Кръвно обещание

Глава 18

Не беше изненадващо, че се събудих с главоболие. За няколко объркани секунди нямах представа какво се е случило или къде се намирах. След малко замайването премина и споменът за станалото на улицата се стовари с цялата си сила върху мен. Изправих се рязко в леглото, готова за защита, въпреки че главата ми все още бе леко замаяна. Време беше да разбера къде се намирам.

Седях върху огромно легло в тъмна стая. Не, не беше обикновена стая. Повече приличаше на апартамент или студио. Мислех, че хотелът в Санкт Петербург е разкошен, но това тук го надминаваше. Половината студио бе заето от леглото и обичайните за една спалня мебели: гардероб, нощни масички, скрин и т.н. Другата половина обаче повече приличаше на всекидневна — със задължителните диван и телевизор естествено. Стените пък бяха покрити с лавици, пълни с книги — като в библиотека. От дясната ми страна се виждаше къс коридор с врата в края. Вероятно за банята. От другата страна имаше голям панорамен прозорец със затъмнени стъкла, както прозорците на мороите. Но този беше по-тъмен от всички, които бях виждала досега. Беше едва ли не черен и през него беше почти невъзможно да се види нещо. Единствено фактът, че можех да различа небето от хоризонта — и то чак след продължително взиране — ми подсказа, че навън може би е ден.

Станах от леглото, като всичките ми сетива бяха нащрек за евентуална опасност. Стомахът ми не се бунтуваше; значи наоколо нямаше стригои. Но това не изключваше присъствието на други опасни личности. Не биваше да приемам нищо за даденост — тъкмо тази грешка, допусната на улицата, бе причината да се озова в тази ситуация. Макар че в момента нямаше време да мисля за това. Поне не още. Ако го сторех, решителността ми щеше да се изпари.

Видях палтото си и бръкнах в джоба за сребърния кол. Нямаше го. Както и трябваше да се очаква, разбира се. Наоколо не виждах нищо, което бих могла да използвам като оръжие, значи трябваше да разчитам единствено на юмруците си, за да се бия. С ъгъла на окото си зърнах върху стената ключ за осветлението. Натиснах го и замръзнах. Чаках да видя какво — или кого — ще ми разкрият лампите на тавана.

Нищо необичайно. Нямаше никой освен мен. Направих най-очевидното нещо — проверих вратата. Беше заключена и единственият начин да се отвори беше електронен панел с малка клавиатура. Освен това беше тежка и направена от нещо, което приличаше на стомана. Напомняше ми на врата към авариен изход. Нямаше начин да мина през нея, затова се обърнах и продължих проучването си. Имаше някаква ирония на съдбата. Голяма част от тренировките ми включваха оглеждане на мястото. Винаги бях мразела това; нали все исках да науча повече за бойните хватки. А сега изглеждаше, че онези уроци, които навремето смятах за безполезни, са били съвсем нужни.

На светлината съвсем ясно виждах предметите в стаята. Леглото бе покрито с пухкав сатенен юрган с цвета на слонова кост. Промъкнах се във всекидневната и видях, че телевизорът беше готин — ама наистина готин. Адски голяма плазма. Изглеждаше чисто нов. И от суперкласа. Диваните също бяха готини, кожени, в някакъв шантаво матов зелен цвят. Малко необичайно за кожа, но ставаше. Всички мебели — масите, бюрото, дрешникът — бяха изработени от гладко, полирано черно дърво. В ъгъла на дневната видях малък хладилник. Коленичих и го отворих. Беше зареден с бутилирана вода и сокове, различни плодове, торбички с идеално нарязани сирена. На горната полица имаше ядки, бисквити, глазирани пасти. При вида им стомахът ми се разбунтува, но нямаше начин да хапна нещо в това място.

Банята беше в същия стил, както и останалата част на студиото. Душът и голямото джакузи бяха от черен лъскав мрамор, а върху плота отстрани бяха подредени малки сапуни и различни видове шампоани. Над мивката висеше голямо огледало, само че… всъщност не висеше. Беше вградено толкова плътно в стената, че нямаше начин да се помръдне. Материалът също беше адски учудващ. Приличаше по-скоро на гладък метал, отколкото на стъкло.

Отначало си помислих, че е доста странно, докато не се върнах отново в голямата стая и не се огледах. Наистина нямаше абсолютно нищо, което би могло да послужи като оръжие. Телевизорът бе твърде голям, за да се помръдне или счупи. Екранът явно бе от онези, които при удар се пукат, без да се трошат — направо най-последната дума на най-високите технологии. Върху нито една от масите не се виждаха вази, чаши или каквото и да е стъкло. Абсолютно нищо. Лавиците също бяха зазидани. Бутилките в хладилника бяха пластмасови. А прозорецът…

Изтичах до него и затърсих ръбове. Също като огледалото и той бе вграден идеално в стената. Нямаше нито перваз, нито ръбове. Само едно гладко парче. Взрях се през него и успях да различа някакви подробности отвън и видях… е, нищо не видях. Земята беше равна и само тук-там се виждаха дървета. Напомняше ми на пустошта, през която минахме на път за Бай. Явно вече не бях в Новосибирск. Като се взрях по-внимателно надолу, видях, че се намирам нависоко. Може би четвъртият етаж. Който и да беше, нямаше начин да скоча долу, без да си счупя някой крайник. Все пак трябваше да направя нещо, не можех да си седя просто така.

Взех стола до бюрото и ударих с все сила прозореца с него. Нямаше никакъв ефект — нито върху стъклото, нито върху стола.

— Мили Боже — промърморих. Опитах още три пъти и резултатът беше същият. Сякаш и двете бяха направени от стомана. Може би стъклото беше от някакъв брониран материал, с изключителна здравина. А столът… дяволите да ме вземат, ако знаех. Беше уж от някакво си там дърво, ала не се виждаха абсолютно никакви драскотини, нито се бе пукнало, независимо колко силно го бях ударила току-що. Но тъй като бях прекарала целия си живот във вършене на неразумни неща, продължих да се опитвам да счупя стъклото.

Замахвах за пети път, когато стомахът ми ме предупреди за приближаването на стригой. Извъртях се със стола в ръка, чиито крака бяха насочени напред, и се хвърлих към вратата. Тя се отвори и аз ударих с все сила влизащия.

Беше Дмитрий.

Връхлетяха ме същите объркани чувства както и на улицата — любов, примесена с ужас. Този път пропъдих любовта и продължих атаката. Не че постигнах нещо. Да го удрям, беше все едно да удрям по прозореца. Той ме бутна назад и аз политнах, но без да изпускам стола. Запазих равновесие и отново се спуснах срещу него. Този път, когато се сблъскахме, той сграбчи стола и го изтръгна от ръцете ми. Захвърли го към стената, сякаш беше кибритена клечка.

Лишена дори от това жалко подобие на оръжие, сега ми оставаше да се осланям единствено на телесната си сила. Правех го през последните две седмици, докато разпитвах стригоите; това би трябвало да е същото. Разбира се, тогава разполагах с още четирима души, които да ме покриват и да ми пазят гърба. А и никой от онези стригои не беше Дмитрий. Дори като дампир беше трудно да бъде победен. Сега, разбира се, не бе изгубил уменията си — само дето беше още по-бърз и по-силен. Освен това знаеше всичките ми движения. Естествено — след като именно той ме бе научил на тях. Беше почти невъзможно да го изненадам.

Но също както с прозореца, не можех да бездействам. Бях затворена в тази стая — фактът, че бе голяма и разкошно обзаведена, нямаше значение — със стригой. С един гаден стригой. Това трябваше да си повтарям. Тук имаше стригой. Смъртен враг, а не Дмитрий. Всичко, на което учех Денис и останалите, можеше да се приложи в случая. Бъдете умни и находчиви. Бъдете бдителни. Защитавайте се.

— Роуз — заговори той, като без никакво усилие отклони поредния ми ритник. — Губиш си времето. Престани.

О, този глас! Гласът на Дмитрий. Гласът, който чувах, когато заспивах нощем, гласът, който веднъж ми каза, че ме обича…

Не! Това не е той. Дмитрий си отиде. Това е чудовище.

Отчаяно се опитвах да измисля как да спечеля. Дори се сетих за призраците, които бях призовала по време на пътуването ми. Марк каза, че бих могла да го правя в мигове на диви емоции и че те ще се сражават за мен. Едва ли бих могла да попадна в плен на по-диви емоции, отколкото в момента, ала те не идваха. Честно, нямах представа как съм го направила преди, но сега цялото желание на света не можеше да го накара да се случи. По дяволите. Какъв беше смисълът от ужасяващите сили, когато не можех да ги извикам на помощ?

Вместо това сграбчих DVD плейъра от лавицата, изтръгвайки жиците му от стената. Не беше кой знае какво оръжие, но бях отчаяна. Чух странен, примитивен боен вик и някаква далечна част в мен осъзна, че излиза от устата ми. Отново скочих към Дмитрий, хвърляйки по него плейъра с все сила. Вероятно щях да го нараня поне малко, ако го бях уцелила. Което не стана. Той улови и това импровизирано оръжие и го запрати на пода, където устройството се пръсна на парчета. Със същата лекота сграбчи ръцете ми, за да ми попречи да се докопам до нещо друго. Стискаше ме толкова силно, че можеше да ми счупи костите, но аз не спирах да се съпротивлявам.

Той отново се опита да ме вразуми.

— Няма да те нараня. Роза, моля те, спри.

Роза. Името, с което само той ме наричаше. Така ми каза за пръв път, когато бяхме станали жертва на магията за прелъстяване на Виктор Дашков, с преплетени голи тела…

Това не е Дмитрий, когото познаваш.

Той стискаше ръцете ми, затова ритах с крака, но не постигнах много. Без да използвам останалата част от тялото си за балансиране, нямах достатъчно сила за ритниците. От своя страна той изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото наистина притеснен или ядосан. Въздъхна дълбоко, улови ме за раменете, завъртя ме леко и ме притисна към стената с цялата тежест на тялото си. Продължих да се извивам, но бях прикована като стригоите, които залавяхме по време на нашия лов. Явно вселената притежаваше извратено чувство за хумор.

— Спри да се бориш с мен. — Дъхът му бе топъл до врата ми, а тялото му — кораво и мускулесто до моето. Знаех, че устата му е само на няколко сантиметра от моята. — Няма да те нараня.

Отново се опитах да го избутам и отново не успях. Дишах накъсано, а раната на главата ми пулсираше.

— Трябва да разбереш, че ми е трудно да го повярвам.

— Ако исках да те убия, вече щеше да си мъртва. А сега, ако продължаваш да се съпротивляваш, ще се наложи да те вържа. Ако спреш, ще те оставя свободна.

— Не се ли боиш, че ще избягам?

— Не. — Гласът му бе съвършено спокоен и по гърба ми полази студ. — Не се боя.

Двамата останахме така почти минута. Мислите ми бясно препускаха. Наистина досега щеше да ме е убил, ако това бе намерението му, но това не ми даваше основание да смятам, че съм в безопасност. При все това и двамата бяхме в задънена улица в тази битка. Всъщност аз бях. Той си играеше с мен. Главата ми пулсираше там, където ме бе ударил, а тази безсмислена борба само бе изцедила силите ми и бе усилила болката. Трябваше да се съвзема, ако исках да намеря начин да избягам — стига да останех жива достатъчно дълго. Освен това трябваше да престана да мисля колко близо бяха телата ни. Въпреки че устните ни не се докосваха, не можех повече да издържам допира на тялото му.

Отпуснах се.

— Добре.

Той се поколеба, преди да ме пусне, вероятно се чудеше дали може да ми вярва. Цялата сцена ми напомни за онзи път, когато бяхме заедно в малката хижа на Академията. Тогава бях бясна и разстроена, а в мен бушуваше тъмната страна на духа. Дмитрий и тогава ме държеше, говореше ми и ми помогна да изляза от онова ужасно състояние. Ние се целунахме, после ръцете му повдигнаха ризата ми и… не, не. Не и тук. Не можех да мисля за това тук.

Дмитрий най-сетне отпусна хватката си и ме отдръпна от стената. Извъртях се настръхнала, готова отново да се хвърля в атака и да го ударя. Но си заповядах да се укротя и да изчакам, докато измъкна някаква информация и се удаде удобен момент да действам. Но въпреки че ме пусна, той не се отдалечи. Бяхме само на половин метър разстояние. И противно на здравия разум, отново се поддадох на слабостта си, както на улицата. Как можеше едновременно да е същият и толкова различен? Опитах се да не забелязвам приликите — косата му, овала на лицето, разликата в ръста ни. Вместо това се съсредоточих върху чертите на стригоя — червените очи и бледата кожа.

Толкова бях погълната от заниманието си, че не забелязах веднага, че и той мълчеше. Изучаваше ме напрегнато, сякаш очите му можеха да проникнат до най-съкровените ми кътчета. Потръпнах. Изглеждаше, сякаш почти — почти! — и той е привлечен от мен по същия начин, както аз от него. Ала това беше невъзможно. Стригоите не изпитват подобни емоции, а и освен това мисълта, че аз все още го привличам, от моя страна бе по-скоро чиста фантазия. Винаги е било трудно да разгадая лицето му, а сега с тази маска на студено лукавство бе абсолютно невъзможно да разбера какво мисли.

— Защо дойде тук? — попита той накрая.

— Защото ти ме удари по главата и ме довлече насила. — Ако ми предстоеше да умра, щях да го направя в стила на Роуз Хатауей.

Старият Дмитрий щеше да се усмихне или да въздъхне раздразнено. Този остана невъзмутим.

— Нямах това предвид и ти го знаеш. Защо си тук?

Гласът му бе нисък и заплашителен. Мислех си, че Ейб е страшен, но изобщо не можеше да става и дума за сравнение. Дори змеят щеше да отстъпи.

— В Сибир? Дойдох, за да те намеря.

— Аз дойдох тук, за да съм по-далеч от теб.

Бях толкова шокирана, че изтърсих нещо съвсем нелепо.

— Защо? Защото бих могла да те убия ли?

Погледът, с който ме удостои, показа, че и той споделя мнението ми за нелепостта на изказването ми.

— Не. За да не се озовем в тази ситуация. А сега сме и изборът е неизбежен.

Не бях съвсем сигурна каква точно е тази ситуация.

— Е, можеш да ме оставиш да си тръгна, ако искаш да я избегнеш.

Той се отдръпна и прекоси дневната, без да ме поглежда. За секунда се изкуших от мисълта да се промъкна безшумно зад него и да го нападна, но нещо ми подсказа, че най-много да успея да направя няколко крачки, преди той да ми извие ръцете. Дмитрий се отпусна в един от кожените фотьойли и изпъна тялото си, с ръст метър и деветдесет и осем, с обичайната си грациозност. Господи, защо трябваше да е толкова противоречив? Притежаваше навиците на стария Дмитрий, смесени с тези на чудовище. Останах там, където бях, свита до стената.

— Вече не е възможно. Не и след като те видях сега… — Отново впери изучаващ поглед в мен. Почувствах се странно. Част От мен откликна на дълбочината на погледа му, развълнувана от начина, по който ме изпиваше от главата до петите. Но другата част се чувстваше омърсена, сякаш някаква слуз или нещо гадно се плъзга по кожата ми, докато ме оглеждаше. — Ти все още си толкова красива, каквато те помня, Роза. Не че съм очаквал нещо различно.

Не знаех какво да отговоря. Досега никога не съм водила истински разговор със стригой, като изключим няколкото обиди и заплахи в разгара на битката. Най-близко подобие на разговор имах, когато Исая ни беше пленил. Но тогава бях вързана и по-голяма част от разговора се въртеше около темата как ще ме убие. Това… ами, сега не беше като тогава, но определено си оставаше зловещо и гадно. Скръстих ръце пред гърдите си и се облегнах на стената. Така поне донякъде се чувствах защитена.

Той наклони глава, като продължаваше да ме гледа внимателно. Някаква сянка бе паднала върху лицето му, така че червеното в очите му почти не се забелязваше. Вместо това изглеждаха тъмни, каквито бяха — бездънни и прекрасни, пълни с любов и смелост…

— Можеш да седнеш — подкани ме той.

— И тук съм добре.

— Искаш ли нещо?

— Освен да ме пуснеш?

За миг ми се стори, че зърнах старото иронично изражение на лицето му, онова, което добиваше, когато се шегуваше. Но като се вгледах по-внимателно, реших, че съм си го въобразила.

— Не, Роза. Имам предвид искаш ли нещо тук? Храна? Книги? Някакви развлечения?

Втренчих се смаяно в него.

— Говориш така, сякаш се намирам в луксозен хотел!

— До известна степен е така. Мога да говоря с Галина и тя ще ти осигури всичко, което пожелаеш.

— Галина?

Устните на Дмитрий се извиха в усмивка. Е, по-скоро някакво подобие. Струваше ми се, че мислите му бяха благосклонни, но усмивката не изразяваше нищо подобно. Тя бе смразяваща, мрачна и пълна с тайни. Единствено твърдото ми решение да не покажа слабостта си ми попречи да не се свия от страх.

— Галина е старата ми инструкторка от времето, когато се обучавах в училище.

— И тя ли е стригой?

— Да. Била е пробудена преди няколко години в една битка в Прага. Тя е сравнително млада за стригой, но е много силна. Всичко това е нейно. — Дмитрий посочи наоколо.

— И ти живееш с нея? — Въпреки желанието си, не успях да сдържа любопитството си. Запитах се каква ли точно е връзката им и изпитах, за безкрайна моя изненада… ревност. Не че имах причина. Сега той беше стригой, недостъпен за мен. А и нямаше да е за пръв път учител и ученик да се съберат…

— Работя за нея. Тя е другата причина да се върна тук, след като бях пробуден. Знаех, че е стригой и исках тя да ме води.

— А искаше и да си далеч от мен. Това бе другата причина, нали?

Той не каза нищо, само кимна.

— Къде се намираме? Далеч сме от Новосибирск, нали?

— Да. Имението на Галина е извън града.

— Колко далеч?

Онази усмивка трепна за миг.

— Зная какво правиш и няма да ти дам подобна информация.

— Тогава ти какво правиш? — настоях и целият ми насъбран досега страх избухна в гняв. — Защо ме държиш тук? Убий ме или ме остави да си отида. Ако само ще ме държиш заключена и ще ме измъчваш с психо-игричките си или каквото там си наумил, наистина предпочитам да ме убиеш.

— Смели думи. — Той се изправи и закрачи из дневната. — Почти ти повярвах.

— Истина са! — настоях дръзко. — Дойдох, за да те убия. Ако не мога да го направя, по-добре да умра.

— Знаеш, че се провали. На улицата.

— Да. Разбрах го, когато се събудих тук.

Дмитрий се извърна рязко и внезапно се озова пред мен, придвижвайки се с онази невероятна скорост на стригоите. Гаденето ми, което винаги се появяваше при близостта на стригои, не бе изчезнало, но колкото повече време прекарвах с него, толкова повече намаляваше и вече почти успявах да не му обръщам внимание.

— Малко съм разочарован. Ти си толкова добра, Роуз. Много, много добра. Ти и приятелите ти, които обикаляте наоколо и избивате стригои, определено причинихте раздвижване. Някои стригои дори се страхуват.

— Но не и ти?

— Когато чух, че си ти… хмм. — Доби замислено изражение и присви очи. — Не. Бях любопитен. Ако някой може да ме убие, то това си ти. Но, както казах, ти се поколеба. Това беше последният и решителен изпит на това, на което съм те учил, и ти се провали.

Лицето ми остана безизразно. Вътрешно не спирах да се упреквам за онзи миг на слабост на улицата.

— Следващия път няма да се поколебая.

— Няма да има следващ път. И колкото и да съм разочарован от теб, аз, разбира се, се радвам, че съм жив.

Ти не си жив — процедих през стиснатите си зъби. Господи, той отново беше толкова, толкова близо до мен. Дори след промените в лицето му, стройното му и мускулесто тяло си беше същото. — Ти си мъртъв. Чудовище. Преди време ми каза, че предпочиташ да умреш, отколкото да си такъв. Затова ще те убия.

— Казваш го, защото нямаш представа какво е. Тогава аз също не знаех.

— Виж, говорех сериозно. Няма да играя играта ти. Ако не мога да се махна оттук, просто ме убий, става ли?

Без никакво предупреждение той се протегна и плъзна пръсти по лицето ми. Ахнах. Ръката му бе студена като лед, но начинът, по който ме докосна… отново, беше същият. Съвсем точно същият, както го помнех. Как бе възможно? Толкова подобно… и толкова различно. Изведнъж си спомних още един от уроците му — как стригоите приличат на онези, които някога сме познавали. Затова бе толкова лесно да се поколебаеш.

— Да те убия… е, това не е толкова просто — каза той. Гласът му отново се снижи до нисък шепот, като змия, пълзяща по кожата ми. — Има и трета възможност. Бих могъл да те пробудя.

Замръзнах и направо спрях да дишам.

— Не. — Това бе единственото, което можах да изрека. Мозъкът ми не можа да измисли нещо по-сложно, нищо духовито или умно. Думите му бяха твърде ужасни дори и само да се замисля над тях. — Не.

— Ти не знаеш какво е това. То е… изумително. Съвършено. Всичките ти сетива са живи; светът е много по-жив…

— Да, но ти си мъртъв.

— Дали?

Улови ръката ми и я притисна към гърдите си. Усетих равномерното му дишане. Очите ми се разшириха.

— Сърцето ми бие. Аз дишам.

— Да, но… — Опитах се отчаяно да си спомня всичко, което знаех за стригоите. — Ти не си наистина жив. Това е… това е черна магия, която съживява. Това е илюзия на живот.

— Това е много по-добро от живота. — Ръцете му се вдигнаха и обхванаха лицето ми. Неговото сърце може и да биеше спокойно, но моето препускаше. — Това е като да си бог, Роуз. Сила. Бързина. Възможност да възприемаш света по начини, които не можеш да си представиш. И… безсмъртие. Бихме могли да бъдем заедно. Завинаги.

Никога това беше единственото, което исках. И дълбоко в мен една част все още копнееше за това, искаше отчаяно да е с него през цялото време. И все пак… нямаше да бъде така, както го исках. Нямаше да е така, както някога. Това щеше да е нещо различно. Нещо грешно. Преглътнах.

— Не… — Едва чувах гласа си, едва успявах да изрека думите, докато той ме докосваше по този начин. Пръстите му бяха толкова леки и нежни. — Не можем.

— Бихме могли. — Един от пръстите му се плъзна по брадичката ми и се спря там, където беше артерията на шията ми. — Мога да го направя бързо. Нима да има болка. Ще го направя, преди да се усетиш. — Навярно беше прав. Ако насила те превръщат в стригой, изсмукват кръвта ти. След това обикновено стригоят се срязва и ти дава да пиеш. Някак си… вярвах, че ще припадна, преди да са изсмукали половината ми кръв.

Заедно завинаги.

Светът малко се разми пред очите ми. Не зная дали беше заради раната на главата, или заради обзелия ме ужас. Представях си стотици сценарии, когато тръгнах да търся Дмитрий. Но нито един не включваше вероятността да стана стригой. Смъртта — неговата или моята — беше единствената мисъл, поглъщаща съзнанието ми, което е било много глупаво от моя страна.

Бавните ми мисли бяха прекъснати, когато вратата внезапно се отвори. Дмитрий се обърна и ме избута грубо, така че да застане пред мен, защитавайки ме с тялото си. Влязоха двама души и затвориха вратата, преди да ми хрумне да хукна към нея. Единият от новодошлите беше стригой, мъж. А другият човешка жена, която носеше поднос с наведена глава.

Веднага познах стригоя. Нямаше начин; лицето му ме преследваше в сънищата. Русата му коса, дълга колкото на Дмитрий, висеше от двете страни на лицето му. Изглежда е бил двадесетина годишен, когато е бил превърнат. Очевидно ни е виждал с Лиса, когато сме били по-малки, но досега аз го бях срещала само два пъти. Веднъж, когато се бих с него на територията на Академията. Втория път, когато се срещнахме в пещерата, която стригоите използваха за свое свърталище.

Той ухапа Дмитрий и го превърна в стригой.

Типът почти не ме удостои с поглед, а вместо това насочи с пълна сила гнева си към Дмитрий.

— Какво, по дяволите, става? — Нямах проблем да го разбера. Беше американец. — Държиш тук някакъв домашен любимец?

— Това не е твоя работа, Нейтан. — Гласът на Дмитрий беше леден. По-рано мислех, че думите му не изразяват никакви емоции. Сега осъзнах, че просто е по-трудно да се различат. В тона му в момента се усещаше съвсем ясно предизвикателство, както и предупреждение към другия да не се намесва. — Галина ми разреши.

Погледът на Нейтан се отмести от него към мен. Гневът му се превърна в шок.

— Тя?

Дмитрий се премести леко и сега изцяло ме закриваше. Една твърдоглава част от мен искаше да заяви рязко, че не ми е притрябвала защитата на стригой, само че… май ми трябваше.

— Тя беше в училището в Монтана… Ние се бихме… — устните му се дръпнаха назад, разкривайки острите му кучешки зъби. — Щях да вкуся кръвта й, ако онзи младок мороят, който използваше огън, не се бе намесил.

— Това няма нищо общо с теб — повтори Дмитрий.

Червените очи на Нейтан бяха разширени и нетърпеливи.

— Шегуваш ли се? Тя може да ни заведе при онази Драгомир! Ако прекъснем рода им, имената ни ще станат легендарни. Колко дълго смяташ да я задържиш?

— Махай се! — изръмжа Дмитрий. — Това не е молба.

Нейтан посочи към мен.

— Тя е ценна. Ако възнамеряваш да я държиш тук като кървава курва за развлечение, поне я сподели. А след като се сдобием от нея с цялата информация, ще я довършим.

Дмитрий направи крачка напред.

— Махай се оттук. Ако само я докоснеш, ще те унищожа. Ще откъсна главата ти с голи ръце и ще я гледам как се превръща в прах на слънцето.

Яростта на Нейтан се усили.

— Галина няма да ти разреши да си играеш в къщата с това момиче. Дори ти нямаш чак такива привилегии.

— Не ме карай да ти повтарям да се махнеш. Днес не съм особено търпелив.

Нейтан не каза нищо и двамата стригои останаха така известно време, вперили погледи един в друг. Знаех, че мощта на стригоите отчасти е свързана с възрастта. Нейтан очевидно е бил превърнат пръв. Не знаех колко отдавна, но докато ги наблюдавах, имах чувството, че Дмитрий може би е по-силен или силите им бяха равни. Бих могла да се закълна, че в очите на Нейтан се мярна страх, но той се обърна, преди да успея да видя по-добре.

— Не сме приключили — процеди той и се запъти към вратата. — Ще говоря с Галина.

Излезе и за кратко никой не помръдна, нито заговори. След това Дмитрий погледна към младата жена и каза нещо на руски. Тя стоеше там като вцепенена.

Сега се наведе и остави внимателно подноса върху масата за кафе. Повдигна сребърния капак, разкривайки чиния с пица пеперони, поръсена обилно със сирене. При всякакви други обстоятелства, ако някой ми донесе пица в дома на стригои, щеше да бъде абсурдно и страшно забавно. Сега, след заплахата на Дмитрий да ме превърне в стригой и желанието на Нейтан да ме използва, за да се добере до Лиса, нищо не ми се струваше забавно. Дори Роуз Хатауей имаше граници за пускането на шеги. До пицата имаше огромно брауни3 със захарна глазура. Храната, която обичах и Дмитрий го знаеше.

— Обядът ти — рече той. — Не е отровен.

Всичко върху подноса изглеждаше страхотно, но аз поклатих глава.

— Няма да ям.

Той повдигна вежди.

— Нещо друго ли искаш?

— Не искам нищо, защото изобщо няма да ям. Ако не искаш да ме убиеш, тогава аз ще го направя. — Хрумна ми, че липсата на оръжие в апартамента бе не само за тяхна, но и за моя защита.

— Като се убиеш с гладуване? — Погледна ме с нещо като мрачна развеселеност. — Ще те пробудя много преди това.

— Защо не го направиш още сега?

— Защото предпочитам да почакам, докато сама го пожелаеш.

Боже, сега наистина говореше като Ейб, с изключение на това, че чупенето на коленни капачки ми се струваше детска игра в сравнение с това, което ме очакваше тук.

— Ще ти се наложи да чакаш доста дълго — заявих със смелост, която не изпитвах.

Тогава Дмитрий се засмя на глас. Той се смееше рядко като дампир и винаги когато го чуех, се вълнувах. Сега вече не притежаваше онази топлина, която ме обгръщаше като пашкул. Този смях беше студен и заплашителен.

— Ще видим.

И преди да отвърна нещо, той отново застана пред мен. Ръката му се стрелна зад врата ми, придърпа ме към него, повдигна лицето ми и притисна устни към моите. Бяха студени като останалата част от кожата му… и все пак сякаш в тях имаше нещо топло. Един глас в главата ми крещеше, че това е гадно и ужасно… но в същото време светът около мен изчезна и докато се целувахме, можех отново да си представям, че сме в малката хижа.

Той се отдръпна толкова бързо, колкото бе приближил, оставяйки ме задъхана, с широко отворени очи. Нехайно, все едно нищо не се бе случило, Дмитрий посочи към жената.

— Това е Ина. — Когато чу името си, тя вдигна глава и видях, че не е по-възрастна от мен. — Тя също работи за Галина и ще те проверява. Ако искаш нещо, кажи й. Тя не говори много английски, но ще те разбере. — След това й каза нещо и тя го последва покорно до вратата.

— Къде отиваш? — попитах аз.

— Имам работа. А и ти е нужно време, за да помислиш.

— Няма за какво да мисля. — Вложих колкото бе възможно повече дързост в думите си.

Явно не е било достатъчно, защото той ме удостои с подигравателна усмивка, преди да излезе заедно с Ина, оставяйки ме сама в разкошния ми затвор.