Крепостта

9

Крепостта

Петък, 28 април

19.10

И ето че се появиха змиите.

Хората от SS, особено офицерите винаги напомняха на Вьорман за змии. Щурбанфюрерът Ерик Кемпфер не правеше изключение.

Вьорман винаги щеше да помни една вечер отпреди няколко години, когато някакъв местен полицайфюрер — прекалено гръмко название за шеф на областната полиция в Ратенау — даваше прием. Като многократно награждаван офицер и представител на армията бе поканен и капитан Вьорман. Не му се ходеше, но Хелга посрещна с такава радост новината, че просто не му даде сърце да откаже.

Край стената в хола беше поставен стъклен терариум, в който лениво се влачеше дълга близо метър черна змия. Домашната любимка на стопанина. Обичал да я държи гладна. Най-малко три пъти през онази вечер той канеше гостите да гледат как подхвърля жаба на змията. За Вьорман бе достатъчен е един случаен поглед — зърна размахалата крака жаба, поела надолу в гърлото на змията, все още жива, опитваща се отчаяно да намери пътя към спасението.

Тази гледка беше напълно достатъчна за да му развали вечерта. Когато на излизане с Хелга минаха покрай стъклената кутия, Вьорман видя, че змията е още гладна и продължава да се гърчи с надежда да получи нова жертва въпреки трите подутини по тялото й.

Спомни си за тази змия докато наблюдаваше Кемпфер да крачи неспирно из кабинета му — от вратата покрай бюрото до прозореца и обратно. Като се изключи кафявата риза, Кемпфер бе пременен изцяло в черно — черен шлифер, черни бричове, черна вратовръзка, колан от черна кожа, черен кобур и лъскави черни ботуши. Единствените ярки петънца в униформата бяха сребристата „Мъртвешка глава“, сдвоените есесовски светкавици и офицерските петлици… като блестящи петна отрова по кожата на черната змия.

Стори му се, че Кемпфер бе остарял от последната им среща в Берлин преди две години. Но не колкото аз, помисли си мрачно Вьорман. Макар само с две години по-млад от него, майорът-есесовец бе далеч по-строен и това му придаваше младежки вид. Русата коса на Кемпфер беше лъскава и блестяща и все още неразредена от сребристи нишки. Самият арийски идеал.

— Доколкото виждам, взел си само един взвод — отбеляза Вьорман. — А в съобщението се споменаваха два. Мислех си, че ще домъкнеш цял полк.

— Не, Клаус — произнесе с нисък глас Кемпфер докато крачеше из стаята. — Един единствен взвод е повече от достатъчен за да се справя с този твой така наречен „проблем“. Моите есесовци са доста опитни в подобен род дела. Взех два взвода, защото тук отскачам съвсем за малко.

— А къде е другият взвод? Да не си ги пратил да берат маргаритки?

— Може и така да се каже — усмивката на Кемпфер не беше особено приятна гледка.

— Какво означава това? — запита Вьорман.

Кемпфер свали шлифера и шапката си, хвърли ги небрежно на вьормановото бюро, сетне се приближи към прозореца, от който се виждаше селцето.

— Ще разбереш след съвсем малко.

Вьорман се приближи с неохота до майора. Кемпфер бе пристигнал само преди двадесетина минути и вече беше узурпирал командването. Начело на изтребителния отряд той бе пресякъл вратата на крепостта сякаш току що я бе завладял. Подсъзнателно, Вьорман се беше надявал, че подпорите на моста са отслабнали през изминалата седмица. Но нямаше късмет. Джипът на майора и следващият го камион бяха преминали съвсем безпрепятствено по моста. След като се разтовариха и наредиха на подофицер Остер — неговият подофицер Остер — да се погрижи незабавно за настаняването на есесовците, Кемпфер беше нахлул право в стаята на Вьорман, вдигнал бе дясната си ръка напред и бе изревал: „Хайл Хитлер!“

— Както виждам, стигнал си далеч от Великата война насам — отбеляза Вьорман без да откъсва очи от мирно гушещото се селце. — В SS най-сетне си намери мястото.

— Предпочитам SS пред която и да е редовна армия, ако намекваш за това. Далеч по-ефикасна.

— И аз така чух.

— Ще ти покажа какво значи ефикасно решавате на проблемите, Клаус. А това означава и бързо спечелване на войната — той посочи отвора на прозореца. — Гледай.

В началото Вьорман не забеляза нищо, после в покрайнините на селцето нещо се раздвижи. Група от хора. Докато се приближаваше по пътя, групата постепенно се разтегли, отпред се препъваха десетина местни жители, а зад тях идеха войниците от втория взвод.

Макар че донякъде бе очаквал нещо подобно, Вьорман беше потресен от видяното.

— Да не си се побъркал? Та това са румънски поданици! Намираме се в съюзническа държава!

— Същите тези румънски поданици са убили наши германски войници. А и съмнявам се генерал Антонеску да вдигне шум за смъртта на няколко селски отрепки.

— Нищо няма да постигнеш като ги убиеш!

— О, нямам никакво намерение да ги избивам веднага. От тях стават чудесни заложници. В селото бе пуснат слухът, че ако само един немски войник пострада и десетимата заложници ще бъдат незабавно разстреляни. И това ще продължи, докато настъпи край на убийствата, или привършим със селяните.

Вьорман застана с гръб към прозореца. Значи това беше прословутият Нов ред, Новата Германия и моралът на господстващата раса. Ето как смятаха да спечелят войната.

— Няма да стане — рече той.

— Разбира се, че ще стане — надмеността на Кемпфер беше направо непоносима. — Винаги е ставало и винаги ще става. Партизаните ги хрантутят именно онези приятелчета там. Избрали са за себе си ролята на герои — да видим какво ще стане, когато другарите им започнат да умират, а жените и децата им бъдат отведени. Тогава отново ще се превърнат в добри и кротки селяци.

Вьорман отчаяно търсеше някакъв способ за да спаси жителите на селцето. Знаеше, че те нямат нищо общо с убийствата.

— Този път всичко е различно.

— Не мисля така. Уверен съм, Клаус, че в подобни въпроси имам по-голям опит от теб.

— Да… Аушвиц, нали?

— Научих много от коменданта Хьос.

— Обичаш да се учиш значи — Вьорман вдигна шапката на майора от бюрото и му я подхвърли. — Ще ти покажа нещо ново! Ела с мен!

Движейки се бързо, за да не даде възможност на Кемпфер да задава въпроси, Вьорман се спусна по стъпалата на кулата, пресече забързано двора и нахлу в тунела към подземията. Спря се едва пред отвора в стената, запали един фенер и поведе Кемпфер надолу по хлъзгавата стълба към влажното мазе.

— Хладничко е тук долу — промърмори Кемпфер и дъхът му се отдели на облак. Той потърка зиморничаво ръце.

— Тук държим телата. И шестимата.

— Не сте ли ги изпратили обратно?

— Не ми се стори твърде разумно да ги изпращам по един… сред местните сигурно щяха да плъзнат слухове… а това вреди на престижа. Смятах да ги взема днес, когато поема на път. Но както знаеш, молбата ми за преместване беше отхвърлена.

Той се спря пред шестте покрити с чаршаф трупове, подредени на земята и отбеляза с досада, че покривалата бяха разместени. Нищо особено, но все пак струваше му се, че ако не друго, можеха поне да отдадат почит на мъртъвците, преди да ги изпратят към вечното им жилище.

Приближи се към последния убит и дръпна чаршафа от главата му.

— Това е редник Ремер. Погледни шията.

Кемпфер го послуша с безстрастно лице.

Вьорман спусна обратно чаршафа, после се наведе над следващата жертва и отново посочи белезите по шията. Продължиха така, като Кемпфер беше запазил най-ужасяващата гледка за накрая.

— А това е… редник Лутц.

Най-сетне някаква реакция от страна на Кемпфер — леко изпъшкване. Но дъхът на Вьорман също бе секнал. Отдолу го гледаше лицето на Лутц, само че преобърнато наопаки. Върхът на главата беше поставен в кухината между раменете, а размазаната брадичка сочеше нагоре към пустеещия мрак.

Бързо, мъчейки се да преодолее отвращението си, Вьорман завъртя главата обратно, заканвайки се мислено на мародера, който бе постъпил по този начин с умрелия си приятел. Внимателно нагласи покривалата, после се обърна към Кемпфер.

— Разбираш ли сега какво имах пред вид, като казвах, че заложниците няма да свършат работа?

Майорът не отговори веднага. Вместо това се завъртя на токове и забърза нагоре към топлото. Вьорман почувства, че есесовецът е впечатлен повече, отколкото бе предполагал.

— Тези хора не са били просто убити — рече накрая Кемпфер. — Те са били осакатени!

— Точно така! Който или каквото е направило това е лишен напълно от разум. За него животът на десетина селяци не ще означава нищо.

— Защо каза „каквото“?

Вьорман издържа изпитателния поглед на Кемпфер.

— Не съм съвсем сигурен. Всичко, което знам е че убиецът се появява и изчезва, когато пожелае. Каквито и мерки за безопасност да предприемаме, те не помагат.

— Мерките за безопасност не вършат работа — отбеляза Кемпфер, който изглежда си беше възвърнал предишната показна храброст, — защото никога не са били решение на проблема. Страхът — ето това е отговорът. Накарай убиеца да се страхува да убива. Накарай го да се бои от цената, която другите ще заплатят заради деянията му. Страхът винаги е бил най-добрата мярка за сигурност.

— Ами ако убиецът е някой като вас? Ако не го е грижа за селото?

Кемпфер не отговори.

Вьорман реши да използва спечеленото предимство.

— Твоята теория за страха няма да помогне, когато се изправиш срещу някой, който разсъждава като теб. Запиши си го преди да се върнеш в Аушвиц.

— Няма да се връщам в Полша, Клаус. Когато приключа тук — а това ще ми отнеме не повече от ден-два — ще поема на юг, към Плойещи.

— Не виждам какво ще правиш там — няма синагоги за подпалване, само нефтени рафинерии.

— Можеш колкото си искаш да се правиш на умник — отвърна Кемпфер през зъби. — Радвай се докато имаш възможност. Защото заема ли веднъж поста си в Плойещи, няма да смееш да разговаряш с мен по този начин.

Вьорман се настани зад бюрото. Чувстваше се изтощен от разговора с Кемпфер. Очите му се сведоха към снимката на неговия най-голям син — петнадесет годишният Фриц.

— Все още не мога да разбера какво ще търсиш в Плойещи.

— Не и петролните рафинерии, уверявам те. Ще оставя на Върховното командване да се тревожи за тях.

— Колко мило от твоя страна.

Кемпфер изглежда не го чу.

— Не, онова което ме интересува са железопътните линии.

Вьорман не откъсваше очи от снимката на сина си.

— Железопътните линии ли?

— Да! Скоро Плойещи ще се превърне в най-големия железопътен възел на страната, а с това и в чудесно място за основаване на преселнически лагер.

Вьорман рязко вдигна глава, сякаш изплувал от транс.

— Имаш пред вид нещо като Аушвиц?

— Правилно! Тъкмо по тази причина Аушвиц е там където е. Добрите транспортни връзки са от жизнено значение при създаване на лагери за презаселване на низшите раси. От Плойещи петролът поема с влакови композиции към всички краища на страната — той бавно събра разперените си ръце. — А в обратна посока ще поемат влакове, натъпкани с евреи и цигани, както и всички останали нищожества, които обитават по тези места.

— Но това не е окупирана територия! Нямаш право да…

— Фюрерът не желае в Румъния отрепките да се разхождат на свобода. Вярно, генерал Антонеску и хората му се погрижиха всички евреи да бъдат отстранени от важни постове. Но фюрерът има далеч по-радикални планове. Намесата на SS тук ще стане известна като „румънското решение“. Аз бях избран за тази мисия. Аз ще бъда комендант на лагера в Плойещи.

Вьорман го гледаше, неспособен да отговори.

— Знаеш ли, какъв брой евреи живеят в Румъния, Клаус? Седемстотин и петдесет хиляди при последното преброяване. Може би са милион! Никой не знае със сигурност, но веднъж заема ли се с този въпрос, скоро ще научим точния им брой. Ала не това е най-лошото — страната буквално гъмжи от цигани и франкмасони. И което е най-лошото — тук е пълно с мюсюлмани! Общо над два милиона излишни създания!

— Ако го знаех в началото — промърмори със съжаление Вьорман. — Никога нямаше да стъпя в тази проклета страна.

Този път Кемпфер го чу.

— Подигравай се, щом искаш. Но Плойещи ще стане най-важното място. Тъкмо в този момент насам се прехвърлят през Унгария необходимите средства, гориво и работна ръка. Появи ли се на бял свят лагерът, ще ни изпратят и евреи. Като комендант аз ще стана един от на-важните хора в SS… дори в Третия райх! И тогава ще бъде мой ред да се смея.

Вьорман мълчеше. Не беше се присмивал… просто целият замисъл му се струваше отвратителен. Лицемерието оставаше единственият изход в този враждебен свят, в който беше принуден да помага на тези хора в осъществяването на замислите им. Гледаше как Кемпфер вие своите змийски кръгове из стаята.

— Не знаех, че си художник — рече майорът, спирайки се пред триножника, сякаш едва сега го беше съзрял. Известно време го изучава мълчаливо. — Ако беше прекарал почти толкова време в издирване на убиеца, колкото пред тази ужасяваща цапаница, хората ти нямаше да са…

— Ужасяваща! Няма нищо ужасяващо в рисунката ми!

— Ами сянката на увисналия на примка труп — тя да не те развеселява?

Вьорман скочи на крака и изтича към картината.

— За какво говориш?

— Ето тук — посочи Кемпфер. — Тук… на стената.

Вьорман присви очи. В началото не видя нищо. Сенчестата стена бе изобразена с няколко сивкави щрихи, които бе нанесъл преди два-три дни. Нямаше нищо, което дори да напомня… не, почакай. Дъхът му секна. Вляво от прозореца, зад който селото блестеше осветено от изгрева… една тънка вертикална линия се свързваше с някакво черно очертание под нея. Би могло да е сгърчен труп, увиснал на въже. Смътно си спомняше момента, когато бе рисувал тази част, но не беше имал никакво подобно намерение. И все пак не можеше да понесе мисълта, че трябва да признае пред Кемпфер невежеството си.

— Красотата и ужасът нерядко вървят ръка за ръка.

Ала умът на Кемпфер вече беше някъде другаде.

— Добре че си успял да приключиш с рисуването, Клаус. Когато се нанеса ще съм прекалено зает, за да ти позволявам да идваш тук и да се въртиш около цапаницата. Но можеш да продължиш след като отпътувам за Плойещи.

Вьорман бе предугадил този ход и не остана неподготвен.

— Няма да ти позволя, да се нанесеш в моята квартира.

— Поправка — моята квартира. Изглежда сте забравили, че съм с по-висок чин, капитане.

— Чин от SS! — изсъска Вьорман. — Глупости! Моят подофицер е пет пъти повече войник от теб!

— Внимавайте, капитане. Железният кръст от предишната война сега няма да ви помогне.

Вьорман почувства, че нещо в него се къса. Той дръпна черния кръст от шията си и го протегна към Кемпфер.

— Но ти нямаш такъв! И никога не ще получиш! Във всеки случай не такъв истински — най-много да те възнаградят с някой пречупен!

— Стига!

— Не, не стига. Вие от SS сте свикнали да избивате беззащитни жени и деца! Аз получих този медал докато се сражавах срещу мъже, които стреляха по мен. И двамата знаем добре — гласът на Вьорман премина в заплашителен шепот — колко се боиш от хора, които стрелят по теб!

Кемпфер се наклони напред, докато носът му почти опря вьормановия. В сините му очи кипеше пламтяща ярост.

— Великата война… е вече минало. Ето това е Великата война — моята война. Старата война, твоята война е потънала в забрава.

Вьорман се усмихна, доволен че е съумял да извади Кемпфер от черупката му.

— Не е забравена. Не, не е. И особено твоята храбра постъпка при Вердюн!

— Предупреждавам те… — рече Кемпфер. — Ще наредя да те… — той млъкна и затвори уста.

Защото Вьорман бе тръгнал напред. Не можеше повече да понася присъствието на този хладнокръвен убиец, който говореше за изтребването на милиони със същото спокойствие, с каквото би обсъждал менюто за вечеря. Вьорман не беше направил никакъв заплашителен жест, но въпреки това неволно Кемпфер отстъпи назад. Вьорман го подмина с безразличие и отвори вратата.

— Излизай…

— Нямаш право да ми говориш така!

— Вън.

Известно време двамата се измерваха с поглед. За миг си помисли, че Кемпфер ще дръзне да го предизвика. Вьорман прекрасно осъзнаваше, че майорът е в по-добра форма от него и далеч по-силен — но само физически. Накрая Кемпфер отклони поглед встрани. И двамата знаеха истината за SS-щурбанфюрера Кемпфер. Без да промълви нито дума, той сграбчи кожения шлифер и изхвърча навън. Вьорман затвори безшумно вратата зад него.

Около минута постоя неподвижно. Осъзна че е позволил на Кемпфер да го изкара от нерви. Беше време, когато се владееше далеч по-добре. Приближи се към триножника и загледа платното. Колкото повече се вторачваше в сянката на стената, толкова повече му приличаше на обесен труп. Тази мисъл едновременно го плашеше и обиждаше. Целял бе да представи огряното от слънце селце за фокус на картината, но сега всичко което виждаше бе тази проклета сянка.

С мъка се откъсна от платното и седна зад бюрото. Отново загледа снимката на Фриц. Някак неусетно бяха прилъгали момчето да постъпи в Jugendfuhrer, младежката хитлерова организация. Когато за последен път си беше у дома, Вьорман с досада и отвращение беше изслушал няколко тиради за превъзходството на арийската раса и възхвали на фюрера в тон, с какъвто на времето хората споменаваха само името Божие. Нацистите крадяха душата на сина му пред очите му и искаха да го превърнат в същата такава змия, каквато беше Кемпфер. И по всичко личеше, че Вьорман не може да направи нищо.

Също както не можеше да стори нищо на Кемпфер. Нямаше никаква власт над един офицер от SS. Реши ли Кемпфер да застреля румънските селяци, той беше безсилен да му попречи. Освен да го арестува. Но дори на това нямаше право. Кемпфер бе изпратен тук по поръчение на Върховното командване. Да го арестува би означавало да прояви неподчинение, така че потърпевшият в края на краищата щеше да е той самият. При тази мисъл в него закипя прусашката кръв. Армията беше неговата кариера, негов дом… тя бе грижовна майка за него близо четвърт век. Да постави на карта всичко това сега…

Безпомощен. Ето как се чувстваше. Отново си спомни за онзи ден преди година, в околностите на Познан, когато битката тъкмо бе приключила. Хората му се бяха разположили на лагер и изведнъж нейде встрани се разнесе автоматична стрелба. Вьорман пое натам за да разбере причината. Зад близкия хълм есесовците бяха изправили група евреи — мъже и жени от всички възрасти, дори деца — и ги разстрелваха систематично с къси откоси. А когато телата се изтъркулваха в окопа зад тях, на тяхно място довеждаха нови. Пръстта отдолу бе почервеняла от кръв, въздухът смърдеше на барут и из него се носеха виковете на онези, които все още бяха живи или агонизираха. Никой не им оказваше последна милост.

Беше безпомощен тогава, безпомощен бе и сега. Безпомощен, да превърне тази война в битка между войници, безпомощен да спре онова, което избиваше хората му, безпомощен да попречи на Кемпфер в изтребването на селяните.

Отпусна се в креслото. Какъв смисъл имаше всичко? Трябваше ли да опитва отново? Нещата се бяха променили към по-лошо. Родил се бе заедно с този век — век на надежда и обещания. А ето че водеше втора война за краткия си живот — война, която не разбираше.

И все пак бе желал тази война. Жадувал бе да отвърне с удар на лешоядите, които бяха стоварили на родината непосилното бреме на репарациите, да натрие лицето на врага в земята. И ето че бе получил жадуваната възможност и бе станал съучастник в няколко велики германски победи. Никой не можеше да спре вермахта.

Защо тогава изпитваше подобно нежелание? Не беше редно в подобен миг да мечтае за дома и Хелга. Нито пък да чувства удовлетворение от факта, че баща му загина по време на Великата война, с което бе пропуснал възможността да се порадва на жестокостите, които се вършеха в името на родината.

Въпреки всичко, продължаваше да стои на своя пост. Защо? Отговорът можеше да бъде само един — дълбоко в сърцето си вярваше, че Германската армия ще надживее нацистите. Политиците идват и си отиват, но армията винаги ще си остане армия. Да можеше да издържи поне още малко, докато Германската армия спечели войната, тогава Хитлер ще си иде и нещата отново ще се оправят. Вярваше в подобно развитие. Друго не му оставаше.

Колкото и нелогично да бе, молеше се заплахата на Кемпфер да има очаквания ефект — и смъртта да си иде. Но ако това не стане… ако поредният немски войник умре тази нощ… Вьорман би желал той да е неговият доскорошен опонент.