Крепостта

8

Букурещ, Румъния

Понеделник, 28 април

09.50

Магда държеше мандолината уверено и леко, перцето трептеше в дясната й ръка, а пръстите на лявата пробягаха нагоре-надолу по грифа, подскачайки от струна на струна, от тушет на тушет. Очите й бяха вперени в нотния лист, една великолепна циганска мелодия, която искаше да претвори.

Седеше в ярко оцветена каравана в покрайнините на Букурещ. Интериорът бе изключително претрупан, свободното пространство беше ограничено от рафтове, натъпкани с екзотични билки и подправки, от шарено извезани възглавници по ъглите, фенери и висящи от тавана чеснови връзки. Опряла бе мандолината на кръстосаните си крака, покрити до глезените от груботъкана сива вълнена пола. Под също така сивия и размъкнат пуловер се подаваше якичката на евтина бяла блузка. Косите й бяха привързани в захабена кафява кърпа. Ала дори мрачните тонове в облеклото й не можеха да приглушат блясъка на очите й, нито пламтящите й бузи.

Магда се беше отдала изцяло на музиката. Така поне за малко можеше да избяга от околния свят, който с всеки изминат ден ставаше все по-враждебен към нея. Те бяха някъде навън — тези, които ненавиждаха евреите. Те бяха лишили баща й от заемания в университета пост, прогонили ги бяха от собствения им дом, отнели им бяха законния престолонаследник — не че крал Карол заслужаваше поста си, но все пак той бе потомствен крал — и го бяха заменили с генерал Антонеску и неговата Желязна гвардия.

Но никой не можеше да й отнеме музиката.

— Така ли е? — попита тя, когато отзвуча последният акорд и караваната отново потъна в тишина.

Старицата, която седеше на другия край на кръглата дъбова маса се усмихна, изпъстряйки с бръчици мургавата кожа около черните си, цигански очи.

— Донякъде. Но в средата трябва да го докараш ей така.

Старицата остави тестето с протрити карти настрана и приближи към устните си един грубо издялан кавал. После погледна момичето и засвири. Магда я последва с мандолината до мястото, където бе сбъркала, сетне нанесе корекции в написаното на листа.

— Така е, струва ми се — повтори тя и събра разпилените листове с израз на задоволство. — Много ти благодаря, Жозефа.

Старицата протегна ръка.

— Чакай. Дай да видя.

Магда й подаде листа и изчака търпеливо, докато старицата плъзгаше поглед по ситно изписаните с ноти страници. Жозефа беше фури дай, жената-мъдрец в местния цигански табор. Баща й неведнъж бе разказвал колко красива е била на младини, но кожата й сега бе сбърчена, гарваночерната й коса изпъстрена със сребристи нишки, а тялото й прегърбено. Умът й обаче бе останал непокътнат.

— Значи това е моята песен — Жозефа не умееше да чете ноти.

— Да. Запазена завинаги.

Старицата й подаде нотния лист.

— Но аз не ще мога да я свиря винаги по този начин. Сега ми харесва така. След месец току виж съм решила да променя нещо. Толкова много съм променяла по нея през изминалите години.

Магда кимна, докато поставяше листовете в папката. Още преди да започне колекцията си знаеше, че циганската музика търпи непрестанни импровизации. Това следваше да се очаква — циганският живот подлежеше на непрестанни импровизации, караваната бе едничък дом, нямаше писмен език или каквото и да е, което да накара тези хора да се задържат на едно място. Може би именно този факт я бе накарал да потърси начин, за да съхрани на нотния лист малко от тяхната неизчерпаема жизненост, да я запази за бъдещето.

— Засега е добре — отвърна Магда. — А догодина ще впиша онова, което си променила.

— Книгата няма ли да излезе дотогава?

Магда почувства остра болка.

— Страхувам се, че не.

— Защо?

Вместо да отговори веднага, Магда се зае да прибира мандолината в калъфа. Не знаеше как да излезе от положението.

— Трябва да намеря друг издател.

— Какво стана с предишния?

Магда не смееше да вдигне очи. Цялата гореше от срам. Беше изживяла един от най-болезнените моменти в живота си, когато узна, че издателят отказва да публикува книгата й. И все още я болеше при тази мисъл.

— Промени намеренията си. Каза, че сега не е най-подходящия момент да се публикува сборник с румънска циганска музика.

— Особено ако е събран от една еврейка — добави Жозефа.

Магда я прониза с поглед, после отново сведе очи. Права беше.

— Може би — тя почувства, че в гърлото й е заседнала топка. Не искаше да говори за това. — Как върви алъш-вериша?

— Никакъв го няма — Жозефа сви рамене, остави кавала и отново се зае да подрежда таротовите карти. Типично по цигански беше облечена в миш-маш от най-различни дрехи — раздърпана блуза, закърпена пола и басмена кърпа за глава. Замайваща бъркотия от цветове и орнаменти. Пръстите й сякаш надарени със собствен разум ловко и бързо редяха картите. — Старите клиенти се вясват все по-рядко. А и нови не се появяват, откакто ме накараха да махна табелата.

Магда бе забелязала че надписът го няма, когато тази заран идваше към караваната. Доскоро над задната врата висеше табела, на която бе изписано: „Доамна Жозефа — предсказва бъдещето“, но сега табелата беше изчезнала, както и кабалистичният знак вдясно на прозореца. Носеше се слухът, че Желязната гвардия е наредила на всички цигани да си „седят на задниците“ и да не се занимават с „мошеничества и измами“ на гражданите.

— Значи за циганите също дойдоха тежки времена, а?

— За нас ромите времената винаги са били тежки, независимо от епохата или мястото. Свикнали сме с това. Но вие, евреите… — тя се покашля и заклати глава. — Чухме за ужасни неща в Полша.

— Ние също ги чухме — прекъсна я Магда, като едва се сдържа да не се разтрепери. — И ние като вас сме свикнали на тежки времена.

Поне някои от нас. Но не и тя. Тя никога нямаше да привикне.

— Опасявам се, че ще става по-лошо — отбеляза Жозефа.

— За ромите също — Магда почувства в гласа си известна враждебност. Но нищо не можеше да стори. Светът се превръщаше в страшно място за живеене, единствената й защита ставаше отрицанието на всичко. Не знаеше дали да вярва на слуховете — разкази за набези на Желязната гвардия срещу циганите в някои изоставени райони, насилствена стерилизация и сетне принудителен труд. Може би това бяха само слухове, породени от страха. Но пък, като се имаше пред вид всичко останало…

— Не се страхувам — рече Жозефа. — Срежи един циганин на десет и пак не ще го убиеш — само ще направиш десет цигани.

Магда бе напълно уверена, че в подобна ситуация изходът ще е само един мъртъв евреин. Отново се помъчи да промени насоката на разговора.

— Тези карти таротови ли са? — разбира се, знаеше че са именно такива.

Жозефа кимна.

— Искаш ли да ти предскажа бъдещето?

— Не. Не вярвам в тези неща.

— Да си кажа правичката и аз често не вярвам. Повечето карти не казват нищо, защото няма какво да се каже. Затова се налага да импровизираме, също както с музиката. А и какво лошо има в това? Не правя хокане баро, само казвам на момичетата, че скоро ще си намерят някое хубаво гадже и на момчетата, че бизнесът не след дълго ще им потръгне. Никому не вредя.

— Но и не предсказваш.

Жозефа вдигна тесните си рамене.

— Но понякога картите познават. Искаш ли да опиташ?

— Не. Благодаря, но… не — не искаше да знае какво й готви бъдещето. Имаше чувството, че я очакват само неприятности.

— Моля те. Подарък от мен.

Магда се поколеба. Не искаше да обиди Жозефа. Пък и нали старицата сама й бе признала, че картите не казват нищо? Може би ще се наслади на някоя приятна фантазия.

— Е, добре.

Жозефа посочи колодата.

— Сечи.

Магда вдигна половината и я остави. Жозефа я захлупи с другата половина и започна да подрежда картите, като не спираше да говори.

— Как е баща ти?

— Не много добре, страхувам се. Изправя се с мъка.

— Жалко наистина. На времето беше страхотно гадже. Мечката на Йоско не помогна ли за ревматизма?

— Не — поклати глава Магда. — Това не е ревматизъм. Нещо много по-лошо е.

Какво ли не бе опитвал татко за да преустанови прогресивното отслабване и сгърчване на крайниците, дори позволи да разходят по гърба му питомната мечка на Йоско — най-големият син на Жозефа, ала изпитаното циганско лечение не помогна в този случай.

— Какъв добър човечец — проговори замислено Жозефа. — Жалко, че един толкова учен мъж трябва да… стои затворен… — тя се намръщи, когато гласът и потрепери.

— Какво има? — попита Магда. Изпитваше безпокойство докато наблюдаваше разтревожения вид, с който Жозефа оглеждаше картите. — Добре ли си?

— Хмм? О, да. Добре съм. Само че картите…

— Нещо не е наред ли? — Магда бе напълно уверена, че картите са в състояние да предскажат бъдещето колкото и вътрешностите на някоя умряла птица, но въпреки това внезапно почувства стягане под лъжичката.

— Ами само дето някак странно се подредиха. Никога не съм виждала нещо подобно. Неутралните карти са разпръснати, но тези които вещаят добро всичките са вдясно… — тя посочи с ръка — а онези, които предсказват неприятности и злини са подредени до една в ляво. Странно.

— И какво означава това?

— Не зная. Нека попитам Йоско — тя повика сина си през рамо и после се обърна към Магда. — Йоско много го разбира тарота. Гледа ме в ръцете от дете.

Мургав красив двадесет годишен младеж със застинала усмивка и мускулесто тяло пристъпи в стаята, кимна усмихнато на Магда и плъзна поглед по тялото й. Магда изви глава настрана, въпреки дебелите дрехи се чувстваше разголена. Беше доста по-млад от нея, но това изглежда не го впечатляваше. При всяка досегашна среща се беше старал да разкрие желанието си към нея. Ала тя бе отказвала.

— Размеси ги, сечи и подреди отново — рече той.

Жозефа кимна и ритуалът бе повторен.Този път никой не говореше. Въпреки недоверието си, Магда осъзна, че неусетно се е наклонила напред и следи подреждането на картите. Не разбираше нищо от тарот и се налагаше да се довери на старицата и сина й за предсказанието. Още щом вдигна очи към лицата им осъзна, че нещо не е наред.

— Какво мислиш, Йоско? — попита с притихнал глас старицата.

— Не зная… такова струпване на добро и зло… и такова отчетливо разделение между тях…

Магда преглътна. Устата й беше пресъхнала.

— Искаш да кажеш, че подредбата е същата? — попита тя. — Два пъти една след друга?

— Да — кимна Жозефа. — Само дето страните се размениха. Сега доброто е в ляво, а злото в дясно — старицата вдигна глава. — Това означава избор. Тежък избор.

Магда почувства как я завладява безсилен гняв. А не си ли играеха с нея на някаква игра? Не искаше да я мислят за глупачка.

— Ще си ходя — тя сграбчи папката и калъфа с мандолината и стана. — Не съм ви някое наивно гадже та да се подигравате с мен.

— Не! Почакай, моля те! Само още веднъж! — старицата протегна умолително ръка.

— Съжалявам, наистина трябва да тръгвам.

Тя забърза към дъното на караваната, мъчейки се да преглътне срама от невежливото си държание. Гротескните карти с техните странни картинки и загрижените, учудени лица на двамата цигани подклаждаха в нея отчаяното желание час по-скоро да излезе навън. Жадуваше да се върне в Букурещ, в добре познатата, непроменена обстановка на апартамента.