Двайсет и трета глава

– Ето я и нея, звездата на вечерта – каза Мерид и преметна ръка през раменете ми.

Репортерката се засмя.

– Ваше Величество, как се чувствате? – попита тя, поднасяйки микрофона към лицето ми.

– Редно ли е да кажа уморена? – пошегувах се аз. – Не, денят беше невероятен, а като се има предвид колко неприятни събития обзеха страната ни напоследък, се надявам да е повдигнал духа на народа ни. Нямам търпение да се заловя за работа. Благодарение на прекрасните младежи от Избора и на приятелите като господин Илеа, научих толкова много за поданиците си. Дано в бъдеще намерим начин да отговаряме на нуждите им още по-ефективно.

– Ще ни разкажете ли малко за плановете си? – попита развълнувано репортерката.

– Смятам, че срещата ни с хора от народа, която се състоя изцяло по идея на Мерид – изтъкнах аз, махвайки към него, – започна малко бурно, но в крайна сметка се оказа много информативна. Сър Удуърк пък ми даде интересно предложение за улесняване на комуникацията между народа и кралската власт. В момента не мога да ви споделя повече по въпроса, но хрумването му е много остроумно.

– А като стана дума за предложения – продължи въодушевено жената, – да имате някакви новини в тази насока?

Засмях се.

– Нека преодолея първата си седмица като кралица, след което ще върна вниманието си към срещите с момчета.

– Правилно. Ами вие, сър? Имате ли съвети към новата ни кралица?

Обърнах се към Мерид, който вдигна рамене и сведе глава.

– Просто ù желая успешно управление и ползотворен завършек на Избора. Печелившият несъмнено ще е голям късметлия.

Мерид преглътна и като че ли му беше трудно да вдигне поглед към репортерката.

Тя кимна сърдечно.

– Прав сте.

Хванах Мерид за ръката и го издърпах настрана.

– Не искам да прозвуча грубо след цялата помощ, която ми оказа, но е неуместно да се държиш така.

– Как? – попита той.

– Сякаш между двама ни с теб можеше да се получи нещо, ако Изборът не съществуваше. За трети път се изказваш по подобен начин, а аз не съм те виждала от години. Задължена съм да се омъжа за един от кандидатите, затова е неприемливо да се държиш като онеправдан. Настоявам да престанеш веднага.

– И защо да го правя? – попита лукаво той.

– Моля?

– Ако семейството ти обръщаше поне малко внимание на народа си, вероятно досега щеше да си се уверила, че гласът ми е доста влиятелен сред населението. Хората ме ценят. Да знаеш колко писма от привърженици получавам. Не всички смятат, че родът Шрийв заслужава короната.

Замръзнах на място, ужасена от мисълта, че в думите му можеше да има истина.

– Дължиш ми много, Идлин. Изградих ти добър имидж във вестниците, обсипвах те със суперлативи в интервютата и спасих онази среща от сигурен провал. Аз го сторих, не ти.

– Можех и аз...

– Напротив. Именно там е въпросът. Не можеш да се справиш с този пост сама. Почти невъзможно е, затова просто трябва да се омъжиш. Само дето търсиш съпруг на грешното място.

Онемях от смайване.

– Нека сме откровени: ако онези момчета те харесваха истински, щяха да кръжат край теб непрекъснато. Мен ако питаш, на всички си им безразлична.

Изумлението ми премина в болка. Огледах се из залата. Беше прав. Никой от Елита не ме забелязваше.

– Ако сключиш брак с мен обаче, връзката Илеа – Шрийв ще ти подсигури абсолютна сигурност. Никой не би оспорил правото ти на владетел, ако станеш моя съпруга.

Салонът се люшна пред очите ми и напрегнах всички сили да запазя самообладание.

– Можеш да провериш статистиката – продължи той. – Обществената оценка за мен е два пъти по-висока от твоята. Мога за нула време да те издигна от кралица с посредствено реноме до любимка на народа.

– Мерид – подхванах аз с немощен глас, заради който се мразех. – Това е невъзможно.

– Напротив. Мога да ти позволя сама да прекратиш Избора или да пусна такива слухове за двама ни, че вече никой да не го приема насериозно. Ако си поставя за цел, ще те изкарам по-безсърдечна, отколкото народът смята, че си.

Изпънах гръб.

– Ще те унищожа – заклех се.

– Само опитай. Ще видиш колко бързо ще настроя всички срещу теб. – Той ме целуна по бузата. – Имаш телефонния ми номер.

Мерид се отдалечи, ръкувайки се небрежно със случайни хора по пътя си, сякаш вече беше член на кралското семейство. Докато всички очи бяха прилепени към него, аз се измъкнах от залата.

Каква глупачка бях. Въобразявах си, че Хейл изпитва чувства към мен, че мога да разчитам на Иън, а се оказваше, че греша. Наивно се бях доверила на Бърк, Джак и Бадън. Вярвах с цялото си сърце, че Мерид иска да ми помогне, а той просто целеше да се домогне до трона. Инстинктите ми ме подвеждаха непрекъснато и в крайна сметка излизаше, че всички около мен преследват само своите интереси.

Облегнах се на стената, готова да заплача. Аз бях кралицата. Нямаше по-могъщ човек от мен. А се чувствах толкова безнадеждно.

Вратата се открехна и преди да успея да се скрия, лицето на Ерик изникна в пролуката.

– Ваше Величество, съжалявам. Просто исках да се измъкна от навалицата. Дойде ми малко в повече.

Не му отговорих.

– Май и на теб – добави предпазливо той.

Не откъсвах поглед от земята.

– Ваше Величество? – Той затвори вратата и прошепна: – Мога ли да ви помогна?

Взрях се в удивително сините му очи и всички тревоги излетяха от главата ми. Сърцето ми извика: „Бягай!“. Затова го хванах за ръката и хукнах.

Препуснах по коридора, поглеждайки назад, за да се уверя, че никой не ни следва.

Дамският салон беше празен, както се надявах. Без да светвам лампите, поведох Ерик към прозореца, за да го виждам поне на лунната светлина.

– Въпреки че рискувам да се изложа още повече, ще ти задам един въпрос. Но трябва да си напълно откровен с мен. Давам ти разрешение да нараниш чувствата ми. Просто трябва да знам.

След един дълъг момент Ерик кимна, макар и видимо втрещен.

– Възможно ли е да изпитваш към мен същото, каквото и аз към теб? Ако си усетил дори малка частица от бурята, която се вихри в моето сърце, искам да знам.

Ерик въздъхна, бе едновременно смаян и натъжен.

– Ваше Величество, аз...

– Не! – прекъснах го, махнах короната от главата си и я захвърлих в другия край на стаята. – Никакво Величество. Идлин. Просто Идлин.

Той се усмихна.

– Ти винаги си просто Идлин. И винаги си кралицата. Ти си всичко за всеки. И безкрайно повече за мен.

Допрях длан до гърдите му и усетих как сърцето му тупти в ритъм с моето. Той като че ли почувства отчаянието ми и без да каже нито дума повече, обгърна едната ми буза с длан и се наведе да ме целуне.

Всеки момент, който бяхме споделяли някога, прелетя през главата ми. Смутеното му поведение в деня на първата ни среща и как го смъмрих преди парада, задето си гризеше ноктите. Как ме защити, когато избухна боят в кухнята, и как очите ми постоянно прескачаха към него, докато момчетата се молеха пред болничното крило. И... колкото и да се учудвах на себе си – онзи ден в Дамския салон, когато Камил ме попита кой изпълва съзнанието ми, а аз едва се сдържах да не пророня името му на мига.

Всичко това, всяка магическа, забранена секунда сякаш прогаряше душата ми, докато се отдавахме на опасната си, изменническа целувка. Щом най-сетне се откъснахме един от друг, вече плачех, убедена, че раздялата с Арън и страхът за живота на мама бяха безболезнени в сравнение с това.

Той поклати глава, без да отлепя ръце от мен.

– Ето че когато най-сетне се влюбвам, е в момиче от друга стратосфера.

Зарових пръсти в ризата му, в елека му, бясна, задето не можех да го задържа вечно до себе си.

– За пръв път в живота ми не мога да имам онова, по което наистина копнея. Толкова е жестоко, че това си точно ти.

Той преглътна.

– Значи, наистина е невъзможно?

Лицето ми помръкна. Не исках да изричам тези думи.

– Боя се, че да. И то вече по много начини. Дори не мога да го обясня, но току-що всичко се усложни многократно.

– Не ми дължиш обяснение. Знам. Просто допуснах грешката да се надявам за момент. Това е.

– Много съжалявам – прошепнах, свеждайки поглед. – Ако можех да прекратя всичко, щях. Но хората ще го възприемат като поредната ми грешка във върволица от егоистични и глупави постъпки.

Той вдигна нежно брадичката ми със свободната си ръка.

– Моля те, не говори така за жената, която обичам.

По устните ми се изписа вяла усмивка.

– Постъпвам толкова несправедливо с теб. Незнанието ме изяждаше жива, но може би щеше да е по-добре и за двама ни, ако не бяхме научавали истината.

– Напротив – възрази той, някак намерил утеха сред общата ни болка. – Няма нищо срамно в това да обичаш някого и за да постъпиш правилно, се изисква голямо благородство. Жалко е, че тези две неща не се застъпват в нашия случай, но това не прави момента по-малко важен за мен.

– Нито пък за мен.

Той държеше ръката ми така нежно, все още леко замаян от собствената си смелост.

– Трябва да се връщам – заяви след секунда. – Не искам да те въвличам в скандал.

Въздъхнах.

– Прав си. – Въпреки това не можех да го пусна. Притис­нах се към него. – Още не съм сгодена. – Прошепнах. – Искаш ли да се срещнем утре вечер?

В главата му сякаш се завъртяха десетки зъбни колела. Но той успя да ги спре и кимна напук на всичко.

– Ще измисля нещо. А сега си върви. Аз ще тръгна след няколко минути.

Ерик ме целуна набързо и хукна към коридора. Междувременно аз взех короната си и отидох при тайната врата зад библиотеката. Не исках никой да ме вижда до края на вечерта.

В Илеа вече нямаше бунтовници, нито други заплахи, от които да бягаме. Но десетките тайни проходи в двореца още си стояха и аз познавах всеки един от тях.

Загрузка...