Крепостта

29

В кулата цареше мрак. Много по-плътен от обикновена сянка, той бе черен и непроницаем, какъвто само Рашалом можеше да спуска. Мракът обгърна Глекен, но червенокосият не беше напълно безпомощен срещу него. Руническият меч започна да сияе с бледосиня светлина, още щом бе пристъпил в кулата. Изображенията на дръжката, вградени в стените откликнаха незабавно на присъствието на оригинала и се озариха в жълтобял пламък, който пулсираше бавно, сякаш под ритъма на исполинско, далечно сърце.

Магдиният вик бе последвал Глекен вътре, той спря в основата на кулата и се помъчи да приглуши болката, която се бе пробудила в сърцето му, уверен че ако се вслуша, силите му ще намалеят. Трябваше да прекъсне тази нишка, също както бе прекъснал всички останали връзки със света извън крепостта. Сега бяха само той и Рашалом. Идеше краят на хилядолетния им конфликт. И той щеше да се погрижи за това.

Остави силата, която извираше от блестящият меч да проникне до всяка клетка на тялото му. Колко хубаво бе да го стиска отново — сякаш си е възвърнал изгубена част от тялото. Но дори силата на меча не можеше да разсече възела на отчаянието, стегнат дълбоко в душата му.

Днес нямаше да спечели. Дори и да убие Рашалом, победата щеше да му коства всичко… защото щеше да го лиши от смисъл на продължителното му съществуване. Силата, на която бе служил, повече не ще се нуждае от него.

Ако успее да срази Рашалом…

Той избута мислите си на заден план. Не можеше да си позволи колебание преди началото на схватката. Трябва да запали в себе си желанието за победа — само така изходът ще е благоприятен. А победата бе единственият изход.

Глекен се огледа. Почувства, че Рашалом е над него. Но къде? В тази посока не можеше да избяга.

Глекен изтича по стълбите на втория етаж, спря се там, огледа се предпазливо, изострил сетивата си докрай. Все още усещаше, че Рашалом е над него, но дори и тук черният въздух бе наситен със заплаха. Кръстовете по стените пулсираха равномерно, като фарове в непрогледна мъгла. Вдясно от него се виждаха неясните очертания на стълбите за третия етаж. Нищо не помръдваше.

Той пое натам, после спря. Изведнъж около него всичко се раздвижи. Огледа се, за да открие че е наобиколен от тълпа черни сенки, едни се надигаха от пода, а други се прокрадваха откъм ъглите. Глекен завъртя меча, покосявайки дузина немски трупове.

Значи… Рашалом не е бил сам в отстъплението си.

Труповете отново се нахвърлиха върху него, а Глекен застана така, че стълбите към горния етаж да са отзад. Не се страхуваше от мъртъвците — познаваше добре възможностите и мащабите на рашаломовата сила и бе запознат с всичките му трикове. Тези възкръснали парчета месо не можеха да му причинят вреда.

И все пак го изненадваха. Какво се надяваше да спечели Рашалом с подобно смешно представление?

Без някакво видимо усилие тялото на Глекен се приготви за схватката — той разтвори крака, извърна се полу-наляво и изпъна меча пред себе си, стиснал дръжката с две ръце — а труповете се приближаваха. Не се налагаше да влиза в бой с тях, знаеше, че може да пресече редиците им и да ги накара да се строполят само с едно докосване. Но това не беше достатъчно. Инстинктът му на боец го подтикваше да влезе в схватка с тях. И Глекен съвсем съзнателно се поддаде на този призив. Жадуваше да нанася удари срещу всичко, свързано с Рашалом. Тези мъртви германци ще подхранят огъня, от който се нуждаеше за последната среща с техния господар.

Труповете бяха набрали инерция и все повече свиваха кръга около него, с разперени ръце и извити като нокти пръсти. Глекен изчака да го наближат, после завъртя меча в кръг, а зад него започнаха да падат ръце и глави. Острието си озаряваше с ярко бяла светлина по цялата си дължина всеки път, когато влизаше в допир, а сетне пронизваше без съпротива мъртвата плът, съпроводено от съскащият звук и виещият се нагоре жълтеникав дим, докато труповете се свличаха един по един на пода.

Глекен се въртеше и удряше, въртеше и удряше, а лицето му бе изкривено в мъчителна гримаса от кошмарната сцена. Не бледите изображения на идващите към него лица го тревожеха, нито смрадта лъхаща от тях. Причината беше в тишината. Нямаше никакви команди от офицери, нито викове на болка или гняв, нито кръвожадни крясъци. Само влачене на крака, шумът на собственото му дишане, и съскането на меча, всеки път, когато влизаше в действие.

Това не беше битка, а клане на плът. Но редиците продължаваха да напират към него, неумолимо, безспирно, задните изблъскваха пред себе си предните и кръгът се свиваше все повече.

Когато половината от труповете се въргаляха в краката му, Глекен отстъпи назад за да си поеме дъх. Кракът му се закачи в един от падналите зад него и той се залюля, изгубил равновесие. В същия миг почувства някакво движение над и зад него. Изненадан, Глекен погледна нагоре, за да открие че върху му от горния етаж падаха два кадавъра. Нямаше време да отскочи. Двата трупа го удариха едновременно и го повалиха на стълбите. Още преди да ги разблъска, нахвърлиха се и останалите, притискайки го под близо половин тон мъртва плът.

Глекен запази самообладание, макар с труд да си поемаше дъх под тежестта им. Оскъдният въздух, стигащ до него бе пропит с вонята на разложена плът, изгоряло месо, засъхнала кръв и екскременти от труповете с разпорени черва. Задавен, полудзадушен, той напрегна сетни сили срещу неподвижната купчина тела.

Когато се изправяше на колене, Глекен почувства, че каменният под под краката му се разтърсва. Не знаеше какво би могло да означава това или каква е причината — единственото, в което не се съмняваше бе, че трябва час по-скоро да се измъкне от тук. С последно, конвулсивно движение той разблъска телата и се изправи на стълбите.

Отзад се чу оглушително стържене и драскане на камък в камък. Погледна надолу за да открие, че мястото на стълбите, където преди миг лежеше притиснат бе изчезнало. Каменната плоча се пропука и се срина надолу, а заедно с нея полетяха и труповете. От удара с долния етаж в сградата отекна приглушен тътен.

Глекен се подпря разтреперан на стената и пое дълбоко дъх, за да прочисти гърдите си от вонята на разложено. Имаше някаква причина да го забавят — Рашалом никога не вършеше нещо просто така — но каква бе тя? Глекен пое към третия етаж и погледът му бе прикован от някакво движение.Откъм края на дупката, една откъсната ръка бе започнала да се влачи към него, вкопчвайки пръстите си в пода. Глекен поклати слисано глава и продължи нагоре, като същевременно се опитваше да отгатне какво ли е намислил злокобният Рашалом. Някъде по средата на изкачването, Глекен усети че по лицето му се стеле сипещ се отгоре прах. Той вдигна глава и се притисна до стената, тъкмо на време за да избегне един падащ каменен блок. Отломъкът се стовари точно на мястото, където стоеше преди миг.

Само един кратък поглед му бе достатъчен, за да определи, че каменният блок се е откъртил от вътрешния край на стълбата. Пак работа на Рашалом. Дали Рашалом не бе намислил да го премаже или осакати? Трябва да знаеше, че по този начин само може да забави неизбежната схватка.

Но изходът от тази схватка… за него не можеше да се каже, че е неизбежен. Сред силите, които и двамата владееха, Рашалом досега бе имал преимущество. Най-важна от силите му бе властта над светлината и мрака и силата да кара животни и бездушни предмети да се подчиняват на волята му. И най-вече — Рашалом бе недосегаем за каквото и да е оръжие. С изключение на едно единствено — руническият меч на Глекен.

Глекен не беше чак толкова добре въоръжен. Макар да не остаряваше, нито пък боледуваше и да притежаваше бушуваща жизненост и свръхестествена сила, той можеше да бъде сразен, ако получи смъртоносни наранявания. И бе само на косъм от това, когато падна в клисурата. Никога през изминалите хилядолетия, той не бе усещал така близо мразовития дъх на смъртта. Успял бе да й се изплъзне, но благодарение помощта на Магда.

Сега везните бяха изравнени. Съединени в едно бяха дръжката и острието — и мечът лежеше в ръцете на Глекен. Рашалом владееше по-голяма сила, но бе прикован в стените на крепостта, не можеше да отстъпи и да потърси среща с Глекен в по-удачен ден. Трябваше да стане сега! Сега!

Глекен внимателно изкачи третия етаж. Беше пуст — нищо не помръдваше, нищо не се спотайваше в тъмното. Докато пресичаше площадката към четвъртия етаж, той почувства, че кулата се разтърсва. Площадката под него се разтресе, напука се и се срина, оставяйки го притиснат до стената, стъпил на малък праг. Той надникна над върховете на обувките, за да види как масивните каменни блокове се сриват сред облак прах на долния етаж.

Близо беше, помисли си Глекен и пое дълбоко дъх. Но не съвсем.

Той се огледа. Само площадката бе паднала. Стаите на третия етаж бяха непокътнати. Обърна се и пристъпи по тесния праг към стълбите за четвъртия етаж. В мига, когато пресичаше една врата, тя внезапно се отвори и срещу Глекен се хвърлиха мъртвите тела на двама германски войници. Макар да замръзнаха неподвижно в мига, когато го докоснаха, силата с която летяха бе достатъчно, за да го отхвърли назад. Само вкопчените му в ръба на портала пръсти го спасиха от падане, когато тялото му се завъртя назад.

Неспособни да се хванат за каквото и да било, труповете се стовариха в мрака и разрухата долу.

Глекен притегли тялото си вътре и си позволи кратък отдих. Този път бе съвсем близо.

Едва сега започна да се досеща, какво бе намислил неговият вечен враг — да го тласне в пропастта, а след това да стовари отгоре му вътрешната част на кулата. Дори и да не го убият тоновете от каменни блокове, щяха поне да го приковат под себе си.

Виж това би свършило работа, помисли си Глекен, докато се оглеждаше за още спотаени трупове. Успее ли веднъж, Рашалом ще разполага с достатъчно трупове, за да му изровят сабята. След това ще му е необходим някой минаващ наблизо пътник или селянин — някой, когото да накара да пренесе меча през прага. Това би свършило работа, но Глекен усещаше, че Рашалом е намислил нещо друго.

С ужас и отчаяние проследи Магда изчезването на Глекен в кулата. Искаше да се втурне след него и да го дръпне назад, но баща й се нуждаеше от нейната помощ — повече от когато и да било. С мъка откъсна сърцето и мислите си от Глекен, наведе се и са зае с раните на Куза.

Раните бяха ужасяващи. Колкото и да се мъчеше да спре кръвта, тя продължаваше да шурти, докато под него се образува цяла локва. Изведнъж клепачите му се повдигнаха и той я погледна иззад снежнобялата маска на лицето си.

— Магда — промълви той. Едва го чуваше.

— Не говори, татко. Пази си силите.

— Няма какво повече да пазя… съжалявам…

— Шшшт! — тя прехапа долната си устна. Няма да умре — аз не ще му позволя!

— Трябва да го кажа сега. Друга възможност едва ли ще имам.

— Не това е важно…

— Исках само всичко да се оправи. Нищо повече. Не исках да те нараня. Искам да знаеш, че…

Гласът му бе заглушен от страхотен тътен, идещ от вътрешността на кулата. Мостът се разтресе. Магда видя облаци от прах да изригнат от прозорците на втория и третия етаж. Глекен…?

— Бях глупак — продължи баща й с още по-отпаднал глас. — Обърнах гръб на нашата вяра и на всичко, пред които се прекланях — дори на моята собствена дъщеря — заради неговите лъжи. Заради мен убиха и човека, когото ти обичаше.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Човекът, когото обичам все още е жив! Точно сега е в крепостта. И ще сложи край на целия този ужас — веднъж и завинаги.

Баща й направи опит да се усмихне.

— По очите ти виждам какво чувстваш към него… ако имаш син…

Последва нов тътен, по-силен от първия. Този път всички отвори на крепостта бълваха прах и пепел. Някой се изправи самотно върху покрива на кулата. Когато се обърна към баща си, очите му бяха застинали, а гърдите не помръдваха.

— Татко? — повика го тя. Заудря,с юмруци гърдите и раменете му, не желаеше да повярва в онова, което й казваха нейните чувства и инстинкт. — Татко, събуди се! Събуди се!

Спомни си колко го бе мразила предишната нощ, как бе желала смъртта му. А сега… сега искаше да върне всичко обратно, да го накара да я чуе поне за минутка, да помоли за прошка, да му каже, че го обича и че нищо не се е променило в действителност. Не можеше да я напусне, преди да му каже всичко това!

Глекен! Глекен ще знае какво трябва да правят! Вдигна очи към кулата и видя, че на покрива сега има две фигури, застанали една срещу друга.

Глекен изкачи на един дъх последните два етажа до пето ниво, прикри се от един падащ камък и избягна няколко внезапно отворили се дупки по пътя. От тук до покрива го делеше само една вертикална стълба.

Откри, че Рашалом се е изправил на парапета в далечния край на покрива, а плащът му виси неподвижно, в предизгревния покой. Зад и под Рашалом се простираше потъналия в мъгла проход Дину, а далеч зад източните стени върховете бяха огрени от първите лъчи на слънцето.

Вперил поглед напред, Глекен се изненада от спокойствието на Рашалом, в подобна рискована позиция. Едва когато покривът се разтресе и започна да пропада под краката му, той узна причината. Почти рефлексивно, Глекен се хвърли надясно и успя да преметне ръка през парапета. Докато се вдигне и приклекне върху него, покривът и цялата вътрешна структура на третия, четвъртия и петия етаж се бе сгромолясала с такъв тътен, че кулата се разтърси из основи. Тонове от изпотрошен камънак погребаха под себе си първия етаж, оставяйки Глекен и Рашалом да балансират върху тесния ръб на един огромен и кух цилиндър от камък. Но Рашалом вече беше безсилен да стори нещо повече на кулата. Изображенията на кръстове, вградени във външните стени я ги защитаваха от силата му.

Глекен пое по ръба, очаквайки Рашалом да отстъпи.

Но той не отстъпи. Вместо това заговори на Забравения език.

— И така, варварино, отново ще се решава между двама ни, така ли?

Глекен не отговори. Подхранваше омразата си, разпалваше огньовете на гнева си с мисли за мъките, които Магда бе понесла заради Рашалом. Глекен имаше нужда от този гняв, за да нанесе последния удар. Не можеше да си позволи никаква мисъл, чувства или колебание. Трябваше да удари. Беше проявил слабост преди пет века, зазиждайки Рашалом вместо да го убие. Не можеше да си позволи повторна слабост. Сблъсъкът по между им трябваше най-сетне да приключи.

— Хайде, Глекен — поде с тих, заговорнически глас Рашалом. — Не мислиш ли, че е време да сложим край на войната по между ни?

— Да! — прецеди Глекен през стиснатите си зъби. Погледна надолу към моста и забеляза миниатюрната фигура на Магда, край падналия й баща. В него се надигна старата разрушителна ярост и го хвърли в атака, с вдигнат високо меч, готов за главоотсичащ удар.

— Мир! — изкрещя Рашалом и се сви надолу, забравяйки за надменната си осанка.

— Никакъв мир!

— Половината свят! Предлагам ти половината свят, Глекен! Ще го разделим по равно и ти ще задържиш в твоята част когото искаш! Другата половина за мен.

Глекен спря, после вдигна наново меча.

— Не! Никакви полумерки този път!

Рашалом разпозна таящият се дълбоко в Глекен страх и го запрати по него.

— Убий ме и ти самият ще бъдеш обречен!

— Къде е писано това? — устремът на Глекен бе прекъснат от колебание.

— Не е необходимо да бъде писано! Очевидно е! Ти продължаваш да съществуваш само за да ми се противопоставяш. Унищожиш ли ме, ще унищожиш и причината за твоето съществуване.Убиеш ли ме, ще убиеш себе си.

Това беше очевидно. Глекен се бе страхувал, че този миг ще настъпи, още от онази нощ в Тавира, когато за пръв път бе осъзнал, че Рашалом е напуснал килията си. Но въпреки това, през цялото време в него трептеше надеждата, че убийството на Рашалом няма да се окаже акт на самопогубване.

Напразна надежда. Трябваше да погледне истината в очите. Изборът бе ясен — или мир или край на всичко.

А защо не мир? Половината свят е по-добре, отколкото смърт. Поне ще остане жив… и ще има до себе си Магда.

Рашалом сякаш долови мислите му.

— Май харесваш това момиче — рече той и погледна към моста. — Можеш да я задържиш. Защо ще я губиш? Тя е едно храбро малко насекомо, нали?

— Това ли сме ние за теб? Насекоми?

— „Ние“? Толкова ли си романтичен, че се смяташ още за един от тях? Ние сме далеч отвъд всичко, което някога могат да бъдат те — и толкова близо до боговете, колкото не биха могли и да си представят! Вместо да се чудим какво да правим, по-добре просто да заемем тази роля.

— Никога не съм се чувствал отделен от тях. През цялото време се опитвах да живея като нормален човек.

— Но ти не си нормален човек и не можеш да живееш като такъв! Те умират, а ти продължаваш да живееш! Не можеш да бъдеш един от тях. Не се опитвай! Бъди какъвто си — техен повелител! Присъедини се към мен и двамата ще ги управляваме. Убий ме и двамата ще умрем!

Глекен се двоумеше. Ако имаше поне малко време за да реши. Искаше да се отърве от Рашалом веднъж завинаги. Но не желаеше да умре. Особено след като току що бе открил Магда. Не можеше да понесе мисълта, да се разделят. Искаше да живее с нея.

Магда… Глекен не смееше да погледне надолу, но чувстваше погледа й върху себе си във всеки момент. На гърдите му легна непоносима тежест. Само преди минути тя бе рискувала всичко, за да задържи Рашалом в крепостта и да му даде време. Можеше ли да я предаде и въпреки това да я заслужава? Спомни си пламтящите й очи, когато му подаваше дръжката. Знаех, че ще дойдеш.

Потънал в объркани мисли, Глекен неусетно бе свалил меча. Виждайки това, Рашалом се усмихна. И тази усмивка се превърна във финалния подтик.

За Магда! — помисли си Глекен и вдигна острието. В този миг слънцето изскочи зад далечните върхове и го удари в очите. През ослепителната светлина, той видя, че Рашалом се хвърля към него.

Едва сега Глекен осъзна, защо Рашалом е бил толкова приказлив, защо така упорито се бе старал да печели време и бе позволил да се доближат до него — очаквал бе слънцето да изгрее зад гърба му и да блесне в очите на Глекен. и сега Рашалом бе предприел своя ход, последен, отчаян опит да премахне Глекен и дръжката от крепостта, като го блъсне от ръба на кулата.

Той се появи ниско под острието на меча, с протегнати напред ръце. Глекен нямаше накъде да отстъпва — нито да се отдръпне встрани. Единственото, което можеше да стори бе да стегне мускули и да вдигне меча нагоре, докато ръцете му се изправиха над главата. Глекен знаеше, че така равновесието му зависи само от една малка точка, но бе отчаян също като Рашалом. Всичко трябваше да свърши тук и сега.

Когато ударът дойде — и ръцете на Рашалом го блъснаха със страшна сила в гърдите — Глекен почувства, че отхвърча назад. В този миг събра сили и заби острието в незащитения гръб на Рашалом, пронизвайки тялото му. Гневен писък излетя от устата на Рашалом, той опита да се изправи, но Глекен не пускаше меча, докато падаше назад.

Двамата се отлепиха от ръба и се понесоха надолу.

Глекен откри, че е неестествено спокоен, докато летяха към клисурата под тях, вкопчени един в друг пред неизбежния край. Той беше победил.

И бе загубил.

Писъкът на Рашалом секна. Огромните му, черни очи се изцъклиха в Глекен, отказвайки дори сега да повярват в предстоящата гибел. И изведнъж той започна да се сбръчква — руническият меч поглъщаше тялото и същността му, докато падаха. Кожата на Рашалом изсъхна, обели се, напука се и се разпадна. Пред очите на Глекен, неговият древен враг се превръщаше в прах.

Когато наближиха слоя мъгла, Глекен погледна встрани. Зърна за миг ужасеното лице на Магда, която все още бе на моста. Понечи да вдигне ръка за последен поздрав, но мъглата го обгърна.

Магда гледаше към двете фигури на върха на кулата. Бяха съвсем близо, почти се докосваха. Видя как се озарява в пламък червената коса на Глекен, когато върху нея попадна светлината на изгряващото слънце, зърна и блясъка на метал, сетне двете фигури се сблъскаха. Извиха се в ужасяващ танц на самия ръб. А след това се понесоха надолу.

От устата й се откъсна писък, който се сля с вопъла на едната от двете падащи фигури, които след миг се изгубиха в мъглата.

В продължение на няколко безкрайно дълги минути Магда стоеше неподвижно. Не можеше дори да си поеме дъх. Глекен и Рашалом бяха паднали заедно и бяха погълнати от мъглата в клисурата. Глекен беше паднал! И тя бе проследила безпомощно неговият предсмъртен скок.

Замаяна, Магда пристъпи до парапета и се загледа в мястото, където бе изчезнал мъжът, значещ толкова много за нея. Умът и тялото й бяха напълно безчувствени. Мрак забулваше периферното й зрение, заплашвайки да я скрие в пелената си.С усилие на волята тя прогони ужасяващата летаргия, желанието да се надвеси напред и по-напред през парапета, да полети отвъд и да се съедини с Глекен. Тя се обърна и затича по моста.

Не е истина! — блъскаха се мислите й в такт със забързаните й стъпки. — Не е възможно да загубя и двамата! Първо татко, а сега и Глекен — не е възможно да изгубя и двамата наведнъж!

Тя напусна моста и сви вдясно, към задънения край на клисурата. Глекен бе оцелял след първото падане в пропастта — може би ще оцелее и сега! Нека е така! Но този път беше паднал от много по-високо! Тя се плъзна надолу по камъните, без да обръща внимание на изранената си, изподраскана кожа. Слънцето, макар и недостатъчно високо за да освети клисурата, вече стопляше въздуха в прохода и прогонваше мъглата. Тя затича по дъното на клисурата, препъваше се, падаше, ставаше и отново се втурваше напред, с максималната скорост, която й позволяваше пресечената местност. Докато минаваше под моста, трябваше да прогони мисълта за безжизненото тяло на баща й, лежащо някъде над нея. Пресече реката и се отправи към подножието на кулата.

Задъхана, Магда замря и бавно се завъртя, търсейки с трескав поглед сред камънаците за някакъв признак на живот. Не забеляза никой… нищо.

— Глекен? — гласът й прозвуча уплашено, пресипнало. Тя повика отново: — Глекен?

Никакъв отговор.

Трябваше да е някъде тук!

Нещо проблесна недалеч от нея. Магда се втурна натам. Беше мечът… или това, което бе останало от него. Острието бе разтрошено на безброй парчета, сред които се въргаляше дръжката, лишена от златно-сребърното си покритие. Магда бе завладяна от усещането за невъзвратима загуба. Тя вдигна дръжката и плъзна ръка по изподраната й мътносива повърхност. И дръжката бе станала жертва на обратимата алхимия, превръщайки се в олово. Магда се стараеше всячески да не се поддава на вътрешната си увереност, но дълбоко в себе си знаеше, че дръжката е изпълнила целта, заради която е била изработена.

Рашалом бе мъртъв, а следователно и от дръжката вече нямаше никаква необходимост. Нито от човека, който я носеше.

Този път няма да има чудо.

Магда изплака от мъка, безформен звук, който се откъсна от устните й неволно и продължи докато имаше въздух в дробовете й. Звук пропит с отчаяние и страдание, отекващ в стените на крепостта и клисурата, ечащ надалеч в планинския проход.

И когато и последната следа от него изчезна, тя остана неподвижно със сведена глава и хлътнали рамене, жадуваща да заплаче, но изплакала всичко в себе си, жадуваща да се нахвърли върху онзи или онова, което е виновно за случилото се, жадуваща да закрещи от гняв и сляпа несправедливост за всичко това, но изпепелена отвътре докрай за да стори каквото и да било, освен едно — да стене с пресъхнал, кънтящ глас направо от сърцевината на своето същество.

Незнайно колко дълго остана Магда там, търсеща някаква причина, която да я накара да си тръгне и да продължи да живее. Нищо не й бе останало. Всичко, на което държеше в този свят и бе отнето. Не можеше да измисли дори една едничка причина…

Все пак трябваше да има. Глекен бе живял толкова дълго, но никога не бе губил волята си за живот. Той се бе възхищавал от смелостта й. Дали щеше да е проява на смелост, ако сега се откаже от всичко?

Не. Глекен сигурно би искал тя да живее. Всичко което бе той, всичко заради което дишаше бе в името на живота. Дори смъртта му бе посветена на живота.

Тя притисна дръжката към гърдите си, докато плачът й секна, после се обърна и тръгна без да знае къде отива и какво ще прави, но вече уверена, че все някак ще открие причината да продължава.

А дръжката ще задържи. Тя бе всичко, което й бе останало.