Короната

Деветнайсета глава

Стоях неподвижно, докато Нийна тропосваше с карфици гърба на прелестната ми златиста рокля за коронацията. Имаше деколте с форма на сърце, а полата ù падаше на пищни дипли. Наметалото беше малко тежко, но трябваше да го нося само в църквата. Макар че аз я бях избрала от трите, които ми предложиха дизайнерите, вероятно нямаше да се явя точно с такава, ако имах време сама да измисля модела ù. Но всички се възхитиха, като я видяха, затова прехапах езика си и опитах да съм благодарна.

– Изглеждаш превъзходно, скъпа – коментира мама, докато стоях на платформата с огромни огледала, донесена в стаята ми специално за случая.

– Благодаря, мамо. Как би я сравнила с роклята от твоята коронация?

Тя се засмя.

– Роклята от моята коронация беше и булчинската ми рокля, затова не може да става и дума за сравнение. Твоята е идеална за повода.

Нийна се изкиска, а аз докоснах бродерията по корсета.

– Определено е най-помпозната рокля, която някога съм обличала.

– Замислете се само: ще трябва да надминете себе си за сватбата – пошегува се Нийна.

Усмивката ми посърна.

– Вярно. Голямо предизвикателство ще е, а?

– Добре ли сте? – попита тя, гледайки ме в огледалото.

– Да. Малко съм уморена, това е.

– Не ме интересува какво друго предстои тази седмица, но трябва да си починеш – настоя мама. – Съботата ще е дълга и ти ще си в центъра на събитията.

– Слушам, госпожо. – Тя отново заопипва колието си. – Мамо? Според теб какво щеше да правиш, ако не се беше омъжила за татко? Ако в крайна сметка той беше избрал друга?

Мама поклати глава.

– За малко да го направи. Знаеш за нападението. – Тя преглътна тежко и се умълча за момент. След всичкото това време още ù беше трудно да се връща към тези спомени. – Онзи ден можеше да тръгне по съвсем различен път, а това щеше да промени и моя.

– Но щеше ли да се справиш?

– Вероятно – пророни тя. – Не смятам, че някой от двама ни щеше да води лош живот. Просто нямаше да е толкова хубав.

– И е нямало да страдаш до края на дните си?

Тя огледа лицето ми в огледалото.

– Ако се притесняваш, че ще нараниш някои от кандидатите, трябва да престанеш.

Притиснах длани към корема си, задържайки роклята намясто, докато Нийна работеше по нея.

– Знам. Просто е по-трудно, отколкото очаквах.

– Всичко ще се изясни с времето. Повярвай ми. А двамата с баща ти ще подкрепим избора ти, какъвто и да е той.

– Благодаря.

– Мисля, че сме готови – заяви Нийна и отстъпи назад, за да огледа работата си. – Ако сте доволна, можете да я съблечете, а аз ще я върна по куриер на Олмънд.

Мама си отхапа парче ябълка.

– Не разбирам защо не ти позволява да я доушиеш. Все пак ти е поверил последните щрихи.

Тя сви рамене.

– Просто следвам заповеди.

На вратата се почука отривисто.

– Влез – провикна се Нийна, преобразявайки се бързо в някогашната си роля. Щеше ми се да поеме в свои ръце целия ми живот. Толкова ме улесняваше.

Един прислужник отвори вратата и се поклони.

– Простете, Ваше Височество, но настъпи малко обърк­ване около костюма за един от господата.

– Кой?

– Ерик, госпожице.

– Преводачът? – учуди се мама.

– Да, Ваше Величество.

– Идвам – казах аз и го последвах.

– Няма ли първо да съблечете роклята? – попита Нийна.

– Тъкмо ще се поупражнявам да ходя в нея.

Оказа се невероятно тежка и доста затрудняваше слизането ми по стълбите. Трябваха ми обувки с по-стабилни токове.

Щом доближих стаята на Ерик, го чух да увещава някого:

– Но аз не съм от Елита. Ще е неуместно.

Отворих вратата по-широко и го заварих облечен в костюм с линии от креда по плата и карфици по подгъва.

– Ваше Височество – поздрави ме шивачът и веднага се поклони.

Ерик обаче застина, неспособен да откъсне очи от роклята ми.

– Имаме разногласия относно костюма му, госпожице – посочи го шивачът.

Ерик си върна самообладанието.

– Струва ми се нередно да се появя в същия костюм като на кандидатите от Елита.

– Но нали ще вървите заедно с тях и ще ви снимат стотици пъти – настоя шивачът. – Най-разумно е да се сливате с тълпата.

Ерик ме погледна умолително.

Аз докоснах замислено устните си.

– Ще ни дадете ли минутка, ако обичате?

Шивачът се поклони отново и напусна стаята, а аз отидох до Ерик.

– Изглежда доста изискано – коментирах с усмивка.

– Така е – съгласи се той. – Просто не съм сигурен, че е уместно.

– Кое? Да изглеждаш добре?

– Аз не съм от Елита. Объркващо е да стоя до тях и да изглеждам като тях, при положение че не мога да... не съм...

Допрях длан до гърдите му.

– Шивачът е прав. Най-добре е да се слееш с тълпата. Ако облечеш друг цвят костюм, няма да ти е по-лесно.

Той въздъхна.

– Но аз...

– Ами ако вратовръзката ти е в малко по-различен нюанс? – предложих аз.

– Това ли е единственият ми вариант?

– Да. Пък и само си представи колко ще е горда майка ти.

Той врътна очи.

– Не е честно. Ти печелиш.

Плеснах с ръце.

– Виждаш ли? Хич не беше трудно.

– Не и за теб. Все пак ти се разпореждаш.

– Не исках да прозвучи така.

Ерик се подсмихна.

– Напротив. Родена си да раздаваш заповеди.

Не знаех дали да го приемам като критика, или като комплимент.

– Какво ще кажеш? – попитах, вдигайки ръце. – Е, трябва да си я представиш без карфиците.

Той ме погледна в очите.

– Изглеждаш зашеметяващо, Идлин. Дори не мога да си спомня за какво се ядосвах, преди ти да се появиш.

Опитах да потуша огъня в бузите си.

– Чудех се дали не е твърде фрапантна.

– Идеална е. Определено се различава от твоя стил, но все пак типичният ти вид не е предвиден за коронации.

Обърнах се и погледнах в огледалото. Само с едно изречение Ерик беше успял да ме успокои.

– Благодаря ти. Май се вживявам прекалено много.

Той застана до мен. Изглеждахме комично в красивите си дрехи, най-красивите, които някога щяхме да облечем, изрисувани с креда и скрепени с карфици. Приличахме на кукли.

– Бих казал, че това е една от характерните ти черти.

Сбърчих чело, но кимнах. Имаше право.

– Съзнавам, че нямам право да ти давам съвети – продължи той, – но ми се струва, че се справяш много по-добре, когато не умуваш чак толкова. Дай почивка на разума си. Довери се на инстинктите си. На сърцето си.

– Сърцето ми ме ужасява.

Нямах намерение да го изричам на глас, но нещо в него правеше тази стая, този момент единственото място, на което можех да си призная истината.

Той се приведе до ухото ми и прошепна:

– Там няма нищо страшно. – После се покашля и отново обърна поглед към отраженията ни в огледалото. – Може би просто ти трябва малко късмет. Виждаш ли този пръстен? – попита той, вдигайки едното си кутре.

Виждах го. Беше ми правил впечатление десетки пъти. Учудвах се, че човек, който умишлено стоеше на заден план и отказваше да облече костюм, носеше пръстен?!

– Това е сватбеният пръстен на прапрабаба ми. Плетеницата е традиционен суендуейски дизайн. Можеш да го видиш навсякъде из Суендуей. – Той свали пръстена и го хвана между палеца и показалеца си. – Оцелял е във войни и бедствия. Видял е дори преселването на семейството ми в Илеа. Трябва да го дам на момичето, за което ще се оженя. Така ми е наредила мама.

Усмихнах се, очарована от вълнението му. Запитах се дали някое момиче не копнее да го сложи на пръста ù един ден.

– Но важното е, че носи късмет – продължи той. – А в момента на теб ти трябва повече.

Той ми подаде пръстена, но аз бурно поклатих глава.

– Не мога да го приема! Това е семейна реликва.

– Да, но е много късметлийска семейна реликва. Свързала е няколко щастливи двойки. А и ти я давам само временно. До края на Избора или докато двамата с Хенри си тръгнем. Което се случи първо.

Нахлузих колебливо пръстена на ръката си, забелязвайки колко гладка е повърхността му.

– Благодаря ти, Ерик.

Взрях се в сините му очи. Беше ми нужна само една гореща секунда да чуя сърцето, на което толкова време отказвах да се доверя. То поглъщаше пронизващия му поглед и топлия аромат на кожата му... и крещеше.

Без да се замислям за последиците и усложненията, без да знам дали чувствата ми са споделени, доближих лице към неговото. И с радост установих, че той не се отдръпва. Бяхме толкова близо, че усещах дъха му по устните си.

– Взехте ли решение? – попита шивачът от вратата.

Откъснах се от Ерик.

– Да. Ако обичате, сър, довършете костюма.

Хукнах към коридора, без да поглеждам назад. Сърцето ми препускаше бясно, а като стигнах първата стая за гости, влетях вътре и затръшнах вратата след себе си.

От доста време изпитвах чувството, тайно зародило се в душата ми. Бях забелязала човека, който се опитваше да остане незабележим, а дефектното ми, глупаво, безполезно сърце отдавна шепнеше името му. Стиснах гърдите си, за да го укротя.

– Ах, ти, коварно нещо. Какво направи?

В началото се чудех дали бе възможно да открия сродната си душа сред група непознати момчета.

Но вече знаех отговора.