Двайсета глава


Следващите няколко дни минаха във вихър от приготовления за коронацията. Стараех се да стоя колкото може повече в кабинета си и дори се хранех в стаята си, но въпреки това не успявах да избягвам Ерик напълно.

Трябваше да отидем до църквата, за да упражним тържествената процесия, в която той бе принуден да участва като попълнение в бройката хора зад мен. Освен това се налагаше да стои до Хенри, докато превеждахме Елита през Големия салон и ги обучавахме как да се държат по време на официален прием. Отгоре на всичко лично трябваше да одобря костюмите им, което съумях да направя, без да го поглеждам в очите – много, много по-трудна задача, отколкото някога бях предполагала.

Коронацията щеше да е един от най-паметните моменти в живота ми, а аз не можех да прогоня от главата си фантазиите за несъстоялата се целувка.

* * *

Закъснявах. А не ми се случваше често.

Но косата ми отказваше да се накъдри както трябва, шевът под едната ми ръка се сцепи и макар да бях избрала удобни обувки още в началото на седмицата, когато ги премерих с роклята, установих, че изобщо не пасват.

Елоиз бе затаила дъха си, докато гласеше прическата ми и я изпробваше с фалшива корона, за да се увери, че всичко ще е съвършено в знаменития момент. Нийна проверяваше дали всички са облечени и готови, затова Хейл ми се притече на помощ с игла и конец в последния момент.

– Благодаря ти – въздъхнах аз.

Той направи последния възел.

– Пак заповядай. – Погледна часовника си. – Макар че можеше да ме извикаш и по-рано.

– Шевът се пръсна чак когато я облякох!

Хейл се усмихна.

– Огледах я добре и май това е било единственото слабо място. Добре че го открихме сега, а не по средата на церемонията.

Кимнах.

– Всичко трябва да е безупречно днес. Поне този път ми се иска да съм съсредоточена, макар и не толкова, че да ненавиждам всички и всичко покрай себе си.

Хейл се засмя.

– Е, в такъв случай, ако шевът се сцепи отново, просто не му обръщай внимание.

Елоиз отиде да донесе нещо от банята и аз се възползвах от възможността.

– Как е Иън? – попитах шепнешком.

– Добре. Още не може да повярва – отговори той видимо развълнуван. – И двамата искаме да ти помогнем с каквото можем. Даваш ни шанс за истински живот и сме ти безкрайно задължени.

– Просто ми помогнете да оцелея днес и ще сме квит.

– По нещо всеки ден – напомни ми той.

Слязох от подиума и го прегърнах.

– Струваше си да те задържа.

– Радвам се да го чуя – отвърна той и ме притисна към себе си. – Добре, отивам да си взема сакото и тръгвам надолу. Дай знак, ако ти трябвам за нещо.

Кимнах и опитах да запазя самообладание, когато Елоиз се върна да довърши работата си.

– Този си го бива – отбеляза тя, докато оправяше диплите на роклята ми.

– Така е.

– Аз лично бих избрала Кайл – заяви после с момичешко кискане.

– Знам! – поклатих глава аз. – Още не съм забравила как го пусна в стаята ми.

Елоиз сви рамене.

– Той ми е фаворит. Трябваше да му помогна някак!

Когато бях напълно готова, тръгнах към долния етаж, преметнала шлейфа на наметалото ми през ръка. Фоайето гъмжеше от хора. Генерал Леджър притискаше ръцете на госпожица Луси към устните си, Джоузи и Нийна ме чакаха с еднакви бледосини рокли, с които щяха да изглеждат прекрасно, докато двете носеха шлейфа ми, а петимата кандидати от Елита си приказваха, застанали в кръг в единия ъгъл. Ерик беше с вратовръзка в малко по-светлосиньо от тези на останалите.

Но очите ми останаха втренчени в едно-единствено момче в тълпата. Тъкмо бях преполовила стълбището, когато забелязах Арън. Беше дошъл.

Спуснах се през навалицата, проправяйки си път през съветници и приятели, и се хвърлих не в обятията на Арън, а в тези на Камил.

– Добре ли е? – прошепнах в ухото ù.

Oui, напълно.

– А доволен ли е френският народ? Приема ли го?

– Сякаш е един от нас по рождение.

Притиснах я към себе си.

– Благодаря ти.

Откъснах се от нея и обърнах лице към глупавия си брат.

– Добре изглеждаш в хубави дрехи – подхвърли закачливо той.

Не знаех дали да отвърна на шегата му, да го ударя по ръката, да му се развикам, да се разсмея, или просто да се скова. Затова го придърпах в силна прегръдка.

– Съжалявам – прошепна той. – Не биваше да си тръгвам така. Не беше редно да те оставям сама.

Поклатих глава.

– Правилно си постъпил. Толкова ми липсваше, че направо ме болеше, но наистина е трябвало да заминеш.

– Исках да се върна веднага щом разбрах за мама. Но не знаех дали няма да влоша състоянието ù и дали изобщо имам право да се връщам, при положение че аз съм ù го причинил.

– Не ставай смешен. Важното е, че сега си тук.

Той ме подържа в прегръдките си още малко, докато лейди Брайс насочваше всички към колите. Съветниците тръгнаха първи, а момчетата от Елита след тях, като всички ми се поклониха дълбоко, особено Ерик. Не ме погледна в очите, за което му бях благодарна. Кой знае как щеше да реагира глупавото ми сърце, ако очите ни се бяха срещнали. Все пак се поразмекна малко, когато го видях как, докато се отдалечаваше, подръпва неловко ръкавите на костюма си.

– Така, следващата кола – обяви лейди Брайс. – Всички с фамилия Шрийв. Дори вие, мосю Френски принц.

– Слушам, госпожо – отвърна Арън и хвана Камил за ръката.

– Първа влиза Идлин, след това са Нийна и Джоузи. Всички останали са накрая. Аз ще съм в колата зад вас.

Татко спря.

– Брайс, ти трябва да си с нас.

– Абсолютно – съгласи се мама. – В лимузината има място, а и благодарение на теб всичко върви по план.

– Не знам дали е уместно – отвърна тя.

Нийна килна глава, за да ù покаже, че бърка.

– Ами ако колата се разпадне по време на десетминутното пътуване?

– Пък и почти няма вероятност някой да помисли, че с Нийна сме сестри – добавих аз. – Остани с нас.

Тя сви устни, сякаш продължаваше да мисли, че идеята е лоша.

– Добре. Да вървим.

Качихме се в лимузината, а роклята ми зае място за трима души. Имаше толкова много смях и настъпване, че чак започна да ми става забавно. Вдишах дълбоко. От мен се очакваше единствено да кажа няколко думи, да дам клетвата, която вече бях положила в сърцето си. Надникнах към мама и тя ми намигна. Друго не ми трябваше.

* * *

Джоузи и Нийна вървяха след мен по пътеката между църковните пейки и държаха краищата на наметалото ми, за да не се влачи по пода. Погледнах кралския пръстен върху ръката си. Илейският герб блестеше в центъра му. Татко вече ми беше поверил трона. Вече одобряваше управлението ми. Церемонията просто щеше да направи възкачването ми официално.

Посрещах погледите на колкото можех повече хора, опит­вайки да изразя благодарността си. Щом стигнах до олтара, коленичих върху ниското столче и усетих как роклята ми се разстила тежко край мен. Епископът взе церемониалната корона и я задържа над главата ми.

– Ти, Идлин Шрийв, готова ли си да положиш тази клетва?

– Готова съм.

– Кълнеш ли се да браниш законите и честта на Илеа до края на дните си, да управляваш народа ù според илейските традиции и обичаи?

– Кълна се.

– Кълнеш ли се да защитаваш интересите на Илеа както в границите ù, така и извън тях?

– Кълна се.

– Кълнеш ли се да използваш властта и високото си положение с милосърдие и справедливост?

– Кълна се.

Струваше ми се някак уместно клетвата към страната ти да изисква четири потвърждения, докато тази към друг човек само едно. След като произнесох и последните си думи, епископът постави короната на главата ми. Станах и се обърнах към народа си, а наметалото се уви живописно около краката ми досущ като котка. Епископът сложи скиптъра в лявата ми ръка, а златното кралско кълбо – в дясната.

После удари силно жезъла си в пода и публиката извика:

– Бог да пази кралицата!

А като осъзнах, че тези думи са за мен, в сърцето ми се надигна истинска радост.

Загрузка...