Пета глава


– Добро утро, Ваше Височество.

– Добро утро – отвърнах на иконома. – Силно кафе, ако обичаш, и каквото е приготвил готвачът за момчетата.

– Разбира се.

Той се върна с боровинкови палачинки, наденички и твърдо сварено яйце, разрязано на две. Докато закусвах, прегледах вестниците. В един съобщаваха за лошо време, а в друг гадаеха за кого е най-вероятно да се омъжа, но в общи линии изглеждаше, че цялата нация е загубила интерес към всичко друго... освен към състоянието на мама. Което ме успокояваше. След като прочетох писмото на Арън, бях сигурна, че страната ще възнегодува относно регентството ми. Една част от мен още се тревожеше, че и при най-малката грешка от моя страна, омразата на народа ще ме връхлети с пълна мощ.

– Добър ден днес! – обади се някой. Не някой. Щях да разпозная поздрава на Хенри дори от гроба.

Усмихнах се и помахах на двама им с Ерик. Радвах се, че Хенри бе останал някак недосегаем от тъгата, надвиснала над двореца. А Ерик сякаш беше този, който трябваше да сваля повереника си от облаците, вечно спокоен и вежлив, независимо от случващото се наоколо.

Остън и Кадън влязоха в трапезарията с Кайл, който явно се опитваше да ги разсмее – прочетох го по езика на тялото му, – а те му отговаряха с малки, стегнати усмивки. Иън се появи с Хейл и Фокс и ми стана приятно, че най-сетне е започнал да общува с останалите. Гънър се влачеше след тях като забравена опашка. Бях го оставила в Елита заради забавното му стихотворение. Но иначе почти не го познавах. Трябваше да положа повече усилия спрямо него, спрямо всички.

Братята ми седнаха заедно на обичайните си места, но по-кротки от обикновено. Като гледах семейната ни маса толкова празна, сърцето ми се късаше от мъка. Този вид тъга – онази, тихата и самотната – може да те завладее толкова бързо, че дори да не я усетиш. Виждах как опитва да се просмуче в братята ми, как бяха понавели глави, дори да не го съзнаваха.

– Остън? – Той надникна към мен, както и всички момчета от Елита. – Спомняш ли си палачинките на мама?

Кадън прихна в смях и се обърна да разкаже историята на останалите.

– Мама е готвила много като малка и от време на време прави и на нас по нещо вкусничко, ей така, за забавление. Последния път беше преди около четири години.

Усмихнах се.

– Знаеше, че е позабравила как се готви, но държеше да ни направи боровинкови палачинки. Да, но не какви да е: искаше да нареди боровинките така, че да образуват звездички, цветя и лица. Само дето през това време прегори палачинките.

Остън се засмя.

– Спомням си! Помня колко хрупкави бяха!

Момчетата от Елита се закискаха.

– Ама ти беше толкова лоша, че не опита нито една! – укори ме Кадън.

Кимнах засрамено.

– Инстинкт за самосъхранение.

– Всъщност бяха много вкусни. Хрупкави, но вкусни. – Остън отхапа от палачинката пред себе си. – Тези бледнеят пред нейните.

Чух силен смях и видях, че Фокс клати глава.

– И моят баща е ужасен готвач – обяви на всеослушание. – Често печем месо на скара, а той все се оправдава, че било с „лек загар“. – Той вдигна пръсти, за да загради думите с въздушни кавички.

– Но всъщност са си на въглен, нали? – попита Гънър.

– Аха.

– Моите родители пък... – подхвана свенливо Ерик. Толкова ме изненада с намесата си, че облегнах глава на ръката си и заслушах с интерес. – Моите родители редовно готвят едно определено пържено ястие един за друг. Последния път бил ред на баща ми, а той взел, че излязъл от кухнята и така опушил цялата къща, че се наложи да поживеят в моя апартамент два дни, докато се проветряваше.

– Имаш ли стая за гости? – попита Кайл.

Ерик поклати глава.

– Не. Затова аз се пренесох във всекидневната и толкова се радвах, когато на мама ù хрумнеше да чисти в шест часа сутринта.

Гънър се засмя с разбиране.

– Защо правят така родителите? И то все ще се случи точно в деня ти за почивка.

Присвих очи.

– Не може ли да ги помолите да спрат?

Фокс прихна в буен смях.

– Вие можете, Ваше Височество.

Знаех, че шегата е за моя сметка, но нямах нищо против.

– А като стана въпрос за това – продължи той, – случайно някой друг да се тревожи, че ако загубим, ще се приберем у дома страшно разглезени след живота в двореца? – Той посочи масата и пищната трапезария.

– Аз не – отвърна небрежно Кайл и момчетата избухнаха в смях.

Всички се впуснахме в разкази и духовити коментари, а завършекът на всяка история събуждаше нов спомен у някой друг. Разговорът ни стана толкова шумен, смехът – толкова гръмък, че не усетих кога е влязла прислужницата. Тя изпълни реверанс и се приведе към мен.

– Майка ви е будна.

Обля ме вълна от емоции, от десетки чувства, всичките почти неразпознаваеми, с изключение на надделяващата радост.

– Благодаря!

Изхвърчах от стаята, твърде уплашена, за да чакам Кадън и Остън.

Хукнах по коридорите, влетях в болничното крило и поспрях да се успокоя едва пред вратата ù. Открехнах я бавно и чух пиукането на монитора, отчитащ всеки удар на сърцето ù. Темпото му се ускори, когато погледите ни се срещнаха.

– Мамо? – прошепнах.

Татко надникна през рамо и ми се усмихна, макар и очите му да бяха зачервени и преливащи от сълзи.

– Идлин – пророни мама, протягайки ръка към мен.

Отидох до нея, но сълзите така замъгляваха зрението ми, че едва я виждах.

– Здравей, мамо. Как си?

Обвих пръстите ù със своите, като внимавах да не ги стис­на твърде силно.

– Боли малко. – Което значеше, че вероятно боли много.

– Е, имаш време да се съвземеш спокойно, чу ли? Не бързай.

– Ти как си?

Изправих рамене с надеждата да прозвуча по-убедително.

– Всичко е под контрол. Кадън и Остън също са добре. Сигурно ей сега ще дотърчат. Освен това имам среща тази вечер.

– Браво, Иди. – Татко се усмихна широко и обърна лице към мама. – Виждаш ли, скъпа? Дори нямат нужда от мен. Мога да остана с теб.

– Арън? – попита мама и си пое дълбока глътка въздух.

Веднага оклюмах. Отворих уста да ù кажа, че още не се е обаждал, но татко ме предвари.

– Обади се тази сутрин.

– Така ли? – учудих се аз.

– Ще опита да се прибере възможно най-скоро, но имало малки усложнения. Беше твърде притеснен, за да ми обясни какви точно. Каза ми да ти предам, че те обича. – Надявах се посланието му да е до мен, но татко гледаше към мама.

– Искам да видя сина си – промълви мама с пресекващ глас.

– Знам, скъпа. Скоро. – Татко погали ръката ù.

– Мамо?

Остън влезе в стаята, трудно сдържайки вълнението си. Кадън подсмърчаше, но държеше брадичката си гордо вдигната, сякаш се смяташе за твърде голям, за да плаче.

– Здравейте.

Мама намери сили за голяма усмивка, а когато Остън се наведе да я прегърне, лицето ù се изкриви от болка, но не издаде нито звук.

– Много слушахме – увери я братчето ми.

Мама се усмихна още по-широко.

– Е, веднага да спрете.

Всички се разсмяхме дружно.

– Здравей, мамо.

Кадън я целуна по бузата, видимо страхувайки се да я докосне толкова скоро.

Тя вдигна ръка и обгърна с длан едната му буза. Имах чувството, че си възвръщаше силите с всяка изминала секунда само защото ни виждаше. Какво ли щеше да направи, ако и Арън беше дошъл? Да скочи от леглото?

– Исках да знаете, че съм добре. – Гърдите ù се издигаха и спадаха учестено, но усмивката ù не потрепна. – Мисля, че още утре мога да се кача в моята си стая.

Татко кимна бързо.

– Да, ако днес всичко мине по план, майка ви ще си почива в нейното легло.

– Чудесно. – Новината видимо ободри Кадън. – Значи, почти си оздравяла.

Не исках да убивам надеждата в очите му, нито в тези на Остън. Кадън беше умно момче и обикновено не се занимаваше с преструвки, но сега като че ли се надяваше да ù помогне със силата на волята си.

– Точно така – потвърди мама.

– Е, видяхте, че мама е добре – обади се татко. – А сега обратно по задачите. Страната разчита на нас.

– Идлин ни даде почивен ден – възрази Остън.

Усмихнах се гузно. Бях се разпоредила така още със ставането тази сутрин. Исках да си поиграят.

Смехът на мама отекна из стаята – слаб, но красив.

– Колко великодушна кралица си имаме.

– Още не съм кралица – отрекох аз, благодарна, че истинската говореше и се усмихваше.

– При всички случаи – продължи татко – майка ви се нуждае от почивка. Ще я видите отново преди лягане.

Това укроти момчетата и те махнаха на мама за довиждане.

Аз я целунах по главата.

– Обичам те.

– Моето момиче. – Немощните ù пръсти докоснаха косата ми. – И аз те обичам.

Тези думи щяха да са опората ми за деня, заедно с мисълта, че вечерта ме чакаше среща с Кайл Удуърк.

Щом излязох от болничното крило, се натъкнах на друг от семейство Удуърк.

– Госпожице Марли?

Тя ме погледна от пейката, на която седеше с носна кърпа в разтрепераните си пръсти и почервеняло от плач лице.

– Добре ли си?

Тя се усмихна.

– Повече от добре. Толкова се боях, че може да не се върне... Наистина не знам какво щях да правя без нея. Целият ми живот е тук с майка ти.

Седнах и прегърнах най-скъпата приятелка на майка ми, а тя ми отвърна така, сякаш ù бях собствена дъщеря. Една част от мен се натъжи, защото знаех, че не преувеличава. Достатъчно ми беше да погледна към белязаните ù длани, за да си припомня как от достоен съперник се бе превърнала в набедена предателка, а накрая – във вярна придворна дама. Когато двете си говореха за миналото, нарочно пропускаха някои подробности, а аз не ги разпитвах, защото не беше моя работа. Но, за жалост, понякога ми се струваше, че госпожица Марли още смята за необходимо двамата със съпруга ù да се отплащат за благородната постъпка на родителите ми със сляпа всеотдайност.

– Разбрах, че тримата с братята ти сте дошли да я видите, но не исках да ви прекъсвам.

– Момчетата си тръгнаха вече. Приключихме. Върви да я видиш, преди отново да е заспала. Много ще ти се зарадва.

Тя избърса бузите си.

– Как изглеждам?

Засмях се.

– Покъртително. – Прегърнах я силно. – Хайде. И ще бъдеш ли така добра да ги проверяваш от време на време? Аз едва ли ще имам време да слизам дотук толкова пъти, колкото ми се иска.

– Не се безпокой. Ще ти изпращам информация.

– Благодаря, госпожице Марли.

Прегърнахме се отново и тя влезе в болничното крило. Аз въздъхнах, опитвайки да се насладя на този кратък миг на спокойствие. За момента поне всичко изглеждаше на път да се подобри.

Загрузка...