя се бе облегнала на стената със скръстени ръце, както винаги с късо подстригана кестенява коса, къдрава и разбъркана. Лицето й, обрулено от ветровете като това на Албърта заради постоянното пребиваване на открито, изразяваше облекчение и… любов. Нямаше дори следа от гняв или осъждане. Никога досега през целия си живот не съм била толкова щастлива да я видя. Само след миг бях в прегръдките й, отпуснала глава на гърдите й, въпреки че беше по-ниска от мен.

— Роуз, Роуз — заговори тя в косата ми. — Не го прави отново. Моля те.

Отдръпнах се и се загледах в лицето й, удивена да видя бликналите от очите й сълзи. Бях виждала майка си изтощена след битката при нападението срещу Академията, но никога, никога не я бях виждала да плаче. Още повече пък заради мен. Едва се сдържах да не ревна и аз, като напразно се опитвах да избърша лицето й с шала на Ейб.

— Не, не, всичко е наред. Не плачи — прошепнах, влязла в странната роля на утешител. — Съжалявам. Няма да се повтори. Толкова много ми липсваше.

Истина беше. Обикнах Олена Беликова. Мислех си, че е мила и прекрасна, и винаги ще пазя като скъп спомен как ме утешаваше за Дмитрий и все се чудеше с какви вкусни неща да ме нагости. В някой друг живот би могла да ми бъде свекърва, но в този винаги ще възприемам като приемна майка.

Но не беше истинската ми майка. Джанин Хатауей беше. И сега, като стоях тук с нея, бях щастлива — толкова, толкова щастлива, че съм нейна дъщеря. Не беше съвършена, но никой не е, както ме научи горчивият ми опит. Обаче тя беше добра и смела, и пламенна, и състрадателна — и мисля, че ме разбираше повече, отколкото някога съм го осъзнавала. Ако можех да бъда поне наполовина колкото нея, животът ми нямаше да бъде пропилян напразно.

— Толкова се тревожих — призна ми тя, като се посъвзе. — Къде беше… искам да кажа, зная, че си била в Русия… но защо?

— Мислех си… — Преглътнах и отново видях Дмитрий с моя сребърен кол, забит в гърдите му. — Ами, трябваше да свърша нещо. Реших, че сама трябва да го направя. — Но сега вече не бях много сигурна за последното. Наистина успях да постигна целта си, но едва сега започнах да осъзнавам колко много хора ме обичаха и ме подкрепяха. Кой можеше да знае как щяха да се развият събитията, ако ги бях помолила за помощ? Може би щеше да бъде по-лесно.

— Имам много въпроси — предупреди ме тя.

Тонът й отново звучеше строго и не можах да се сдържа да не се усмихна. Отново бе онази Джанин Хатауей, която познавах. И я обичах за това. Погледът й се плъзна по лицето ми, после по шията ми и видях как тя застина. За миг изпаднах в паника. Нима Оксана бе пропуснала да отстрани някои от белезите ми от ухапванията? Сърцето ми едва не спря при мисълта, че майка ми ще се досети колко ниско бях паднала в Сибир.

Но вместо това се пресегна и докосна яркия пъстроцветен шал от кашмир. Лицето й изразяваше истински шок.

— Това… та това е шалът на Ибрахим… семейна вещ…

— Не, той принадлежи на един мафиот, чието име е Ейб…

Млъкнах веднага щом изрекох името. Ейб. Ибрахим. Като ги чух двете едно след друго, се досетих колко са сходни. Ейб… Ейб беше съкращение от Ейбрахам на английски. Ейбрахам, Ибрахим. Имаше само малка промяна в гласните. Ейбрахам е масово разпространено име в Съединените щати, но бях чула името Ибрахим само веднъж, изговорено с презрение от кралица Татяна, когато говореше за някой, по когото майка ми се е увлякла…

— Мамо! — извиках смаяно. — Ти познаваш Ейб.

Тя още докосваше шала. Погледът й отново преливаше от емоции, но различни от онези, които бе проявила към мен.

— Да, Роуз. Познавам го.

— Моля те, не ми казвай, че… — О, Господи. Защо не бях незаконна дъщеря на някой от кралски произход, като Робърт Дору? Или дори дъщеря на пощальона? — Моля те, само не ми казвай, че Ейб е мой баща…

Не бе необходимо да ми го казва. Всичко беше изписано на лицето й. Замечтаното й изражение красноречиво подсказваше, че се бе отнесла в някое друго време и място — някакво време и място, несъмнено включващо и моето зачеване. Пфу.

— О, Господи — простенах. — Аз съм дъщеря на змея. Змей младши. Или по-скоро змеица.

Това вече привлече вниманието й. Погледна към мен.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Нищо. — Бях потресена и отчаяно се опитвах да проумея това ново откритие, засягащо цялото ми възприятие за света. Представих си лукавото му брадато лице, като се опитвах да открия някаква семейна прилика. Всички все ми повтаряха, че чертите на лицето ми са като на майка ми, когато била по-млада… но цветът на кожата ми, черните ми коса и очи… да, бяха същите като на Ейб. Винаги съм знаела, че баща ми е турчин. На това ли се дължеше странният акцент на Ейб, не съвсем руски, но при все това чужд за ушите ми? Ибрахим трябва да е турската версия на името Ейбрахам.

— Как? — попитах я. — Как, по дяволите, си се забъркала с някой като него?

Тя ме изгледа обидено.

— Ибрахим е прекрасен мъж. Но ти не го познаваш така, както аз го познавам.

— Очевидно. — Поколебах се. — Мамо… ти би трябвало да знаеш. Как си изкарва Ейб парите?

— Той е бизнесмен. И познава много хора, на които прави услуги, ето защо има такова влияние.

— Но какъв точно е неговият бизнес? Чух, че е незаконен. Само да не е… о, Господи. Моля те, кажи ми, че не продава кървави курви или нещо подобно.

— Какво? — Изглеждаше шокирана. — Не. Разбира се, че не.

— Но се занимава с незаконна дейност.

— Кой го твърди? Той никога не е бил залавян да върши нещо незаконно.

— Кълна се, че думите ти звучат почти като опит за шега. — Никога не бях очаквала от нея да защитава един криминално проявен тип, но вече самата аз знаех много добре към каква лудост може да те тласне любовта.

— Ако е искал да ти каже, е щял да го направи. Край на историята, Роуз. Освен това ти също криеш свои тайни. Двамата много си приличате.

— Шегуваш ли се? Той е арогантен, саркастичен, обича да заплашва хората и… О! — Добре. Може би имаше право.

Лека усмивка или нещо като полуусмивка заигра на устните й.

— Наистина никога не съм очаквала да се срещнеш с него при такива обстоятелства. Никога не съм очаквала въобще да го срещнеш и точка. И двамата си мислехме, че ще е най-добре, ако той не присъства в живота ти.

Внезапно ме осени нова мисъл.

— Ти си била, нали? Ти си го наела да ме намери.

— Какво? Свързах се с него, когато ти изчезна… но със сигурност не съм го наемала.

— Кой тогава? — зачудих се. — Каза, че работел за някого.

Влюбената й усмивка, подклаждана от приятните спомени от младостта й, стана иронична.

— Роуз, Ибрахим Мазур не работи за никого. Не е от тези, които можеш да наемеш.

— Но той каза, че… почакай. Защо ме преследваше? Да не би да намекваш, че ме е излъгал?

— Е — призна тя, — няма да му е за пръв път. Ако те е следил, то не е било защото някой е поискал това от него или му е платил. Направил го е, защото е искал. Искал е да те намери и да се увери, че си добре. Сигурно е използвал всичките си контакти, за да те проследи и открие.

Припомних си кратката история на запознанството ми с Ейб. Всичко беше забулено в мистерия, дразнещо, вбесяващо. Но бе пътувал пяла нощ, за да ме прибере, когато бях нападната. Беше много настоятелен в желанието си да ме върне в Академията, където щях да съм на сигурно място. Очевидно ми бе подарил този шал от семейното му наследство, защото не е искал да ми е студено по пътя. Той е прекрасен мъж, така каза майка ми.

Предполагах, че имаше и по-лоши бащи.

— Роуз, ето те и теб. Защо се бавиш толкова? — Майка ми и аз се обърнахме, когато Лиса влезе във фоайето. Като ме видя, лицето й светна. — Хайде, елате и двете. Храната започва да изстива. Няма да повярваш какво е доставил Ейдриън.

Двете с майка ми се спогледахме набързо. Имаше да си кажем още много неща, но можеше да почака.

Нямах представа как Ейдриън бе успял да го уреди, но като влязохме в салона, заварихме изобилие от китайска храна. В Академията почти не я сервираха, но когато се случваше, никога нямаше добър вкус. Но това тук беше наистина страхотно. Десетки купи с пилешко в сладко-кисел сос и яйца „фу йонг“. В ъгъла, в контейнера за отпадъци, видях картонени опаковки с отпечатан отстрани адрес на някаква фирма от Мисула за доставка на китайска храна.

— Как, по дяволите, домъкна всичко това тук? — попитах. Не само че изглеждаше вкусно, но и още беше топло.

— Да не го правим на въпрос, Роуз — каза ми Ейдриън, докато пълнеше чинията си с печено свинско с ориз. Имаше вид на безкрайно доволен от себе си. — Просто му се наслади. След като Албърта уреди документите ти, всеки ден ще се храним така.

Застинах насред хапката.

— Откъде разбра за това?

Той само ми смигна.

— Когато нямаш какво да правиш, освен да висиш в кампуса през цялото време, все научаваш това-онова.

Лиса ни изгледа и двамата. Целият ден имаше часове и не успяхме много да си поговорим.

— За какво става дума?

— Албърта иска отново да се запиша и да се дипломирам — обясних й аз.

Лиса едва не изпусна чинията си.

— Тогава го направи!

Майка ми изглеждаше не по-малко изумена.

— И тя ще ти позволи?

— Поне така ми каза — потвърдих.

— Тогава го направи! — възкликна и майка ми.

— Знаеш ли — замисли се Ейдриън. — Аз пък си мислех, че ще е забавно да попътуваме заедно.

— Все едно — отвърнах му. — Ти навярно и без това нямаше да ми позволиш да шофирам.

— Престанете. — Майка ми отново бе станала предишната, никакво страдание заради заминаването на дъщеря й или тъга по изгубен любовник. — Това е сериозно. Бъдещето ти е заложено на карта. — Кимна към Лиса. — Нейното бъдеще е заложено. Да довършиш образованието си и да станеш пазител е…

— Да — прекъснах я.

— Да? — попита тя, озадачена.

Усмихнах се.

— Да, съгласна съм.

— Ти си съгласна… с мен? — Не мисля, че майка ми можеше да си спомни някога да се е случвало подобно чудо. Както и аз, впрочем.

— Да. Ще си взема изпитите, ще се дипломирам и ще стана уважаван член на обществото, доколкото мога. Не че звучи много забавно — подразних я. Поддържах тона си лековат, но вътрешно знаех, че се нуждая от това. Имах нужда да се върна при хората, които ме обичаха. Нуждаех се от нова цел, иначе никога нямаше да преодолея Дмитрий. Никога нямаше да престана да виждам лицето му или да чувам гласа му.

Лиса, която седеше до мен, ахна и плесна с ръце. Радостта й се преля в мен. Ейдриън не показа чувствата си така открито, но определено беше доволен, че ще съм наблизо. Майка ми още изглеждаше смаяна. Мисля, че беше свикнала да съм неразумна, каквато обикновено наистина бях.

— Наистина ли ще останеш? — попита тя.

— Мили Боже — засмях се. — Колко пъти трябва да го повторя? Да, ще се върна в училище.

— И ще останеш? — добави натъртено тя. — Цели два месеца и половина?

— Не се ли подразбира?

Лицето й беше напрегнато — и много майчинско.

— Исках да съм сигурна, че няма да ти хрумне нещо и пак да избягаш. Ще останеш и ще довършиш училището независимо от всичко останало? Ще останеш, докато не се дипломираш? Обещаваш ли?

Погледите ни се преплетоха. Останах изненадана от настойчивостта й.

— Да, да. Обещавам.

— Отлично! — заяви тя. — Няма да съжаляваш за решението си. — Думите й прозвучаха формално, както говорят пазителите, но в очите й видях любов и радост.

Довършихме вечерята и помогнахме за прибирането на чиниите и почистването. Докато изсипвах остатъците в контейнера за смет, усетих как Ейдриън цъфна край мен.

— Това е много домошарско от твоя страна — заговори той. — И наистина направо е секси. Зарежда ме с какви ли не фантазии как само по престилка чистиш с прахосмукачката дома ми.

— О, Ейдриън, колко ми липсваше — въздъхнах и завъртях очи. — Да не се надявам обаче, че ще помогнеш за почистването?

— Не. Достатъчно помогнах, като си ометох чинията. Няма защо да създавам още бъркотия. — Замлъкна за миг. — И да, забравих да те поздравя: добре дошла отново сред нас.

Засмях се.

— Знаеш ли, добре че не се изказа, докато обещавах на майка ми, че ще остана тук. Защото нищо чудно да бях решила другояче.

— Не съм сигурен, че си в състояние да й се опълчиш. Твоята майка има вид на някой, който е свикнал да получава това, което иска. — Хвърли спотаен поглед към другия край на салона, където Лиса и майка ми си говореха. Снижи глас. — Сигурно се предава по наследство. Всъщност може би трябва да помоля да ми помогне за нещо.

— Да ти доставя контрабандни цигари ли?

— Да ми съдейства дъщеря й да се съгласи да излезе с мен.

Едва не изпуснах чинията, която държах.

— Милион пъти си ме канил да излезем.

— Не беше наистина. Само ти отправях непристойни предложения, както и намеци за по-големи волности. Но никога не съм те канил на истинска среща. А ти, ако не ме лъже паметта, ми обеща, че ще ми дадеш шанс, след като ти позволих да опразниш попечителския ми фонд.

— Не съм ти го изпразнила — изсумтях възмутено.

Но докато стоях там, загледана в него, си спомних, че бях казала, че ако оцелея след мисията си за намирането на Дмитрий, ще дам шанс на Ейдриън. Тогава бих обещала всичко, за да се сдобия с пари, но сега възприемах Ейдриън по друг начин. За нищо на света не бях готова да се омъжа за него — фантазиите ми не стигаха дотам — нито го приемах като евентуално надеждно гадже. Не знаех дали изобщо някога ще поискам отново да имам гадже. Но сред целия този хаос той се бе доказал като мой много добър приятел, както и на останалите. Беше мил, държеше се добре и да, не можех да отрека, че… дори и с вече избледняващата синина на окото беше невероятно красив.

И макар това сега да нямаше значение, Лиса бе измъкнала от него признанието, че голяма част от увлечението му по Ейвъри се е дължало на внушенията й. Той я харесвал и нямал нищо против да се впусне в романтична афера, но силите й го накарали да изпитва много по-голямо увлечение, отколкото нормално би почувствал. Или поне той така твърдеше. Ако бях момче и всичко това ме бе сполетяло, вероятно също бих казала, че съм била под влиянието на някаква могъща магия.

Но сега, съдейки по това как ме изпиваше с очи, не можех да повярвам, че през последния месец или приблизително толкова някоя друга е успяла да заеме запазеното за мен място в сърцето му.

— Направи ми предложение — изрекох накрая. — И ми го напиши, като ми поднесеш точно описание на причините, поради които смяташ, че си добър кандидат за мой бъдещ ухажор.

Той се засмя, но после видя изражението ми.

— Ама ти сериозно ли? Звучи ми като упражнение за домашна работа. Именно заради това не уча в някой колеж.

Щракнах с пръсти.

— Захващай се за работа, Ивашков. Искам да видя дали можеш да издържиш да работиш поне един цял ден.

Очаквах да изтърси някоя шега или да каже, че ще го отложи за по-късно, но вместо това само ми кимна.

— Добре.

— Добре ли? — Сега аз се почувствах както майка ми преди малко, когато толкова бързо се съгласих с нея.

— Да. Веднага се прибирам в стаята си, за да се заема с изпълнението на възложената ми задача.

Изгледах го недоверчиво, когато посегна за палтото си. Никога не бях виждала Ейдриън така да се разбърза, когато ставаше дума да се свърши нещо. О, не. В какво се бях забъркала?

Внезапно се спря и бръкна в джоба на палтото си с типичната си, вбесяваща усмивка.

— Всъщност аз на практика съм ти написал едно есе. За малко да забравя. — Измъкна един сгънат лист и го размаха във въздуха. — Трябва да си вземеш телефон. Повече нямам намерение да ти служа като телефонен секретар.

— Какво е това?

— Някакъв тип от чужбина се обади преди малко… каза ми, че телефонният ми номер бил запомнен в телефона му. — Ейдриън отново стрелна с поглед Лиса и майка ми, но те още бяха потънали в своя разговор. — Каза ми, че имал съобщение за теб и не иска да го споделям с никого. Накара ме да го запиша и да му прочета какво съм записал. Трябва да знаеш, че ти си единствената личност на този свят, за която съм готов да направя това. Мисля да го спомена, когато седна да пиша предложението ми за среща.

— Може ли просто да ми го дадеш?

Подаде ми бележката с намигване и с лек поклон, след което се сбогува с Лиса и майка ми. Зачудих се дали наистина има намерение да ме удостои с писмено предложение за среща. Но вниманието ми беше много по-силно привлечено от бележката. Не се съмнявах кой му се е обадил. Нали бях използвала мобилния телефон на Ейб, за да се обадя на Ейдриън от Новосибирск, а по-късно бях споделила с Ейб за финансовия принос на Ейдриън към моята сибирска експедиция. Очевидно баща ми — уф, това все още си оставаше нереална мисъл за мен — е решил, че Ейдриън заслужава доверие, макар че се зачудих защо майка ми не беше избрана за посредник.

Разгънах бележката, но ми отне няколко секунди, докато разчета почерка на Ейдриън. Ако наистина смяташе да ми пише предложение за среща, искрено се надявах да го напечата на принтер. В бележката пишеше:

Това едва ли бе есето, което Ейдриън е трябвало да напише. Освен това беше донякъде загадъчно, но Ейб едва ли би искал съдържанието на бележката да бъде лесно разбираемо за Ейдриън. За мен обаче посланието бе съвършено ясно. Братът на Робърт беше Виктор Дашков. По някакъв начин Ейб бе успял да предаде своето съобщение на Виктор независимо в какъв ужасен и отдалечен затвор се намираше. (Някак си не се изненадах, че Ейб е успял да се справи с тази задача.) Ейб несъмнено е опитал да направи сделка с Виктор, за да открие къде е Робърт, но Виктор е отказал. И това не бе изненадващо. Поначало Виктор далеч не беше най-услужливият, за което обаче сега не можех да го обвинявам. Той бе хвърлен зад решетките за цял живот. Какво можеше да предложи някой на един доживотно осъден, което наистина да внесе някаква промяна в съществуването му?

Въздъхнах и прибрах бележката, донякъде трогната от опита на Ейб да направи нещо за мен, колкото и безплоден да се бе оказал. И отново си спомних за най-важния проблем. Дори и Виктор да съобщи къде се намира Робърт, какво значение имаше? Колкото повече мислех за събитията в Русия, толкова по-абсурдна ми се струваше идеята за връщането на един стригой в първоначалния му облик. Само смъртта, истинската смърт можеше да освободи стригоите, само смъртта…

Гласът на майка ми ме сепна и ме спаси от това да възкреся отново в съзнанието си сцената на моста. Каза ми, че трябвало да тръгва, но обеща по-късно пак да си говорим. Веднага щом Джанин излезе, двете с Лиса проверихме дали всичко е подредено в салона, преди да се приберем в моята стая. Имахме още толкова много да си споделяме. Качихме се на горния етаж и се зачудих кога ли ще успея да се преместя от сградата за гости обратно в моето общежитие. Вероятно след като Албърта приключи с формалностите по записването ми отново в Академията. Все още ми се струваше невъзможно да повярвам, че съм се върнала към предишния си живот и съм скъсала с всичко, което се бе случило през последния месец.

— Да не би Ейдриън да ти е написал любовно писмо? — попита ме Лиса. Гласът й прозвуча закачливо, но през връзката ни усетих, че тя още се тревожи, че толкова дълбоко скърбя за Дмитрий.

— Все още не — успокоих я. — По-късно ще ти обясня.

Пред стаята ми заварихме една от надзирателките в общежитието, която тъкмо се беше приготвила да почука на вратата. Като ме видя, ми подаде един солидно опакован колет.

— Тъкмо ти го носех. Пристигна с днешната поща.

— Благодаря — казах, взех го от нея и го огледах. Моето име и адресът на академията „Св. Владимир“ бяха написани съвсем точно, което ме изненада, тъй като пристигането ми тук беше съвсем внезапно. Нямаше адрес на подателя, но колетът бе облепен с руски марки и пощенски клейма на международна поща.

— Знаеш ли от кого е? — попита ме Лиса, след като жената си тръгна.

— Не зная. С доста хора се срещнах в Русия. — Можеше да е изпратено от Олена, Марк или Сидни. Ала… нещо, което не можех съвсем добре да обясня, ме накара да настръхна.

Разкъсах колета от едната страна и бръкнах вътре. Ръката ми напипа нещо студено и метално. И още преди да го извадя, вече знаех какво е. Сребърен кол.

— О, Господи — ахнах.

Завъртях сребърния кол и опипах с пръста си гравирания геометричен орнамент по дръжката му. Нямаше съмнение. Беше единствен. Това бе сребърният кол, който бях взела от хранилището на Галина. Същият, с който…

— Защо някой ще ти изпраща сребърен кол? — попита Лиса.

Не й отговорих, а вместо това извадих следващото, което бе в колета — малка пощенска картичка. На нея, с почерк, който ми беше до болка познат, бе написано:

— О — простенах, като едва не изпуснах картичката. — Това не е на добро.

За миг светът се завъртя и затворих очи, за да поема дълбоко дъх. За стотен път си припомних събитията от нощта, в която избягах от Дмитрий. Всеки път емоциите и вниманието ми се концентрираха върху изражението на лицето му, когато го прободох, върху тялото му, падащо в черната вода. Сега обаче вниманието ми се съсредоточи върху подробностите от схватката. Припомних си как той в последната минута се отдръпна леко — точно когато забих сребърния си кол в сърцето му. В първия момент си бях помислила, че не съм го забила достатъчно дълбоко — докато не видях лицето му да се отпуска и сетне да пада.

Но явно наистина не бях забила сребърния кол достатъчно силно. Първоначалният ми инстинкт се оказа верен, но събитията се развиха твърде бързо. Той е паднал… и после какво? Дали сребърният кол се е разхлабил и от самосебе си се е извадил? Или той го е изтръгнал от гърдите си? А може би просто е изхвръкнал при удара с водата?

— Всички тренировки с чучелата се оказаха напразни — промълвих, като си спомних как Дмитрий ме заставяше отново и отново да забивам кола между ребрата право в сърцето.

— Роуз! — възкликна Лиса. Имах чувството, че не викаше името ми за пръв, път. — Какво става?

Най-важният удар в живота ми… и се бях издънила. Какво ще стане сега?

Изглежда, ще трябва да преговорим отново този урок при следващата ни среща — която ще е скоро.

Не знаех какво да чувствам. Отчаяние, задето не бях освободила душата на Дмитрий и не бях изпълнила обещанието, което му бях дала? Облекчение, че не съм убила мъжа, когото обичах? И винаги, винаги все същият въпрос: щеше ли да ми каже, че ме обича, ако разполагахме само с още няколко мига?

На нито един от тези въпроси нямах отговор. Емоциите ми бушуваха до полуда. Трябваше да ги овладея и да анализирам какво знаех засега със сигурност.

Първо: два месеца и половина. Бях обещала на майка си два месеца и половина. Никакви действия дотогава.

Междувременно Дмитрий беше още там, още беше стригой. И докато бродеше на воля из света, за мен нямаше да има покой. Нищо не беше приключено. Отново сведох поглед към пощенската картичка и разбрах, че няма да намеря вътрешно спокойствие, ако се опитвам да го пренебрегна. Разбрах скритото послание в картичката.

Този път Дмитрий идваше за мен. И нещо ми подсказваше, че бях проиграла шанса си да се превърна в стригой. Той идваше, за да ме убие. Какво ми бе казал, когато избягах от имението? Че на този свят няма място и за двама ни?

И все пак може би бихме могли…

Като не отговорих веднага на въпроса й, тревогата на Лиса се засили още повече.

— Лицето ти ме плаши. За какво мислиш?

— Вярваш ли във вълшебни приказки? — попитах и я погледнах в очите. Но докато изричах тези думи, си представих неодобрението на Марк.

— Какви… какви вълшебни приказки?

— От онези, заради които вероятно не си струва да си похабяваш живота.

— Не разбирам — призна ми тя. — Съвсем се обърках. Кажи ми какво става. Какво мога да направя?

Два месеца и половина. Трябваше да остана тук два месеца и половина — струваше ми се цяла вечност. Но обещах на майка си, че ще остана. Освен това не желаех да действам прибързано, не и когато залогът е толкова висок. Обещания. Бях затънала в обещания. Дори и на Лиса бях обещала нещо.

— Наистина ли преди малко говореше сериозно? Че искаш да тръгнеш с мен на следващата ми мисия, колкото и да е откачена? Независимо от всичко останало?

— Да. — Нямаше капка несигурност или колебание в отговора й, нито трепване в уверените й зелени очи. Аз, разбира се, се запитах дали ще се чувства така и по-късно, когато разбере какво съм намислила.

Какво може да предложи някой на един доживотно осъден, което наистина да внесе някаква промяна в съществуването му?

Вече бях мислила за това, докато се опитвах да се сетя какво би могло да накара Виктор Дашков да проговори. Виктор бе казал на Ейб, че никой не може да му предложи нещо, с което да го изкуши да издаде къде се намира брат му, за когото се твърдеше, че можел да връща стригои към живот. Виктор излежаваше доживотна присъда и за него никакъв подкуп нямаше стойност. Но едно нещо можеше да развърже езика му, досетих се аз. Свободата. А имаше само един начин да се осъществи това.

Трябваше да измъкнем Виктор Дашков от затвора.

Само че реших засега да не го казвам на Лиса.

Единственото, което в момента знаех със сигурност, беше, че съм се провалила със спасението на Дмитрий. Марк ми бе казал, че е само вълшебна приказка, но трябва да се възползвам от възможността. Въпросът е: с колко време разполагах, преди Дмитрий да дойде, за да ме убие? С колко време разполагах, за да разбера дали невъзможното всъщност е възможно? Това бе истинският проблем. Защото ако Дмитрий се появи преди да имам шанс да намеря дракона в тази история — Виктор — нещата може да станат много грозни. Може би цялата тази работа с Робърт бе само една голяма лъжа, но дори и да не беше… е, часовникът тиктакаше. Ако Дмитрий пристигне за мен, преди да се добера до Виктор и Робърт, ще трябва отново да се бия с него. В това нямаше съмнение. Не можех да чакам за това магическо лекарство. Този път наистина ще трябва да убия Дмитрий и да изгубя всякакъв шанс да си върна обратно моя принц. По дяволите.

За щастие, винаги действам добре, когато съм под напрежение.