Крепостта

3

Тавира, Португалия

Сряда, 23 април

02.35 (по Гринуич)

Неочаквано и бързо бе пробуждането на червенокосия. Сънят се бе отърсил от него като разкопчано наметало и в първия миг той не можа да осъзнае причината. Изминалият ден бе доста тежък, морето бурно и уловът богат и когато най-сетне намери постелята, нямаше никакво съмнение, че ще спи непробудно до сутринта. Но въпреки това, само след няколко часа той се беше събудил от необяснима тревога. Защо?

Отговорът дойде бързо и сякаш от само себе си.

Лицето му помрачня, мъжът заби гневно юмрук в пясъка до ниско разположеното, сковано от дъски легло. В движенията му се долавяше не само яд, но и отчаяние. Надявал се бе, че този миг не ще настъпи никога, дори от известно време бе започнал да вярва в това. Но сега, когато часът дойде, мъжът осъзна, че случилото се е било неизбежно.

Той се надигна от леглото, обут само по гащи и закрачи из стаята. Имаше правилни, почти нежни черти, мургава кожа, широки, покрити с белези от рани плещи и стройна снага. Движеше се с котешка гъвкавост из стаята, бързо и ловко събираше разхвърляните наоколо дрехи. И същевременно мислено прокарваше пътя, който му предстоеше да измине до Румъния. Когато най-сетне събра всичко, от което имаше нужда, той го хвърли на леглото, сви чаршафа на вързоп и завърза здраво краищата.

След като нахлузи панталоните и закопча елека, мъжът метна вързопа на рамо, дръпна една къса лопата и излезе навън, в студената безлунна нощ, където въздухът бе пропит с мирис на морска сол. Отвъд дюните се чуваше грохотът на Атлантика. Мъжът изкатери най-близката до колибата дюна, спусна се от другата страна и започна да копае. На близо метър дълбочина лопатата удари в нещо твърдо. Червенокосият коленичи и започна да разравя почвата с ръце. Няколко бързи и мощни изхвърляния и отдолу се показа тесен и дълъг калъф от кожа, който мъжът измъкна не без известни усилия от дупката. Калъфът бе дълъг близо пет стъпки, но на широчина не надминаваше десет-двадесет сантиметра, а дебелината му бе само няколко. Мъжът застина замислен, стиснал в едната ръка калъфа. Съвсем доскоро бе изпълнен с безкрайната увереност, че никога не ще се наложи да вади онова, което се криеше вътре. Остави го до себе си и продължи да копае още. Не след дълго държеше в ръката си масивен колан-кесия, също грижливо увит в кожа.

Червенокосият завърза колана на кръста под ризата си, а дългия плосък калъф преметна през рамо. После се изправи и закрачи към съседната дюна, където Санчес бе изтеглил лодката си. Нощният бриз рошеше косата му. Лодката бе здраво завързана, за да не я завлече в морето някоя необичайно висока вълна. Предпазлив човек бе този Санчес. И добър моряк. Червенокосият трябваше да признае, че работата при него му бе доставяла удоволствие.

Той скочи на борда на лодката, порови на дъното и изхвърли навън рибарските мрежи. Малко след това ги последва дървеният сандък с принадлежности за риболов и поправка на такелажа. От целия инструментариум мъжът задържа само чука и нитовете. След това пое към колибата на Санчес, като по пътя отброи четири австрийски златни монети по сто крони. Имаше много и най-различни монети в колана — руски десетрублови чеврони, австрийски шилинги, чешки дукати, американски долари с изобразени два орела — това, което ги обединяваше бе, че всички бяха златни. Налагаше се да се опре на универсалния прием на златото, за да пресече средиземноморския басейн през това размирно военно време.

С няколко бързи и уверени удара на чука червенокосият прикова монетите към стената на колибата. Златото щеше да стигне за нова лодка на Санчес. И далеч по-хубава.

Той развърза въжето, с което бе привързана лодката, изтегли я на плиткото, скочи вътре и грабна веслата. След като преодоля прибоя и разпъна единственото платно, червенокосият насочи носа към Гибралтар, намиращ се не много далеч на юг и си позволи да хвърли прощален поглед към осветеното от звездна светлина рибарско селце в най-южния край на Португалия, където бе прекарал последните няколко години от живота си. Не беше никак лесно да извоюва уважението на тези хора. До края така и не го приеха за свой и никога нямаше да го приемат. Но го ценяха като добър помощник. Затова го уважаваха. А тежката работа бе свършила онова, което целеше, възвръщайки силата и здравината на мускулите му, отпуснати след дългите години лек живот в града. Вярно, имаше и приятели, макар и не особено близки. Но никой, заради когото да се установи завинаги.

Животът тук бе труден и все пак би останал с радост, вместо да поема натам, накъдето бе тръгнал. Но трябваше да се изправи пред неизбежното. При мисълта за предстоящата схватка ръцете му стиснаха конвулсивно дръжките на греблата. Нямаше кой друг да отиде. Само той бе останал.

Не биваше да губи нито миг. Трябваше час по-скоро да стигне Румъния, а до там го деляха над три хиляди километра — почти цялата дължина на Средиземно море.

Някъде дълбоко в съзнанието му бе залегнало опасението, че може бе не ще успее да стигне навреме. Когато пристигне ще е твърде късно… с всички произтичащи от тази възможност ужасяващи последствия.