Крепостта

12

Карабурун, Турция

вторник, 29 април

18.02

Червенокосият стоеше изправен на вълнолома, усещайки топлината на залязващото слънце по лицето си. Черно море. Глупаво име. Беше синьо на цвят и приличаше на океана. Зад него се издигаха двуетажни тухлени къщурки, струпани на самия бряг, а червените им керемидени покриви пламтяха като алената пътека на залеза.

Не беше никак трудно да си намери лодка. Макари улова по тези места да бе винаги богат, рибарите оставаха бедни. Прекарваха живота си в борба да изкарат прехраната.

Вместо бързоходния катер, сега разполагаше с една разядена от сол рибарска ладия. Далеч не онова, от което се нуждаеше и същевременно най-доброто, което можеше да получи тук.

Катерът на контрабандиста го бе откарал до Силиври, западно от Константинопол — не, всъщност сега го наричаха Истанбул. Припомни си, че местният режим бе взел властта преди десетина години. Трябваше да привикне с новото име, но старите навици се изкореняваха трудно. Акустирал бе на брега, после си бе събрал багажа, а накрая бе тласнал катера обратно в Мраморно море, където щеше да се носи, с трупа на своя съдържател на борда, докато го открие някой рибар, или военен кораб.

А червенокосият бе поел през европейската част на Турция — близо четирийсет километра до другия бряг. Не беше трудно да наеме кон за пътя, както и да си намери лодка на северния бряг. Звънът на златото имаше магическа сила в тези времена, когато правителствата падаха за броени дни, а книжните пари се превръщаха в стари вестници.

И ето че в краката му се плискаше Черно море, а той почукваше нетърпеливо с пръсти по калъфа, докато зареждаха ладията с гориво. Едвам се сдържаше да не изтича при собственика и да го подкани да бърза, дори ако трябва да си послужи с ритници. Би било безполезно. Знаеше, че не може да накара тези хора да бързат, те живееха с друго темпо, далеч по-бавно от неговото.

От тук до делтата на Дунав бяха около шестстотин километра по права линия и почти още толкова на запад по суша до прохода Дину. Ако не беше тази проклета война, щеше да наеме самолет и досега да е пристигнал.

Какво ли се бе случило? Дали в прохода е имало битка? По радиото не бяха съобщили нищо за сражения в Румъния. Както и да е. Нещо там не беше наред. А той си бе мислел, че е решил нещата завинаги.

Устните му се изкривиха. Завинаги? Единствен той от всички хора би трябвало да знае, колко малко неща на този свят оставаха непроменени завинаги.

И все пак, имаше малка надежда, че събитията не са стигнали отвъд онази точка, зад която връщане няма.