Крепостта

ЕПИЛОГ

Жив съм.

Седеше в мрака и опипваше тялото си, за да се увери, че все още съществува. Рашалом бе изчезнал, превърнал се в шепа прах, която вятърът разпръсна. Най-накрая, след безкрайно дълго време, Рашалом вече не съществуваше.

А аз все още живея. Защо?

Беше пронизал мъглата и се бе стоварил върху назъбените камъни със сила, която би трябвало за изпотроши всички кости в тялото му. Острието се бе счупило, дръжката отлетя встрани.

Но въпреки това беше жив.

В мига на удара бе почувствал, че нещо го напуска, а после бе зачакал смъртта.

Но тя не идваше.

Десният крак го болеше нетърпимо. Но можеше да вижда, да чувства, да диша. Но можеше да чува. Когато долови през мъглата приближаващите се стъпки на Магда, той успя да се довлече до каменната плоча в подножието на крепостта, вдигна я и се претърколи вътре. Затаи дъх, докато викаше името му, запушил уши, за да не долови болката и отчаянието в гласа й, борещ се с желанието да й отвърне, но неспособен да го стори. Не още. Докато не е напълно сигурен.

Ето че тя пресече обратно потока. Той избута каменната плоча и опита да се изправи. Десният крак отказваше да поеме тежестта му. Дали бе счупен? — никога досега не беше чупил кост. Неспособен да върви, той запълзя към реката. Трябваше да погледне. Трябваше да знае, преди да предприеме каквото и да било.

На брега се поколеба. Виждаше отражението на яркосиньото небе в спокойната вода под него. Дали ще види нещо повече, когато се надвеси над нея?

Моля те, обърна се в мислите си към Силата, на която бе служил и за която може би вече не съществуваше. Моля те, нека това да е краят. Остави ме да изживея остатъка на дните си като обикновен човек. Нека остарея поне с тази жена, вместо да виждам как лицето й се набраздява от бръчки, докато аз оставам млад. Нека това да е краят. Изпълних задачата си. Пусни ме на свобода!

Той стисна зъби и се надвеси над водата. Отдолу го гледаше изтерзан червенокос мъж с блестящи сини очи и мургава кожа. Неговото отражение! Можеше да се вижда! Бяха му върнали собственото му отражение!

Радост и облекчение нахлуха в душата му. Всичко свърши! Най-сетне, всичко свърши!

Той вдигна глава и погледна бавно отдалечаващата се в клисурата фигура на жената, която обичаше както никоя друга през целия си дълъг живот.

— Магда!

Опита се да се изправи, но проклетият крак отказваше да му служи. Сега вече можеше да разчита само на собствените си сили, за да оздравее.

— Магда!

Тя се обърна и цяла вечност стоя неподвижно. Той вдигна ръце и ги размаха над главата си. Готов бе да заплаче на глас, ако знаеше как. Редом с безброй други неща, предстоеше му и да се научи да плаче.

— Магда!

Нещо падна от ръцете й, нещо, което приличаше на дръжката на неговия меч. А после тя се затича към него, колкото й държаха краката, а на лицето й се сменяха радост и съмнение, сякаш едновременно искаше той наистина да е там и не можеше да повярва, че ще го докосне отново.

Глекен беше там и чакаше да бъде докоснат.

А високо над тях, синекрила птица с човка, пълна със сламки кацна на един от прозорците на крепостта и се огледа къде да свие гнездо.