Крепостта

22

Още щом се захлопна тежката каменна плоча Куза се обърна към Молашар, за да открие, че горящите зеници на съществото са вперени в него. Цяла вечер бе очаквал с нетърпение срещата с него, надявайки се да изясни противоречията, които му бе посочил сутринта червенокосият. Ала Молашар се беше появил така неочаквано, при това с Магда на ръце.

— Защо го направи? — попита Куза.

Молашар продължи да го гледа без да пророни дума.

— Защо? Мислех, че за теб тя е само примамлива плячка.

— Не подлагай на изпитание търпението ми, Недъгави! — при тези думи лицето на Молашар побеля. — Нима мислиш че ще стоя и ще гледам как двама германци обезчестяват жена от моята страна? Стоях ли със скръстени ръце преди петстотин години, когато дойдоха турците? Тъкмо затова станах васал на Влад Тепеш! Ала тази вечер германците се опитаха да сторят нещо, което дори турците не биха посмели — те възнамеряваха да извършат злодейския си акт зад стените на моя дом! — неочаквано той се успокои и дори се усмихна. — Беше ми приятно да сложа край на мизерното им съществуване.

— Уверен съм, че съюзничеството с Влад ти е доставяло голямо удоволствие.

— Привързаността му към набиването на кол не ми даваше голяма възможност да се развихря — ако не исках да привлека внимание. С времето спечелих доверието му. Накрая бях един от малкото боляри, на които можеше да разчита истински.

— Не те разбирам напълно.

— Така и очаквах. Не си способен на това. Не ти достига опит.

Куза направи опит да внесе ред в обърканите си мисли. Толкова много противоречия… всъщност, какво ли въобще беше наред? И най-странното от всичко беше, че дължи живота и честта на дъщеря си на един вампир.

— Както и да е — безкрайно съм ти задължен.

Молашар не отговори.

За миг Куза се поколеба, сетне насочи разговора към въпроса, който най-много искаше да зададе.

— Има ли други като теб?

— Искаш да кажеш вампири? Морои? Имаше на времето. Сега вече не знам. Откак съм се събудил, непрестанно се срещам с такава ненавист към своето съществуване от страна на живите, че по всичко изглежда другите от моя вид са били избити преди векове.

— И всички те ли се страхуваха от кръста?

Молашар замръзна.

— Не го носиш с теб, нали? Предупреждавам те…

— Далеч от тук е. Ала чудя се, защо те е страх от него — Куза посочи стената. — Заобиколен си от медно-никелови кръстове, стотици, а ти изпадна в паника при вида на едно малко сребърно кръстче, което ти показах снощи.

Молашар застана до най-близкия кръст и положи ръка на него.

— Тези са фалшиви. Виждаш ли колко високо е поставена напречната част? Толкова високо, че вече не приличат на кръстове. Тази форма не ми оказва въздействие. Накарах да вградят стотици подобни кръстове в стените на крепостта, за да измамя преследвачите си, когато реша да се скрия. Едва ли биха повярвали, че такъв като мен би обитавал сграда, покрита с „кръстове“. И както предполагам си научил, тази форма има особено значение за мен.

Куза бе хранел отчаяна надежда да открие противоречие, в проявения от Молашар страх от кръстовете, но остана разочарован. Стана му тежко. Не биваше да се предава — трябваше да мисли! И най-вече да задържи Молашар тук — да го кара да говори. Не биваше да го пуска. Поне още малко.

— А кои са „те“? Онези, които те преследват?

— Името Глекен говори ли ти нещо?

— Не.

Молашар направи крачка към него.

— Съвсем нищо?

— Уверявам те, че за пръв път чувам това име.

Защо ли Молашар го намираше за толкова важно?

— Значи може би и те са изчезнали — промърмори Молашар, но Куза го чу.

— Обясни ми, моля те. Кои или какво са били тези Глекени?

— Глекените бяха фанатизирана секта, която възникна като ударна сила на Църквата през Средните векове. Членовете й изповядваха и налагаха със сила ортодоксалната вяра и в началото отговаряха за действията си лично пред папата. Ала не след дълго взеха закона в свои ръце. Стараеха се да проникнат във всички нива на властта, да поставят всички кралски семейства под контрол за да могат да владеят света — една религия, един закон.

— Невъзможно! Аз съм специалист по европейска история, особено на тази част от Европа и съм сигурен, че никога не е съществувала подобна секта!

Молашар се наведе напред и оголи зъби.

— Нима смееш да ме наречеш лъжец зад стените на моя дом? Глупак! Какво знаеш ти за историята? Защо не беше чувал за мен — за моя вид — преди да ти се разкрия? Какво знаеше за историята на тази крепост? Нищо! Глекените бяха тайно братство. Кралските фамилии не бяха чували за тях, а Църквата и да е съхранила информация, никога не би я направила достояние на света.

Куза отдръпна глава от вонящия на кръв дъх на Молашар.

— А ти откъде научи за съществуването им?

Малко неща по онова време оставаха скрити от мороите. А когато научихме за плановете на Глекените, решихме да преминем към действие — той се изправи, очевидно завладян от гордост. — Мороите и Глекените са вековни врагове. Ясно беше, че изпълнят ли замисленото лошо ни се пише и затова ние се стараехме да проваляме плановете им като лишавахме от живот всеки високопоставен, който би могъл да им е от полза.

Той закрачи възбудено из стаята.

— В началото Глекените дори не знаеха, че съществуваме. Но след като узнаха, веднага поведоха война срещу нас. Един по един братята ми морои падаха мъртви. Когато видях, че кръгът се затваря около мен, аз построих тази крепост и се затворих в нея, надявайки се да надживея Глекените и техните планове за световно господство. И сега, по всичко изглежда, съм успял.

— Много хитро — съгласи се Куза. — Заобиколил си се с фалшиви кръстове и после си заспал зимен сън. Но все пак ще ти задам един въпрос, на който те моля да отговориш: Защо се страхуваш от кръста?

— Не желая да говоря за това.

— Трябва да ми кажеш! Нима месията… наистина е бил Исус Христос?

— НЕ! — Молашар се залюля и се подпря на стената, преглъщайки мъчително.

— Какво има?

Той погледна Куза.

— Ако не беше мой сънародник, щях да те разкъсам на парчета още сега!

Дори само споменаването на Христовото име го ужасява! — помисли си Куза.

— Но аз не съм…

— Не го казвай никога! Ако цениш помощта, която мога да ти дам, не повтаряй никога това име!

— Но това са само думи.

— НИКОГА! — Молашар бе успял да възстанови до известна степен самообладание. — Вече те предупредих. Не го прави, инак тялото ти ще лежи долу заедно с труповете на немците.

Дъхът на Куза секна, сякаш се давеше. Трябваше да предприеме нещо.

— А какво ще кажеш за тези думи: Йътгадал вейткадаш шемей раба беалма дивера чирутей, веямлик…

— Какъв е този безсмислен брътвеж? — попита Молашар. — Някаква молитва? Или заклинание? Да не се опитваш да ме прогониш? — той пристъпи. — Да не си влязъл в съюз с германците?

— Не! — с мъка промълви уплашеният Куза. Мислите му се блъскаха обезумели. Той вкопчи ръце в дръжките на количката, а стаята се завъртя пред очите му. Това беше направо кошмарно! Изправилото се пред него създание на мрака се свиваше уплашено при вида на кръста и трепереше при споменаването на Христа. Ала за него словата на Кадиш, еврейската молитва за мъртвите бяха само лишен от смисъл брътвеж. Невъзможно! И все пак беше така.

Молашар продължаваше да говори, без да забелязва болезненото объркване на неговия събеседник. Куза се помъчи да проследи думите му. Възможно бе да са от значение за спасението на Магда и на самия него.

— Силата ми расте непрестанно. Усещам как се възвръща при мен. Още съвсем малко — не повече от две нощи — и ще съм в състояние да прочистя крепостта от нашествениците.

Куза се мъчеше да проникне в смисъла на чутото:… сила… още две нощи… прочистя крепостта… Но в съзнанието му кънтяха други думи: Йътгадал вейткадаш шемей…

И тогава отвън се чу тропот на ботуши, които тичаха към кулата, а сетне заблъскаха нагоре по каменните стъпала. Разнесоха се далечни гласове, гневни и уплашени, а крушката на тавана премигна в знак, че се е увеличило потреблението на ток.

Молашар се озъби във вълча усмивка.

— По всичко изглежда, че са открили телата на своите другари по оръжие.

— И скоро ще се появят тук за да стоварят вината върху мен — отвърна Куза, отново завладян от забравения страх.

— Ти си човек на мисълта — рече Молашар, приближи се до стената и натисна каменната плоча. — Използвай я.

Куза го проследи как се привежда и изчезва в отвора. Гореше от желание да го последва. Веднага щом плочата се затвори, той избута количката до масата и се приведе разтреперан над разтворения екземпляр на „Ал Азиф“.

Не се наложи да чака дълго.

Кемпфер пръв нахлу в стаята.

— Чифут! — изрева той, сочейки обвинително с пръст Куза, а след това застана приведен с разкрачени крака в поза, която изглежда смяташе, че излъчва сила и мощ. — Ти се провали, гадино! Не съм и очаквал друго!

На Куза не му оставаше нищо друго, освен да гледа с уплашен поглед майора. Какво да каже сега? Вече нямаше никакви сили. Чувстваше се жалък, слаб и беззащитен. Всичко го болеше, всяка кост, става, мускул. Мислите му бяха объркани от срещата с Молашар. Устата му беше пресъхнала, но въпреки това не смееше да отпие, защото при вида на Кемпфер бе почувствал, как се изпълва мехурът му.

Не можеше да понася подобно натоварване. Той беше преподавател, учен, човек на словото. Нямаше нищо, с което да се противопостави на този злобен негодяй, който разполагаше с живота и смъртта му. Гореше от желание на отвърне на удара, но знаеше че няма и най-малката надежда за това. Заслужаваше ли си да живее повече в подобна мъка?

И колко още щеше да издържи?

Все пак, не биваше да забравя Магда. Поне за нея, все някъде трябваше да има надежда.

Само още две нощи… Молашар бе споменал, че тогава ще събере достатъчно сили. Четирийсет и осем часа. Мога ли да издържа толкова, запита се Куза. Да, трябва да си наложи с воля да оцелее до събота вечер. Събота вечер… тогава ще приключи сабата… какво значение вече имаше той? Какво въобще имаше значение?

— Чу ли ме, чифут? — гласът на майора прерасна в яростен писък.

— Та той дори не знае за какво говориш — рече нечий друг глас.

В стаята бе влязъл капитанът. От самото начало Куза бе почувствал, че дълбоко в себе си той е човек на честта. В него имаше някаква прекършена гордост.

— Тогава ще се постарая да научи незабавно! — с два скока Кемпфер се озова до Куза. Той се наклони напред, докато арийското му лице беше само на сантиметри от професора.

— Какво има, майоре? — рече с престорено неведение Куза, ала без да скрива завладелия го страх. — Какво съм направил?

— Нищо не си направил, чифут! И това е проблемът. Две нощи си седя тук с тези прогнили книги и на това отгоре се фукаше, че убийствата били спрели заради теб. А тази вечер…

— Но аз не съм… — понечи да се защити Куза, но майорът удари с юмрук по масата.

— Тишина! Тази вечер двама от моите войници бяха открити с разпрани гърла в мазето, също както предишните!

За миг, пред очите на Куза се мярна изображението на убитите войници. Не беше трудно да си представи раните им, след като бе разгледал труповете. Въображаемата гледка на разкъсаните гръкляни му навяваше странно спокойствие. Тези двамата се бяха опитали да обезчестят дъщеря му и си бяха получили заслуженото. Малко им беше даже. Дано Молашар да се е наслаждавал на кръвта им.

Но сега той беше в опасност. И това се четеше по разгневеното лице на майора. Трябва да измисли нещо, за да остане жив до събота.

— Ясно е вече, че двете спокойни нощи не се дължат на теб. Няма никаква връзка с пристигането ти — само едно съвпадение! Ала ти ни измами, че причината се крие в теб! Което за сетен път доказва, колко права е немската поговорка „Не вярвай на евреите!“

— Не съм се хвалел с нищо! Никога не съм…

— Опитваш се да ме задържиш тук, нали? — проговори Кемпфер, присвивайки очи с тих, заплашителен глас. — Мъчиш се да ми попречиш да стигна до Плойещи, а?

Куза беше изненадан от внезапната промяна на разговора. Този човек беше безумец… по-луд дори от Абдул Алхазред, дето е написал „Ал Азиф“… книгата, лежаща пред него на масата…

Изведнъж му хрумна нещо.

— Но майоре! Аз едва сега открих нещо в книгите!

При тези думи капитан Вьорман пристъпи напред.

— Открили сте? Какво сте открили?

— Нищо не е открил! — изръмжа Кемпфер. — Поредната еврейска лъжа, за да си спаси мизерната кожа?

Колко си прав, майоре!

— Остави го да говори, за Бога! — продължи Вьорман. Той се извърна към Куза. — Какво пише там? Покажете ми?

Куза посочи „Ал Азиф“, написана на староарабски. Книгата най-вероятно датираше от осми век и нямаше нищо общо с крепостта и дори с Румъния. Но той се надяваше, че и двамата офицери не го знаят.

Но лицето на Вьорман се изписа съмнение.

— Не мога да разчета тези проклети йероглифи.

— Той лъже! — кресна Кемпфер.

— Тази книга не лъже, майоре — възрази Куза. Той спря за миг, молейки се немците да не правят разлика между арабски и турски, после хлътна в поредната лъжа. — Била е написана от един турчин, нахлул по тези места заедно с Мохамед II. Той споменава, че имало малък замък — ако се съди по описанието на кръстовете, ясно е че става дума за крепостта — обитаван от духа на един влашки болярин. Сянката на умрелия позволявала на местните жители да пребивават безпрепятствено в крепостта, но дръзнел ли в нея да отседне чуждоземец или завоевател, боляринът избивал хората му — по един всяка нощ. Разбирате ли? Това което се случва сега, вече е ставало и преди векове — с турска военна част!

Куза следеше внимателно лицата на двамата офицери. Той самият бе малко изненадан от набързо скалъпената история, част от нея внушена от разговора със самия Молашар. Историята беше изпълнена с противоречия, макар и дребни, но той се надяваше поне на първо време да не ги забележат.

— Абсолютна глупост! — просъска Кемпфер.

— Не е задължително — поклати глава Вьорман. — Помисли — по онова време турците са били в непрестанно движение. А като преброим труповете — с двата от тази вечер се получават точно по един убит на нощ.

— И все пак… — Кемпфер млъкна, доловил неувереността в гласа си. Той хвърли колеблив поглед на Куза. — Значи ние не сме първите?

— Не. Поне ако се вярва на това.

Получаваше се! Най-голямата лъжа, която Куза бе скалъпвал в живота си и тия двамата бяха готови да налапат въдицата! Щеше му се да се разсмее.

— И как накрая са решили този проблем? — запита Вьорман.

— Тръгнали са си.

В стаята настъпи тишина.

След минутка Вьорман се обърна към Кемпфер.

— От началото ти повтарям, че…

— Не можем да си тръгнем! — отвърна Кемпфер и в гласа му се долови истерия. — Не преди неделя — той се обърна към Куза. — И ако не ми намериш верен отговор дотогава, чифут, считай, че ти и дъщеричката ти сте поканени на гости в Плойещи!

— Но защо?

— Ще разбереш, като пристигнеш там — Кемпфер спря за миг, сетне изглежда взе някакво решение. — Не, май по-добре ще е ако ти кажа още сега. Може би това ще ускори напъните ти. Чувал си за Аушвиц, нали? И за Бухенвалд?

Куза почувства, че стомахът му се свива на топка.

— Лагери на смъртта.

— Ние предпочитаме да ги наричаме „Лагери за презаселване“. В Румъния все още си нямате подобна забележителност. Мисията ми се състои именно в това — да поправя този пропуск. Такива като теб, плюс циганите, франкмасоните и останалата човешка измет ще бъдат събрани в лагера в Плойещи, който възнамерявам да издигна. Ако успееш да ме убедиш, че можеш да си от полза в решаването на проблема, ще се постарая да забавя попадането ти в лагера и нищо чудно да изживееш дните, които ти са отредени на свобода. Но измамиш ли ме, ще бъдеш първият посетител.

Куза го гледаше безпомощен. Размърда устни, но не можа да отговори. Умът му беше парализиран, беше шокиран от чутото току що. Това беше направо невероятно! И въпреки това, победният блясък в очите на Кемпфер потвърждаваше истинността му. Най-сетне устните му пророниха една дума:

— Чудовище!

Устата на Кемпфер се разтегна в широка усмивка.

— Интересно, но нямам нищо против да чуя подобна дума от устата на един чифутин. Това поне е сигурно доказателство, че се справям добре със задълженията си — той направи няколко крачки към вратата, после погледна назад. — Така че, гледай внимателно книгите, гадино. И работи здраво за мен. Намери ми разумен отговор. Не само твоето здраве, но и това на дъщеря ти зависи от успеха — той излезе навън.

Куза погледна умолително Вьорман.

— Капитане…

— Не знам нищо, хер професор — отвърна другият с тих глас. — Мога само да ви посъветвам да се захванете здраво с книгите. Открили сте записка за крепостта, има голяма възможност да намерите още. Съветвам ви, да намерите на дъщеря си подходящо прикритие извън страноприемницата… някъде в планината.

Не смееше да признае пред капитана, че нито имаше някаква записка за крепостта, нито пък надежда да открие такава.

— Дъщеря ми е твърдоглава — рече замислено той. — Няма да напусне страноприемницата.

— Така и предполагах. Но с повече от това не мога да ви помогна. Крепостта не е под мое командване — той се намръщи. — Чудя се, дали някога е била. Лека нощ.

— Почакайте! — Куза затършува в джобовете и извади кръстчето. — Вземете това. Вече не ми трябва.

Вьорман пое кръста на дланта си и за миг сведе поглед към него. След това и той напусна стаята.

Куза се отпусна в количката, налегнат от отчаяние, каквото никога не беше изпитвал. Нямаше никакъв начин да се измъкне от безизходната ситуация. Ако Молашар преустанови екзекуциите си, Кемпфер ще поеме за Плойещи, за да организира систематичното изтребване на румънското еврейство. Ако пък Молашар продължи да упорства, тогава Кемпфер ще разруши крепостта, а той и Магда ще бъдат първите пленници в новия лагер. Представи си Магда в ръцете на фашистите и за пръв път осъзна смисъла на старото клише — съдба, по-лоша от смърт.

Нямаше спасение. Не само неговият живот и този на Магда зависеха от това, как ще приключи тази история. Трябваше да има някакъв начин да спре Кемпфер. Не биваше да му позволява, да изпълни мисията си… изглежда за майора бе особено важно да пристигне в понеделник в Плойещи. Ако бъде забавен, дали няма да изгуби поста си? Така поне за обречените имаше малка надежда.

Ами ако Кемпфер никога не напусне крепостта? Ако и него сполети фаталната участ на избитите? Но как? Как да го спре?

Той изхлипа от безпомощност. Беше само един сакат евреин, ограден от отряд немски войници. Имаше нужда от помощ. От отговори. И то съвсем скоро. Той сви вкочанените си пръсти и сведе глава.

О Боже! Помогни на твоя скромен слуга, намери пътя за спасение на онези, що те обичат. Помогни ми да им помогна. Помогни ми да открия как да ги спася от…

Беззвучната молитва потъна в бурята на отчаянието. Какъв смисъл имаше? Колко ли от безчислените жертви на немците са скръствали ръце в молитва за помощ? И къде са те сега? Мъртви! И той щеше да е там, ако се надяваше на помощ отгоре. А също и Магда.

Сети си за нещо, което разсея отчаянието.

Беше забравил Молашар.

След като затвори вратата на професорската стая, Вьорман постоя замислено няколко минути. Преди малко, докато Куза обясняваше поредното си откритие, капитанът бе споходен от странната мисъл, че ученият едновременно казва истината и ги мами. Чудно. Каква игра всъщност разиграваше професорът?

Вьорман излезе в огрения от слънцето двор и огледа напрегнатите лица на часовоите. Всъщност, знаеше че всичко ще свърши така. Две нощи без убийства — логично бе в третата нещо да се случи. Ето че отново се бяха върнали там, откъдето всичко започна… само дето труповете бяха с два повече. Общо десет. По един за всяка нощ. Смразяваща статистика. Защо не беше почакал поне до утре този „влашки болярин“? Кемпфер щеше да си е тръгнал, а той да е извел войниците си далеч. А сега не им оставаше нищо друго, освен да прекарат тук следващите три дни. Петък, събота, че и неделя нощта. Най-малко още три жертви. Може би повече.

Вьорман сви вдясно и се отправи към входа на подземието. Вероятно вече бяха положили двата нови трупа до предишните. Реши да провери, дали с тях всичко е наред. Дори есесовците имаха право на свястно отношение, след смъртта си.

Като слезе долу, капитанът надникна в стаята, където бяха открити убитите. Този път, освен разпраните гърла, на жертвите бяха прекършени и вратовете. Нова проява на жестокост. Стаята беше пуста, на пода се въргаляха трески от строшената врата. Какво ли се беше случило тук? Нито един изстрел не е бил произведен от оръжията на часовоите. Сами ли са залостили вратата срещу нападателя? Защо никой не бе чул виковете им? Дали изобщо са викали?

Той продължи напред по коридора и до ушите му достигнаха далечни гласове. Слизайки по стълбите срещна войниците от погребалната команда, които разговаряха шумно и духаха на замръзналите си ръце. Нареди им да се върнат с него.

— Да видим как сте си свършили работата.

Долу в подземията, трептящата светлина от фенерите играеше по десетте подредени и покрити с бели чаршафи тела.

— Малко ги пооправихме, хер офицер — рече един редник. — Някои от чаршафите бяха разместени.

Вьорман огледа сцената пред него. Всичко изглежда беше наред. Явно трябваше да вземе решение за възможно най-скорошното извозване на телата. Но как?

Капитанът плесна с ръце. Разбира се — Кемпфер! Нали майорът ще поеме в понеделник — каквото и да се случи дотогава. Той ще откара телата до Плойещи, а от там ще ги натоварят на самолет за Германия. Идеално… решението е взето.

Изведнъж забеляза, че левият крак на третия труп от края се подава изпод чаршафа. Наведе се да дръпне покривалото, но откри, че ботушът е мръсен. Изглеждаше, сякаш притежателят му е бил влачен по пода за ръцете. И двата ботуша бяха покрити с прах.

Вьорман почувства как в него се заражда гняв, но после реши да не обръща внимание. Какъв смисъл имаше? Мъртвите са си мъртви. Защо да вдига шум около чифт измърсени ботуши? Миналата седмица това би му се сторило важно. А сега беше само една дреболия. Досадна подробност. И все пак, нещо в тези мръсни ботуши не му даваше покой. Не знаеше какво точно. Но имаше нещо.

— Да вървим, войници — рече той, обърна се и пое нагоре. От устата му излизаше пара. Останалите побързаха да го последват. Тук долу бе направо студено.

Вьорман спря в основата на стълбата и погледна назад. Труповете едва се различаваха на слабата светлина. Ботушите… отново се замисли за изцапаните, кални ботуши. А след това пое след войниците нагоре.

Кемпфер стоеше до прозореца в стаята си и гледаше към двора. Беше проследил Вьорман да слиза в подземието и бе изчакал завръщането му. Капитанът се скри от погледа му, но той остана до прозореца. Би трябвало да се чувства в относителна безопасност, поне през тази нощ. Не заради многобройната охрана наоколо, а защото съществото, което избиваше хората му си бе свършило работата и вероятно се бе оттеглило да почива.

Но въпреки това, ужасът му растеше.

В него се бе загнездила една непоносима мисъл. Досети се, че до този момент жертвите бяха все сред войниците. Никой не беше посягал на офицерите. Защо? Възможно бе причината да е в съотношението между офицерите и войниците — близо двадесет към един. Ала дълбоко в себе си Кемпфер таеше смразяващото убеждение, че двамата с Вьорман са били запазени за края.

Не знаеше откъде му бе хрумнала тази мисъл, но постепенно тя се беше изпълнила с безизходна увереност. Ако можеше да сподели с някого — който и да е — за това, щеше да е освободен поне отчасти от бремето. Може би дори щеше да заспи.

Но нямаше с кого.

Не му оставаше нищо друго, освен да стои край прозореца докато настъпи зората и да не затваря очи, додето слънцето не блесне на хоризонта.