Крепостта

21

Крепостта

Четвъртък, 1 май

17.22

Капитан Вьорман седеше сам в стаята си. През последния час беше наблюдавал растящата сянка на крепостта, докато накрая слънцето се бе скрило. Заедно с това бе нараствало е неспокойствието му. Сенките не би трябвало да го тревожат. Вече две поредни нощи, в крепостта не бе имало смъртен случай и той не виждаше някаква причина тази нощ да е различна. И все пак, безпокойството оставаше.

Бойният дух на войниците се беше възвърнал напълно. Отново бяха започнали да се държат като победители. Четеше го непрестанно, по лицата им, в очите им. Живели бяха в уплаха, няколко от другарите им дори бяха загинали, но те бяха издържали и все още крепостта беше под техен контрол. И сега, когато момичето беше далеч от крепостта, а нощите минаваха спокойно, между сивите и черните униформи беше сключено мълчаливо примирие. Не се смесваха, но имаше нещо, което ги обединяваше — и едните и другите се радваха на победата. Вьорман единствен чувстваше, че не е в състояние да сподели ентусиазма им.

Погледна към картината си. От известно време го беше напуснало всякакво желание да работи върху нея, а да започне нова просто нямаше сили. Не можеше да си наложи дори да извади четките и да замаже сянката на обесения труп. С всяко ново поглеждане му се струваше все по-отчетлива. Днес тоновете й бяха още по-черни и главата сякаш бе дооформена. Той сви рамене и погледна встрани. Глупости.

Не… не съвсем глупости. Имаше нещо особено в крепостта. Вярно, две нощи нямаше смъртни случаи, но крепостта бе останала непроменена. Злото не беше си отишло, то просто си… отдъхваше. Отдъхваше? Това ли беше най-правилния израз? Не, не точно. По-скоро — изчакваше. Но със сигурност не беше си тръгнало. Стените все така продължаваха да го подтискат, въздухът бе оловен и изпълнен със спотаена заплаха. Войниците долу се шегуваха и се тупаха по раменете. Но Вьорман не можеше да се отпусне. Достатъчен му беше един единствен поглед към картината и той отново беше изпълнен с мрачната увереност, че не е дошъл краят на убийствата, а само една пауза — която можеше да приключи още тази нощ, или да продължи дълго. Нищо не е било победено или прогонено. Смъртта бе все още тук, чакаща, готова да нанесе своя удар, когато намери удобен случай.

Той разкърши рамене, за да се предпази от пронизващия хлад. Нещо щеше да се случи — и то скоро. Усещаше го с фибрите на гръбнака си.

Още една нощ… дай ми само още една нощ.

Ако смъртта изчака поне до утре, Кемпфер ще тръгне с хората си за Плойещи. А след това Вьорман ще поеме командата в свои ръце — без намесата на SS. И първото, което ще нареди ще бъде незабавно да напуснат крепостта. Преди да са открили поредния труп.

Кемпфер… интересно, какво ли прави добрият стар Ерик? Цял следобед не беше го виждал.

Щурбанфюрерът от SS седеше прегърбен над железопътната карта на района около Плойещи. Светлината постепенно отслабваше и очите вече го боляха от дългото изучаване на тъничките преплитащи се линии. Май ще е най-добре да поспре за малко, а после да продължи на електрическо осветление.

Той се изправи и разтърка очи. Днешният ден не можеше да се счита за изгубен. Новата карта на железопътния възел се оказа източник на доста интересна информация. Чакаше го много работа. Цялата тежест по изграждането на лагера щеше да падне на него, дори изборът на района. Вече беше намерил нещо подходящо. На източния край на жп възела бяха издигнати няколко дървени бараки. В случай, че не се използваха, или пък нямаха някакво особено важно предназначение — в което не се съмняваше — те щяха да бъдат зародишът на новия лагер. За няколко дни ще издигнат наоколо телени заграждения, а след това Желязната гвардия може да се заеме с лова на евреи.

Кемпфер жадуваше да започне час по-скоро. Щеше да остави на жандармеристите да съберат първата група с „гости“, докато надзирава строителните работи. Приключи ли веднъж с това, възнамеряваше да ги обучи на есесовските методи за подбиране на отрепките.

Докато сгъваше картата, Кемпфер се замисли за неминуемата полза, която носеше със себе си управлението на подобен лагер и за това, как максимално да я осъществи. Още при постъпването затворниците щяха да бъдат лишавани от бижутата, халките и часовниците си, златните зъби и косите ще им взимат по-късно. Сред комендантите в Полша и Германия нямаше един бедняк. Кемпфер не виждаше никакви причини за да бъде изключение.

Имаше и друго. В близко бъдеще, след като лагерът заработи като добре смазана машина, може да дава под наем на румънската индустрия работни групи подбрани сред по-здравите затворници. Тази практика вече бе установена в другите лагери и носеше голяма изгода. Ще има богат избор от работна ръка, особено след началото на операция „Барбароса“. Румънската армия ще навлезе на територията на Русия редом със силите на Вермахта, увличайки със себе си най-продуктивната част от мъжкото население. Да, тогава заводите наистина ще се нуждаят от работна сила. А възнаграждението, естествено, ще прибира комендантът на лагера.

Знаеше как да се справя с всички въпроси. Беше се научил от Хьос, по време на пребиваването си в Аушвиц. Не на всеки се даваше подобна изключителна възможност — да служи на родината, да облагородява генетичния баланс на човешката раса и същевременно да се облагодетелства лично. Наистина беше щастливец…

Само тази проклета крепост. Всъщност, проблемът май беше решен. Ако всичко се задържи спокойно, може да потегли още утре сутринта и да докладва в Берлин, че е изпълнил задачата. Ето как ще представи нещата:

Пристигнал е и е изгубил двама войника през първата нощ, преди да успее да предприеме ответни действия. А след това убийствата са били прекратени. (Ще избегне подробности, за това кога точно са били преустановени убийствата, но затова пък ще бъде кристално ясен по въпроса на кого се дължи прекратяването им.) Изчакал е три нощи, през които не е имало смъртен случай и после си е тръгнал. Мисията е изпълнена. Ако пък след неговото потегляне убийствата бъдат възобновени, вината ще стовари на оня некадърник — Вьорман. Дотогава Кемпфер вече ще се е заел с издигането на лагера в Плойещи. А онези ако искат, да изпратят някой друг, за да тегли шут на Вьорман.

Магда се стресна в съня си, когато Лидия почука на вратата, за да обяви, че вечерята е готова. Наплиска се в легена и веднага се ободри. Не беше гладна. Стомахът й се беше свил и тя знаеше, че в подобно състояние едва ли ще задържи каквато и да е храна.

Приближи се до прозореца. В небето все още се виждаше бледото сияние на дневната светлина, но проходът тънеше в мрак. Нощта беше обгърнала крепостта, ала въпреки това светлините в двора не бяха включени. Някои от прозорците блестяха като котешки очи в тъмното, между тях и прозорецът на баща й, но самата крепост вече не приличаше на „евтина туристическа атракция“, както я бе охарактеризирал Глен в първата нощ.

Интересно дали Глен сега е долу, на масата в столовата? И дали мисли за нея? Може би я чака? Едва ли — нищо чудно да е погълнат изцяло от храната. Както и да е. Не биваше в никакъв случай да се среща с него точно сега. Един поглед и той незабавно ще разбере какво е намислила, а може и да се опита да я спре.

Магда съсредоточи мислите си върху крепостта. Защо все мислеше за този Глен? Без съмнение, той можеше да се погрижи за себе си. А на нея й предстоеше трудна задача довечера.

Ала мислите й упорито се връщаха към червенокосия мъж. Дори го бе видяла в съня си днес следобед. Отделните детайли бяха объркани и неясни, но усещането беше топло и донякъде еротично. Какво ставаше с нея? Никога досега не беше изпитвала нещо подобно към когото и да било. Вярно, преди години, когато беше съвсем млада често я бяха ухажвали различни мъже. Беше дори увлечена по двама-трима, но нищо повече. И дори Михаил… бяха близки с него, но никога не беше го желала.

Ето това беше. Магда осъзна леко шокирана, че желае Глен — иска да е до него, да я накара да почувства…

Това беше абсурдно! Държеше се като простодушна селянка, тръпнеща да срещне своя възлюбен от големия град. Не, не биваше да си позволи да се увлича по Глен и по който и да било мъж. Не и докато баща й беше в това безпомощно състояние. А особено сега — когато бе затворен в крепостта с фашистите и онова ужасно нещо. Баща й беше най-важен от всичко. Нямаше си друг близък човек и тя никога не ще го изостави.

И все пак… ако имаше повече мъже като Глен. Той я караше да се чувства значима, да бъде такава, каквато е, мила, добра, да се гордее със себе си. С него можеше да разговаря свободно на каквито й хрумне теми.

Малко след десет Магда напусна страноприемницата. От прозореца бе наблюдавала Глен да се промъква до храстите и да заема обичайната си позиция в края на клисурата. След като изчака малко, за да се увери, че няма да си тръгне, тя привърза косата си с кърпа, извади фенерчето от чекмеджето на масата и излезе. Пресече предната стая и потъна в мрака отвън.

Магда не пое към моста. Вместо това пресече пътя и се отправи към мрачния масив на планината, намирайки пипнешком пътя си в тъмнината. Не биваше да използва фенерчето, за да не издаде местонахождението си на часовоите в крепостта. Тя вдигна жилетката и затъкна фенерчето в колана на полата, усещайки хладния допир на метал до кожата си.

Имаше съвсем ясна представа къде отива. Там, където се съединяваха клисурата и западната стена на прохода се издигаше широка и заострена грамада от камънак и пръст, свлякла се надолу от планината от векове насам. Склонът на грамадата не беше особено стръмен, имаше къде да стъпи — познаваше добре мястото отпреди години, когато в същата тази клисура беше дошла да търси някакъв несъществуващ крайъгълен камък. Нееднократно бе изкачвала грамадата, но винаги по светло. Тази нощ, мракът и мъглата не само щяха да я скриват, но и да й пречат. Дори лунна светлина нямаше да има, поне до полунощ. Начинанието беше рисковано, но Магда беше уверена, че ще се справи.

Тя стигна склона на планината, където клисурата внезапно свършваше. Грамадата от камънаци беше конусообразна, основата й стъпваше на изпълненото с мъгла дъно на клисурата, близо петдесет метра под нея, а върхът се намираше само на метър под краката й.

Тя стисна зъби, пое няколко пъти с пълни гърди и сетне започна спускането. Движеше се бавно, предпазливо, опипвайки внимателно преди да отпусне тежестта си, като се придържаше към по едрите камъни. Нямаше смисъл да бърза. Разполагаше с достатъчно време. Най-важна сега беше предпазливостта — и да действа безшумно. Една погрешна стъпка и ще се подхлъзне надолу. Назъбените скали под нея ще разкъсат плътта й докато стигне дъното. А дори и да преживее падането, вече ще е привлякла вниманието на часовоите от стената. Налагаше се да бъде крайно предпазлива.

Заизкачва се бавно нагоре, като през цялото време се стараеше да подтисне мисълта, че Молашар я дебне долу в клисурата. Имаше един опасен момент — малко, след като се бе спуснала в млечнобялата мъгла. За миг не можа да намери подходящо място за стъпване. Вкопчи се в един скален къс, а краката й увиснаха над мъгливата бездна, драпайки отчаяно по склона. Сякаш целият свят беше изчезнал, оставяйки я да виси от тази издадена скала, сама, завинаги. Но тя се пребори с паниката и бавно се придърпа наляво, където кракът й опипа някаква опора.

Останалата част от спускането беше съвсем лесна. Цяла и невредима стигна до основата на хълма. Ала тепърва я чакаше още по-труден терен. Дъното на клисурата беше като ничия земя, царство на остри камънаци и бодливи треви, обвито в мътновата пелена, която се разтваряше пред нея, а после сякаш я обгръщаше с пипала. Придвижваше се бавно и крайно предпазливо. Камъните бяха хлъзгави и неустойчиви, заплашващи да превърнат една неточна стъпка в опасно падане със счупване на кости. Беше почти напълно заслепена от мъглата, но продължаваше напред. Измина цяла вечност преди да осъзнае, че е стигнала първия ориентир — мрачната, неясна сянка над главата й, хвърляна от моста. Основата на кулата трябваше да е някъде напред и в ляво.

Чувстваше, че е съвсем близо, когато неочаквано кракът й нагази в ледена вода. Бързо го дръпна, изу обувките и дебелите си чорапи и нави вълнената си пола. После пое дълбоко въздух и се успокои. Със здраво стиснати зъби Магда пристъпи във водата и издиша рязко, когато студът плъзна нагоре, забивайки пронизващи болезнени клинове в плътта й. Но въпреки това продължи напред, сдържайки завладялото я желание да се хвърли напред и да изпълзи на отсрещния бряг.

Беше извървяла близо десетина метра по брега, преди да осъзнае, че вече е вън от водата. Краката й бяха изтръпнали. Цялата трепереща, тя седна на един камък и се зае да разтърква пръстите си, докато отново започна да ги чувства. Едва тогава си обу чорапите и обувките.

Още няколко крачки и опря в гранитната скала, която оформяше основата на крепостта. Плъзна ръка по грубата й повърхност и продължи напред, докато напипа издадения ръб на кулата, която се простираше чак до дъното на клисурата. Тук повърхността стана по-гладка, камъните очевидно бяха обработвани от човешка ръка.

Магда продължи пипнешком, докато стигна до дваж по-големия каменен блок, който търсеше. После го натисна. С тихо, едва доловимо изскърцване плочата поддаде навътре. Оформилият се в стената черен триъгълник зееше като раззината паст. Магда не си позволи и секунда колебание. Тя издърпа фенерчето от колана си и прекрачи прага.

Още щом влезе, върху й се стовари злокобното усещане, пронизвайки покритата й с пот кожа и тя с мъка се сдържа да не хукне обратно. Беше далеч по-осезателно и нетърпимо от онзи ден — във вторник, когато с баща й бяха пристъпили прага на крепостта и дори от тази сутрин, когато бе надникнала през портата. Дали тя бе станала по-чувствителна, или злото бе набрало сили?

Той се носеше плавно, апатично, почти безцелно сред недрата на галерията, оформяща подземието на крепостта, приплъзвайки се от сянка на сянка, неразделна част от мрака, с човешка форма, но отдавна лишен от всичко, присъщо на човечеството.

Той се спря, усещайки някакъв нов живот, какъвто нямаше допреди малко. Някой бе влязъл в крепостта. След краткотрайно съсредоточаване разпозна присъствието на дъщерята на недъгавия. Онази, която бе докоснал преди две нощи. Онази, която бе изпълнена с такава сила и доброта, че неговият вечен и ненаситен глад бе прераснал в неудържимо желание. Беше изпаднал в ярост, когато германците я прогониха от крепостта.

А ето, че сега тя се беше върнала.

Той отново се понесе из мрака, но сега вече не се движеше безцелно, нито апатично.

Магда стоеше неподвижно в здрача, трепереща и нерешителна. Разтревожени от появата й, дребни пеперуди и мушички проникваха в гърлото и носа й и затрудняваха дишането й. Жадуваше да излезе на въздух. Глупаво беше да идва тук. С какво ли можеше да помогне на баща си срещу един вампир? Какво очакваше да постигне с идването си? Необмислена героична постъпка, която можеше да завърши фатално. За каква се мислеше? Какво я караше да…

Чакай!

Безгласен вик сложи край на обърканите й мисли. Разсъждаваше като някой, който се е предал предварително. Това не беше типично за нея. Тя можеше да направи нещо за баща си! Не знаеше точно какво, но поне щеше да е до него в мига на смъртна опасност. Трябва да продължи.

Първоначалното й намерение беше да затвори каменната плоча след себе си. Но нямаше сили да го стори. Струваше й се, че ще е по-спокойна, ако знае, че пътят за бягство остава открит.

Реши, че сега вече може да използва фенерчето и го включи. Лъчът се пребори с мрака, разкривайки долния край на дълга каменна стълба, която се извиваше спираловидно по вътрешната повърхност на кулата. Тя вдигна фенерчето нагоре, но светлината беше погълната от непрогледната тъмнина.

Нямаше друг избор, освен да се изкачи.

След опасното спускане и мъчителното прекосяване на дъното на клисурата, тези стъпала — макар и стръмни — й се струваха истински лукс. Докато се изкачваше Магда движеше светлината напред-назад, за да се увери, че всяко стъпало е запазено. Тишина цареше в огромното, тъмно помещение, чуваше се само ехото от стъпките й и така продължи, докато изкачи две трети от стълбата.

Тогава отляво се появи слабо течение. И заедно с него дойде странен звук.

Тя застина сред смразяващия въздух, заслушана в далечното, тихо подраскване. Макар объркано и лишено от ритъм, драскането ставаше все по-настойчиво. Магда насочи фенерчето вдясно и видя тесен отвор в каменната стена, с височина около шест стъпки. И при предишното си минаване от тук го беше видяла, но бе беше се замисляла за предназначението му. И никога досега не беше долавяла подухване от него. Нито пък беше чувала този шум.

Магда насочи лъча право в дупката и надникна в мрака, надявайки се веднага да открие източника на странния шум.

Дано да не са плъхове. Моля те, Боже, не позволявай да са плъхове!

Ала вътре не видя нищо друго, освен един покрит с мръсотия под. Драскането идеше някъде от дълбочина. Далеч надясно, може би на около десетина метра тя зърна бледо сияние. Изгаси фенерчето и се увери — там долу нещо светеше и се изкачваше нагоре. Магда присви очи в тъмнината и забеляза очертанията на стълба.

Изведнъж си даде сметка къде е попаднала. Пред нея беше една от галериите — източната. Което означаваше, че светлината вдясно проникваше през разрушения под на подземието. Само преди две нощи тя бе стояла в основата на тази стълба, докато баща й бе обследвал…

… труповете. Щом стълбите се намираха вдясно, значи вляво от нея лежаха осемте мъртви немски войници. Но странният звук не спираше, носещ се към нея от далечния край на галерията — ако там въобще имаше някакъв край.

Тя подтисна отвращението си и продължи да се изкачва, насочвайки светлината нагоре. Оставаше й само още един завой. Магда освети мястото, където стълбите се губеха в тъмната ниша на стената. Тази гледка малко я ободри, знаеше че над нея се намира първият етаж на кулата. Етажът на баща й. И нишата се откриваше в стената, която разделяше техните две стаи.

Магда пъргаво изкачи останалите стълби и се пъхна в нишата. Тя притисна ухо до каменната плоча отдясно, която бе закрепена на панти също като онази в основата на кулата. Никакъв звук не се чуваше зад нея. Въпреки това Магда остана неподвижно, макар и не без известно усилие. Нито крачки, нито гласове. Баща й беше сам.

Тя побутна плочата, очаквайки да подаде лесно. Но плочата не помръдваше. Магда се облегна на нея и натисна с всичко сила. Никакво движение. Прегърбена, чувстваща се затворена в тясната ниша, Магда трескаво премисляше всички възможности. Нещо се беше случило. Преди пет години бе отместила този камък почти без усилие. Нима през тези години крепостта е потънала, нарушавайки деликатния баланс на пантите?

Изкушаваше се да потропа с металната дръжка на фенерчето по плочата. Така поне ще уведоми баща си за своето присъствие. Но какво от това? Той едва ли можеше да й помогне за отместването на плочата. Ами ако чуят звука на горния етаж и някой от войниците или офицерите слезе да провери? Не — в никакъв случай не бива да чука.

Но все пак трябваше по някакъв начин да влезе в стаята! Тя напъна отново сили, като този път опря гръб в отсрещната стена. Плочата и този път не помръдна.

Докато седеше в нишата, ядосана, огорчена изведнъж й хрумна, че има още един път нагоре — през подземието. Ако там нямаше часовои би могла да стигне до двора и в случай, че осветлението все още не е запалено, да се прокрадне до стаята на баща й. Ами ако… но все пак, винаги може да се върне, нали?

Магда се спусна пъргаво до отвора в стената. Посрещна я хладното течение и драскащите звуци. Тя се промъкна през процепа и се отправи към стълбите и светлината, идеща отгоре. Насочила бе фенерчето право пред себе си и внимаваше да не го отклони вляво, където знаеше че лежат труповете.

Колкото по-навътре в подземието влизаше, толкова по-трудно й беше да върви. Умът й, чувството за дълг, любовта към баща й — всички висши слоеве на съзнанието й я тласкаха напред. Но имаше нещо друго, което й пречеше, забавяше я. Някаква първична част от мозъка й се бунтуваше, караше я да се върне обратно.

Тя продължи, без да обръща внимание на предупрежденията. Нищо не можеше да я спре сега… макар трепкащите наоколо сенки да събуждаха в нея ужас. Игра на светлината, повтаряше си тя. Стига да не спира, всичко ще е наред. Магда почти бе стигнала стълбите, когато забеляза нещо да се движи в основата им. Едва сдържа писъка си, когато изскочи в кръга светлина.

Плъх!

Седеше прегърбен на стъпалата, тлъстото му телце усукано в извитата опашка и ближеше закривените си нокти. Повръщаше й се. Не можеше да направи и една крачка, докато тази гадост беше там. Плъхът вдигна глава, погледна я, сетне се изгуби в мрака. Магда не изчака да промени намерението си и да се върне. Тя се втурна нагоре по стълбите, после замря и се ослуша, изчаквайки стомахът й да се успокои.

Горе всичко беше спокойно — не се чуваше никакъв глас, стъпки или покашляне. Единственият шум беше неумолимото драскане, по-настойчиво и силно от всякога, но все още някъде от дъното на пещерата. Тя реши да не му обръща внимание. Не можеше да си представи какво би могло да го предизвиква, а и не желаеше.

Отново запали фенерчето, за да се увери, че наоколо няма плъхове. После продължи нагоре, бавно, внимателно, безшумно. Когато наближи върха, тя надникна предпазливо през дупката в пода на горния етаж. Отвъд разбитата стена вдясно от нея се намираше главния коридор на подземието, осветен от блясъка на електрическите крушки и очевидно пуст. Още три стъпала я изведоха на това ниво и нови три я преведоха през разбитата стена. Магда наново се ослуша за часовои. След като не чу нищо, тя надникна в коридора. Беше пуст.

Сега идваше най-рискованата част. ПРедстоеше й да измине цялата дължина на коридора до стълбите, които щяха да я отведат в двора. А сетне да се прокрадне през него и после…

Всяко нещо с времето си, рече си Магда. Първо — коридора. Минем ли го, тогава ще се тревожим за стълбите.

Тя замря, неспособна да направи първата крачка на светло. До този момент се беше придвижвала в мрака. Да излезе под тези ослепителни крушки и изглеждаше като да застане гола в центъра на Букурещ по обед. Ала единствената алтернатива беше да се откаже и да поеме обратно.

Тя пристъпи в коридора и пое по него бързо и безшумно. Почти бе стигнала стълбите, когато чу някакъв шум отгоре. Някой слизаше. Беше решила да се шмугне в някоя от страничните стаи, ако се изправят насреща й и сега побърза да го стори.

Ала веднага щом пристъпи прага, Магда замръзна. Макар да не беше докоснала, видяла, или пък чула когото и да било, тя знаеше, че не е сама. Да се маха, час по-скоро! Но тогава ще я забележи, онзи който слиза по стълбите. Изведнъж в тъмнината зад нея нещо се раздвижи и една ръка стисна гърлото й.

— Какво си хванах тук? — рече някой на немски. Значи в стаята бе имало часовой! Той я издърпа обратно в коридора. — Я виж, я виж! Чакай да те огледам на светло!

Сърцето на Магда тупкаше ужасено, докато чакаше да различи какъв цвят е униформата войника, който я бе пленил. Ако се окажеше сива, тогава имаше шанс, макар и малък. Но ако е черна…

Черна беше. И към тях тичаше друг есесовец.

— Това е чифутката! — извика първият. Беше си свалил шлема, очите му бяха подпухнали. Сигурно е бил задремал в стаята, където тя се бе промъкнала.

— Как е влязла? — попита вторият.

Магда се сви в дрехите си, докато я гледаха.

— Не зная — рече първият, завъртя я и я побутна към стълбите. — Най-добре веднага да докладваме на майора.

Той се наведе към стаята, в която се беше притаил за да потърси шлема си. В същия миг до него застана другият войник. Магда реагира почти без да мисли. Тя блъсна първия в стаята и се втурна към отвора в стената. Нямаше никакво желание да се среща с майора. Ако се промъкне в подземието, ще има повече шансове да излезе на свобода, защото само тя знаеше пътя.

Внезапно кожата на тила й се възпламени от пронизваща болка. Другият войник бе сграбчил косите й, докато се промъкваше край него и ги бе дръпнал рязко. Но очевидно не беше задоволен от постигнатото. Докато Магда преглещаше бликналите в очите й сълзи на болка, той постави длан между гърдите й и я блъсна в стената.

Останала без дъх, девойката почувства, че губи съзнание и се свлече на пода. Главата й се удари в каменната стена. Следващите няколко минути й се сториха объркана смесица от кънтящ шум и разпокъсани гласове:

— Не си я убил, нали?

— Ще се оправи.

— Тая, малката не си седи на задника.

— Сигурно никой не се е заел да я научи както трябва.

Кратка пауза, след което:

— Тук, вътре.

Все още като в мъгла, с безчувствено тяло и размътен поглед, Магда осъзна, че я влачат за ръце по студения каменен коридор зад някакъв ъгъл, където светлината е по-слаба. Намираше се в една от стаите. Но защо? Когато й пуснаха ръцете, тя чу вратата да се затваря, светлината намаля, а след това ги почувства върху себе си. Двамата се блъскаха припряно и си пречеха — докато единият дърпаше полата й надолу, другият вече я вдигаше за да опипа краката й.

Понечи да закрещи, но беше изгубила глас, помъчи се да се съпротивлява, но ръцете и краката й се бяха отпуснали като безполезни тежести и дори ужасът беше някак притъпен и далечен. Над прегърбените рамене на насилниците си Магда различи очертанията на вратата, която водеше към коридора. Де да можеше да е там сега.

Неочаквано очертанията изчезнаха, сякаш някой бе застанал в рамката на вратата. Тя долови нечие присъствие на прага. Разнесе се оглушителен трясък. Вратата се разцепи по средата и падна встрани, покривайки ги с дъжд от трески и едра дървения. Някаква фигура — огромна, мъжествена — изпълни рамката и спря пътя на светлината.

Глен! — помисли си тя в началото, но надеждата й почти веднага бе приглушена от студената и злокобна вълна, която идеше от вратата.

Стреснатите есесовци извикаха и се отдръпнаха от нея. Фигурата сякаш се удесетори, когато скочи към тях. Магда усети че я блъскат и ритат, докато ужасените войници скачаха за оръжията си. Ала не бяха достатъчно бързи. Новодошлият се нахвърли върху тях с изненадваща бързина, наведе се, сграбчи за гърлата двамата нападатели и сетне се изправи в пълен ръст.

Под въздействие на завладелия я ужас, Магда почувства, че главата й най-сетне се прояснява. Изправен пред нея стоеше Молашар — неимоверна по размери, черна фигура, очертана на светлината от коридора, с две огненочервени точки на мястото, където са очите, протегнал ръце встрани, стиснал във всяка по един отчаяно мятащ се есесовец. Държа ги така, докато движенията им се забавиха и телата им увиснаха неподвижно, заедно с утихващите агонизиращи звуци. После ги раздруса с такава страшна сила, че Магда чу тракащите им кости и разкъсващите се хрущяли. Накрая Молашар ги запрати в един тъмен ъгъл и изчезна след тях.

Като се мъчеше да не обръща внимание на болката и слабостта си, Магда се претърколи и и се подпря на ръце и колене. Все още нямаше достатъчно сили да се изправи. Трябваха й поне няколко минути, преди да възвърне контрол над краката си.

Изведнъж в стаята се разнесе някакъв звук — жаден, клокочещ и изсмукващ шум, от който й се повдигаше. Забравила умората тя скочи и се насочи към светлината идеща от коридора.

Трябваше незабавно да се измъкне! Забравила беше баща си, завладяна от неизказания ужас на случилото се зад нея в стаята. Коридорът се залюля пред очите й, докато се препъваше към отвора в стената, но тя стисна зъби и продължи. Успя да се добере до отвора без да падне, ала в мига, когато го пристъпваше, забеляза някакво движение с крайчеца на окото.

Зад нея идеше Молашар. Носеше се с едри, гъвкави и почти грациозни крачки, отзад се развяваше наметалото му, очите му блестяха ярко, а устните и брадичката му бяха покрити с незасъхнала кръв.

Магда извика уплашено, хвърли се в отвора и изтича надолу по стълбите към подземието. Макар възможността да му избяга да изглеждаше почти абсурдна, тя отказваше да се предаде. Без да поглежда назад, усети че я наближава и се хвърли към стълбите.

При падането кракът й се подхлъзна, тя изгуби равновесие и полетя надолу. Силни ръце, студени като нощта я сграбчиха отзад, едната през тялото, а другата под коленете. Тя отвори уста, да изпищи от ужас и отвращение, но гласът й секна. Почувства че я вдигат и носят надолу. Хвърли крадешком поглед към разкривеното, бледо, покрито с кръв лице на Молашар, над което се вееха разпилените му коси. В очите му пламтеше безумие, миг след това светлината се скри и Магда вече не можеше да различи нищо. Молашар сви рязко. Носеше я към стълбата в основата на кулата. Тя отчаяно се бореше, но той я стискаше с непреодолима сила в прегръдките си. Накрая се предаде. По-добре да запази сили до мига, когато ще й се отдаде случай да избяга.

Както и предишния път, чувстваше парализиращ хлад в местата, където я докосваше, въпреки дебелите дрехи. От него се носеше някакъв тежък, застоял мирис. И макар да не беше мръсен, изглеждаше някак… нечист.

Той я пренесе през тесния отвор в основата на кулата.

— Къде…? — дрезгаво попита тя, но гърлото й се сви ужасено.

Нямаше отговор.

Магда започна да трепери неудържимо. Пресякоха подземието и когато поеха нагоре по стълбите, зъбите й вече тракаха шумно. Допирът с Молашар сякаш изсмукваше запасите й от телесна топлина.

Наоколо бе тъмно, но въпреки това Молашар вземаше уверено по две стъпала на веднъж. След като направи един пълен кръг по вътрешната страна на кулата, Молашар спря. Магда усети че се притискат в стената на нишата, чу дращене на камък в камък и изведнъж я заля светлина.

— Магда!

Беше гласът на баща й. Докато очите й привикваха с ярката светлина, тя почувства, че я поставят на крака и после ръцете я пуснаха. Протегна ръка по посока към гласа и напипа дръжката на количката. Сграбчи я, вкопчи се в нея и се придърпа като моряк, докопал спасително парче дърво.

— Какво правиш тук? — запита я баща й с остър, яден шепот.

— Войниците… — беше всичко, което успя да промълви тя. Погледът й най-сетне се проясни и тя видя, че баща й я гледа със зяпнала от учудване уста.

— Измъкнаха те от страноприемницата?

Тя поклати глава.

— Не. Аз се спуснах долу.

— Но защо правиш такива глупости?

— Защото не исках да те оставям насаме с него — Магда не си даде труд да сочи Молашар. Ясно беше за кого говори.

След пристигането им в стаята беше притъмняло видимо. Знаеше, че Молашар е някъде зад нея в сянката на нишата, но нямаше сили да погледне натам.

— Двама есесовци ме хванаха — продължи тя. — Вкараха ме в една стая. Искаха да…

— Какво стана? — извика баща й с разширени очи.

— Аз бях… — Магда погледна през рамо към сянката отзад — … спасена.

Баща й продължи да я гледа, но в очите му сега не се четеше уплаха или загриженост, а нещо друго — недоверие.

— От Молашар?

Тя намери сили да го погледне. Стоеше в сянката на нишата, загърнат в мрак, видение от кошмар, лицето му едва се различаваше, но очите бяха все така ярки. Кръвта по кожата му беше изчезнала, сякаш е била абсорбирана вътре. Или може би избърсана. Магда потрепери.

— Ето че развали всичко! — ядно заяви баща й. — Открият ли телата на убитите, майорът ще стовари върху ми своя гняв! И всичко заради теб!

— Дойдох, за да съм с теб — подскочи като ужилена Магда. Защо й се гневеше?

— Не съм те молил да идваш! Не исках да си тук преди, не искам и сега да си тук.

— Татко, моля те!

Той посочи със закривен пръст към отвора в стената.

— Тръгвай си, Магда! Имам прекалено много работа,а времето ми е малко! Нацистите всеки миг ще нахлуят тук, за да ми поискат обяснение за убитите, а аз нямам никакъв отговор! Трябва да говоря с Молашар преди да се появят!

— Татко…

— Върви!

Магда стана и го загледа. Как можеше да й говори по този начин? В очите й напираха сълзи, искаше й се да го помоли, да извоюва ако трябва със сила някакво съгласие от него. Но не можеше. Не можеше да му се възпротиви, дори пред Молашар. Той й беше баща и макар да осъзнаваше, че е несправедлив към нея, не смееше да възрази.

Магда се обърна рязко изтича покрай неподвижната фигура на Молашар. Плочата се затвори зад нея и отново я обгърна мрак. Опипа полата си, но фенерчето беше изчезнало! Трябва да е паднало някъде.

Имаше две възможности — да се върне обратно и да помоли баща си за лампа или свещ, или да се спусне в тъмнината. Тя помисли няколко секунди и се спря на втората възможност. Не смееше да застане повторно пред баща си. Беше я обидил повече, отколкото бе предполагала. В него бе настъпила някаква промяна. Изчезнало бе така присъщото за него добродушие, съчувствието, винаги неделима част от отношението му към нея. Тази нощ я беше прогонил, сякаш му е чужда. И дори не беше я попитал дали има с какво да си осветява пътя!

Магда преглътна сълзите си. Не бива да плаче! Но какво й оставаше да прави? Чувстваше се беззащитна. И най-вече — предадена.

Единствената възможност бе незабавно да напусне крепостта. Тя заслиза, опипвайки пътя си. Не виждаше нищо, но беше докоснала с лявата си ръка стената и като се спускаше внимателно и предпазливо, щеше да стигне безпрепятствено основата на крепостта.

Когато завърши първия кръг, Магда се ослуша за познатия драскащ звук през отвора към подземията. Но този път не го чу. Вместо това из мрака се носеше друг шум — по-силен, по-тежък, от по-близко. Тя забави крачка, докато стигна отвора и почувства течението идващо през него. Докато слушаше, шумът се усили.

Като че ли нещо се влачеше, пълзеше, тътреше и при тази мисъл зъбите й затракаха, а засъхналият й език се лепна за небцето. Това не бяха плъхове… а нещо много по-голямо. Шумът идеше от най-плътния мрак, вляво от нея. Някъде отгоре и вдясно се прецеждаше слаба светлина, но тя не стигаше до мястото, откъдето идеше шумът. Толкова по-добре. Магда не искаше да види какво има там.

Тя размаха ръка в отвора и за един ужасяващ миг не можа да напипа отсрещната стена. Сетне ръката й опря студената, солидна, така приятна на допир стена и тя продължи надолу, по-бързо от преди, пренебрегвайки опасността, с разтуптяно сърце и сподавено дишане. Ако онова, което се движеше из подземието наближаваше отвора, Магда искаше да е колкото се може по-далеч от него.

Спускането й се стори безкрайно дълго. Магда току поглеждаше назад в мрака, повече инстинктивно, защото нищо не можеше да види. Когато стигна дъното, забеляза сиянието на триъгълния отвор и мъглата отвъд него. Излезе навън, затръшна плочата и пое облекчено въздух.

Едва след като се успокои, Магда си даде сметка, че макар да бе напуснала крепостта, все още се намираше в пределите на злокобната й атмосфера. Тази сутрин усещането се простираше до прага, а сега стигаше отвъд стените. Тя пое в мрака, препъвайки се в камъните. Едва когато стигна реката почувства, че зловещата аура е останала зад нея.

Изведнъж над нея се чуха приглушени крясъци и мъглата бе осветена от далечно сияние. В крепостта бяха запалени всички светлини. Някой трябва да е открил телата на двамата убити.

Магда се отдалечаваше с бърза крачка. Допълнителната светлина не представляваше заплаха, защото не достигаше до нея. Тя се прецеждаше едва-едва, подобно на достигащи до дъното на блатото слънчеви лъчи. Част от нея улавяше и задържаше мъглата, която от това ставаше сякаш по-плътна и я прикриваше по-добре. Магда нагази в реката без да си прави труда да се събува — искаше колкото се може по-скоро да напусне района на крепостта. Сянката на моста премина над нея и не след дълго тя стигна основата на каменистия хълм. Спря за малко да си поеме дъх и после се заизкачва, докато стигна горните слоеве на мъглата. Пелената почти беше изпълнила клисурата и върхът на склона бе само на няколко метра над нея. Веднага след като пресече открития участък Магда почувства, че е в безопасност.

Затича се, леко приведена и навлезе в храстите, без да забавя ход. Някакъв корен се уплете в крака й, Магда полетя напред и падайки, удари лявото си коляно в един издаден камък. Тя присви ударения крак към гърдите си и захлипа, преглъщайки сълзите и болката. Плачеше от яд към баща й, от облекчение, че се е измъкнала невредима от крепостта, като последствие на преживяното, на онова, което й бяха сторили и другото — което за малко щяха да й сторят.

— Била си в крепостта.

Глен. Никой друг не би желала да види повече от него в този момент. Тя избърса очите си с ръкава на жилетката и се изправи — по-точно направи опит. Остра болка проряза удареното й коляно и Глен побърза да я задържи, преди да е паднала.

— Удари ли се? — в гласа му долови нежност.

— Само се одрасках.

Тя опита да пристъпи напред, но кракът й се подгъна под нея. Без да промълви и дума, Глен я вдигна на ръце и я понесе към страноприемницата.

За втори път тази вечер я носеха. Но сега беше различно. Прегръдката на Глен беше като топло убежище, което разтопяваше смразяващия спомен, оставен от Молашар. Тя се облегна на гърдите му и почувства, че страхът й се изпарява. Но как се е прокраднал до нея, без да го чуе? Или може би е стоял през цялото време там и я е чакал?

Магда отпусна главата си на рамото му, чувствайки се в пълна безопасност. Да можех само винаги да се чувствам така.

Без никакво усилие Глен я отнесе в сградата, пресече пустото предверие, изкачи се по стълбите и влезе в нейната стая. След като я положи грижливо на леглото той коленичи пред нея.

— А сега да видим коляното.

В началото Магда се поколеба, после вдигна полата си над удареното място, като се стараеше бедрата й да останат покрити. Нещо вътре в нея й нашепваше, че не е редно да остане насаме с почти непознат мъж и да му показва краката си, приседнала тук, на леглото. Но нямаше как…

Чорапът от груба, сивкава вълна беше разкъсан и отдолу се виждаше отеклата, ливидно оцветена капачка. Кожата беше подпухнала, тестовата. Глен се наведе към легена, потопи във водата една кърпа и после я положи внимателно върху коляното.

— Това ще помогне — рече й той.

— Какво става в крепостта? — запита тя, втренчила поглед в червеникавата му коса. Усещаше как от допира му по крака й се разлива топла вълна.

Той вдигна поглед към нея.

— Била си там тази вечер. Защо не ми каза?

— Вярно, бях там, но не мога да ти разкажа — или да проумея — това, което се случи. Зная, че пробуждането на Молашар е променило крепостта. Навремето харесвах това място. а сега се страхувам от него. Има някаква… прокоба горе в крепостта. Не е необходимо да я виждаш, или докосваш, за да я почувстваш, също както понякога без да поглеждаш навън знаеш, че времето се разваля. Усеща се в самия въздух… просмуква се през порите ти.

— И каква „прокоба“ усещаш в Молашар?

— Той е зъл. Знам че звучи емоционално, но е така — той е зъл. Потомствено зъл. Едно чудовищно, древно зло, което се храни с мъртъвци и цени всичко, що е пагубно за живите, което мрази и се страхува от всичко, обичано от нас — тя млъкна, сякаш смутена от категоричността на думите си. — Ето това чувствам. Ти как го разбираш?

Няколко секунди Глен я разглежда внимателно и едва след това отговори.

— Трябва да си крайно чувствителна, за да доловиш всичко това.

— И все пак…

— И все пак какво?

— И все пак преди малко Молашар ме спаси от лапите на две човешки същества, които според всички правила би трябвало да са на моя страна и срещу него.

Зениците на Глен едва видимо се разшириха.

— Молашар те е спасил?

— Да. И уби двама есесовци… — тя потрепери при спомена — … беше ужасно. А на мен нищо не ми стори така. Странно, нали?

— Много — Глен дръпна ръка от коляното й и я прокара през косата си. Магда нямаше нищо против да я постави обратно на същото място, но той изглеждаше потънал в мисли. — И ти избяга от него?

— Не. Той ме отнесе при баща ми — тя изчака Глен да възприеме думите й. Той кимна бавно, сякаш открил някакъв свой смисъл в случилото се. — Има и още нещо.

— За Молашар ли?

— Не. За крепостта. Долу в подземията… нещо се движи. Може би то е издавало странния драскащ звук.

— Драскащ звук — повтори с уморен глас Глен.

— Драскащ, чегъртащ… някъде далеч от дъното на галерията.

Без да промълви нито дума, Глен се изправи и застана до прозореца. Загледа неподвижен крепостта.

— Разкажи ми всичко, което се е случило с теб тази вечер — от момента, когато си влязла в крепостта да напускането й. С най-малките подробности.

Магда послушно разказа всичко което си спомни, но когато стигна мястото, където Молашар я внасяше в стаята на баща й, гласът й секна.

— Какво има?

— Нищо.

— Как изглеждаше баща ти? — запита Глен. — Добре ли беше?

Гърлото й се сви болезнено.

— Да, добре беше — ала въпреки храбрата й усмивка, по бузите й се стичаха сълзи. Колкото и да се стараеше, не можеше да ги задържи. — Каза ми да се махам… да го оставя насаме с Молашар. Представяш ли си? След всичко, което преживях за да се добера до него, той ми нареди да си тръгвам!

Отчаянието в гласа й най-сетне достигна до Глен и той се обърна към нея.

— Не го интересуваше, че съм била нападната от двама главорези, които за малко да ме изнасилят! Дори не попита дали не съм наранена! Единственото, което го вълнуваше беше че му отнемам от безценното време за среща с Молашар. Може и да съм му дъщеря, но го е грижа повече да разговаря с това… същество!

Глен пристъпи към леглото и седна до нея. После обгърна раменете й и я привлече нежно към себе си.

— Баща ти е в крайно тежко положение. Не бива да го забравяш.

— А той не бива да забравя, че ми е баща!

— Да — кимна успокояващо Глен. — Да, така е — той се изтегна на леглото и притегли Магда до себе си. — Ела. Легни до мен и затвори очи. Ще се оправиш.

Магда се подчини с разтуптяно сърце, което заплашваше да изхвръкне. Без да обръща внимание на болката в коляното, тя вдигна ударения крак и се извърна към него. Така останаха да лежат на тясното легло, Глен подпъхнал ръка под нея, Магда положила глава на рамото му, тялото й съвсем близо до неговото. За пръв път лежеше в едно легло с мъж. Беше едновременно страшно и чудесно. Мъжественото му излъчване я обгръщаше и й завърташе ума. Тя потръпваше всеки път, когато телата им се допираха, сякаш през дрехите й преминаваше електрически ток. Дрехите, които вече я задушаваха.

Ненадейно тя се надигна и го целуна по устата. В първия миг Глен отвърна на целувката, после се отдръпна.

— Магда…

Надникна в очите му, за да види там смес от желание, колебание и изненадан. Сигурно е бил по-учуден от нея. Тази целувка беше съвсем непреднамерена, израз на зараждащото се дълбоко в нея желание. Тялото й бе действало по собствена воля и тя не бе направила никакъв опит да го спре. Този миг никога нямаше да се повтори. Той съществуваше само сега. Искаше да каже на Глен, че желае да я люби, но не знаеше как.

— Някой ден, Магда — рече той, сякаш бе прочел мислите й. Той привлече лицето й. — Някой ден. Но не сега. Не тази нощ.

После я погали нежно и й каза да заспива. Странно, но обещанието му й се стори достатъчно. Възбудата я напусна, а с нея си отиде умората от преживяното. Изчезна дори тревогата за баща й и онова, което ставаше сега при него. От време на време някои тревожни мехурчета изплуваха на повърхността на съзнанието й, но те ставаха все по-малко и се явяваха все по-рядко. Изникваха и въпроси за Глен — кой е той всъщност, разумно ли е да бъде толкова близо до него.

Глен… изглежда, че знаеше за крепостта и Молашар повече, отколкото признаваше. Беше му разказвала всичко, сякаш вече бе запознат с най-малките подробности и Глен нито за миг не беше проявил неразбиране, дори когато ставаше дума за отделни детайли, като например извитата стълба на кулата или отвора в тавана, за които бе споменала съвсем мимоходом. Имаше само един възможен отговор — Глен вече знаеше за тях.

Но в това нямаше нищо необичайно. Щом тя бе открила сама тайния вход преди толкова години, защо да не го е направил и Глен. Най-важното беше, че за пръв път тази вечер се чувства напълно спокойна, уверена и желана.

Тя се унесе в сън.