Крепостта

25

Страноприемницата,

Събота, 3 май

10.20

Радост.

Ето какво изпитваше. Никога досега не си бе представяла какво е да се събудиш сутринта и да осъзнаеш, че си в обятията на някой, когото обичаш. Усещане за покой, за пълна безопасност. И зараждащият се ден й се струваше далеч по-ярък, особено при мисълта, че ще го прекара в компанията на Глен.

Лежаха обърнати с лице един към друг. Той продължаваше да спи и макар че не искаше да го буди, Магда не можеше да не го погали. Тя прокара нежно ръка по голото му рамо, докосна белезите по гърдите му и приглади червеникавите кичури. Опря голия си крак в неговия. Беше така приятно топло под завивките, кожа до кожа, нейният дъх и неговият. Нарастващото желание добавяше от своя пламък към топлината на тялото. Искаше й се, той да се събуди по-скоро.

Магда се зае да изучава внимателно лицето му. Имаше толкова много да учи за мъжа до нея. Откъде точно произхождаше? Какво е било детството му? Какво правеше тук? Защо носеше със себе си острие на меч? Защо беше толкова очарователен? Чувстваше се като ученичка. Не си спомняше да е била по-щастлива.

Искаше баща й да го опознае. Двамата биха се разбирали чудесно. Замисли се как ли ще реагира баща й на връзката с друг мъж. Глен не беше евреин… не знаеше какъв е точно, но със сигурност не й беше сънародник. Не че това имаше някакво значение за нея, но баща й държеше на подобни предразсъдъци.

Баща й…

Внезапно тя почувства вина, която прогони зародилото се желание. Докато се гушеше в прегръдките на Глен, спокойна и доволна, баща й седеше сам в каменната си стая, заобиколен от дяволски създания и очакващ среща с едно изчадие на Ада.

Но нима тя нямаше право на малко удоволствие? Не беше го изоставила. Все още беше тук — в страноприемницата. Той я бе прогонил предишната вечер от крепостта, а вчера бе отказал да я напусне. Ако се бе съгласил вчера да се върне с нея до страноприемницата, Магда нямаше да влезе в стаята на Глен и нищо от последвалото нямаше да се случи.

Странно, как се подреждат нещата в живота.

Не, нищо не се е променило, мислеше си тя. Или по-скоро — промяната е в мен, а не в обстоятелствата. И тази сутрин, както и преди татко и аз сме изложени на милостта на германците. Все още сме евреи. А те — нацисти.

Магда внимателно се измъкна от прегръдката на Глен и се изправи, придръпвайки чаршафа с нея. Докато се приближаваше към прозореца, тя се загърна в тънкия плат. Макар от вчера да бе забравила много от задръжките и притесненията си, не можеше да застане гола на прозореца.

Крепостта — почувства я още преди да стигне прозореца. Злокобното й излъчване през нощта се бе спуснало над селцето… сякаш Молашар протягаше ръка към нея. Тя се издигаше отсреща, над клисурата, сиви каменни блокове на фона на сиви скали, под оловносивото небе, забулено от пелената на вдигащата се нощна мъгла. По стената се виждаха фигурите на часовоите, порталът бе разтворен. Някой или нещо се движеше по моста към страноприемницата. Магда примижа на ярката светлина за да го разгледа по-ясно.

Беше инвалидна количка. И вътре… баща й. Но никой не го буташе. Със силни, ритмични, отсечени движения ръцете на баща й се вкопчваха в колелата и ги завъртаха напред.

Не можеше да повярва на очите си. Баща й идваше в хана!

Тя извика на Глен да се събуди, после се втурна из стаята да събира разпилените си дрехи. Само след миг Глен беше на крака и смеейки се започна да й помага. Магда не намираше нищо смешно в ситуацията. Тя трескаво навлече дрехите си и изхвърча от стаята. Искаше да слезе долу преди баща й да пристигне.

Теодор Куза се радваше по свой начин на утрото.

Беше излекуван. Ръцете му бяха голи, открити за утринния хлад, но той смело стискаше металните шини на колелата. И то без болка, без никакво затруднение. За първи път от незапомнени времена насам, Куза не се беше пробудил чувствайки се така, сякаш през нощна някой е откраднал ставите му и е тичал с тях до пълна изнемога. Ръцете му се движеха напред-назад като добре смазан механизъм, главата му се въртеше свободно встрани, без да изпитва болка от това. Езикът му беше влажен, най-сетне имаше достатъчно слюнка за да преглъща спокойно. Мускулите на лицето му се бяха отпуснали и той се усмихваше, завладян от радостта на движението, от това че се чувства добре и че отново може да заеме активна позиция в обкръжаващия го свят.

Сълзи! По бузите му се стичаха сълзи. Не веднъж бе плакал от болка и мъка, но отдавна бе забравил соления вкус на сълзите. Хлипаше, щастливо, до пълна забрава и продължаваше да се тласка напред — към страноприемницата.

Куза не знаеше какво да очаква, когато Молашар бе поставил ръка на рамото му, но почти веднага бе почувствал някаква промяна в себе си. После Молашар му бе наредил да заспи и го бе уверил, че сутринта ще му донесе изненада. Куза прекара нощта в дълбок сън, без обичайните жадни пробуждания и се бе събудил по-рано от обикновено.

Възкръснал… ето я точната дума. Възкръснал от живия труп, в който се бе превърнал. Още при първия опит той седна без никакво усилие, а сетне се изправи без болка, без необходимостта да се вкопчва отчаяно в количката. Дълбоко в себе си бе повярвал, че Молашар ще му помогне и така бе станало. Каквото поиска от него Молашар, ще бъде изпълнено.

Все пак, докато излезе от крепостта бе срещнал известни затруднения. Не биваше никой да узнае, че може да върви и затова се помоли на един от часовоите да го избута до вратата. После, докато се отдалечаваше, войниците го проследиха с известно учудване, но не направиха никакъв опит да го спрат — знаеха, че му е позволено да се вижда с дъщеря си. За щастие офицерите не бяха излезли на двора.

А сега, когато немците бяха останали назад, професорът въртеше колелата колкото се може по-бързо. Искаше да покаже на Магда. Нека да види какво направи за него Молашар.

Количката подскочи по калдаръма на моста и за малко не се преобърна. Пътят пред него беше разбит и щеше да е по-трудно да се придвижва, но той не се тревожеше. Така щеше да има възможност да поразкърши мускулите си, които чувстваше необичайно силни, въпреки дългите години принудителен заседнал живот. Той добута количката до вратата на хана, после зави покрай южната страна. Само един прозорец имаше на тази стена и той гледаше към столовата. Куза приближи количката до парапета, после спря. Тук никой не го виждаше и можеше отново да повтори успешния опит.

Обърна се към стената и блокира спирачките на колелата. Отблъсна се рязко от облегалката и ето че вече стоеше на крака без да се подпира никъде. Сам. Изправен. Съвсем сам. Отново се чувстваше човек. Можеше да гледа право в очите на другите хора, а не да извива глава отдолу.

— Татко!

Той се обърна и видя, че от ъгъла го гледа изненадана Магда.

— Хубава сутрин, нали? — запита Куза и разтвори прегръдката си за нея. След секунда колебание Магда се втурна напред.

— О, татко! — промълви тя развълнувано. — Ти стоиш!

— И не само това — отвърна той, отдръпна се и закрачи към количката. По навик се подпря на облегалката, но после осъзна, че не се нуждае вече от опора. Краката му бяха силни, дори по-силни от тази сутрин. И можеше да върви! Струваше му се, че дори би могъл да бяга, да танцува. Завладян от внезапно щастие той се завъртя и понечи да изпълни няколко стъпки от циганската абулеа, но едва не падна. Все пак успя да запази равновесие и отново се отпусна в прегръдките на Магда, смеейки се щастливо на учуденото й изражение.

— Татко, какво е станало? Та това е чудо!

Все още задъхан от смях и щастие, той сграбчи ръцете й.

— Да, чудо е. Чудо в истинския смисъл на думата.

— Но как…

— Молашар го направи. Той ме излекува. Свободен съм от склеродермията — напълно свободен! Сякаш не съм бил болен!

Той погледна към Магда и видя, как се озарява от щастие и как очите й блестят от радост. В този неописуем момент тя чувстваше същото, каквото и той. И когато се вгледа внимателно в лицето й, Куза изведнъж осъзна, че тя също е претърпяла промяна. Имаше някаква друга, още по-дълбока радост в нея, каквато никога не беше виждал. Помисли си, че трябва да открие причината, но после реши, че сега не е най-подходящият момент. Чувстваше се така добре, толкова жив!

Някакво движение привлече погледа му и той вдигна глава нагоре. Магда проследи движението му. Очите й затанцуваха, когато видя кого гледа.

— Глен, виж! Не е ли чудесно? Молашар е излекувал баща ми!

Червенокосият мъж, със странна, тъмно мургава кожа ги гледаше мълчаливо от ъгъла. Бледосините му очи се впиха в Куза и го накараха да се почувства така, сякаш е извадена на показ душата му. Магда продължи да говори развълнувано, после изтича при Глен и го задърпа за ръката. Изглеждаше пияна от щастие.

— Това е чудо! Чудо е! Сега вече ще можем да се измъкнем от тук преди…

— И каква цена заплати? — рече с нисък глас Глен и Магда млъкна.

Куза замръзна и се опита да издържи на Гленовия поглед. Но не можа. Никаква радост не се таеше в тези хладни сини очи. Само печал и разочарование.

— Не съм платил нищо. Молашар го направи от състрадание към един сънародник.

— Нищо не се дава даром. Никога.

— Добре де. Помоли ме да изпълня някои дребни задачи. Да свърша това-онова през деня, когато той е ограничен в движението си.

— И какво по-точно?

Куза се почувства обиден от този унизителен разпит. Глен нямаше никакво право да го разпитва и той реши час по-скоро да прекрати разговора.

— Не ми каза.

— Странно, не мислиш ли? Вече си възнаграден за нещо, което още не си изпълнил, та дори и не си се съгласил? Не знаеш какво ще поискат от теб, но си бил готов да приемеш отплатата.

— Това не е отплата — отвърна с уверен глас Куза. — А просто нещо, което ще ми помогне да изпълня молбата му. Не сме сключвали никаква сделка, защото не е било необходимо. Нашата връзка е общата кауза на която служим — прогонването на немците от румънска земя и изтриването на Хитлер и нацизма от лицето на света!

Глен изцъкли очи и Куза едва не се разсмя на изражението му.

— И той ти обеща това?

— Не е обещание! Молашар направо побесня, когато му разказах за планирания от Кемпфер концентрационен лагер в Плойещи. А когато научи, че в Германия някой си Хитлер стои зад всичко това, той се закле да го унищожи веднага щом събере достатъчно сили, за да напусне крепостта. Така че както казах, няма нужда да сключваме сделка защото каузата ни е обща!

Вероятно бе изкрещял последните думи, тъй като Магда отстъпи назад и го погледна загрижено. Тя се вкопчи в ръката на Глен и се опря на рамото му. Куза почувства как нещо в него изстива. Когато заговори отново, постара се да изглежда спокоен.

— А ти, дете мое, какво прави откакто се разделихме вчера?

— Аз… бях с Глен през цялото време.

Нямаше какво повече да казва. Той разбра. Да, била е с Глен. Куза погледна дъщеря си, опряла се фамилиарно на един непознат, махнала неизменната кърпа, с разпилени от вятъра коси. Била е с Глен. Почувства, че в него се надига гняв. Два дни далеч от погледа му и веднага се е отдала на този дангалак. Трябва да сложи край на тази история! Но не сега. Скоро. Имаше по-важни въпроси за решаване. Ала свършат ли веднъж двамата с Молашар работата в Берлин, ще се заеме с този тип с нахални очи.

… ще се заеме с него…? Той дори не знаеше какво подразбира под тези думи. Зачуди се, откъде ли иде ненавистта му към Глен.

— Но, татко, не разбираш ли какво означава това? Можем да си тръгнем! Можем да избягаме в прохода и да се скрием. Не е нужно да се връщаш обратно в крепостта! А и Глен ще ни помогне, нали Глен?

— Разбира се. Но първо нека попитаме баща ти дали иска да си тръгне.

Проклет да бъде! Мисли си, че знае всичко!

— Татко…? — поде тя, но прочете отговора по лицето му.

— Трябва да се върна — отвърна той. — Не заради мен. Аз не знача нещо за никого. Но заради народа ни. За нашата култура. За света. Тази нощ, той ще е достатъчно силен за да се справи с Кемпфер и останалата пасмина. След като изпълня някои дребни поръчения, ще можем да си тръгнем без да се тревожим от преследвачи. А когато Молашар убие Хитлер…

— Наистина ли може да го направи? — попита Магда, а на лицето й се четеше недоверие.

— Аз самият си задавах подобен въпрос. А после си спомних какъв ужас успя да всее у тези германци, та чак са готови да се изтребят един друг и как ги избива вече повече от седмица, без никой да го спре — той подложи ръце на вятъра и загледа движенията на пръстите си. — След като видях какво направи за мен, вече вярвам, че мощта му няма край.

— Можеш ли да му се довериш? — запита го Магда.

Куза я погледна намръщено. Този Глен изглежда я бе заразил с подозрителната си натура. Не й действаше добре.

— Имам ли друга възможност? — попита той след кратка пауза. — Дете мое, не разбираш ли, че това би означавало да се върнем към нормалния начин на живот? Нашите приятели — циганите — вече няма да бъдат преследвани, стерилизирани и изпращани на принудителен робски труд. Никой няма да прогонва евреите от законните им жилища, нито да конфискува имотите им. Веднъж завинаги ще изчезне опасността цялата ни раса да бъде изтрита от лицето на земята. Имам ли право да не вярвам на Молашар?

Дъщеря му мълчеше. Нямаше какво да отговори.

— А за мен, — продължи той, — това би означавало да се върне в университета.

— Да… твоята работа — Магда изглеждаше малко замаяна.

— Първата ми мисъл бе за работата, признавам. А и сега, след като оздравях, не виждам защо да не се кандидатирам за декан.

— Никога досега не си проявявал интерес към административната работа — прекъсна го рязко Магда.

Права беше. Не бе изпитвал подобен интерес. Но сега всичко се бе променило.

— Това беше преди. А сега е друго. Ако помогна на Румъния да се освободи от фашистката напаст, не мислиш ли, че ще заслужавам известна отплата?

— Но също така ще помогнеш на Молашар да излезе на свобода — намеси се Глен. — А това може да ти спечели такова признание, каквото едва ли би желал.

Куза стисна ядно челюсти. Защо не си тръгваше този чужд човек?

— Той вече е на свобода! Аз само ще бъда проводник на неговата сила. Сигурно ще можем да стигнем до някаква… спогодба с него. Толкова много може да се научи от същество като Молашар. Кой знае още колко неизлечими за нас болести са по силите му? Дори само за освобождаването от нацистите никога не ще можем да се отблагодарим. Мой дълг ще бъде да се спогодя се него.

— Спогодба ли? — запита Глен. — И каква спогодба си се приготвил да му предложиш?

— Все нещо ще измисля.

— По-точно?

— Не зная. Можем да му предложим да се заеме с нацистите, които започнаха тази война и които създадоха лагерите. Ето едно добро начало.

— А след като изчезнат? Кой ще последва? Не забравяй, Молашар няма да се спре. Ще се наложи отново да му търсиш жертви. И кои ще са те?

— Няма да позволя, да бъда подлаган на подобен разпит! — извика Куза, чието търпение се бе изчерпало. — Все нещо ще измисля! Щом цяла една нация привикна с Адолф Хитлер, сигурно и ние ще намерим начин да живеем с Молашар!

— Никой не може да живее с чудовище — възрази Глен. — Било то нацист, или носферату. Извинете ме.

Той се обърна и се отдалечи. Магда стоеше мълчалива, загледана след него. Куза на свой ред загледа нея, уверен, че макар да не го бе последвала телом, духом тя бе с него. Беше изгубил дъщеря си.

Тази мисъл би трябвало да пробуди в него болка, да накара сърцето му да кърви. Но той не чувстваше никаква болка от загубата. Само гняв. Беше вбесен от факт, че са отнели дъщеря му.

Но защо ли не го болеше?

Едва след като Глен се изгуби зад ъгъла Магда се извърна към баща си. Плъзна поглед по изкривеното от ярост лице, питайки се какво ли става в главата му. Мислите й се носеха в объркан бяг.

Баща й беше излекуван — и това бе чудесно. Но на каква цена? Промяната не бе засегнала само тялото, но и ума му. В гласа му се долавяше нотка на арогантност, както никога досега. Напълно неразбираема бе чувствителността, с която посрещаше всякакви критики против Молашар. Сякаш някой бе разглобил баща й и после го бе събрал наново… но някои от парчетата липсваха.

— А ти? — запита Куза. — И ти ли ще си тръгнеш от мен?

Магда се вгледа в него преди да отговори. Струваше й се, че пред нея стои непознат.

— Разбира се, че не — отвърна тя, опасявайки се, че в гласа й ще се долови мъката по Глен. — Само че…

— Само че какво? — прекъсна я остро.

— Замислял ли си се наистина какво би означавало да сключиш сделка с някой като Молашар?

Лицето му се изкриви в такава страшна гримаса, че Магда се отдръпна.

— Така значи! Твоят любовник успя да те насъска срещу баща ти и срещу твоя народ, нали? — думите му прозвучаха като плесници. Той избухна в хриплив, подигравателен смях. — Колко е лесно да бъдеш подмамена, мое дете! Чифт сини очи, малко здрави мускули и ето че ти вече не си на страната на своя народ. И то тъкмо когато му се готви кървава баня!

Магда се залюля назад, сякаш блъсната от остър порив. Това не бяха думи на баща й! Никога досега не бе се държал грубо с нея, а и с когото и да било! Ала не искаше той да разбере колко дълбоко я е наранил.

— Единствената ми грижа си ти — отвърна тя, стараейки се да се овладее. — Нали сам каза, че не знаеш дали да вярваш на Молашар?

— Нито пък ти знаеш! Не си говорила с него, не си го изслушвала, не си надниквала в очите му, когато говори за нахлулите в крепостта му германци.

— Затова пък почувствах докосването му — рече Магда и потрепери при спомена. — Два пъти. И нищо на този в свят не е в състояние да ме убеди, че го е грижа за евреите — или за когото и да било.

— Аз също почувствах докосването му — произнесе баща й, като вдигна ръце и направи няколко крачки около опразнената количка. — Можеш сама да се убедиш какво получих от това докосване. А що се отнася до обещанието на Молашар да спаси народа ни — тук нямам никакви съмнения. Не го е грижа за евреите по другите страни — само за тези, които живеят в неговата. За румънските евреи. И ключовата дума тук е румънските! Той е благородник, живял по тези земи, които все още смята за свои. Наречи го национализъм, патриотизъм, или каквото си искаш. Истината е, че той желае всички германци да напуснат румънска земя и възнамерява да се погрижи за това. От това нашият народ само може да спечели. И аз смятам да му помогна!

Магда трябваше да признае, че в думите му има истина. Имаше и своя, вътрешна логика. Може би баща й наистина се бе заел с благородно дело. Вместо да избяга с нея и да се спасят, той се готвеше да се завърне обратно в крепостта и да се опита да спаси повече от два живота. Рискуваше собствения си живот за една голяма цел. Може би така и трябваше да постъпи. Магда искрено желаеше да повярва в това.

Но не можеше. Парализиращият хлад на Молашаровото докосване бе оставило в нея дълбоката диря на недоверието. А имаше и още нещо — погледът на баща й, докато говореше. В него проблясваше безумие…

— Единственото, което искам е да си в безопасност — промърмори с мъка тя.

— И аз искам ти да си в безопасност.

Тя забеляза, че при тези думи очите му се навлажниха. Като че ли за малко се бе върнал към предишната си същност.

— Но също така бих искал да стоиш настрана от Глен — допълни той. — Не ти влияе добре.

Магда погледна встрани, към дъното на прохода. Никога нямаше да се съгласи на раздяла с Глен.

— Той е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

— Така ли било?

— Да — гласът й отслабна до шепот. — Той ми помогна да разбера смисъла на човешкото съществуване.

— Колко мелодраматично! Колко вълнуващо! — възкликна баща й с унищожително презрение. — Но той дори не е евреин!

Магда беше очаквала нещо подобно.

— Не ме интересува! — отсече тя и го погледна в очите. Чувстваше, че и за баща й това няма особено значение — просто още един довод. — Той е добър човек. И ако съумеем да се измъкнем от тук, смятам да остана при него. Стига разбира се да ме иска!

— Ще видим тази работа! — в изражението му се долавяше заплаха. — За сега няма какво повече да говорим — той се отпусна на количката.

— Татко?

— Избутай ме обратно до крепостта!

Магда почувства, как в нея се надига гняв.

— Избутай се сам! — тя мигновено съжали за думите си. През целия си живот не бе говорила по такъв начин с баща си. И което бе по-лошото — той сякаш изобщо не забеляза. Или това, или не си даде труд да отвръща.

— Глупаво бе от моя страна да идвам сам тук тази сутрин — произнесе той, като че ли не бе я чул. — Но просто не можех да чакам твоето идване. Трябва да съм по-внимателен. Не искам да възбуждам подозрения относно моето оздравяване. Само това ми лисва. Така че, ще трябва ти да ме избуташ.

Макар и неохотно, Магда последва съвета му. За първи път изпита облекчение, когато го остави до вратата.

Матей Стефанеску беше побеснял. Гневът гореше в гърдите му като раздухани въглени. Не знаеше защо. Седеше напрегнат и изпънат като струна в гостната на своята малка къща, в южния край на селцето, на масата пред него димеше чаша чай и се въргаляше комат хляб. Мислеше си за какво ли не. А гневът му продължаваше да расте.

Спомни си за Александру и синовете му. За това, че не е справедливо цял живот да работят в крепостта и да печелят злато, докато той тича подир козите нагоре-надолу из прохода. Никога досега не беше изпитвал завист към Александру, но тази сутрин изведнъж бе решил, че той и синовете му са в сърцевината на всички злини.

Матей се замисли за своите синове. Защо ли сега не бяха до него? Наближаваше четирийсет и седем, косата му беше посивяла и сутрин ставите го боляха. А къде бяха тези нехранимайковци? Зарязаха го още преди две години и поеха за Букурещ да дирят щастието си в големия град. Пет пари не даваха за старите си родители. Нямаше хабер от тях, още откакто бяха тръгнали. Ако вместо Александру, той беше получил тази работа в крепостта, Матей бе сигурен, че синовете му сега щяха да са до него. А онези — на другия — щяха да се блъскат за хляба в Букурещ.

Отвратителен свят и по-отвратителен щеше да става. Дори собствената му жена бе толкова мързелива, че още не бе станала, за да се погрижи за него. Беше време, когато Йоана не го пускаше да излезе сутрин, преди да му направи закуска. Но не и тази сутрин. Не че беше болна. Просто бе отрязала:

— Иди си я направи сам!

Така и направи — свари си чай, но го забрави и сега бе изстинал на масата пред него. Взе ножа и си отряза филия хляб. Но още при първата хапка го изплю обратно.

Вкиснат!

Матей стовари юмрук върху масата. Повече не можеше да търпи. Все още стиснал ножа, той изтича в спалнята и се надвеси над изтегналата се в леглото жена.

— Хлябът е вкиснат — рече той.

— Тогава изпечи си пресен — отвърна жена му без да вдига завивките.

— Ти мързелива жено! — извика той пресипнало. Дръжката на ножа бе плъзгава от пот в дланта му. Гневът му наближаваше точката на взривяване.

Йоана отметна одеялото, изправи се на колена върху леглото, постави ръце на кръста и вдигна към него подпухналото си лице, с разчорлени черни коси.

— А ти бе — жалко плашило!

Матей замръзна и погледна шокиран жена си. За един кратък миг му се стори, че излиза от тялото си и наблюдава сцената отстрани. Тези думи бяха толкова нетипични за Йоана. Та тя го обичаше. И той нея. Но точно в този миг искаше да я убие.

Какво ставаше? Сякаш във въздуха имаше нещо, което с всяко вдишване събуждаше всичко най-лошо в двамата.

Той отново се озова в тялото си, кипящо от непоносима ярост и вдигна ножа към жена си. Почувства сътресението на ръката си, когато острието се заби в плътта й, после в ушите му прозвуча нейният вик на болка и страх. Едва тогава се обърна и излезе, без да погледне къде я е ударил ножа и дали е още жива.

Докато закопчаваше якичката си, капитан Вьорман надникна през прозореца и видя професора и дъщеря му да приближават моста. Без да откъсва очи то тях, помисли си със задоволство, че поне един проблем бе решил успешно, като бе наредил на дъщерята да живее в хана. Откакто жената я нямаше в крепостта, войниците бяха спокойни, а и тя не беше се възползвала да избяга, въпреки отдалата й се възможност. Вгледа се по-внимателно и забеляза, че двамата са потънали в оживен разговор.

Ала нещо не беше наред в сцената. Той присви очи и изведнъж забеляза, че старият професор не носеше ръкавици. За пръв път виждаше оголените му ръце. И най-странното бе, че Куза помагаше като въртеше колелата.

Вьорман сви рамене. Изглежда професорът днес се чувстваше по-добре. Той се обърна и слезе надолу по стълбите, пристягайки колана си пътем. Дворът беше бъркотия от джипове, камиони, генератори и скални отломъци от крепостната стена. Войниците от работната бригада бяха спрели за храна. Изглежда днес им липсваше вчерашният ентусиазъм за работа, но от друга страна — тази нощ нямаше смъртен случай, който да ги пришпорва.

Чу гласове от вратата и се обърна натам. Професорът и дъщеря му спореха за нещо пред застиналия часовой. Макар и да не разбираше румънски, Вьорман подсъзнателно се досети за какво става дума. Момичето изглежда се защитаваше, но нямаше намерение да се предава. Толкова по-добре. Старецът явно бе тиранин, използващ болестта си като коз, за да получи желаното.

Всъщност, днес наистина не изглеждаше толкова болен. Хрипливият му обикновено глас сега звучеше ясно и звънко. Професорът без съмнение днес имаше хубав ден.

Вьорман обърна гръб на сцената и пое към столовата. Ала едва изминал няколко крачки и погледът му се закова върху арковидния вход, от който се слизаше в подземието.

… тези ботуши… тези проклети изкаляни ботуши…

Те го преследваха, измъчваха мислите му… в тях имаше нещо ужасно. Трябваше да провери отново. Само още веднъж.

Той се спусна по стълбите и забърза по подземния коридор. Нямаше смисъл да отлага. Само един бърз оглед и отново ще излезе на светло. Вьорман дръпна един окачен на стената фенер, запали го и се спусна в студеното, безмълвно подземие.

Долу в калта под стълбите, пълзяха три охранени плъха. Вьорман се намръщи отвратен и посегна към люгера, а плъховете го разглеждаха невъзмутимо. Докато извади и насочи пистолета, те се скриха.

Вдигнал пред себе си оръжието, Вьорман закрачи към покритите трупове. По пътя не видя повече плъхове. Напълно бе забравил и за изкаляните ботуши. Единственото, което го вълнуваше в този момент бе състоянието на убитите войници. Ако плъховете вече са ги посещавали, нямаше да си прости, че бе забавил откарването им.

Ала на пръв поглед всичко изглеждаше непроменено. Чаршафите си бяха на местата. Вдигна ги един по един, за да огледа мъртвите лица, но не забеляза някакви белези от посещение на плъхове. Докосна плътта на едно от лицата… беше студена и твърда. Непривлекателна като храна дори за един плъх.

И все пак, не биваше да рискува да държи труповете тук, особено след като бе видял плъховете. Още сутринта ще нареди да ги откарат. Достатъчно дълго бе чакал. Изправи се, готов да си тръгне, но погледът му се спря на една ръка, стърчаща изпод чаршафа. Понечи да я прибере, но отскочи уплашен още щом се допря до мъртвите пръсти.

Те бяха разръфани.

Като проклинаше плъховете, той приближи лампата за да разгледа причинените поражения. Гледката накара стомаха му да се свие на върви. Отвратително. Ноктите бяха покрити с мърсотия, кожата откъсната, а плътта изядена до кост.

Вьорман почувства, че му се гади. И преди бе виждал такива ръце. Беше по време на миналата война, по погрешка бяха сметнали някакъв ранен в главата войник за мъртъв. И го бяха погребали. След като се бе пробудил в ковчега, той бе прокопал няколко метра земя. Ала въпреки нечовешките усилия, нещастникът не бе издържал до повърхността. Малко преди да секне дъха му, ръцете му бяха пробили пръстта.

И онези ръце бяха изглеждали досущ като тези пред него.

Треперейки, Вьорман забърза към стълбите. Нямаше никакво желание да зърне и другата ръка на войника. Въобще не искаше да вижда подобни гледки. Когато и да било.

Той се извърна и побягна към светлината.

Магда се върна право в стаята си, твърдо решена да остане там поне още няколко часа. имаше толкова много неща, които трябваше да обмисли. Ала откри, че не е в състояние да разсъждава. Стаята сякаш бе изпълнена със спомени за Глен и отминалата нощ. Разхвърляното легло в ъгъла непрестанно отвличаше вниманието й.

Тя застана до прозореца и отново загледа крепостта. Злата аура, която преди няколко дни се криеше зад стените й, сега сякаш се бе просмукала във въздуха наоколо и още повече объркваше мислите й. Крепостта се издигаше над скалите като зло морско чудовище, разтворило пипала във всички посоки.

Сведе поглед и в този миг гнездото на близкото дърво привлече вниманието й. Странно, но малките врабчета, които до вчера не спираха да викат майка си, сега бяха потънали в мълчание. А може би бяха отлетели от гнездото. Магда не разбираше кой знае колко от птици, но струваше й се, че тези не бяха съвсем пораснали за самостоятелен полет.

Разтревожена, тя придърпа един стол и се покатери на него, за да надникне по-добре в гнездото. Врабчетата си бяха там — неподвижни, застинали трупчета, с разтворени човки и ококорени безжизнени очи. Докато ги гледаше, почувства в душата си празнота. Слезе от стола и замислено се подпря на парапета. Едва ли някой би убил малките птички. Да са умрели сами? От какво — от болест?Или пък от глад? Да не би майка им да е станала жертва на някоя селска котка? Или пък ги е изоставила?

Изведнъж Магда реши, че повече не иска да е сама.

Пресече коридора и почука на гленовата врата. Не последва отговор, но тя натисна дръжката и пристъпи вътре. Празно. Приближи се до прозореца и огледа двора, надявайки се Глен да е излязъл навън. Никъде не се виждаше. Къде ли може да е отишъл?

Спусна се по стълбите. Остана изненадана при вида на мръсните неприбрани чинии в столовата. Магда знаеше, че Лидия е неуморна чистница. Сети се, че самата тя бе пропуснала закуската. Наближаваше обяд и беше гладна.

Излезе през предната врата и веднага се сблъска с Юлиу, който гледаше към отвъдния край на селцето.

— Добро утро — рече тя. — Дали ще можеш да сервираш по-рано обяда?

Юлиу, изви глава към нея. Лицето му имаше навъсен и враждебен изглед, сякаш въпросът й го бе обидил. Не след дълго отново й обърна гръб.

Магда проследи погледа му и забеляза малка тълпа пред една от селските къщурки.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Нищо, което да ти влиза в работата — тросна се той. Но после изглежда промени намерението си. — Не, може би трябва да знаеш — имаше нещо неприятно в усмивката му. — Сбили са се момчетата на Александру. Единият е мъртъв, а другият е ударен лошо.

— Ужасно! — възкликна Магда. Познаваше добре Александру и синовете му. Изглеждаха много сплотено семейство. Беше потресена не само от вестта за убийството, но и от удоволствието, което очевидно изпитваше Юлиу, докато я съобщаваше.

— Не е чак толкова ужасно, домнишоара Куза. От доста време Александру и семейството му се мислят за нещо повече от нас. Така им се пада! — той присви очи. — А нека и всички, които се мъкнат тук да знаят какво може да ги сполети, ако се мислят за нещо повече.

Магда отстъпи, подразнена от откровената заплаха в гласа на Юлиу. Винаги е бил толкова кротък. Какво ли му ставаше?

Обърна се и обиколи страноприемницата. Повече от всякога желаеше да се срещне с Глен. Но той не се виждаше никъде. Нямаше го дори на обичайния му наблюдателен пост, край храстите.

Глен беше изчезнал.

Разочарована и разтревожена, Магда пое обратно към хана. Тъкмо да влезе и забеляза някаква прегърбена фигура да тича към нея от селото. Беше жена и по всичко изглежда — ранена.

— Помощ!

Магда понечи да затича към нея, но изведнъж на вратата се появи Юлиу и я дръпна обратно.

— Ти ще стоиш тук! — нареди й той, после се обърна към жената. — Махай се, Йоана!

— Ранена съм! — извика жената. — Матей ме промуши!

Магда забеляза, че лявата ръка на жената бе увиснала край тялото и дрехата й — по-скоро пижамата — е подгизнала от кръв от рамото до коляното.

— Не искаме да ни докараш беля на главата — отвърна Юлиу. — Достатъчно грижи си имаме.

Жената продължи напред.

— Помогнете ми, моля ви!

Юлиу пъргаво приклекна и вдигна един заоблен камък, колкото ябълка.

— Не! — извика Магда и протегна ръка да го спре.

Юлиу я блъсна встрани и запрати камъка, изпъшквайки от усилието. За късмет на жената се бе прицелил лошо и камъкът префуча над главата й. Но смисълът на посланието бе повече от ясен. Нещастницата изхлипа, обърна се и закуцука в обратна посока.

Магда погледна след нея.

— Почакай! Аз ще ти помогна!

Но Юлиу я сграбчи грубо за ръката и я блъсна към вратата на хана. Магда се препъна и падна на пода.

— Гледай си твоята работа! — извика той. — Няма да позволя да ми стовариш беля на главата! А сега се прибирай в стаята и да не си мръднала!

— Нямаш право да… — поде Магда, но видя че Юлиу пристъпва към нея, оголил зъби в страшна гримаса и вдигнал ръка за удар. Тя скочи уплашено на крака и се втурна нагоре.

Какво ли го беше прихванало Юлиу? Сякаш беше станал друг човек. А и цялото село като че ли бе омагьосано — сбивания, убийства и никой нямаше и най-малко желание да помага на съседите си. Какво ставаше тук?

Веднага след като се качи на втория етаж, Магда влезе в стаята на Глен. Едва ли се беше прибрал междувременно, но все пак трябваше да провери.

Стаята беше празна.

Къде ли бе отишъл?

Направи няколко крачки из тясното помещение. Надникна в гардероба — всичко си беше като вчера — дрехите, калъфа с меча без дръжка, огледалото. Нещо я тревожеше в това огледало. Погледна към голата стена над писалището. Пиронът си беше там. Опипа огледалото и се убеди, че връвта си е на място. А това означаваше, че не е паднало само — някой го беше свалил. Глен? Защо ще го прави?

Объркана, тя затвори вратата на гардероба и излезе от стаята. Изглежда че острите думи, които бе разменила с баща й и внезапното изчезване на Глен я правеха излишно подозрителна. Трябва да се съвземе. Да повярва, че с баща й всичко ще бъде наред, че Глен скоро ще се върне при нея и че хората в селото ще се оправят.

Глен… къде ли бе отишъл? И защо? През целия вчерашен ден двамата бяха неразделни, а ето че днес никъде не можеше да го открие. Нима само се бе възползвал от нея? Задоволил бе страстта си и после я бе изоставил? Не, не можеше да повярва, че е така.

Изглеждаше истински разтревожен от онова, което му бе казал баща й тази сутрин. Може би отсъствието му имаше някаква връзка с това. Някак вътрешно чувстваше, че не я е изоставил.

С приближаване на слънцето към планинския склон Магда стана още по-неспокойна. Провери отново в стаята му — там всичко си беше по старому. Върна се отчаяна при прозореца, който гледаше към крепостта. Като се стараеше да не гледа към замрялото гнездо, тя плъзна очи по стената на клисурата, надявайки се да види поне някакъв знак от Глен.

Изведнъж забеляза раздвижване в храсталака отдясно на моста. Без да губи повече време, Магда се затича надолу по стълбите. Това трябваше да е Глен! Той и никой друг!

Юлиу не се виждаше никакъв и тя напусна безпрепятствено страноприемницата. Още докато наближаваше храсталака, зърна червеникавата му коса. Сърцето й подскочи. Почувства едновременно облекчение и радост — и малко яд, затова че я бе накарал да страда през целия ден.

Намери го излегнал се на една скала, с поглед, вперен в крепостната стена. Искаше й се да се хвърли в обятията му и да се смее от щастие, че е цял и невредим и същевременно да му кресне за това, че бе изчезнал без да промълви дума.

— Къде беше през целия ден? — запита тя, стараейки се да запази спокойствие.

Той отговори без да се обръща.

— Разхождах се. Трябваше да обмисля някои неща и затова обиколих из прохода. Доста дълга разходка.

— Липсваше ми.

— И ти също — Глен се обърна и протегна ръка. — Тук има достатъчно място за двама — усмивката му не беше така лъчезарна и уверена, както по-рано. Изглеждаше някак странно отвлечен, умислен.

Магда приклекна до него и после се сгуши в обятията му. Хубаво… беше й хубаво да усеща присъствието му.

— Какво те тревожи?

— Много неща. Ето тези клонки например — той дръпна шепа листа от близкия храст. — Те изсъхват. Умират. а сега е едва април. А и селяните…

— От крепостта е, нали? — попита Магда.

— Май така излиза, а? Колкото по-дълго останат тук немците, колкото повече разрушават, толкова по-надалеч се разпростира злото. Така поне изглежда.

— Да, така изглежда — повтори Магда.

— А и баща ти…

— Той и мен тревожи. Не искам Молашар да го използва както намери за добре, а после да го захвърли… — тя преглътна мъчително, почти неспособна да продължи — …като другите.

— И по-лоши неща могат да се случат на един мъж, от това да му изпият кръвта.

Нещо в тона му я стресна.

— И друг път си го казвал. В онази сутрин, когато се срещна с татко. Но какво може да е по-лошо?

— Може да изгуби себе си.

— Да се загуби?

— Не. Да изгуби себе си. Своята същност. Онова, което е, което цял живот се е старал да бъде. Ето това може да изгуби.

— Глен, не те разбирам — така беше. Или може би не искаше. Имаше някаква отвлеченост в погледа на Глен, която я притесняваше.

— Хайде да предположим нещо — отвърна той. — Да предположим, че този вампир, морой, или както го наричат в легендите — сиреч, дух, който денем е прикован в ковчега, а нощем се надига, за да се храни с кръвта на живите — не е нищо повече от един мит, за какъвто винаги си го смятала. Да предположим още, че тази легенда е възникнала като резултат от опитите на древните предци да концептуализират нещо, което е отвъд техните разбирания и че в основата на този мит е същество, което съвсем не се вълнува от банални неща като човешката кръв, но вместо това се храни с хорската слабост, събира сили от безумието и болката, набира мощ от страха, мизерията и деградацията.

Гласът му, тонът му подсилваха притеснението й.

— Глен, не говори така. Това е ужасно. Как може нещо да се храни от болката и мизерията? Да не искаш да кажеш, че Молашар…

— Само предполагам.

— Е, сигурно грешиш — отвърна уверено тя. — Знам, че Молашар е зъл, може би и безумен. Така е, защото той е това, което е. Но той не е зъл в смисъла, който описа ти. И не може да бъде! Преди да пристигнем, той е спасил селяците, взети от майора за заложници. А и спомни си какво направи, когато ме нападнаха двамата войници — Магда затвори очи при спомена. — Той ме спаси. А какво по-ужасно от едно изнасилване? Какво по-привлекателно за същество, което се храни от деградацията? Но Молашар ме измъкна от лапите ми и ги уби.

— Да. По доста брутален начин, доколкото разбрах от разказа ти.

Потръпвайки, Магда си припомни ужасяващата кончина на войниците, пращенето на изпотрошените им кости, докато Молашар ги разтърсваше.

— Е и?

— И той се е позабавлявал.

— Можеше да убие и мен, ако наистина го вършеше само за удоволствие. Но не го стори. Върна ме на баща ми.

— Точно така! — Глен я прониза с поглед.

Изненадана от отговора му, тя замълча, после продължи припряно.

— А пък що се отнася до татко, последните години за него бяха една нескончаема агония. Мизерно съществуване. И ето че сега е излекуван от склеродермията. Сякаш никога не е бил болен! Ако Молашар наистина се хранеше с човешкото нещастие, защо не остави баща ми болен и недъгав, за да черпи сили от болката му? Защо му трябваше да се лишава от подобна „храна“, като изцери баща ми?

— Защо наистина?

— О, Глен! — възкликна тя и се притисна към него. — Не ме плаши повече, моля те! Не искам да се карам с теб — стига ми разправията с татко. Няма да го понеса, ако и ти ми се разсърдиш.

Глен положи ръка на рамото й.

— Добре, права си. Но помисли върху това — баща ти отново притежава здраво тяло, каквото е имал преди много години. Но кой се крие в него? Същият човек ли е, с когото дойде тук преди няколко дни?

Именно този въпрос измъчваше Магда през целия ден. И все не можеше да намери отговора.

— Да… не… не зная! Мисля, че просто е объркан като мен. Но уверена съм, че ще се оправи. Това е от шока. Всеки би се държал странно, ако неочаквано бъде излекуван от безнадеждно, прогресивно осакатяващо тялото заболяване. Ще го преживее. Почакай и ще видиш.

Глен не отговори и Магда му беше благодарна. Това означаваше, че той също желае между тях да има мир. Извърна глава към дъното на прохода, откъдето вече се надигаше вечерната мъгла. Нощта наближаваше.

Нощта. Баща й бе казал, че тази нощ Молашар смята да прочисти крепостта от немците. Очакването будеше в нея надежда, ала същевременно я плашеше, дори ужасяваше. И дори обгърналата я ръка на Глен не можеше да я успокои напълно.

— Да се връщаме в хана — предложи му тя.

Глен поклати глава.

— Не. Искам да видя какво ще стане там.

— Нощта може да е дълга.

— Може да е най-дългата нощ — произнесе той, като я гледаше. — Нощ без край.

Магда вдигна глава и надзърна в навъсеното му лице. Какво ли го ядеше отвътре? И защо не желаеше да го сподели с нея?