Двайсет и втора глава

Пиех шампанско и се смеех твърде гръмогласно, освен това изядох планини от шоколад. Поне за няколко часа исках да се насладя на абсурдното изобилие, което винаги бях приемала за даденост. Утрешния ден щях да посветя на това да пия вода и да избистрям разсъдъка си. Да се тревожа за бъдещето на страната ми. Да мисля за съпрузи.

Тази вечер обаче възнамерявах да се полюбувам на този главозамайващ момент.

– Още един танц? – покани ме Арън, докато отпивах от уж последната ми чаша шампанско. – Трябва да се качвам на самолета, но исках първо да се сбогуваме.

Станах и поех ръката му.

– Готова съм на всякакво сбогуване. Всичко е за предпочитане пред последната ни раздяла.

– До ден-днешен съжалявам за това, но сама знаеш защо не можах да се сбогувам с теб.

Двамата заехме танцова стойка и той ме поведе из залата.

– Да. Не че това ми помогна. Прибави липсата ти към всичко останало, и можеш да си представиш колко труден беше животът ми в последно време.

– Съжалявам. Но се справяш чудесно, несъмнено по-доб­ре, отколкото предполагаш.

– Ще видим. Тепърва ми предстои да укрепя властта си, да направя така, че мама и татко да се поотпуснат и да си намеря съпруг.

Той сви рамене.

– Е, нищо сериозно.

– Направо почивка.

Брат ми се разсмя. Колко ми беше липсвал този звук.

– Извинявай, ако съм те наплашил с писмото си. Мама и татко искаха да те защитят, но се опасявах, че неведението може да ти навреди.

– Не ми беше лесно да го прочета, но думите ти се пот­върждават отново и отново. Трябваше сама да се досетя. Ако не бях толкова вглъбена в себе си...

– Просто опитваше да се предпазиш – побърза да ме прекъсне той. – Правиш нещо, което никой друг в страната ни не е правил. Естествено, че ще намериш начини да се улесниш.

Поклатих глава.

– Татко не беше на себе си от умора. Мама така и не забави темпото. Ти се влюби, а аз се опитах да те разубедя. Една дума би ме описала идеално, но все пак съм дама и не мога да я произнеса.

Той отново се засмя на глас и няколко чифта очи се обърнаха към нас, включително тези на Камил. Исках да съм ù бясна, да се ядосам на момичето, което изпълняваше същите задължения като моите, но десет пъти по-добре, което бе отнело брата ми близнак. Но си личеше колко се радва да ни види заедно.

Все още не разбирах как е успяла да овладее всичко толкова лесно, да бъде едновременно и кралска особа, и обикновено момиче. Боях се, че колкото и съвършен да беше днешният ден, животът ми нататък нямаше да продължи точно така.

– Ей – привлече вниманието ми Арън, забелязал тревогата в очите ми. – Всичко ще се нареди. Ще се справиш.

Поправих изражението си, мъчейки се да върна магията, която струеше във вените ми само преди няколко секунди. Аз бях новата кралица; не биваше да изглеждам тъжна точно днес.

– Знам. Просто още не мога да си представя как.

Песента свърши и Арън се поклони дълбоко.

– Трябва да дойдеш в Париж за Нова година.

– А ти трябва да се върнеш тук за следващия ни рожден ден – настоях аз.

– В такъв случай ти ще трябва да прекараш медения си месец във Франция.

– Само ако ти се върнеш у дома за сватбата.

Той протегна ръка към мен.

– Имаме сделка.

Стиснахме си ръцете и скъпото ми братче ме взе в обятията си.

– Дни наред тъгувах, сигурен, че никога няма да ми го простиш. А като виждам, че не ми се сърдиш изобщо, ми е още по-трудно да замина.

– Трябва да се обаждаш. Не само на мама и татко, а и на мен.

– Обещавам.

– Обичам те, Арън.

– И аз теб, Ваше Величество.

Засмях се и двамата едновременно избърсахме очите си.

После огледахме залата. Момчетата от Елита изпъкваха с елегантните си костюми и вратовръзки, също толкова напети, колкото гостуващите кралски особи. Цяла вечер ги наблюдавах и старателно прибавях поведението им към купчините информация, която вече бях събрала за тях.

Кайл благосклонно правеше компания на повечето млади гости, а Фокс се ръкува с толкова много хора, че по едно време го видях да разтрива китката си. Макар че Иън и Хейл бяха вън от надпреварата, ги чух да ме описват в бляскава светлина пред репортерите, надминавайки и най-смелите ми очаквания. А Хенри правеше всичко по силите си да контактува с околните, макар и с помощта на Ерик, но като го видях как оглежда гостите от мястото си, разбрах, че не му е лесно.

– Доста се лутам. Не мога да реша кой е правилният. Просто искам да угодя на всички.

– Включително на себе си?

Усмихнах се, но не можах да отговоря.

– Ако бягството ми в друга страна доказва едно нещо – продължи сериозно брат ми, – това е, че трябва да си готова на всичко за човека, на когото си отдала любовта си.

Любов. Струваше ми се, че и тя като дрехите не стоеше еднакво на всеки. Още не знаех какво е значението ù за мен, но имах чувството, че скоро ще ми се разкрие. Оставаше само да ми хареса резултатът.

– Повярвай ми, Иди, войните, мирните договори и дори държавите са преходни. Но животът ти си е твой докрай, единствен и свещен, затова трябва да намериш човека, който ще те кара да го чувстваш такъв във всеки един миг.

Сведох поглед към роклята си, усещайки тежестта на короната върху главата си. Да, животът ми беше единствен и свещен, но още от рождението ми – само седем минути преди неговото – принадлежеше на всички, но не и на мен самата.

– Благодаря ти, Арън. Ще го запомня.

– Умолявам те.

Сложих ръка на рамото му.

– Отиди да намериш съпругата си. Приятен полет и да се обадиш, като пристигнеш.

Той взе ръката ми и я целуна.

– До скоро, Иди.

– До скоро.

Колкото и уморена да се чувствах, знаех, че е рано да се оттегля. Една последна обиколка, казах си. Щях да се здрависам с няколко души, да дам две-три интервюта и да се измъкна през страничната врата.

Безкрайно много усмивки и прегръдки, безкрайно много благопожелания и обещания да се видим скоро. Всичко това ме зареждаше с енергия почти толкова бързо, колкото ме изцеждаше. Докато вървях към Иън, който говореше с няколко от щастливците, спечелили покана за коронацията от лотарията, започна поредният валс.

– О, танц! – рече умолително едно момиче. Помислих, че иска Иън да танцува с нея, но тя го побутна към мен, а той с радост ме поведе към центъра на залата.

След няколко пируета не се сдържах и го попитах:

– От колко време харесваш Хейл?

Той се усмихна.

– Още от момента, в който ни готвеха за срещата с теб. Изглеждаше толкова щастлив, направо като анимационен герой. Стори ми се много симпатично.

– Наистина е симпатично – съгласих се аз.

– Съжалявам, че те излъгах. Възнамерявах да отнеса тайната си в гроба.

– А сега?

Той сви рамене.

– Знам ли. Но Хейл толкова държи на откровеността, че най-малкото няма да използвам някое момиче за параван, както опитах да сторя с теб. Не е справедливо.

– Понякога е трудно да си справедлив дори спрямо себе си, не мислиш ли?

Иън кимна.

– И все пак не бих сравнил положението си с твоето. В крайна сметка никого не го е грижа за мен, докато ти си в устата на всички.

– Не ставай глупав. Мен ме е грижа за теб. Грижа ме беше за наперения сноб, с когото се запознах първия ден. – Той се засмя умислено. Част от онзи му облик се беше изпарил. Не целият, но знаех колко е трудно да свалиш маската. – И ме е грижа за смутения, галантен мъж, стоящ пред мен.

Иън не беше от ревльовците. Нито преглътна, нито примигна, но усетих, че ако някога е бил на ръба на сълзите, то това беше настоящият момент.

– Толкова се радвам, че станах свидетел на коронясването ти. Благодаря ви, Ваше Величество. За всичко.

– Пак заповядай.

Валсът свърши и двамата се поклонихме един на друг.

– Имаш ли нещо против да си тръгна сутринта? – попита той. – Иска ми се да прекарам малко време със семейството си.

– Разбира се. И се обаждай от време на време.

Той кимна и прекоси залата, готов да започне новия си живот.

Гордеех се със себе си. Целият ден беше минал без нито един гаф и още стоях на крака. А сега всичко беше приключило и беше време да се прибера в стаята си.

Но тъкмо когато се канех да се измъкна през страничната врата, видях Мерид да говори пред една камера.

Само като ме зърна, лицето му се озари и веднага ме привика за интервю. Цялото ми тяло плачеше за почивка, но усмивката му беше толкова очарователна, че не можах да ù устоя.

Загрузка...