Четвърта глава


Влязох във ваната и усетих, че във водата няма нито лавандулови соли, нито пяна – изобщо нищо ароматно. Елоиз беше мълчалива и сръчна, но не можеше да се конкурира с Нийна. Въздъхнах. Е, май нямаше значение, тъй като банята не беше нищо повече от тясно пространство, където най-сетне можех да спра да се преструвам, че знам какво върша. Свих колене до гърдите си и дадох воля на дълго сдържаните си сълзи.

Какво щях да правя? Арън го нямаше до мен, а се опасявах, че щях да допускам грешка след грешка без него. Защо не се обаждаше? Защо не беше хванал първия полет към дома?

Какво щях да сторя, ако извадеха тръбичките от гърлото на мама и се окажеше, че не може да диша сама? Внезапно осъзнах, че макар никога да не се бях замисляла по онзи специален начин за брак и деца, все си я представях как танцува на сватбата ми и се радва на внучетата си. Ами ако я нямаше дотогава?

Как щях да заема мястото на татко? Днешният ден ме беше изтощил до смърт. Способна ли бях да се справям със същото нещо ежедневно през следващите няколко седмици, камо ли през годините, след като наследях трона?

И как щях да си избера съпруг? Кой беше най-подходящият кандидат? Кого би одобрил народът? Изобщо справедлив въпрос ли беше това? Уместен?

Избърсах очите си като дете и ми се прииска да се върна към годините на блажено невежество, когато дори не бях подозирала колко лоши неща могат да те сполетят за един-единствен ден.

Имах власт, но не и представа как да я използвам. Бях владетел, който не знаеше как да управлява. Близначка, останала сама. Дъщеря с липсващи родители. Имах шестима ухажори, а не знаех как да се влюбя.

Напрежението, впримчило сърцето ми, можеше да смачка всеки. Разтрих болезненото място в гърдите си, чудейки се дали и при мама не беше започнало така. Надигнах се рязко и разплисках водата, не ми се щеше да мисля за това.

Добре си. Тя е добре. Просто трябва да събереш сили и да продължиш напред.

Облякох си нощницата и бях готова за лягане, когато на вратата ми се почука плахо.

– Иди? – обади се някой от другата ù страна.

– Остън? – Той показа глава в стаята, а Кадън надникна зад него. Спуснах се към тях. – Добре ли сте?

– Добре сме – увери ме Кадън. – И не сме уплашени.

– Изобщо даже – добави Остън.

– Но още не сме чули нищо за мама и решихме, че ти сигурно ще знаеш как е.

Плеснах се по челото.

– Съжалявам. Трябваше да ви държа в течение.

Смъмрих се наум, задето бях прекарала двайсет минути във ваната, вместо да говоря с братята си.

– Възстановява се – подхванах, избирайки внимателно думите си. – Не я будят, за да оздравее по-бързо. Познавате мама. Свести ли се, ще ни погне със задачите. А така поне ще си почине достатъчно, за да е бодра, като се събуди.

– Ох! – отдъхна си Остън и раменете му се поизправиха. Усетих, че колкото и тежко да ми беше на мен, те преживяваха трагедията още по-непоносимо.

– Ами Арън? – Кадън зачопли кожичката на един от нок­тите си. За пръв път го виждах да прави подобно нещо.

– Още нямам вест от него, но сигурно му е много натоварено. Все пак вече е женен мъж.

Изражението на Кадън ми подсказа, че отговорът ми не го е задоволил.

– Дали ще се върне?

Поех си дълбока глътка въздух.

– Да не мислим за това точно тази вечер. Сигурна съм, че ще звънне скоро и ще ни разкаже всичко. Засега трябва да ви интересува само че брат ви е щастлив, майка ви ще се оправи, а аз държа всичко под контрол. Нали така?

Те се усмихнаха.

– Да.

Внезапно спокойното лице на Остън придоби отчаян вид и долната му устна затрепери.

– Аз съм виновен, нали?

– За кое?

Коленичих пред него.

– За мама. Аз съм виновен. Все ми повтаряше да се укротя, а после се хващаше за главата от умора. Аз съм виновен. Много я изтощавам.

– Поне не я тревожеше с училището – рече тихо Кадън. – Аз вечно я разпитвах за книги и по-добри учители и я затрупвах с въпроси, когато си имаше друга работа. Все ù се пречках.

Значи, всички се обвинявахме. Чудесно.

– Остън, не си го помисляй дори – казах аз и го прегърнах. – Мама е кралица. Сигурна съм, че ти ù причиняваш най-малко главоболия от всичко останало. Да, трудно е да си майка, но пък винаги идва при нас, ако иска да се разведри. А кой е най-забавният от четирима ни?

– Аз – отговори той със слабо гласче, но се поусмихна, бършейки носа си.

– Именно. А ти, Кадън, как смяташ? Дали мама предпочита да я отрупваш с въпроси, или да живееш живота си с грешните отговори?

Той пак зачопли пръстите си умислено.

– Би предпочела да питам нея.

– Е, това е. Няма какво да се лъжем, всичките сме големи диваци, нали така? – Остън се засмя, а изражението на Кадън просветна. – Но на какъвто и тормоз да я подлагаме, тя го търпи с радост. При всички случаи би избрала да се ядосва за почерка ми, отколкото изобщо да няма дъщеря. Да служи на Кадън за жива енциклопедия, отколкото изобщо да не общува с него. Да моли теб, Остън, да кротуваш, отколкото да има само три деца. Случилото се не е по наша вина. – Уверих ги аз.

Очаквах да побягнат към стаите си, да се направят на големи момчета. Но те не помръдваха от местата си. Въздъх­нах. Знаех какво искат и бях готова да се лиша от заслужения си сън заради тях.

– Какво ще кажете да останете при мен тази нощ?

Остън хукна към леглото ми.

– Да!

Поклатих глава. Какво щях да ги правя тези калпазани? Легнах си и Кадън се долепи до гърба ми, а Остън се намести върху възглавницата срещу моята. Лампата в банята светеше, но реших да я оставя така. Точно в момента имахме нужда от малко светлина.

– Не е същото без Арън – пророни тихо Кадън.

Остън сви ръце към тялото си и се сгуши в завивките.

– Да. Чувството е странно.

– Знам. Но не се безпокойте. Ще свикнем.

А аз щях да им помогна.

Загрузка...