Короната

Шеста глава

Кайл долепи ръка до кръста ми и ме поведе към градината. Пълната луна беше ниско в небето и хвърляше сенки дори посред нощ.

– Справи се прекрасно тази сутрин – коментира той, клатейки глава. – Всички се тревожехме за майка ти, а и е толкова странно без Арън. Никога не бях виждал Кадън по-... смутен.

– Ужасно е. Все пак той е най-стабилният от всички ни.

– Не се безпокой. Съвсем нормално е да се поразстрои в такъв момент.

Приближих се до Кайл.

– Знам. Просто е плашещо да го видиш у човек, който никога не се разстройва.

– Затова и те похвалих. Мислех, че ни очаква мъчителна закуска, че никой няма да посмее да подхване темата и всички ще мълчим. А ти просто подхвърли онова за палачинките. Беше изумително. Никога не забравяй това си умение. – Той разклати пръст насреща ми.

– Какво умение? Разсейване? – засмях се аз.

– Не. – Той потърси правилните думи. – По-скоро това да разведряваш неприятни ситуации. Правила си го и преди. По време на партита или на осведомителния бюлетин. Променяш всеобщото настроение. Не всеки го умее.

Стигнахме до края на градината, откъдето започваше просторната, равна поляна, граничеща с гората.

– Благодаря. Много мило, че го казваш. Доста съм притеснена.

– Съвсем нормално.

– Не само заради мама. – Спрях и сложих ръце на хълбоците си, питайки се каква част от случилото се да му разкрия. – Арън ми остави писмо. Знаеше ли, че народът не одобрява монархията ни? И главно мен. А сега аз управлявам страната и, откровено казано, не знам колко ще ме търпят. Вече ме замеряха с храна веднъж. Чела съм толкова ужасни статии за себе си... Ами ако ме нападнат?

– Е, и? – пошегува се той. – Има и други варианти. Бързо може да се превърнем в диктатура; това определено ще сложи хората на мястото им. Имаш избор между федерална република, конституционна монархия... о, дори теокрация! Може да прехвърлим всичко в ръцете на църквата.

– Кайл, говоря сериозно! Ами ако ме детронират?

Той обхвана лицето ми с длани.

– Идлин, нищо такова няма да стане.

– Защо? Случвало се е и преди! Точно така умряха баба и дядо. Хората нахлуха в дома им и ги убиха. А всички боготворяха баба ми!

Усещах как сълзите ми напират. Боже, в каква ревла се бях превърнала! Избърсах очите си, закачайки пръстите му.

– Чуй ме. Онова бяха групировка екстремисти. Вече ги няма и хората в наши дни са твърде заети да се борят със собствения си живот, за да се занимават с твоя.

– Няма как да съм сигурна – прошепнах аз. – Почти всичко, в което някога вярвах, рухна през последните няколко седмици.

– Искаш ли... – Той спря и впери поглед надълбоко в очите ми. – Искаш ли да не мислиш за това?

Преглътнах, обмисляйки предложението му. Стояхме сами в тъмната, спокойна нощ, тъкмо като онази, в която се бяхме целунали за пръв път. Само че този път никой не ни наблюдаваше, никой нямаше да отпечата снимката ни във вестника. Родителите ни бяха далеч и не ни следяха стражи. А за мен това означаваше, че поне за миг нищо не ме спираше да сторя онова, което искам.

– Готов съм на всичко за теб, Идлин – прошепна Кайл.

Аз поклатих глава.

– Нищо не мога да ти поискам.

Той присви очи.

– Защо не? Сбърках ли някъде?

– Не, глупчо такъв – казах и се отдръпнах от него. – Очевидно... – Изпуфтях. – Направил си точно каквото трябва. Не мога да те целуна просто ей така, защото се оказва, че не си ми безразличен.

Забих поглед в земята, докато гневът бавно се надигаше в гърдите ми.

– Ти си виновен, между другото! – укорих го и закрачих яростно. – Беше ми по-добре да не те харесвам. Да не харесвам никого. – Покрих лицето си с ръце. – А сега се забърках в такава каша, че дори не мога да разсъждавам трезво. Но при всички случаи знам, че ти си ми скъп, ала не знам какво да предприема по въпроса. – Когато намерих смелост да го погледна отново, той се подсмихваше. – За бога, не се дръж толкова самодоволно.

– Извинявай – отвърна той с усмивка.

– Осъзнаваш ли колко ми е трудно да ти разкрия всичко това?

Той скъси разстоянието помежду ни.

– Вероятно колкото и на мен ми е трудно да го чуя.

– Говоря сериозно, Кайл.

– Аз също! Първо, много ми е странно, като се замисля по въпроса. Защото ти вървиш в комплект с титла и трон и целият ти живот е планиран. Дори не мога да го проумея. И второ, знам много по-добре от всички тук колко си потайна. Такава изповед трябва да е била направо болезнена за теб.

Кимнах.

– Не се ядосвам, че те харесвам... само дето се ядосвам.

Той се засмя.

– Доста е вбесяващо.

– Но трябва да знам още сега, преди да сме продължили, дали изпитваш същото към мен. Дори част от него. Защото в противен случай трябва да си съставя план на действие.

– А ако отговорът ми е „да“?

Вдигнах ръце и ги отпуснах вяло до тялото си.

– Пак ще ми трябва план на действие, но ще е по-различен.

Кайл въздъхна тежко.

– Е, оказва се, че и ти не си ми безразлична. И едва ли щях да се замислям по въпроса, ако не бяха последните ми скици.

– Ъ... колко романтично.

Той се засмя.

– Всъщност, да, романтично е. Обикновено с голямо желание скицирам небостъргачи и домове за социалнослаби, изобщо неща, които да останат в нечия памет, да помогнат някому. Но онзи ден се хванах да ти проектирам лятна вила, нещо като миниатюрен дворец с лозя отпред. А тази сутрин ми дойде идея за плажна къща.

Ахнах.

– Винаги съм искала плажна къща!

– Не че някога ще я посещаваме, като се има предвид, че трябва да управляваш цяла страна.

– Въпреки това е мило.

Той сви рамене.

– Просто се оказва, че напоследък ми се твори само за теб.

– Много трогателно. Знам колко си отдаден на работата си.

– Не ми е точно работа. По-скоро нещо, за което ме е грижа.

– Добре тогава. Какво ще кажеш засега да добавим и това между нас към тази графа. Грижа ни е за него, и двамата го знаем, затова ще го наблюдаваме и ще видим как ще потръг­нат нещата.

– Звучи разумно. Не искам да те отблъсквам, но ми се струва твърде рано да го наречем любов.

– Абсолютно! – съгласих се аз. – Твърде рано е, а говорим за нещо голямо.

– Ангажиращо.

– Плашещо.

Кайл се засмя.

– Съпоставимо с детронирането?

– Най-малкото!

– Еха. Добре. – Той продължи да се усмихва, навярно замислен върху парадокса точно ние да се влюбим един в друг. – Е, сега какво?

– Продължавам с Избора. Не искам да нараня чувствата ти, но се налага да продължа. Трябва да съм сигурна.

Той кимна.

– Само при това условие бих те приел.

– Благодаря ви, сър.

Умълчахме се, заслушани в шумоленето на вятъра в тревата.

Накрая Кайл се покашля.

– Май ни трябва храна.

– Стига аз да не я готвя.

Той преметна ръка през рамото ми и тръгнахме обратно към двореца. Жестът ми се стори доста момчешки.

– Но последния път се справихме толкова добре.

– Научих се да работя единствено с масло.

– Тогава знаеш всичко.

* * *

На сутринта слязох право в болничното крило, нетърпелива да видя лицето на мама. Дори да спеше, исках просто да се уверя, че е жива и се възстановява. Но когато открехнах вратата, тя седеше в леглото напълно будна... а татко спеше. Мама ми се усмихна и долепи показалец до устните си. С другата ръка милваше нежно косата му. Татко още седеше на стола, но беше отпуснал горната част на тялото си върху леглото, пъхнал една ръка под главата си и проснал другата върху скута ù.

Заобиколих с тихи стъпки леглото и я целунах.

– Нощем се будя често – прошепна тя и ме погали. – Всички тези тръбички и монитори ме притесняват. А той все е буден и ме наблюдава. Радвам се, че най-сетне успя да заспи.

– Аз също. Започвах да се тревожа за него.

Тя се усмихна.

– Бил е и по-зле. Ще се справи.

– Идваха ли да те прегледат докторите?

Тя поклати глава.

– Помолих ги да дойдат по-късно, за да поспи баща ти. Скоро ще ме качат в моята стая.

Разбира се. Разбира се, че жената, която току-що бе получила инфаркт, можеше да отложи преместването си на по-удобно място само и само съпругът ù да подремне. Започвах да се съмнявам, че дори да си намеря партньор, ще се обичаме чак толкова.

– Ти как си? Помагат ли ти всички?

Мама продължаваше да гали косата му.

– Уволних Кодли. Май не ти го споменах вчера.

Тя застина и впери съсредоточен поглед в мен.

– Моля? Защо?

– О, за нищо важно. Просто искаше да обявим война.

На мама ù стана смешно от небрежния начин, по който споменах предложението му за вражески действия. След секунда обаче усмивката ù посърна и тя се хвана за гърдите.

– Мамо? – извиках твърде силно.

Татко моментално вирна глава.

– Скъпа? Какво има?

Мама поклати глава.

– От шевовете е. Добре съм.

Татко се изправи в стола си, приключил със съня. Мама опита да подхване разговора отново с надеждата да отклони вниманието от себе си.

– Ами Изборът? Как вървят нещата?

Замислих се.

– Мм, добре, бих казала. Нямах много време за момчетата, но ще им обърна внимание. Особено при положение че бюлетинът наближава.

– Нали знаеш, мила, че никой няма да те обвинява, ако го отмениш. Последната седмица преживя много, а отгоре на всичко действаш като регент. Не знам доколко е възможно да се справиш с всичко наведнъж.

– Момчетата са симпатични – обади се татко, – но ако смяташ, че ти костват прекалено много усилия...

Въздъхнах.

– Май е крайно време да приемем факта, че аз не съм най-обичаният член на семейството ни. Не и от народа. Казваш, че никой няма да ме обвинява, но съм убедена точно в обрат­ното. – Мама и татко се спогледаха, искаха да ме опровергаят, но в същото време не им се щеше да лъжат. – Един ден ще бъда кралица, така че трябва да спечеля симпатиите на хората.

– И смяташ да го постигнеш, като си намериш съпруг? – попита подозрително мама.

– Да. Всичко опира до мнението им за мен. Мислят ме за студен човек. А най-сигурният начин да ги оборя е като се омъжа. Имат ме за мъжкарана. Най-сигурният начин да оборя и това е като стана булка.

– Не знам. Още се колебая дали е разумно да продължиш.

– Да ти напомням ли, че Изборът беше твоя идея?

Майка ми въздъхна.

– Слушай дъщеря си – каза татко. – Много умно момиче. От мен го е наследила.

– Не искаш ли да поспиш още малко? – попита безизразно мама.

– Не, чувствам се доста свеж – отвърна той.

Зачудих се дали имаше желание да продължим с разговора, или просто не смееше да откъсне вниманието си от мама. И в двата случая лъжеше.

– Татко, изглеждаш така, сякаш смъртта те е фраснала право в лицето.

– Явно и това си наследила от мен.

– Татко!

И двамата с мама се засмяха, но ръката ù бързо скочи към гърдите.

– Виждаш ли! Ужасните ти шеги са животозастрашаващи. Трябва да престанеш.

С мама се спогледаха усмихнато.

– Направи каквото е нужно, Идлин. Ние ще те подкрепяме по всеки възможен начин.

– Благодаря. А сега, моля ви, починете си и двамата.

– Ох, умира да се разпорежда – оплака се мама.

Татко кимна.

– Знам. За каква се има?

Погледнах ги през рамо. Татко ми намигна. Който и да беше против мен, поне имах тях на своя страна.

Излязох от болничното крило и се качих в кабинета, където бях смаяна да открия красив букет цветя на бюрото си.

– Явно някой смята, че се справяте добре – отбеляза Нийна.

– Или че ще умра от напрежение и е искал пръв да ми поднесе прощален букет – пошегувах се аз, за да скрия колко приятно изненадана бях.

– Слушайте какво. Справяте се чудесно.

Но очите ù не бяха върху мен, а върху картичката.

Аз я долепих до гърдите си, Нийна обаче изскимтя жално и я вдигна само колкото да я прочета.

Изглеждаше ми малко унила онзи ден. Исках днешният да започне по-позитивно. Можеш да разчиташ на мен.

Мерид

Усмихнах се и подадох картичката на Нийна, която въздъхна и отново обърна очи към огромния букет.

– От кого е? – попита генерал Леджър от вратата.

– От Мерид Илеа – отговорих аз.

– Подочух, че е наминал. Единствено за да остави подаръка си или поиска нещо в замяна? – подхвърли скептично генералът.

– В интерес на истината, попита дали не се нуждая от нещо. И предложи да ми помогне с общественото мнение. Много по-запознат е от мен с живота след свалянето на кастовата система.

Генерал Леджър дойде до масата и се вгледа в пищния букет.

– Знам ли. Семействата ви не се разделиха особено приятелски.

– Спомням си. Съвсем ясно. Но би било полезно да науча това-онова, за да съм подготвена, когато му дойде времето.

Генералът ми се усмихна и лицето му поомекна.

– Вече е дошло, Ваше Височество. Просто внимавайте на кого се доверявате.

– Да, сър.

Нийна продължаваше да се превъзнася.

– Струва ми се, че Марк трябва да вземе пример от него. Току-що получих огромно повишение. Къде са моите цветя?

– Сигурно възнамерява да ти ги поднесе лично. Така е по-романтично – предположих аз.

– Пхх! Точно той ли? – отвърна скептично тя. – Дори всички в двореца да умрат и аз да стана кралица, пак няма да го пуснат от работа. Вечно е толкова зает.

Макар че се шегуваше, усетих тъгата в думите ù.

– Но пък обича професията си, нали?

– О, да, определено. Просто ми е мъчно, че все е ангажиран и е така далеч от мен.

Не знаех какво друго да ù кажа по въпроса, затова върнах разговора към букета ми.

– Малко е прекалено, не смяташ ли?

– Не, прекрасни са.

Поклатих глава.

– При всички случаи трябва да ги преместим.

– Не искате ли да им се полюбувате? – попита Нийна, въпреки че веднага вдигна вазата.

– Не. Бюрото ми трябва за други неща.

Тя сви рамене и понесе огромния букет към приемната. Аз седнах на бюрото и опитах да се съсредоточа. Трябваше да съм изцяло отдадена на работата си, за да спечеля симпатиите на хората. А именно това беше главната ми цел – и Арън мислеше така.

– Почакай! – Гласът ми прозвуча малко по-силно, отколкото очаквах, и Нийна подскочи. – Върни ги тук.

Тя направи физиономия, но се подчини.

– Какво ви накара да размислите?

Погледнах букета и погалих няколко от цветчетата.

– Току-що осъзнах, че мога да съм владетел и любител на цветята едновременно.