Кръвно обещание

Глава 24

Ейвъри владееше магията на духа.

— О, мамка му.

Отпуснах се на леглото зашеметена. Изобщо не бях забелязала. По дяволите, никой не бе забелязал. Ейвъри доста убедително се престори, че владее елемента въздух. Всеки морой можеше да контролира всички елементи, но в много слаба степен. А тя бе направила малка демонстрация, за да изглежда, че специализацията й е въздухът. Никой не се бе усъмнил, защото, честно казано, кой очакваше да се появи още някой, владеещ духа? И тъй като вече бе завършила училище, нямаше причина да я изпитват, нито да я карат да демонстрира способностите си.

Колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах. Очарованието й, начинът, по който умееше да накара останалите да направят каквото пожелае. До каква степен общуването й се контролираше от духа? И беше ли възможно… възможно ли бе привличането, което изпитваше Ейдриън към нея, да се дължи на внушението? Нямах основание да се чувствам щастлива от това, но… бях.

Но много по-важно бе да разбера какво искаше Ейвъри от Лиса. Желанието на Ейвъри да прелъсти Ейдриън бе разбираемо. Той беше привлекателен и произлизаше от знатен род. Беше праплеменник на кралицата и макар членовете на сегашната властваща династия да нямаха право директно да наследяват трона, на Ейдриън беше осигурено бляскаво бъдеще, с което завинаги му се гарантираше запазено място сред най-висшите кръгове.

Но Лиса? Каква бе играта на Ейвъри с нея? Какво можеше да спечели? Сега поведението на Лиса придобиваше смисъл — нетипичното за нея прекомерно увлечение по купоните, странните настроения, ревността, сблъсъците с Кристиан… Ейвъри бе довела Лиса до ръба, като я караше да взема ужасни решения. Ейвъри използваше внушение, за да принуди Лиса да изгуби контрол над действията си, да се отчужди и да рискува живота си. Защо? Какво искаше Ейвъри?

Нямаше значение. Не беше важно защо го вършеше. По-важно бе как го постигаше, както и как можех аз да се измъкна оттук, за да се върна при най-добрата си приятелка.

Сведох очи към изящната копринена рокля, която носех. Внезапно я намразих. Тази рокля символизираше каква бях сега — слаба и безпомощна. Припряно я съблякох и я скрих в гардероба. Бяха ми взели джинсите и тениската, но поне ми бяха позволили да задържа суичъра с качулка. Облякох зелената плетена рокля, защото ми се стори най-здравата и сравнително най-удобната дреха, която ми беше под ръка. Върху нея нахлузих суичъра. Трудно ми бе да се почувствам като непобедим воин, но пък се чувствах по-уверена. Достатъчно облечена, за да пристъпя към действие, се върнах във всекидневната и закрачих напред-назад, което ми помагаше да мисля по-добре — не че имах някакво основание да вярвам, че ще ми хрумнат нови идеи. Нали с това се занимавах от толкова дни без никакъв успех. Нищо нямаше да се промени.

— По дяволите! — изкрещях и веднага ми стана по-добре. Обзета от ярост, се тръшнах върху стола до бюрото, удивена че както се бях разбесняла, още не съм го запратила с все сила в стената.

Столът се разклати, но съвсем леко.

Намръщих се и го огледах по-внимателно. Всичко в това място беше майсторски изработено. Странно, че бях попаднала на некачествен стол. Коленичих и го проверих отблизо. Там, на единия от краката му, където бе закрепен към седалката, се бе появила пукнатина. Взрях се изумено. Всичките мебели тук бяха солидни, без видими свързващи елементи.

Разбрах го, след като дълго блъсках този стол в стената, когато пристигнах тук. Не успях дори една вдлъбнатина да му направя. Как тогава се появи тази пукнатина? Толкова пъти го удрях с все сила и нищо не постигнах.

Но после си спомних, че не само аз го бях блъскала.

През онзи първи ден се опитах да се преборя с Дмитрий и го нападнах със стола. Той ми го отне и го блъсна в стената. Повече не обърнах внимание на това, защото се отказах от опитите си да счупя стола. По-късно пробвах да счупя прозореца, като използвах ръба на масата, защото беше по-тежка. Моите сили не бяха достатъчни, за да повредят стола, но неговите — да.

Вдигнах стола и го запратих в твърдия като диамант прозорец, донякъде с надеждата, че ще успея с един удар да убия два заека. Нищо не се получи. И столът, и прозорецът останаха непокътнати. Отново повторих удара. После още веднъж. Накрая загубих представа колко пъти блъсках проклетия стол в стъклото. Чак ръцете ме заболяха. Знаех, че макар вече да бях по-добре, още не се бях възстановила напълно. Направо да побеснееш.

Най-после, може би след един милион опита, огледах стола и видях, че пукнатината се бе увеличила. Този напредък ми вдъхна нови сили и воля да продължа. Удрях го пак и пак, без да обръщам внимание на това как коравото дърво се впиваше в ръцете ми. След доста време чух изпукване и кракът на стола се счупи. Вдигнах го и го загледах удивено. Счупеното място не беше чисто, а назъбено и заострено. Дали бе достатъчно остро, за да послужи вместо сребърен кол? Не бях сигурна. Но знаех със сигурност, че дървото беше много твърдо и ако приложа достатъчно сила, ще мога да пробода сърцето на един стригой. Не знаех дали това ще се окаже достатъчно, за да се измъкна оттук, но това бе всичкото, на което можех да разчитам. Все пак беше дяволски повече от това, с което разполагах преди един час.

Отпуснах се на леглото, за да си отдъхна след изнурителната битка със стола и размахах импровизираното си оръжие. Добре. Сега имах оръжие. Но какво можех да направя с него? Във въображението ми изплува лицето на Дмитрий. Дяволите да го вземат. Нямаше място за колебания. Несъмнено той беше мишената, която първо трябваше да атакувам.

Внезапно вратата се открехна. Извърнах тревожно глава натам. Обзе ме паника. Бързо изтиках стола в тъмния ъгъл. Не, не. Още не бях готова. Не бях напълно убедена дали да го пробода…

Влезе Ина. Носеше поднос, но този път без обичайното си сервилно изражение. Беглият поглед, с който ме удостои, преливаше от омраза. Не знаех за какво беше толкова вкисната. Нищо лошо не й бях сторила.

Засега.

Пристъпих към нея уж за да надникна в подноса. Вдигнах капака и видях сандвич с шунка и пържени картофи. Изглеждаха добре — отдавна не бях яла, но адреналинът, бушуващ в мен, бе потиснал целия ми апетит. Обърнах се към нея и мило й се усмихнах. Тя ме изгледа с неприязън. Очите й ме пронизаха като кинжали.

Никога не се колебай, винаги повтаряше Дмитрий.

Не се поколебах.

Скочих върху Ина и я хвърлих тъй яко на пода, че главата й издрънча. Изгледа ме смаяно, но бързо се окопити и се опита да се съпротивлява. Само че този път аз не бях упоена — е, не много, пък и си казаха думата годините на обучението ми по бойни изкуства и силови тренировки. Притиснах я към пода и не й позволих да помръдне. После взех крака на счупения стол, като импровизиран заместител на сребърен кол, за да го притисна в шията й.

Беше както в дните, когато пронизвах стригои сред тъмните алеи. Ина не можеше да види, че оръжието ми е крак на стол, но острите ръбове привлякоха вниманието й, докато ги натисках в гърлото й.

— Кодът — попитах я. — Какъв е кодът?

Единственият й отговор беше порой от ругатни на руски. Добре, това не беше изненада, като се има предвид, че вероятно не ме разбра. Мислено прерових набързо оскъдния си руско-английски речник. Трябваше да призная, че беше като на двегодишно дете, но нали дори и те могат да общуват.

— Числа — казах й на руски. — Врата. — Или поне се надявах, че това казах.

Тя ме затрупа с още обидни думи, с предизвикателно изражение. Сцената наистина заприлича на разпит на стригой. Притиснах още по-силно заострения край на стола и от шията й бликна кръв. Едва се удържах да не го забия по-дълбоко. Съмнително бе дали имам достатъчно сила, за да пронижа с това парче дърво сърцето на един стригой, но да разкъсам вената на някой човек? Тя се стресна, очевидно осъзнала същото.

Отново прибягнах до калпавия си руски:

— Ще те убия. Не Нейтан. Никога… — Каква беше думата? Спомних си какво казаха в службата в църквата и се надявах да бях улучила правилния израз: — Никакъв вечен живот.

Това привлече вниманието й. Нейтан и вечният живот. Най-важните неща за нея. Прехапа устни, все още гневна, но тирадата срещу мен секна.

— Числа. Врата — повторих. Още по-силно натиснах счупения крак на стола и тя закрещя от болка.

Най-после проговори, като избъбри поредица от числа. Поне бях запомнила много добре как се наричат числата на руски. Те бяха от съществено значение за адресите и телефонните номера. Тя ми изброи седем числа.

— Отново — казах й. Накарах я да ги повтори три пъти. Надявах се, че ги бях запомнила. Но имаше още нещо. Бях сигурна, че външната врата е с различен код. — Числа. Врата. Две. — Чувствах се като пещерен човек.

Ина само ме гледаше глупаво. Явно не ме бе разбрала.

— Врата. Две.

Сега в очите й просветна искра и тя се озърна обезумяло. Явно се бе надявала да не се досетя, че втората врата има друг код. Но като притиснах по-яко счупения крак на стола в шията й, тя ми изкрещя още седем цифри. Отново я заставих да ги повтори, осъзнавайки, че нямаше как да зная дали не ме лъже — поне докато не изпробвам комбинацията. Затова реших да я оставя наблизо, да ми е под ръка.

Изпитах вина за това, което направих след това, но ситуацията беше отчайваща. Докато тренирах за пазител, ме бяха учили не само да убивам, но и как да парализирам противниците си. Избрах второто, като блъснах главата й в пода, за да я оставя да лежи там в безсъзнание. Лицето й застина, клепачите й се спуснаха. По дяволите, бях доведена дотам да пребивам тийнейджърки.

Изправих се, отидох до вратата и набрах първия набор от цифри с надеждата да съм улучила кода. За мое огромно изумление успях. Електронната брава изщрака, но преди да отворя вратата, чух друго изщракване. Някой отваряше външната врата.

— По дяволите — промърморих.

Отдръпнах се от вратата, сграбчих тялото на лежащата в безсъзнание Ина и я завлякох в банята. Поставих я във ваната колкото можах по-внимателно. Тъкмо затворих зад себе си вратата на банята, когато чух да се отваря външната врата. Усетих издайническото прилошаване отново да се надига в стомаха ми — сигнал за присъствието на стригой. Знаех, че един стригой може да долови човешката миризма, но се надявах, че бях отстранила Ина достатъчно бързо, за да намаля миризмата й. Влязох от коридора във всекидневната и заварих Дмитрий. Усмихнах му се и се втурнах в прегръдките му.

— Ти се върна — посрещнах го с радостен тон.

Той ме прегърна за кратко, след което отстъпи назад.

— Да. — Изглеждаше отчасти зарадван от милото посрещане, но лицето му скоро придоби делово изражение. — Взе ли решение?

Не ми каза „Здравей“. Нито „Как се чувстваш днес?“ Сърцето ми замря. Той не беше Дмитрий.

— Имам още въпроси.

Отидох до леглото и се излегнах небрежно, точно както винаги ставаше при нашите срещи. След няколко мига той ме последва и приседна на ръба му, свел поглед надолу към мен.

— Колко дълго ще продължи? — попитах. — Пробуждането? Веднага ли става?

Отново започнах да го разпитвам. Честно казано, въпросите ми вече се бяха изчерпали, пък и всъщност нямах никакво желание да научавам още подробности за това как се става стригой. И с всяка изминала минута се дразнех все повече и повече. Трябваше да действам. Трябваше да се възползвам от възможността да избягам.

И все пак… преди да пристъпя към действие, бях длъжна да се убедя за последно, че той не е Дмитрий. Глупава работа. Вече би трябвало да го зная. Виждах дори физическите промени. Бях станала свидетел на студенината му, на бруталността му. Видях го с току-що засъхналата кръв на поредната си жертва по устните. Това не беше мъжът, когото обичах. И все пак… преди малко, за един бегъл миг…

Дмитрий въздъхна и се излегна до мен.

— Роуз — прекъсна ме той, — ако не ти вярвах, бих казал, че само се опитваш да печелиш време. — Да, дори и като стригой Дмитрий знаеше как мисля и как планирам действията си. Разбрах, че ако искам да изглеждам убедителна, трябва да престана да се преструвам на глупачка и да си спомня, че трябваше да бъда Роуз Хатауей.

Изгледах го гневно.

— Разбира се, че печеля време! Това е важна стъпка. Дойдох тук, за да те убия, а сега ми предлагаш да стана като теб. Мислиш ли, че ми е лесно да го направя?

— А ти мислиш ли, че ми беше лесно да чакам толкова дълго? — попита ме той. — Единствените, които имат право на избор, са мороите, които убиват доброволно, като двамата Озера. Никой друг не получава правото на избор. Не получих и аз.

— А сега не съжаляваш ли?

— Не, сега не. Сега съм този, който трябва да бъда. — Намръщи се. — Само едно нещо наранява гордостта ми — това, че Нейтан ме превърна насила и се държи така, сякаш съм му задължен. Затова проявих великодушие и ти давам възможност за избор, за да пощадя гордостта ти.

Великодушие, а? Погледнах го. Имах чувството, че сърцето ми отново се пръска на хиляди частици. Сякаш отново научавах за смъртта му. Внезапно се изплаших да не се разплача. Не. Никакви сълзи. Дмитрий винаги бе говорил за плячка и хищници. Трябваше да бъда хищник.

— Потиш се — изрече той внезапно. — Защо?

По дяволите, по дяволите, по дяволите. Разбира се, че се потях. Презирах се, че се налага да пробода мъжа, когото обичах или си мислех, че обичам. И не само че се потях, но и бях сигурна, че съм се издала с феромоните, които излъчвах от напрежение. Стригоите могат да долавят миризмата им.

— Защото съм изплашена — прошепнах. Надигнах се и погалих лицето му, като се опитах да запомня чертите му. Очите. Косата. Формата на скулите му. Във въображението си ги сравнявах с чертите му, които толкова добре помнех. Тъмната коса. Загорялата кожа. Сладката усмивка. — Аз… аз мисля, че съм готова, но това е… не зная. Толкова голяма промяна.

— Това ще бъде най-доброто решение в живота ти, Роза.

Дишането ми се ускори и се помолих да се подлъже, че е само от страх.

— Кажи ми го пак. Още веднъж. Защо толкова силно искаш да ме пробудиш?

По лицето му се изписа лека умора.

— Защото те искам. Винаги съм те искал.

Тогава го разбрах. Най-после осъзнах проблема. Той ми даваше един и същи отговор отново и отново, като всеки път нещо ме притесняваше. Но досега все не можех да разбера какво. Сега успях. Той ме желаеше. Искаше ме така, както хората желаят да притежават нещо скъпоценно за техните колекции. Онзи Дмитрий, когото познавах… в когото се влюбих и с когото се любих… онзи Дмитрий би казал, че иска да бъдем заедно, защото ме обича. Но сега нямаше дори следа от любов.

Усмихнах му се. Легнах до него и нежно го целунах. Той вероятно си помисли, че го правя заради причините, поради които винаги съм го правила, заради привличането и желанието. Но всъщност беше прощална целувка. Устата му отвърна на моята. Устните му бяха топли и нетърпеливи. Удължих целувката още малко, както за да се преборя с напиращите в очите ми сълзи, така и за да приспя подозренията му. Пръстите ми се сключиха около счупения крак на стола, който бях скрила във вътрешния джоб на суичъра си.

Никога няма да забравя Дмитрий. Никога, до края на живота си. Но този път не бях забравила и уроците му.

Със скорост, за която той не беше подготвен, измъкнах крака на стола и го забих в гърдите му, точно както ме е учил да забивам сребърен кол. Вложих цялата си сила и умения — плъзнах го между ребрата му, за да го насоча право в сърцето.

И като го направих, все едно че в същото време пронизах и своето сърце.