Крепостта

23

Крепостта

петък, 2 май

07.32

Тревожно пристъпвайки от крак на крак, Магда чакаше нетърпеливо пред вратата на крепостта. Въпреки яркото утринно слънце въздухът беше студен. Вледеняващото мислите усещане за зло присъствие, което до вчера бе неразривно свързано с крепостта, сега сякаш се бе просмукало в прохода. Снощи я бе проследило почти до реката на дъното, тази сутрин го почувства още щом стъпи на моста.

Високите дървени порти бяха разтворени навътре и бяха подпрени на каменните стени, които образуваха сводовете на малката входна арка. Магда премести поглед от кулата, откъдето очакваше да се появи баща й към входа на подземието в задната част на крепостта. Там войниците продължаваха усилено да рушат стената. И докато вчера в движенията им се долавяше досада, днес работеха трескаво. Работеха като луди — като уплашени луди.

Защо просто не си тръгнат? Умът й не побираше, какво толкова ги караше да стоят тук нощ след нощ, очаквайки да открият поредната жертва. Това беше истинско безумие.

Цялата трепереше от тревога по баща й. Какво ли му бяха сторили, след като са открили труповете на двамата неуспели насилници? Докато пресичаше моста, дойде й ужасяващата мисъл, че може би са го екзекутирали. Ала страхът й намаля веднага щом часовоят се съгласи да повика баща й. Освободена от доскорошните си опасения, тя потъна в объркани мисли.

Тази сутрин се беше пробудила от шума на пеещите под прозореца птици и острата болка в лявото коляно. Беше сама в леглото, завита, както си е била с дрехите. Била е напълно беззащитна и Глен е можел да се възползва от това. Но не бе го сторил, макар да му бе дала да разбере, че го желае.

Магда се присви вътрешно, спомняйки си за дръзкото си поведение вчера. За щастие, Глен я бе отблъснал… не, тази дума е прекалено силна… по-скоро бе отклонил настойчивостта й. Имаше нещо странно в поведението му, беше й приятно, че той бе постъпил благородно и същевременно изпитваше огорчение от лекотата, с която го бе направил.

Защо трябва да е огорчена? Никога не беше ценяла особено способността си да съблазнява мъжете. И въпреки това, някакъв глас в нея продължаваше да нашепва, че е пропуснала нещо.

Ами ако вината не е в нея? Ако той е от онези мъже, които не могат да се влюбят в жена… а само в друг мъж? Не, уверена бе, че не беше така. Спомни си единствената им целувка — дори сега почувства топлината, която бе пламнала в нея — и която без съмнение бе завладяла и него.

Толкова по-добре. По-добре, че не беше приел предложението й. Иначе как щеше сега да се изправи пред него? Щеше да се проклина за слабостта и да избягва компанията му, да прекарва дългите часове сама. А да се лиши от компанията на Глен беше последното нещо, което би искала сега.

Това, което се случи снощи се дължеше на нейното объркване. На комбинация от различни обстоятелства, която никога не ще се повтори. Даде си ясна сметка за случилото се: физическо и емоционално изтощение, опитът за изнасилване, спасителната намеса на Молашар, отказът на баща й да остане при него — всичко това бе довело до временното й объркване. Не Магда Куза, а някоя друга е лежала снощи в леглото с Глен — непозната за нея жена. Това нямаше да се повтори.

Беше преминала покрай стаята му тази сутрин, накуцвайки от болка. За миг бе завладяна от изкушението да почука на вратата и да му благодари за помощта снощи, както и да се извини за поведението си. Но след като се ослуша около минута и не чу нищо в стаята, реши че по-добре ще е да не го буди.

Беше дошла тук, в крепостта, не само за да види баща си, но и за да му разкрие колко дълбоко я бе наранил снощи, да го убеди, че няма право да се държи с нея по този начин и да му съобщи, че е решила да се вслуша в съвета му и да напусне прохода Дину. Последното беше само заплаха, но тя искаше да отвърне по някакъв начин на удара, да предизвика чувствата му или да го накара да й се извини за лошото си държание. Беше преговорила не само думите, но и тона, с който смяташе да ги произнесе. Готова бе за разговора.

И в този момент се появи баща й, бутан в количката от часовоя. Достатъчен бе само един поглед по измъченото му лице и болката и яда я напуснаха. Изглеждаше направо ужасно — сякаш за една нощ се бе състарил с двадесет години. По-болен и по-немощен от всякога.

Колко ли е страдал! Повече, отколкото заслужава което и да е човешко същество. Прогонен от сънародниците си, с разядено от болестта тяло, а сега и немците. Не мога да застана срещу него.

Часовоят тази сутрин беше по-вежлив от вчерашния. Той спря количката пред Магда, после се отдалечи. Без да промълви нито дума. Тя застана отзад и пое по моста. Но не бяха изминали и десетина крачки, когато баща й положи ръката си на нейната.

— Спри тук, Магда.

— Какво се е случило? — не искаше да спира тук. Все още долавяше излъчването на крепостта. Баща й изглежда не чувстваше нищо.

— Не съм мигнал цяла нощ.

— Те ли те държаха буден? — попита тя и коленичи пред него, обгръщайки го с ръце. — Не са ти причинили болка, нали?

Когато вдигна глава, очите му бяха зачервени.

— Не ме докоснаха и с пръст, но въпреки това ми причиниха болка.

— Как?

Той заговори на цигански диалект, добре познат и на двамата.

— Слушай внимателно, Магда. Открих защо са пристигнали есесовците. Това място е само една спирка по пътя им към Плойещи, където смятат да издигнат лагер на смъртта — за нашия народ.

Магда почувства, че й призлява.

— О, не! Това не може да е истина! Правителството никога няма да позволи на немците да се разпореждат…

— Вече са тук! Знаеш, предполагам, че им позволиха да вдигнат укрепени пунктове около рафинерията, където минават на военна подготовка и румънски войници. Щом могат това, защо да не им разрешат и другото — да ги обучават как да избиват евреите. Доколкото можах да разбера, майорът е специалист по изтребването. Обича работата си. Ще стане добър учител. Сигурен съм.

Магда не можеше да повярва. Ала не беше ли се отнесла така и към появата на Молашар? В Букурещ непрестанно се носеха слухове за лагери на смъртта, шепнешком се разказваха ужасяващи истории за жестокости, за безброй избити и какво ли не още. В началото никой не вярваше, но слуховете упорито продължаваха да се появяват и постепенно дори най-скептично настроените евреи започнаха да се замислят.

— Чудесно избрано място — продължаваше да нарежда баща й с безизразен глас. — Лесно достъпно. А опита ли се противникът да бомбардира рафинерията, тъкмо ще свърши работата на есесовците. А и кой знае? Може би съобщението, че наблизо е разположен лагер ще разколебае намерението на врага. Макар че лично аз се съмнявам.

Той замълча, после продължи възбудено:

— Кемпфер трябва да бъде спрян.

Магда скочи на крака и се намръщи от болката в коляното.

— Нали не смяташ, че ти можеш да го спреш? Ще си мъртъв поне десет пъти дори преди да го одраскаш!

— Трябва да открия някакъв начин. Въпросът сега не е в твоя и моя живот. Обречени са хиляди. И всички те ще бъдат в ръцете на Кемпфер.

Но дори ако нещо го спре… те ще изпратят друг на негово място!

— Да. Но това ще отнеме време, а всяко забавяне е от полза за нас. Може би междувременно Русия ще нападне Германия, или обратното. Не вярвам две бесни кучета като Хитлер и Сталин да издържат дълго, без да се нахвърлят едно срещу друго. А при подобен конфликт лагерът в Плойещи ще бъде забравен.

— Но как може да бъде спрян майорът? — трябваше да накара бащи си да се замисли, да осъзнае сам колко безумно е намерението му.

— Може би Молашар…

Магда не можеше да повярва на ушите си.

— Татко, не!

Той вдигна ръка.

— Почакай. Молашар намекна, че смята да ме използва като съюзник срещу враговете. Не знам каква полза би могъл да има от мен, но довечера ще науча. А в замяна ще го помоля да спре майор Кемпфер.

— Но ти не можеш да сключваш договор с Молашар! Не можеш да му се довериш, той ще те убие накрая!

Не ме е грижа за моя живот. Казах ти, залогът е твърде голям. А и между другото — открих в Молашар определено, макар и грубовато благородство. Струва ми се, че съдиш за него твърде сурово. Реагираш като жена, а не като учен. Той е продукт на своето време, а времето му е било кърваво. И въпреки това е съумял да запази своето национално самосъзнание и честа му е накърнена от присъствието на германците. Може би ще успея да се възползвам от това. Той ни смята за свои сънародници — власи и е благоразположен към нас. Не ти ли спаси живота от есесовците, които те нападнаха снощи? Лесно можеше да те превърне в своя жертва. Трябва да го използваме! Нямаме избор.

Магда се замисли, с надежда да открие друга възможност. Но не можа. И макар вътрешно да се бунтуваше, длъжна бе да признае, че в планът на баща й се таеше макар и минимална надежда. Дали не съдеше твърде сурово Молашар? Може би й се струваше зъл просто защото бе различен, друг? Възможно ли бе в него да се крие нещо повече от зла прокоба? Всъщност, не беше ли майор Кемпфер истинското олицетворение на злото? Не можеше да отговори. Само да гадае.

— Не ми харесва тая работа, татко — промърмори тя.

— Никой не е казал, че трябва да ни харесва. Никой не ни е обещавал лесни решения. Нито пък каквито и да е решения — той с мъка сподави прозявката си. — А сега бих искал да се върна в стаята си. Ако наистина възнамерявам да сключа сделка с Молашар, ще се нуждая от цялата си изобретателност.

— Сделка с дявола — прошепна едва чуто Магда. Беше по-уплашена от когато и да било за баща си.

— Не, мила моя. Дяволът е в крепостта, носи черна униформа със сребърна „Мъртвешка глава“ на шапката и се нарича щурбанфюрер.

Магда неохотно го върна до вратата и после го проследи с поглед, докато се отдалечаваше от нея. Чувстваше се напълно объркана когато пое към страноприемницата. Всичко се развиваше прекалено бързо. Доскоро животът й се състоеше в четене на книги, изследователска работа, музика и ноти. Не беше създадена да живее в интриги. Все още се чувстваше замаяна от чутото преди малко.

Надяваше се, че баща й знае какво върши. Беше се съпротивлявала инстинктивно на замисления от него съюз с Молашар, докато не беше забелязала изгледа на лицето му. В очите му блестеше пламъкът на надеждата и малко от онази духовитост, която в предишните дни го правеше така приятен събеседник. За баща й това бе възможност да се заеме с нещо истинско, вместо да седи безпомощно в количката. Той изпитваше отчаяното желание да чувства, че е полезен на своя народ… и на всички около него. Не можеше да го лиши от това малко щастие.

Едва когато наближи страноприемницата, Магда почувства че я напуска смразяващата хватка на крепостта. Тя заобиколи сградата, с надеждата да срещне Глен. Нямаше го навън, нито пък в столовата. Изкачи се на втория етаж, спря пред вратата му и се ослуша. Все още никакъв шум не се чуваше вътре. Не й приличаше на човек, който спи до късно, така че може би четеше.

Вдигна ръка да почука, сетне я свали. По-добре да се срещнат случайно, инак ще си помисли че му се натрапва.

Стаята й се огласяше от утринните песни на птиците. Магда надникна през прозореца, към гнездото на отсрещното дърво. Виждаше ясно мъничките глави на малките врабчета, ала майката я нямаше. Магда искрено се надяваше, че ще се върне скоро — в гласовете на пилетата се долавяше истински глад.

Тя взе мандолината, но след няколко акорда се отказа. Чувстваше се напрегната, а шумът от гнездото я изнервяше още повече. Завладяна от внезапна решителност, тя излезе в коридора.

Почука два пъти на вратата на Глен. Никакъв отговор, никакво движение в стаята. Тя се поколеба, после вдигна резето. Вратата хлътна навътре.

— Глен?

Стаята беше празна. Изглеждаше съвсем като нейната, спомни си, че бе отсядала тук при предишното посещение на крепостта. Ала имаше някаква на пръв поглед неуловима промяна. Тя огледа стените. Огледалото — изчезнало бе огледалото над масата. Вместо него, на стената имаше тъмно триъгълно петно. Сигурно е било счупено след последното й идване и никой не го е сменил.

Магда направи кръг из стаята. Ето тук живееше той, в това разхвърляно легло бе прекарал нощта. Цялата трепереше от вълнение, чудеше се какво ли ще каже, ако я завари в стаята. Как ще обясни присъствието си? Реши, че най-добре ще е да си тръгне веднага.

Тъкмо преди да излезе, вниманието й бе привлечено от разтворената врата на гардероба. Нещо блестеше вътре. Знаеше, че не бива повече да изкушава съдбата, но от друга страна, какво лошо би имало ако надникне само за миг? Тя придърпа вратата към себе си.

Подпряно в единия ъгъл бе огледалото, което би трябвало да виси на стената. Защо ли му е трябвало на Глен да го сваля? А може би не го е правил той? Може би се е откачило и Юлиу смята тепърва да го поставя. В гардероба имаше малко дрехи и още нещо — дълъг почти човешки бой кожен калъф, опрян на стената.

Завладяна от любопитство Магда протегна ръка и докосна странния калъф — грубоват, покрит с прах. Или беше много стар, или за него не са били полагани особени грижи. Нямаше представа какво може да има вътре. Хвърли поглед през рамо, колкото да се увери, че стаята е празна и в коридора отвън няма никой. Нямаше да отнеме и минутка, ако реши да го отвори, да погледне вътре и отново да го закопчае. Трябваше да знае. Чувствайки се като малко, немирно дете, което използва отсъствието на родителите си, за да се порови в забранената част на къщата, тя протегна ръка към медните закопчалки, общо три на брой и те се разтвориха с дрезгаво скърцане, сякаш бяха пълни с пясък. Пантите издадоха подобен звук, докато вдигаше капака.

В първия миг Магда не позна предмета вътре. Цветът му бе син, тъмно, стоманено син, предметът беше от непознат за нея метал. Приличаше на издължен клин — дълго, заострено парче метал с две остри режещи страни. Като меч. Ето какво беше! Меч! Двуостър меч. Само че нямаше дръжка, а дълъг шип, който сякаш бе пригоден за вътрешната част на ръкохватката. Какво огромно и страшно оръжие щеше да е това, ако бъде снабдено с дръжка!

Погледа й бе привлечен от вдлъбнатини по острието — беше покрито със странни символи. И тези знаци не бяха гравирани, а дълбоко врязани в блестящата синя повърхност на метала. Магда прокара пръст по тях. Символите бяха рунически знаци, ала каквито никога досега не беше виждала. Познаваше добре скандинавските и германските рунически символи, произхождащи някъде от мрачните времена на Средновековието и дори от по-рано. Но тези изглеждаха далеч по-стари. В тях се долавяше някаква свръхестествена античност, която будеше безпокойство. Струваше й се, че се движат и поклащат. Мечът в ръцете й беше стар — толкова стар, че тя се питаше кой или какво ли го е изковало.

Вратата на стаята хлопна шумно.

— Какво търсиш тук?

Магда подскочи при тези думи, капакът се изплъзна от пръстите й и покри острието. Тя се извърна, за да се изправи пред Глен с разтуптяно от уплаха и изненада сърце. И вина.

— Глен, аз…

Беше разгневен.

— А мислех, че мога да ти вярвам! Какво се надяваше да откриеш тук?

— Нищо… дойдох, защото търсех теб — не можеше да разбере защо е така разярен. Имаше право да бъде обиден, но чак пък…

— И да не мислеше, че ще ме откриеш в гардероба?

— Не! Аз…

Какво ли се мъчеше да обясни? Всичко би изглеждало глупаво. Нямаше никаква работа тук. Беше сгрешила, знаеше го и се чувстваше ужасно виновна. Но от друга страна, не беше се промъкнала тук за да краде. Докато в нея се пробуждаше яд от несправедливо грубото му държание, тя намери сили най-сетне да срещне погледа му.

— Заинтригувана съм от теб. Дойдох да поприказваме. Аз… приятно ми е да сме заедно, но знам толкова малко за теб. — Тя сведе глава. — Обещавам да не се повтори.

Тя пое към коридора, възнамерявайки да го остави насаме с неговата накърнена интимност, но така и не стигна до вратата. Когато минаваше покрай него, Глен вдигна ръце, и ги положи нежно, но твърдо на раменете й. После я завъртя към себе си. Погледите им се кръстосаха.

— Магда — заговори той, после я притегли към себе си, покри устните й със своите и я стисна в обятията си. В първия миг Магда бе завладяна от желанието да се съпротивлява, да блъска с юмруци по гърдите му, но това бе само един рефлекс, който изчезна пометен от надигналата се в нея гореща вълна на желанието. Тя плъзна ръка по врата му, притисна се и се потопи в излъчването, което идеше от него. Езикът му разтвори устните й и я изненада със своята пламтяща жар — никой досега не бе я целувал така страстно. Ръцете на Глен галеха тялото й през дебелия слой дрехи, плъзгаха се по бедрата и набъбналите й гърди, оставайки навсякъде приятна топлина. Докоснаха шията й, после разкопчаха забрадката и я запратиха встрани. Пръстите му опипаха трескаво копчетата на жилетката и се заеха да ги разкопчават. Тя не направи никакъв опит да го спре. Дрехите й сякаш се бяха смалили и я стягаха, в стаята неочаквано бе станало толкова горещо… жадуваше незабавно да ги свали.

После настъпи съвсем кратка пауза, в която все още можеше да сложи край, да се отдръпне и да избяга. Докато Глен разтваряше жилетката й, някакъв глас в нея шепнеше: Аз ли съм това? Какво става с мен? Това е безумие! Ала това бе гласът на старата Магда, онази Магда, която бе останала сама на този свят, след смъртта на майка й. И този глас бе заглушен от един друг — странен и непознат глас на жена, израснала сред руините на всичко онова, в което бе вярвала старата Магда. Друга и непозната Магда, пробудила се от жизнената сила, която пламтеше като ослепително слънце в мъжът до нея. Миналото, традициите и задръжките бяха изгубили своя смисъл, а утрешният ден бе далечно място, което можеше и да не види никога. Имаше само сега. И Глен.

Жилетката се смъкна от раменете й, почти веднага я последва и ризата. Магда почувства внезапна възбуда, когато косата й докосна оголения й гръб и раменете й. Глен дръпна надолу тясната фанела, оголвайки набъбналите й гърди. Без да откъсва устните си от нейните, той прокара пръсти по гърдите й, като притискаше леко зърната и чертаеше кръгове по настръхнала й кожа. От гърлото на Магда се надигаха стенания. Устните му най-сетне оставиха нейните и се спуснаха по шията до трапчинката между гърдите й, оттам до зърната — едно по едно, като езика му следваше около тях кръговете, нарисувани от пръстите му. Тя извика дрезгаво, зарови ръце в косите му и изви тялото си към него, потръпвайки от екзалтираните вълни, които пулсираха дълбоко в таза й.

Глен я взе на ръце и я понесе към леглото, смъквайки останалите дрехи, докато устните му продължаваха да я обсипват с удоволствие. Само след миг и неговите дрехи се озоваха на пода и после Глен се наведе над нея. Ръцете на Магда, пробудени от свой вътрешен глас летяха по тялото му, сякаш за да се уверят, че е истински. В следващия миг той я покри с тялото си, проникна в нея и след първият болезнен напън, тя почувства че е вътре и е чудесно.

О, Божичко! — мислеше си тя, докато се гърчеше в спазмите на екстаза. Това е значи! Нима съм го пропускала през всичките тези години? Нима за него си шепнеха другите жени, като за някакъв срамен и потаен акт. Не може да бъде! Та това е неописуемо! А и нищо не съм пропуснала, защото с никой друг мъж, освен Глен, нямаше да ми е толкова хубаво.

Той започна да се движи вътре в нея и Магда последва ритъма му. Удоволствието нарасна, удвои се и се учетвори, докато накрая Магда си мислеше, че ще се пръсне. Тя почувства, че тялото на Глен замира и в същия миг долови как нещо се надига в нея. Ето го. И когато тялото й се изви нагоре, пръстите й се заровиха в чаршафа, а краката й се разтвориха встрани, Магда Куза видя как света се разширява, пропуква се и се пръска на хиляди частици сред огън и пламък.

Измина известно време, преди да се събере отново, под ритъма на задъханото й дишане.

Целия ден прекараха в тясното легло, шепнеха си, смееха се, разговаряха, изучаваха се един друг. Глен знаеше толкова много, разказваше й най-различни неща и сякаш я запознаваше с нейното ново тяло. Беше нежен, търпелив и чувствен, като отново и отново я извеждаше на върховете на удоволствието. Беше й първият любовник — не му го каза, а и не се налагаше. Знаеше, че за него не е първата жена, но това нямаше значение. И въпреки това, чувстваше истинско облекчение в него, сякаш не беше се любил от много време.

Беше влюбена в тялото му. За Магда, мъжката физика беше terra incognita. Питаше се, дали мускулите на всички мъже са толкова твърди и толкова близо до кожата. Косата на Глен бе искрящо червена, гърдите и корема му бяха покрити с безброй белези, стари потъмнели резки по мургавата му кожа. Когато го запита за тях, той обясни, че били от нещастен случай. А сетне заглуши въпросите й, като отново започна да я люби.

Едва когато слънцето се скри на запад, двамата се облякоха и излязоха на разходка, ръка за ръка, спирайки от време на време, за да се прегърнат и целунат. На връщане в страноприемницата видяха, че Лидия слага масата за вечеря. Магда изведнъж осъзна колко е гладна и двамата се настаниха край масата. Магда с мъка откъсваше очи от Глен, задоволявайки единия глад, докато другият отново започваше да расте. Цял един нов свят се бе разкрил пред нея днес и тя беше жадна да го изследва отново.

Нахраниха се припряно и пожелаха на съдържателя лека нощ, като деца, които бързат да се наиграят преди да се е стъмнило. Почти се надбягваха нагоре по стълбите, Магда отпред, смееща се, повела Глен към нейната стая. Към нейното легло. Веднага щом се затвори вратата зад тях, те започнаха да смъкват дрехите си, хвърляха ги където им видят очите, после се вкопчиха и притиснаха в тъмното.

Часове по-късно, докато лежеше в прегръдката му, намерила най-сетне покой в себе си и света, Магда за пръв път осъзна, че обича. Магда Куза, затворена в себе си, отдадена на книгите беше влюбена. Никога, никога досега не беше изпитвала нищо подобно към който и да е мъж. Той я желаеше. А тя беше влюбена в него. Не му бе признала, нито пък смяташе да го стори. Поне още известно време. Докато Глен й признае. Знаеше, че и той изпитва към нея същите чувства и това й стигаше.

Тя се сгуши в него. Днешният ден й стигаше за цял един живот. А и беше почти непоносимо да се гледа в бъдещето. В едно бе сигурна — едва ли някой бе изпитвал толкова много удоволствия от тялото си само за един ден. Едва ли. Тази нощ в леглото щеше да заспи съвсем различна Магда Куза от онази, която се бе пробудила сутринта. Сутринта… която изглеждаше така далеч. И онази, другата Магда й изглеждаше непозната. Приличаше й на сомнамбул, докато тя бе живата, пробудената, истинската. И всичко щеше да е наред.

Магда притвори очи. До ушите й достигаха тихите чуруликания на малките птички отвън. Гласовете им като че ли бяха спаднали и в тях се долавяше отчаяна нотка. Преди да помисли върху това, тя вече бе потънала в сън.

Той разглеждаше лицето на Магда в мрака. Спокойно и невинно. Лице на спящо дете. Глен я притисна към себе си, внезапно уплашен, че може да я загуби.

Трябваше да стои далеч от нея, осъзнал го бе още в мига, когато я видя. Но още тогава бе изпитал влечение. Позволил бе в него да се пробудят мисли, които бе смятал за отдавна заспали, дори мъртви и изчезнали, а тя бе открила под пепелта живи въглени. А сетне, тази сутрин, в разгара на гнева му, след като я завари в стаята си, тези въглени бяха пламнали.

Така му било писано. Късмет. Твърде много бе видял и изживял и знаеше, че каквото е писано да стане, става. В живота имаше много неизбежни неща.

И все пак, не биваше да я допуска толкова близо до себе си, когато не знаеше дори дали ще си тръгне жив от тук. А може би именно заради това бе потърсил близостта й? И ако срещне смъртта си, поне до последния миг ще пази свеж спомена за нея. Не можеше да си позволи чувства в този момент. Чувствата отвличаха вниманието и намаляваха шансовете му да оцелее в предстоящата битка. А и дори да се справи, ще поиска ли Магда да тръгне с него, ако научи цялата истина?

Той положи главата й на голото си рамо. Не искаше да я загуби. Ако имаше някакъв начин да я задържи когато всичко приключи, би направил какво ли не да го открие.