Крепостта

2

Крепостта

Сряда, 23 април

03.40

Редник Ханс Лутц стоеше облегнат на каменната стена, под едва мъждукащата крушка, самотна човешка фигура в средата на бледо-жълтеникавия светлинен кръг на пода. Той придърпа от цигарата, после разкопча и свали каската, под която щръкна русолява, разчорлена коса. Лицето му имаше невинен, детински изглед. Лутц се протегна, беше уморен, боляха го всички стави. Единственото, за което мечтаеше бе да се отпусне в леглото поне за няколко часа и да потъне в забрава. Би легнал дори тук, на пода в подземието, стига да беше поне малко по-топло.

Но не биваше да го прави. И без това вече го бяха наказали да дежури всяка нощ, какво ли щеше да стане, ако го хванат, че спи на пост. Не беше изключено капитан Вьорман да прескочи насам, за да го провери. Не биваше в никакъв случай да се предава на умората.

И как можа капитанът да се появи точно в онзи миг, днес следобед? Още щом пристъпи прага на крепостта, Лутц все не можеше да откъсне очи от тези кръстове. И най-накрая не издържа на изкушението. Приличаха на излети от злато и сребро, но това беше невъзможно. Трябваше да провери, а ето че само си навлече беля.

Е, поне задоволи любопитството си — нито бяха от злато, нито от сребро. Само че подобно разкритие едва ли заслужаваше цяла седмица да кисне на този гаден пост.

Той стисна цигарата в шепи за да постопли замръзналите си ръце. Боже, колко студено бе само! Със сигурност по-студено отколкото отвън, на стената, където патрулираха Ернст и Ото. Още преди да дойде, Лутц предположи, че в подземията ще е доста хладно. Донякъде се надяваше, че ниската температура ще го държи буден и свеж, а и нямаше нищо против това, да остане насаме.

Защото Лутц все още не беше изгубил надежда, че в крепостта е скрито папското съкровище. Имаше твърде много на пръв поглед незабележими неща, които навеждаха на тази мисъл. Едно от тях, бяха самите тези кръстове — това не бяха добре познатите, симетрични малтийски кръстове и все пак бяха кръстове. И наистина приличаха на излети от злато и сребро. После, нито една от стаите не беше мебелирана, което означаваше, че не са предназначени за обитаване. А още по-странно бе, че крепостта беше поддържана в идеален вид. Тоест, за това плащаше някаква организация и то от векове насам, без прекъсване. ВЕКОВЕ! Познаваше само една организация, която да притежава подобна сила, възможности и търпение да го върши — католическата църква.

За Лутц вече нямаше никакво съмнение — крепостта крие в себе си съкровището на Ватикана.

Сигурно ще е някъде наблизо — в стените или под краката му. И той ще го намери.

Лутц разгледа внимателно стената на другия край на коридора. Тук, в подземието, кръстовете се срещаха още по-начесто и както онези горе си приличаха досущ, с изключение на най-левия, в края на редицата, където светлината се губеше. Имаше нещо особено в начина, по който се отразяваше сиянието от крушката в повърхността му. Игра на светлината? Или различна полировка?

Или пък друг метал?

Лутц дръпна шмайзера от скута си и го подпря на стената. После свали щика и се приближи до набелязания кръст. В мига, в който острието докосна блестящия метал, той почувства, че е открил нещо важно. Металът беше мек… съвсем мек и жълтеникав, каквото е само чистото злато.

Ръцете му трепереха, докато забиваше острието все по-надълбоко между скалата и метала. Най-сетне почувства, че върхът опира в нещо твърдо. Натисна по-силно, но ножът не помръдваше. Значи бе стигнал до основата на вградения кръст. Сигурен бе, че с минимални усилия ще успее да го измъкне от леглото му. Лутц стисна здраво дръжката и бавно започна да усилва натиска. Усети че нещо поддава и спря да види какво.

Проклятие. Закалената стомана на щика беше прерязала мекия златист метал. Опита се да промени посоката на прилаганата сила, но металът продължи да се огъва, да се разтяга и изведнъж… камъкът помръдна.

Лутц измъкна щика и огледа внимателно каменния блок. Нищо особено, широк около две стъпки, висок стъпка и половина и сигурно една стъпка в дълбочина. Подобно на съседните блокове не беше циментиран, само че сега, за разлика от тях се подаваше на няколко сантиметра от стената. Войникът стана и премери разстоянието до вратата отляво, после влезе в близката стая и измери отвътре разстоянието до същата стена. Повтори процедурата от другата страна, в стаята отдясно на разхлабения камък. Няколко прости аритметични действия показаха известна разлика. Броят на стъпките не съвпадаше.

Зад тази стена се намираше широко затворено пространство.

Задъхан от вълнение, Лутц се вкопчи в помръдващия блок и го задърпа трескаво. Но колкото и да се опитваше, не можеше да го отдели от стената. Мразеше дори самата мисъл, но трябваше да признае, че без чужда помощ няма да се справи. Налагаше се да повика още някой за съучастник.

Ото Грюнщад, който патрулираше горе представляваше най-изгодния избор. Винаги беше готов да спечели някоя и друга марка. А тук едва ли ставаше дума за нещо дребно. Зад дебелите стени се беше затаило папското съкровище. Лутц беше сигурен в това. Почти долавяше дъха му.

Той остави шмайзера и щика до стената и се затича нагоре.

— Побързай, Ото!

— Но все още не знам за какво става дума — отвърна Грюнщад като се тътреше зад него. Беше значително по-едър на ръст от Лутц и въпреки нощния хлад на челото му блестеше пот. — Не бива да напускам поста си. Ако ме хванат…

— Няма да ни отнеме повече от минутка. Най-много две. Ето тук, наблизо — увери го Лутц.

След като задигна една газова лампа от склада, той буквално издърпа Грюнщад от поста му, като не спираше да бърбори за някакво съкровище, за доживотно богатство и че никога вече няма да се налага да работят. И Грюнщад го последва, като пеперуда, омагьосана от блясъка на светлината.

— Виждаш ли? — рече Лутц и посочи подаващия се камък. — Ето, по-напред е.

Грюнщад коленичи и огледа от близо извития кръст и камъка с неравни, издраскани стени. После взе щика на Лутц, пъхна го под кръста и натисна. Металът се огъна като масло.

— Прав си, злато е — прошепна той. Лутц едвам се сдържа да не го ритне, искаше му се да изкрещи, че трябва да бързат, но трябваше да остави Грюнщад сам да се увери. Наблюдаваше го, докато дебеланкото проверяваше близките кръстове. — Всички останали са от мед. Този е единственият, който струва нещо.

— И камъкът под него е разхлабен — добави Лутц забързано. — А отзад има кухина широка шест стъпки и Бог знае колко дълбока.

Грюнщад вдигна глава и се ухили. Заключението идеше от само себе си.

— Да започваме!

Като си помагаха и работеха заедно, двамата напредваха доста бързо, но не толкова, колкото очакваше Лутц. Каменният блок се люшкаше наляво и надясно, разширявайки все повече отвора, но и след петнадесет минути не се подаваше кой знае колко от стената.

— Чакай, — рече задъхано Лутц. — Това нещо е поне една стъпка дълбоко. Ако продължаваме така няма да ни стигне и нощта. А трябва да свършим преди следващата смяна. Да опитаме да извием кръста още малко напред. Имам една идея.

С помощта и на двата щика те успяха да извият ствола на кръста по средата, толкова, колкото Лутц да подпъхне отдолу своя кожен войнишки колан.

— А сега да дърпаме!

Грюнщад отвърна с уморена усмивка. Беше доста притеснен от факта, че е напуснал поста си.

— Хайде по-бързо — кимна той.

Двамата опряха с крака в стената, вкопчиха ръце в колана и извиха плещи назад, срещу съпротивата на упорития камък. С пронизително протестно изскърцване, камъкът се раздвижи и бавно се плъзна напред. После изведнъж излезе навън. Избутаха го встрани и Лутц затършува за кибрит.

— Готов ли си да станеш богат? — той запали лампата и я приближи към отвора. Нищо освен мрак не се виждаше вътре.

— Винаги готов — отвърна Грюнщад. — Кога започваме да броим парите?

— Веднага щом се върна — Лутц нагласи пламъка, след това се пъхна в тесния отвор, като тикаше лампата пред себе си. Беше в нещо като каменна шахта, извита леко надолу… и дълга не повече от няколко метра. Шахтата завършваше с друг каменен блок, съвсем същия като предишния, който им бе отнел толкова много време и усилия. Лутц приближи лампата към него. Този кръст също приличаше на златен.

— Подай ми щика — прошепна той и протегна ръка назад, към Грюнщад.

Грюнщад пъхна дръжката на ножа в ръката му.

— Какво има?

— Задънена улица.

За миг Лутц бе овладян от разочарование. Шахтата бе толкова тясна, че човек с мъка се движеше в нея. Невъзможно бе да издърпат и втория камък като първия. Ще трябва да се събори цялата стена, а за това помощта само на Грюнщад не стигаше, с колкото и нощи да разполагаха занапред. Не знаеше какво да стори, но трябваше по някакъв начин да задоволи любопитството си. Ако и този кръст се окажеше от злато, поне щеше да знае, че е на прав път.

Той се завъртя, пъхтейки от теснотията и заби острието на щика в кръста. Металът подаде с лекота. Но което бе още по-странно, камъкът под него започна бавно да се плъзга назад и встрани, сякаш беше закачен на панти. Обхванат от внезапно въодушевление, Лутц натисна камъка назад, за да открие, че е имитация, дебела не повече от няколко сантиметра. Плочата се отдръпна почти без никакво усилие и от отвърстието пред него полъхна хладен, застоял въздух. Мракът отвъд бе още по-непрогледен. Нещо в този мрак накара да настръхнат космите по гърба и ръцете му.

Студено е, помисли си той, но не е само студа.

Той подтисна надигащите се в него опасения и пропълзя напред, като побутваше лампата по гранитния под на шахтата. В мига, когато премина през отвора, пламъкът започна да угасва. Не потрепваше, нито пък димеше вътре в стъклената кухина, така че причината едва ли беше в някое въздушно течение. Просто светлината бе започнала да избледнява, да се смалява върху фитила. Мина му през ум, че може би причината е в отровен газ или нещо подобно, но въздухът не миришеше на нищо, нито пък имаше някакви затруднения с дишането, дразнене в гърлото и очите.

Най-вероятно газта на лампата беше на свършване. Лутц придърпа лампата за да провери и почти веднага пламъкът се усили и светлината блесна ярко като преди малко. Той разклати стъкленицата и почувства плискащата се вътре течност. Газ имаше предостатъчно. Озадачен, той отново побутна лампата напред и също като преди пламъкът започна да се смалява. Колкото по-навътре в тясното пространство проникваше, толкова по-малък ставаше този пламък. Нещо не беше наред тук.

— Ото! — извика той през рамо. — Завържи колана за крака ми и дръж здраво. Слизам надолу.

— Защо не почакаме до утре… тогава ще е по-светло?

— Да не си луд? И другите да научат! Всеки ще иска да получи по нещо, а капитанът току виж взел цялото съкровище! Ние го намерихме, а на края нищо няма да остане за нас!

— Тази история хич не ми се нрави — в гласа на Грюнщад се долови колебание.

— Какво има, Ото?

— Не със сигурен. Просто не мога да остана тук повече.

— Стига си дрънкал като някоя старица! — изсъска Лутц. Тъкмо сега не беше време за отпускане. Той самият също изпитваше безпокойство, но само на няколко сантиметра от него се таеше цяло едно богатство и нямаше намерение да го остави на никого. — Завържи колана и дръж здраво! Ако шахтата стане още по-стръмна не искам да се плъзна надолу.

— Добре — чу се неохотният отговор. — Но побързай.

Лутц почака, докато усети, че коланът се стяга около крака му и после отново запълзя в тъмната шахта, тикайки лампата отпред. Внезапно го завладя тревога. Движеше се с максимална за тясното пространство скорост. Когато главата му премина през отвора, светлината на лампата вече се бе превърнала в едва забележимо мъждукане… човек би си помислил, че светлината е нежелана тук и мракът я притиска навътре към източника й.

Лутц придвижи лампата още няколко сантиметра напред и пламъкът изведнъж угасна. В този момент той изведнъж осъзна, че не е сам.

Нещо тъмно и студено също като шахтата, в която бе попаднал се беше пробудило съвсем близо до него. И това нещо бе гладно. Лутц почувства, че трепери неудържимо. Ужас разкъсваше червата му. Опита се да пропълзи назад, да измъкне раменете и главата си, но се беше заклещил. Сякаш шахтата го бе притиснала в обятията си и го стискаше безпомощен в мрака, който бе толкова непрогледен, че не можеше да каже къде е горе и къде — долу. Прониза го непоносим студ и с него дойде страхът, Лутц усети, че губи разсъдък. Отвори уста — искаше да извика на Ото да го изтегли обратно. Студът проникна в гърлото му и викът му се превърна в ужасен писък.

Навън зад него, вързаният за крака му колан внезапно започна да се люлее, следвайки ритъма на неговите бясно мятащи се крака. Неясно и притъпено гъргорене излизаше от дупката в стената и Грюнщад не можеше да повярва, че идваше от устата на неговия приятел.

— Ханс?

Никакъв отговор.

Завладян от внезапен страх, Грюнщад дръпна с все сила колана, докато краката на Лутц се озоваха на една протегната ръка. После се вкопчи в ботушите и изтегли приятеля си обратно в коридора.

В мига, когато съзря какво е измъкнал от шахтата, Грюнщад започна да пищи. Звукът отекна надолу по коридора на подземията, като отекваше и се усилваше, докато накрая самите стени се затресоха.

Шибан от оглушителния рев на собствения си ужас, Грюнщад не можеше да откъсне поглед, а през това време стената, в която бе пропълзял неговия приятел поддаде навън и масивните каменни блокове се покриха с дребни пукнатини. После каменната плоча точно над отвора, който бяха направили се разцепи с трясък. Окачените над коридора мъждукащи крушки внезапно започнаха да гаснат и когато избледняха съвсем, стената рухна навън с предсмъртна конвулсия, засипвайки Грюнщад с дъжд от разтрошен камък. В отвора се появи нещо невъобразимо черно, хвърли се към него и го обгърна с едно единствено неуловимо бързо движение.

И с него дойде ужасът.