Крепостта

19

Крепостта

Четвъртък, 1 май

06.40

Две поредни нощи без жертва. Докато си затягаше колана, Вьорман усещаше как в него предпазливо се надига радостта. Тази нощ наистина беше заспал, дълбоко и непробудно и на сутринта се чувстваше в чудесна форма.

Крепостта не изглеждаше нито по-светла, нито по-жизнерадостна. Над нея продължаваше да виси почти неуловимото злокобно присъствие. Не, ако имаше промяна, тя беше в него. Кой знае защо за пръв път от началото на събитията изпитваше увереност, че наистина ще успее да се завърне жив у дома, в Ратенау. За известно време сериозно се бе усъмнявал в подобна възможност. Но след солидната закуска, която още куркаше в червата му и със съзнанието, че хората му са точно толкова на брой, колкото бяха и вчера, всичко изглеждаше възможно — вероятно дори отпътуването на Ерик Кемпфер и неговите униформени тъпанари.

Дори картината не го тревожеше тази сутрин. Сянката в ляво от прозореца продължаваше да му напомня за увиснал на въжето труп, но тази гледка не всяваше в него онзи смут, който се бе надигнал, когато Кемпфер му я посочи за пръв път.

Тъкмо когато се спусна по стълбите на първия етаж, насреща се появи Кемпфер, по-наперен от всякога.

— Добро утро, скъпи майоре! — поздрави го сърдечно Вьорман, чувствайки, че може да обърне гръб на враждата, стига Кемпфер наистина да си тръгне колкото се може по-скоро. Но не можеше да пропусне удобната възможност и да го захапе. — Виждам, че и на двамата ни е хрумнала една и съща идея. Обзалагам се, че идвате при професор Куза за да му изразите благодарността си за спасяване живота на някой немски войник.

— Няма и най-малкото доказателство, да е направил нещо подобно! — изръмжа Кемпфер, чиято напереност бе изчезнала моментално. — Дори той самият не твърди нищо подобно!

— Но съвпадението, между неговото пристигане и прекратяването на убийствената поредица е доста показателно за известна причинно-следствена връзка, не мислите ли?

— Чиста случайност и нищо повече!

— Тогава, защо сте тук?

Кемпфер се поколеба, докато открие най-точния отговор.

— За да разпитам мръсния евреин какво е научил от книгите, естествено.

— Естествено.

Двамата влязоха в стаята, Кемпфер отпред. Намериха Куза коленичил на пода, върху неговия дюшек. Не се молеше. Опитваше се да се покачи обратно в количката. Той погледна за миг към тях и отново се съсредоточи върху прекъснатото занимание.

Първото желание на Вьорман бе да помогне на стареца. Тъничките ръце с атрофични мускули изглеждаха напълно неспособни да повдигнат в инвалидната количка изсъхналото тяло на професора. Но той не беше помолил за помощ, дори с жест или поглед. Изглежда за него беше въпрос на чест да се настани сам в количката. Вьорман си помисли, че за този човек вероятно единствената радост и гордост бе собствената му дъщеря. Не му се искаше да го лишава от това малко постижение.

Куза изглежда знаеше как трябва да се справи. Докато го гледаха — Кемпфер очевидно се забавляваше добре — Куза подпря количката на стената отзад и с изкривено от болка и мъка лице започна да се набира по нея, милиметър по милиметър, разгъвайки скованите си стави. Най-сетне с пъшкане, от което по челото му избиха едри капки пот, Куза се отпусна на седалката и се извъртя, провесвайки изнурените си ръце отстрани. Дишаше на пресекулки. Все още трябваше да се поизправи малко и да се завърти напред, но най-тежката част беше отминала.

— Какво искате от мен? — запита той, след като се поуспокои. Сякаш се бе изпарило онова предпазливо и внимателно обръщение, което бе поддържал в разговорите от мига на пристигането си в крепостта. Нямаше го и смешноватото обръщение „господа“. Болката очевидно бе твърде голяма, за да си позволи лукса да бъде подигравателен.

— Какво научи снощи, чифут? — запита Кемпфер.

Куза опря гърба си уморено в облегалката. Той затвори за секунда очи, после ги отвори и ги присви към Кемпфер. Без очила изглежда беше почти сляп.

— Почти нищо. По всичко изглежда, че крепостта е било построена през петнадесети век от някакъв боляр, съвременник на Влад Тепеш.

— Това ли е всичко? Два дена ровене в книгите само за това?

— Един ден, майоре — поправи го професорът и в гласа му се долови познатата заядливост. — Един ден и две нощи. Това е крайно недостатъчно, като се има пред вид, че материалите са на най-различни езици.

— Не ме интересуват извиненията ти! Искам резултати!

— И не ги ли получихте? — отговорът изглежда беше от значение за Куза.

Докато отвръщаше Кемпфер изправи рамене и изпъчи гърди.

— Две поредни нощи нямаше инцидент, но не вярвам това да е било свързано с теб — той извърна лице към Вьорман и го погледна мрачно. — Изглежда мисията ми тук е завършила с успех. Но за да се уверя, ще остана още една нощ преди да потегля.

— Ха! Още една нощ в твоята компания! — възкликна ядно Вьорман, чувствайки как се разваля настроението му. — Чашата на търпението преля!

Готов бе да издържи какво ли не, но не и още една нощ с Кемпфер!

— Не виждам смисъл да оставате повече тук, хер майор — намеси се Куза с блеснал поглед. — Убеден съм, че има и други страни, където спешно се нуждаят от вашите услуги.

Кемпфер сгърчи устните си в подобие на усмивка.

— Нямам намерение да напускам скъпата ти родина, чифутино! Оттук заминавам за Плойещи.

— Плойещи? Защо пък в Плойещи?

— Скоро ще научиш — той се обърна към Вьорман. — Утре сутринта потеглям.

— Лично ще ти държа вратата отворена.

Кемпфер му хвърли гневен поглед, след това излезе навън. Вьорман го проследи. Осъзнаваше, че нищо не е постигнато, че убийствата са спрели поради някаква неизвестна за тях причина и че могат да бъдат възобновени отново във всеки момент — тази вечер, утре, вдруги ден. Това, на което се радваха беше само една малка пауза, някакъв необясним мораториум. Не бяха нито научили, нито постигнали каквото и да било. Ала нямаше намерение да прави съмненията си достояние на Кемпфер. Искаше майорът да се махне колкото се може по-скоро. А вероятно и майорът го искаше. Нямаше намерение да казва каквото и да е, което би забавило потеглянето му.

— Какво означаваше това за Плойещи? — попита зад гърба му Куза.

— По-добре да не знаете — той погледна изтерзаното, разтревожено лице на професора. На масата пред него, до тънките очила лежеше сребърното кръстче, което дъщеря му бе заела от него вчера.

— Моля ви, капитане, кажете ми. Защо този човек заминава за Плойещи?

Вьорман не му обърна внимание. Професорът и без това си имаше достатъчно проблеми. Едва ли разказът за създаването на румънски еквивалент на Аушвиц ще му подейства ободряващо.

— Ако желаете, днес можете да посетите дъщеря си. Но ще трябва вие да отидете при нея. Тя не бива да идва. — Той се пресегна и вдигна кръста. — Това беше ли ви от полза?

Куза спря поглед на сребърния кръст, после бързо го отклони встрани.

— Не. Ни най-малко.

— Да си го взема ли?

— Какво? А… не? Не! Все още може да ми послужи. Оставете го тук.

Вьорман беше изненадан от внезапното напрежение в гласа на Куза. Професорът изглеждаше променен от вчера, някак неуверен в себе си. Вьорман не можеше да посочи точно в какво, но чувстваше, че има някаква причина.

Той хвърли кръста на масата и се обърна към вратата. Имаше си достатъчно проблеми, че да се тревожи за професора. Ако Кемпфер наистина си тръгне, трябваше да помисли върху следващата стъпка. Да остане, или да напусне крепостта? Едно бе ясно — налагаше се час по-скоро да уреди транспортирането на труповете в Германия. Достатъчно дълго бяха чакали. Разкара ли се веднъж Кемпфер, всичко ще е далеч по-просто.

Погълнат от собствените си мисли, той излезе от стаята на професора без да се сбогува. В мига, когато затваряше вратата, Вьорман зърна професора надвесен над бюрото с втренчен поглед в сребърния кръст.

Слава Богу, беше жив!

Магда пристъпваше нетърпеливо, докато часовоят отиде да доведе баща й. Бяха я оставили да чака близо час, преди да отворят вратата. Магда беше станала още призори за да дойде в крепостта, но никой не беше обърнал внимание на упоритото й тропане. Безсънната нощ я караше да се чувства раздразнителна и изморена. Но все пак, той беше жив.

Очите й обходиха двора. Всичко изглеждаше спокойно. В дъното се виждаше купчина изпотрошени камъни, но в момента никой не работеше. Нямаше съмнение, че всички бяха отишли на закуска. Защо ли се бавеха? Можеха да й позволят сама да го види.

Неусетно мислите й отплуваха в друга посока. Спомни си за Глен. Тази нощ й беше спасил живота. Ако не беше я спрял, сигурно немците щяха да я застрелят. Добре, че беше достатъчно здрав да я задържи, докато дойде на себе си. Все още пазеше ярък спомен за неговото докосване, когато я притисна към себе си. Нито един мъж досега не беше го правил — нито пък дори бе изявявал подобно желание. Беше й приятно при спомена за това. Той пробуждаше в нея усещания и чувства, които отдавна бяха потънали в забрава.

Помъчи се да се съсредоточи върху крепостта и баща й… прогонвайки мисълта за Глен…

… и все пак, беше се държал мило с нея, беше я успокоил, а след това я беше убедил да се прибере в стаята си. От там и продължи нощното си бдение. Нямаше какво да прави край клисурата. Магда се беше почувствала съвършено безпомощна и той беше проявил разбиране. И когато я беше изпратил до вратата, очите му я бяха погледнали някак особено — с тъга, или нещо подобно. Вина? Но защо ще изпитва вина?

Тя забеляза някакво движение в основата на кулата и прекрачи през прага. И сякаш в същия миг топлината и светлината на утринния ден се отдръпнаха от нея, останаха назад. Имаше чувството, че е излязла от топла къща навън, в зимната нощ. Тя неволно отстъпи и топлината отново я обгърна, веднага щом се озова навън. Сякаш в крепостта действаха съвсем други закони на природата. Войниците не забелязваха разликата. Имаше я само за нея, защото идваше отвън.

Ето че се появи и баща й, със своята количка, тикана от някакъв намръщен часовой, на когото бяха възложили досадната задача. Още щом зърна лицето на баща си, Магда веднага се досети че нещо не е наред. Нещо страшно се беше случило през тази нощ. Искаше й се да се втурне към него, но знаеше добре, че не ще й позволят. Войникът тласна количката отдалеч и я заряза, оставяйки на Магда да се справи с нея. Без да я спира напълно, Магда застана зад нея и я изкара на моста. Когато стигнаха средата, Магда реши първа да наруши легналото по между им мълчание.

— Какво е станало, татко?

— Нищо и всичко.

— Дойде ли той снощи?

— Почакай да стигнем до страноприемницата и ще ти разкажа. Тук сме твърде близо. Някой може да ни подслуша.

Нетърпелива да научи какво го е разтревожило, тя забърза към страноприемницата, където слънцето грееше ярко върху свежата трева и се отразяваше в ослепителнобялата стена на къщата.

След като нагласи количката така, че слънцето да не блести в очите на баща й, тя коленичи и сграбчи неговите увити в ръкавици ръце. Не изглеждаше никак добре, даже по-зле от всякога и тя почувства болезнена загриженост. Трябваше да си остане у дома, в Букурещ. Напрежението беше прекалено голямо за него.

— Какво се е случило, татко? Разкажи ми. Той се появи отново, нали?

Когато заговори, гласът му беше хладен, а очите му бяха вперени в крепостта.

— Колко е топло тук. Не само за плътта, но и за душата. Там, отвъд, душата може да залинее съвсем, ако остане прекалено дълго.

— Татко…

— Името му е Молашар. Твърди, че бил болярин, васал на Влад Тепеш.

Магда ахна.

— Това значи, че е на петстотин години!

— Сигурен съм, че е по-възрастен, макар да не ми позволява, да му задавам въпроси. Има си собствени интереси и на първо място сред тях е час по-скоро да прочисти крепостта от нашествениците.

— Това включва и теб.

— Не е задължително. Изглежда ме смята за свой сънародник — за „влах“, както той казва — и присъствието ми не го дразни. Но немците — мисълта, че са се настанили в крепостта му направо го подлудява. Да беше видяла лицето му, когато говорехме за тях.

— Неговата крепост?

— Да. Построил я е, за да се укрепи в нея след смъртта на Влад.

Магда се поколеба, преди да зададе най-важния въпрос.

— Той вампир ли е?

— Да, струва ми се — отвърна Куза и кимна, без да откъсва очи от нейните. — Във всеки случай той е онова, което би означавала отсега нататък думата вампир. Съмнявам се, че почти всичко, което се твърди в легендите е истина. Ще трябва да променим представите си — не в смисъл на онова, което ни дава фолклора, а в насоката, очертана от явлението Молашар — той склопи очи. — Толкова много неща ще трябва да се променят.

Не без известна мъка Магда подтисна вроденото отвращение, което се надигаше в нея при мисълта за вампири и се опита да анализира ситуацията обективно, давайки свобода на добре обучения и дисциплиниран учен в нея.

— Значи е бил болярин, от времето на Влад Тепеш, така ли? Можем да открием в книгите това име.

Баща й отново беше втренчил поглед в крепостта.

— А може и нищо да не намерим. По време на Влад, по-точно на трите му царувания е имало стотина боляри, някои приятелски настроени към него, други — враждебно… последните както е известно набил на кол. Знаеш добре каква бъркотия цари в летописите от онези времена. Ако турците не бяха поробили Влашко, вероятно щеше да го стори някой друг. А дори и да открием нещо за Молашар, като съвременник на Влад, какво ще промени това?

— Нищо, предполагам — тя се помъчи да си припомни всичко, което знаеше за този период от историята. Боляр, васал на Влад Тепеш…

За Магда Влад Тепеш винаги бе олицетворявал най-кървавата страна от румънската история. Като син на Влад Дракул, Ламята, Влад също беше наследил името Дракул — Синът на Ламята. Спечелил си името Влад Тепеш, което означавало Наколвача след като приложил многократно своя любим метод за изтезание към всички военнопленници, а също и над онези, които по една или друга причина не му се нравели. Спомняше си графиката, отразяваща вартоломеевото клане на Влад при Амлас, когато близо тридесет хиляди граждани били набити на кол и оставени да срещнат смъртта си в страшни мъки. Зад подобни деяния в онези времена нерядко се криели и стратегически причини — през 1460 видът на двадесет хиляди набити на кол турци край Търговище така уплашил нахлулата от юг турска армия, че те побягнали обратно и за известно време оставили на мира царството на Влад.

— Представяш ли си, — промърмори тя, — да си бил васал на Влад Тепеш?

— Не забравяй, че тогава светът е бил доста различен — отвърна баща й. — Влад е бил рожба на своето време, Молашар е продукт на същото това време. По тези места на Влад все още се гледа като на национален герой. Той е бил чумата на Влашко, ала също и защитник и победител на турците.

— Уверена съм, че Молашар го е обожавал — стомахът й се свиваше при мисълта за всичките тези набити на кол жени, деца и старци. — Не бих се учудила да е намирал компанията му за забавна.

— Кой би могъл да каже? Нищо чудно, че край Влад са се навъртали вампири — жертвите винаги са били в изобилие. Молашар вероятно е задоволявал жаждата си от пресните трупове, а кой би могъл да разбере, че не са умрели от някакво друго мъчение. Така и истинската му същност е оставала запазена в тайна.

— Това не го прави по-поносимо чудовище — прошепна тя.

— Как можеш да го съдиш, Магда? Човек може да бъде отсъждан по равните му. А кои за Молашар са равни? Не разбираш ли какво означава неговото съществуване? Не виждаш ли колко много може да промени то? Колко теории и предположения ще бъдат издухани като от бурен вятър?

Магда кимна бавно, чувствайки почти осезаемо бремето на онова, което бяха открили.

— Да. Това е форма на безсмъртие.

— Нещо повече! Много повече! Това е като нова форма на живот! Не — греша. Това е стара форма — ала непозната за нас, що се отнася до степента на научното познание. Отвъд рационалните, помисли само какви усложнения ще донесе в религиозната сфера — гласът му потрепери. — Те са… ужасни.

— Възможно ли е всичко това да е истина? — умът й все още се бунтуваше.

— Не зная. Има толкова много да се научи, а времето е толкова малко. Той се храни с кръвта на живите — няма съмнение, след като видях какво е останало от труповете на войниците. Всички до един имаха смъртоносни рани на шиите. Снощи се уверих, че той няма отражение в огледалото — поне тази част от преданията за вампирите е вярна. Но страхът от чесън, или сребро се оказаха пълна измислица. Вероятно води нощен начин на живот — напада след залез и се появява само по тъмно. Съмнявам се обаче, че прекарва дните си заспал в нещо толкова мелодраматично, като например ковчег.

— Вампир — повтори замислено Магда. — Изглежда така нереално, тук, на слънцето, да разговаряме за подобни неща, толкова смешно…

— Смешно ли ти беше онази вечер, когато изгаси светлината в стаята ни? Засмя ли се, когато се вкопчи в ръката ти?

Магда се изправи и потърка мястото, където Молашар я бе докоснал, питайки се дали все още има белег. Тя се обърна с гръб към баща си и нави ръкава на жилетката. Да… тук беше… сиво-белезникаво овално петънце мъртвешка на вид кожа. Тъкмо преди да дръпне ръкава забеляза, че петънцето избледнява — кожата си възвръщаше нормалния цвят под действие на слънчевите лъчи. още докато гледаше, белегът изчезна напълно.

Завладяна от внезапна слабост, Магда се залюля и се вкопчи в перилата на моста, за да не падне. След като се подпря погледна крадешком към баща си.

Нямаше защо да се притеснява — той отново гледаше към крепостта, сякаш не забелязваше присъствието й.

— Той е някъде там сега — прошепна Куза. — Чака да настъпи нощта. Трябва пак да говоря с него.

— Наистина ли е вампир, татко? Болярин отпреди петстотин години? Как можем да бъдем сигурни че това не е някаква измама? Той може ли да го докаже?

— Да го докаже? — гневно избухна той. — Защо му е да доказва каквото и да било? Какво го интересува него, дали аз или ти вярваме? Той си има собствени грижи и смята, че аз ще съм му от полза. „Съюзник срещу нашествениците“ — така ме нарече.

— Не бива да му позволяваш да те използва!

— И защо не? Щом му трябва съюзник срещу немците, които са завладели неговата крепост, аз съм готов да застана до него — въпреки че не виждам, какво полза ще има от мен. Затова и не казах нищо на фашистите.

Магда си помисли, че може би не само от фашистите крие някои неща. От нея също.

— Татко, не говориш сериозно!

— Ние имаме общ враг, Молашар и аз. Не е ли така?

— За момента — да. А после?

Той игнорира въпроса й.

— И не забравяй, че Молашар може да е от полза в изследванията ми. Трябва да науча всичко за него. Трябва отново да разговарям с него. Трябва! — погледът му потърси крепостта. — Толкова много се промени сега… толкова много неща трябва да преосмисля…

Колкото и да се опитваше Магда не можеше да определи настроението му.

— Какво те тревожи, татко? Нали от години повтаряш, че може би в тези легенди за вампири има и капчица истина? Рискуваше нееднократно да бъдеш изложен на подигравки. А сега, когато излезе прав, ми изглеждаш подтиснат. Трябва да се радваш.

— Нищо ли не разбираш? Това беше само едно интелектуално упражнение. Приятно ми беше да си играя с подобна идея, да я използвам за стимулация на ума ми, а и да дразня онези дървени глави в университета!

— Повече от това беше и не го отричай.

— Добре… но никога не съм мечтал дори че на света има подобно същество. И никога не съм си помислял, че ще го срещна очи в очи! — гласът му утихна до шепот. — Да не говорим за това, че той наистина се бои от…

Магда зачака края, но баща й мълчеше. Беше потънал в себе си, дясната му ръка безцелно ровичкаше в джоба на палтото.

— Да се страхува от какво? От какво се бои той, татко?

Но баща й не беше тук. Очите му продължаваха да измерват крепостта.

— Той е самото олицетворение на злото, Магда. Един паразит със свръхестествени способности, който се храни с човешка кръв. Зло облечено в плът. Но ако е така, то къде е тогава доброто?

— За какво говориш? — обърканите му мисли я плашеха. — Това е напълно безсмислено!

Куза извади ръката си от джоба и пъхна нещо в лицето й.

— Това! Ето за това говоря!

Беше сребърният кръст, който им зае капитанът. Какво искаше да каже баща й? Защо я гледаше така, с блестящи очи?

— Не те разбирам.

— Молашар трепери пред него!

Какво ставаше с баща й?

— Е, и какво? Според легендите, вампирът трябва да се бои от…

— Според легендите! Това не е легенда! Истина е! Кръстът го ужасява! Направо го прогони от стаята! Един кръст!

Изведнъж Магда осъзна какво подтискаше баща й през цялата сутрин.

— Аха! Сега разбра, нали? — каза той и се усмихна тъжно.

Бедният татко! Да прекара цяла една нощ в подобни терзания. Магда все още не можеше да повярва в онова, което й бе казал.

— Наистина ли смяташ, че…

— Няма защо да си затваряме очите пред този факт, Магда — той протегна кръста, любувайки се на блестящата му, гладка повърхност. — Това е част от нашата вяра, от нашите легенди — че Христос не е бил истински месия. И че месията още не се е появил. Че Христос е бил един обикновен човек и че последователите му са хора добронамерени, но лековерни. Ако това беше истина… — той изглеждаше, сякаш е хипнотизиран от кръста. — Ако това беше истина… ако Христос е бил простосмъртен… защо тогава един кръст, инструментът на неговата смърт всява ужас във вампира? Защо?

— Татко, скачаш от един извод на друг. Сигурно има неща, които не знаем!

— Уверен съм, че е така. Но помисли си — той присъства навсякъде — в преданията, в ръкописите, дори в картините от онези времена. И все пак, кой би си помислил че е истина? Че един вампир ще се плаши от кръста? Защо? Защото е символ на човешкото спасение. Разбираш ли какво означава това? Никога досега не ми е хрумвала подобна мисъл.

Възможно ли е да е прав? — питаше се Магда. — Възможно ли е?

Куза заговори отново, гласът му звучеше приглушено и механично.

— Щом едно същество като Молашар намира за отвратителен символа на християнството, логичен извод е че Христос е бил нещо повече от обикновен човек. Ако е така, тогава нашият народ, нашата вяра, нашите традиции са погрешни от две хиляди години насам. Месията се е появил и ние не сме го разпознали!

— Не можеш да го казваш! Не ти вярвам! Трябва да има някакъв друг отговор!

— Та ти не беше там. Не видя ужаса изписан на лицето му, когато извадих кръста. Не видя как се сви пред него и отстъпи, докато не го прибрах в кутията. Кръстът има власт над него!

Сигурно беше така. Макар че срещу тази мисъл въставаше цялото познание на Магда. И все пак, казал го беше баща й. Значи беше вярно. Търсеше някакъв отговор, нещо с което да го успокои, да му върне вярата. Но успя да промълви само едно тъжно, простичко:

— Татко.

Той се усмихна уморено.

— Не се бой, дете. Няма да захвърля вярата си и да вляза в манастир. Моята вяра е дълбока. Но все пак, това те кара да се замислиш, нали? Възниква въпросът дали в края на краищата не грешим… дали наистина не сме пропуснали кораба, който е отплавал преди близо двадесет века.

Опитваше се да представи всичко в далеч по-благоприятна светлина, за да я успокои. Но Магда знаеше, че дълбоко в себе си той е разяждан от съмнения.

Тя приседна на тревата и се замисли. В един миг й се стори, че нещо се движи в отворения прозорец над тях. Като че ли беше кичур червеникава коса. Стисна юмручета, когато осъзна, че отвореният прозорец е от стаята на Глен. Сигурно беше чул всичко.

Магда продължи да наблюдава прозореца през следващите няколко минути, надявайки се да го хване, че ги подслушва. Но не видя нищо. Тъкмо щеше да се откаже, когато нечий глас я стресна.

— Добро утро!

Беше Глен, който се задаваше откъм ъгъла, понесъл във всяка ръка по едно сгъваемо столче с кожена облегалка.

— Кой е там? — запита баща й, мъчейки се да се извърне и да погледне назад.

— Някакъв мъж, когото срещнах вчера. Казва се Глен. Държи стаята срещу мен на втория етаж.

Приближавайки се Глен й кимна жизнерадостно и после се спря пред Куза, надвесвайки се над него като някакъв гигант. Носеше вълнени панталони, алпийки и широка, разтворена отпред риза. Той остави столчетата и протегна ръка към баща й.

— Добро утро и на вас, господине. Вече имах удоволствието да се запозная с дъщеря ви.

— Теодор Куза — отвърна баща й колебливо, със зле прикрита подозрителност. Той пъхна облечената си в ръкавица ръка в лапата на Глен. Последва почти комично ръкостискане, след което Глен покани Магда да седне.

— Заповядайте. Тревата е твърде влажна, за да седите на нея.

Магда се изправи.

— Благодаря, ще постоя — рече тя троснато. Яд я беше на начина, по който бе натрапил компанията си и на това, че ги беше подслушвал. — И без това баща ми и аз тъкмо си тръгвахме.

Докато Магда заобикаляше количката, Глен внимателно постави ръка на рамото й.

— Моля ви, недейте. Събудих се от гласовете ви и чух, че разговаряте за крепостта и за някакъв вампир. Не искате ли да си поговорим за това? — той се усмихна.

Магда занемя от гняв, подразнена не само от натрапването му, но и от начина, по който я беше докоснал.

Въпреки това не отблъсна ръката му. Странно, но докосването пробождаше в нея неясен трепет. Дори й беше приятно.

Баща й обаче не чувстваше каквато и да е пречка.

— Не бива да споменаване нито дума от чутото пред когото и да било! От това зависи живота ни!

— Дори за миг не бива да се тревожите — увери го Глен, чиято усмивка беше изчезнала. Той погледна отново към Магда. — Ще седнете ли? Специално за вас донесох столовете.

Ръката на Глен се плъзна встрани, когато Магда приседна и тя почувства в себе си мъничка празнота. Докато го наблюдаваше, той завъртя стола обратно, яхна го и подпря лакти на облегалката.

— Снощи Магда ми разказа за вампира в крепостта, — поде той — но мисля че пропусна да ми спомене името, с което се е назовал.

— Молашар — рече баща й.

— Молашар — повтори бавно Глен, сякаш предъвкваше името. Имаше изненадано изражение. — Мо… ла… шар — той изведнъж се усмихна, сякаш бе решил загадката. — Да — Молашар. Странно име, не мислите ли?

— Непознато да, — отбеляза Куза — но не и странно.

— А това — продължи Глен като посочи кръста в ръката му. — Правилно ли чух, че Молашар се боял от него?

— Да.

Магда забеляза, че баща й не даваше никаква допълнителна информация.

— Вие сте евреин, нали, професоре?

Кимване.

— Обичайно ли е евреите да носят със себе си кръст?

— Дъщеря ми ми го зае — като оръдие за експеримент.

Глен се обърна към нея.

— Откъде го взехте?

— Даде ми го един от офицерите в крепостта.

Накъде ли биеше той?

— Негов ли е?

— Не. Каза, че принадлежал на един от убитите войници — тя започна да схваща посоката на разсъжденията му.

— Странно, — отвърна Глен и отново погледна баща й — че този кръст не е спасил от гибел неговият първи притежател. Човек би предположил, че съществото което се бои от кръста би подминало подобна жертва и би потърсило друга — незащитена с подобен — как да го наречем — амулет?

— Може би кръстът е бил пъхнат в някой джоб — рече баща й. — Или е бил някъде в багажа му.

— Може би, може би — усмихваше се Глен.

— Не помислихме за това, татко — намеси се Магда, доволна че отново се е появила възможност да възвърне изгубената му вяра.

— Подлагай всичко на съмнение — промърмори Глен. — Винаги — и всичко. Едва ли трябва да го припомням на един виден учен.

— Откъде знаете, че съм учен? — тросна се Куза, а в очите му блеснаха познатите от преди пламъчета. — Освен, ако не ви е казала дъщеря ми.

— Юлиу ми каза. Но има още нещо, което сте пропуснали и очевидно и двамата ще се почувствате глупаво, когато ви го кажа.

— Нека да се почувстваме — предизвика го Магда. — Моля!

— Добре. Защо един вампир, който се страхува от кръстове ще обитава сграда, чийто стени са изпъстрени с тях? Можете ли да го обясните?

Магда погледна баща си, за да открие, че и той я гледа изненадано.

— Знаете ли, — рече Куза, като се усмихваше объркано, — толкова често съм идвал в крепостта и толкова отдавна съм престанал да се чудя на кръстовете, че вече почти не ги забелязвам!

— Напълно разбираемо. Аз също съм прескачал насам няколко пъти и наистина от известно време те не ми правят впечатление. Но въпросът остава: Защо едно същество, което така ненавижда кръстовете, ще се заобикаля с тях? — той стана и пъргаво метна столчето си на рамо. — А сега, докато мислите над въпроса ми, ще отида да поръчам на Лидия закуска. Надявам се да откриете някакъв отговор.

— Но какво ви интересува вас? — попита професорът. — И защо сте дошли тук?

— Просто пътувам — каза Глен. — Обичам да обикалям из тези места.

— Интересът ви към крепостта изглежда повече от обичаен. А и доста знаете за нея.

Глен сви рамене.

— Уверен съм, че вие знаете далеч повече от мен.

— Бих искала да зная само едно — как да попреча на татко да се върне там довечера — рече Магда.

— Трябва да се върна, мила. Трябва отново да се срещна с Молашар.

Магда потърка ръце. Бяха изстинали само при мисълта, че баща й ще се върне в крепостта.

— Просто не искам да те видя с разпрано гърло, като онези другите.

— Има и по-страшни неща, които могат да се случат на един мъж — отбеляза Глен.

Поразена от внезапната промяна в тона му, Магда впери поглед в него и забеляза, че в миг веселата му жизнерадостност се беше изпарила. Глен гледаше към баща й. Няколко секунди лицето му остана напрегнато, сетне той се усмихна отново.

— Закуската чака. Уверен съм, че ще имаме възможност пак да си поговорим. Но искам да ви кажа още нещо, преди да си тръгна.

Той застана зад количката и я завъртя на 180 градуса със свободната си ръка.

— Какво правите? — извика баща й. Магда скочи на крака.

— Просто ви предлагам промяна на сценария, професоре. В края на краищата, крепостта е толкова мрачно място. А денят е твърде хубав, за да гледате само нея.

Той посочи към дъното на прохода.

— Гледайте на юг и на изток, вместо на север. Макар и сурова, това е една от най-красивите части на света. Вижте колко е зелена тревата и как цъфтят първите планински цветя. Забравете за малко крепостта.

За миг очите му уловиха погледа на Магда и го задържаха, после той си изгуби зад ъгъла, метнал стола на рамо.

— Странен тип е този — чу тя да произнася баща й с лека насмешка в гласа.

— Да. Със сигурност — но макар да го намираше за чудат, Магда знаеше, че му дължи своята благодарност. По причини, известни само на него, той се беше натрапил в компанията им, беше подел собствен разговор и беше успял да облекчи съмненията на баща й и да приповдигне настроението му. И всичко това бе направил умело и неусетно. Но защо? Какво го интересуваха душевните терзания на един стар евреин от Букурещ?

— Да, той зададе няколко добри въпроса — продължаваше баща й. — Великолепни въпроси. Как така аз самият не се сетих за тях?

— Нито пък аз.

— Естествено, — защитаваше се баща й — той не е имал скорошна среща със същество, смятано до скоро за плод на болно въображение. За него е лесно да е обективен. Между другото, как се запознахте?

— Снощи, докато бях на ръба на клисурата и гледах прозореца ти…

— Не биваше да се тревожиш чак толкова за мен! Забрави ли, че аз съм те отгледал, а не ти мен.

Магда не обърна внимание на думите му.

— … той се появи на кон и изглеждаше, сякаш ще продължи право към крепостта. Но когато видя светлините и немците се спря.

Куза за миг обмисли чутото, после смени темата.

— Като стана дума за немците, по-добре ще е да се върна, преди да са започнали да ме търсят. Предпочитам доброволно да вляза в крепостта, а не под дулото на автомат.

— Няма ли начин да…

— Избягаме? Разбира се! Просто трябва да ме тикаш надолу по пътя, чак до Кампина! Или ще ми помогнеш да се покатеря на коня — това със сигурност ще скъси пътя! — Докато говореше, гласът му ставаше все по-рязък. — Или пък най-добре ще е да помолим онзи майор есесовец да ни услужи с един от камионите — само за половин ден, така ще му кажем! Сигурен съм, че ще се съгласи.

— Не е необходимо да ми говориш по този начин — рече тя, опарена от сарказма му.

— Ти също трябва да престанеш да се измъчваш с някакви надежди, че ще избягаме и двамата! Немците не са глупаци. Те знаят, че аз не мога да избягам и че ти няма да ме изоставиш. Макар аз да го искам. Поне един от нас ще е в безопасност тогава.

— Дори да можеше да избягаш, пак щеше да се върнеш в крепостта, нали татко? — попита го Магда. — Ти искаш да се върнеш там.

Той не смееше да срещне погледа й.

— Тук сме в капан, а пред мен се разкрива възможност, каквато човек има само веднъж в живота си. Би трябвало да предам всичко, на което съм държал, ако й обърна гръб!

— И дори ако ей сега пред нас кацне самолет и пилота ни предложи спасение ти ще откажеш, нали?

— Трябва да го видя отново, Магда! Трябва да го попитам за всичките тези кръстове по стената! За това как е станал това, което е. И най-вече трябва да узная защо се страхува точно от този кръст. Ако не го сторя, аз ще… ще полудея!

Няколко секунди и двамата мълчаха. Дълги, безкрайни секунди. Но Магда усещаше нещо повече от мълчание между тях. Тя чувстваше, че баща й се отдалечава, затваря се в себе си и спуска завесата пред нея. Това не беше се случвало никога досега. Винаги бяха намирали начин да обсъдят проблемите си. а сега той изглежда не го желаеше. Единственото, което искаше, беше да се върне при Молашар.

— Върни ме обратно — промълви той, когато мълчанието стана непоносимо.

— Остани поне още малко. Твърде дълго стоя в крепостта. Струва ми се, че ти въздейства.

— Чувствам се чудесно, Магда. И аз съм този, който ще решава колко да остане в крепостта. А сега — ще ме върнеш ли, или да чакам фашистите да го сторят?

Магда прехапа устни от гняв и разочарование и забута количката към крепостта.