Седемнайсета глава


На следващата сутрин изтичах до трапезарията за закуска, носейки вестника в ръка. Профучах покрай стражите и Елита и го плеснах пред мама и татко.

– Погледнете – натъртих, като посочих заглавието.

„Може би те знаят нещо, което ние не знаем?“, питаше то. Под него имаше снимка на момчетата, аплодиращи по време на бюлетина.

Татко взе вестника, сложи си очилата и прочете статията на глас, макар и не на всеослушание.

– „Едва ли някой би описал принцеса Идлин Шрийв като приветлива, пламенна или обичана личност. Несъмнено е надарена с изисканост и красота и макар да притежава неоспорим интелект, не бихме могли да кажем същото за други важни черти в характера на един водач, като например всеотдайност към народа. Затова питаме: какво знаят за нея тези младежи – Синове на Илеа, – което на нас ни е убягнало?“

Мама ме погледна с усмивка.

– „Когато петимата финалисти в Избора скочиха на крака и посрещнаха с аплодисменти новината за коронясването на принцесата, аз самият не реагирах така. По-скоро се притесних. Тя е млада. Не познава народа си. Но спонтанната радост на онези момчета, всичките, с изключение на едно, запознали се с нея съвсем наскоро, ме наведе на мисълта, че вероятно бъдещата ни кралица е надарена и с друго, освен с красиво лице. Неотдавна кандидатите я описаха като загрижена и сърдечна. Дали тези ù качества просто не са ни убягвали на малкия екран? Дали Идлин Шрийв не е роден водач, готов да се жертва за народа си? Поводът за възкачването ù на престола насочва към положителен отговор. Кралят и кралицата са още млади, физически и психически способни да продължат управлението си. Фактът, че принцесата с готовност поема позицията им толкова рано, за да могат родителите ù да се насладят на брачния си живот, разкрива не само любовта ù към семейството, но и отговорното ù отношение към поста.“

Очите на мама преливаха от сълзи.

– „Само времето ще покаже дали тези предположения са правилни, но мога да заявя, че поне за момента вярата ми в короната се възвръща.“ О, миличка! – възкликна мама.

Татко ми върна вестника.

– Иди, това е прекрасно.

– По-хубаво нещо не съм чела за себе си от доста време – съгласих се с доволна усмивка. – Ще опитам да не се възгордявам, но работният ми ден определено започва добре.

– И не се натоварвай много тази сутрин – погледна ме сериозно мама. – Не искам да се преумориш още преди да си започнала.

– Ако ти кажа, че плановете ми са елементарни, ще те излъжа – признах си аз. – Сега отивам на урок по фински. Знаеш ли колко е трудно да броиш на този език?

Татко отпи от кафето си.

– Слушам го от десет години. Поздравявам те, че си решила да го опознаеш.

– Хенри е много мило момче – коментира мама. – Не очаквах да се насочиш към него, но определено ще те кара да се усмихваш.

Пфф – обърна се към нея татко. – Ти пък какво разбираш от избор на съпрузи? Последния път, когато опита, се прецака с мен.

Тя му се усмихна и го шляпна по ръката.

– Вие двамата сте толкова отвратителни, че съсипвате всичко.

Завъртях се на пета и поех към вратата.

– Хубав ден, скъпа – провикна се мама след мен и аз вдиг­нах ръка вместо отговор, преди да спра до Хенри.

– Хмм. Lähteä?

Той засия от радост.

– Да! Добре, добре!

Остави салфетката си до чинията и ме хвана за ръката.

– Чакайте! – извика Фокс. Кайл идваше след него. – Нямам търпение да започне урокът. Струва ми се, че миналия път се справих доста добре.

– Ерик се държи толкова насърчаващо. Ти просто редиш звук след звук, а той ти казва „браво“ – засмя се Кайл.

Аз кимнах.

– Сигурно е суендуейска черта. На мен ми помагаше горкият Хенри и му се наложи да стисне лицето ми, защото произнасях звуковете грешно. – Показах какво е направил и Хенри отвърна с усмивка. – Но скара ли ми се? Не.

Секунда, след като разказах случката, си спомних, че двамата с Хенри бяхме на ръба да се целунем. И макар да ми олекна от това, че май никой не беше забелязал, осъзнах с изумление, че досега изобщо не бях мислила за нашата почти целувка.

Като стигнахме до библиотеката, Ерик вече ни чакаше там и пишеше нещо на черната дъска.

– Добро утро, професоре – поздравих го аз.

– Ваше Височество. Или вече трябва да преминем на „Ваше Величество“?

– Още не! – възкликнах аз. – Разтрепервам се само при мисълта.

– Е, аз се радвам за теб. Всички се радваме. Тоест всички се радват – поправи се той, кимвайки към момчетата от Елита, включително Хейл и Иън, които вървяха най-отзад. – Не исках да се причислявам към тях. Просто наблюдавам реакциите им отблизо.

– Не ставай глупав. Ти си част от бандата. – Засмях се, оглеждайки стаята. – Понякога имам чувството, че участвам в странен клуб, не в игра.

– Права си. Но истината си е истина.

Сериозният му тон привлече очите ми обратно към него, макар че той умишлено избягваше погледа ми. Взе купчина листове и ми ги подаде.

– И помисли само какъв съм късметлия, че ми се отдава възможност да преподавам фински на новата ни кралица.

Очите му сияеха от гордост.

Аз надникнах към другите момчета, които си избираха места, и приближих до Ерик, за да не чуят какво му говоря.

– И ти ще ми липсваш, когато всичко приключи. Скъп си ми също колкото тях. Дори повече от някои.

Той поклати глава.

– Не бива да говориш така. Аз не съм като тях.

– Напротив. Не по-малко благороден си по душа, Еико.

Той застина, като чу истинското си име, и ъгълчетата на устните му се повдигнаха в лека усмивка.

– Ей, Иди – провикна се Кайл. – Искаш ли да си ми партньорка?

– Разбира се.

Тръгнах към него и Ерик ме последва.

– Първо ще преговорим наученото от миналата седмица – подхвана той. – После ще преминем към някои елементарни въпроси и отговори. Знам, че някои от вас са учили и други неща, затова с радост ще помогна и на тях. Но засега да се върнем към числата.

– Добре, аз започвам. Yksi, kaksi, kolme, neljä, viisi – изрецитира гордо Кайл.

– Как го правиш? Завиждам ти.

– С практика. Какво, да не би да не можеш да отделиш един час за упражняване на числата?

Засмях се.

– Напоследък дори се къпя скоропостижно. Липсва ми личното време. Но ще си струва да дам почивка на мама и татко.

– Странно ми е да кажа, че се гордея с теб, но е така. – Той опита да потисне усмивката си и не успя. – Това ми напомня, че не се увличам по някоя въображаема Идлин, а наистина си толкова умна, самоотвержена и решителна, колкото си мисля напоследък.

– За разлика от Идлин по това време миналата година? – попитах закачливо.

– Не ме разбирай погрешно, тя беше много забавно момиче. Знаеше как да се весели, да озарява стаята с присъствието си. Но новата Идлин умее всичко това плюс още стотици други неща. И много ми харесва. Но това вече го знаеш.

– И ти ми харесваш – прошепнах аз. Зърнах Ерик с ъгълчето на окото си и върнах поглед към листовете. – Осем и девет ми разказват играта, защото са толкова подобни, но и различни в същото време.

– Добре. Да ги разгледаме отново.

Ерик тръгна към дъската, а на мен ми стана гузно, задето губя време от урока, при положение че наистина исках да науча фински.

– Като стана въпрос, че те харесвам, извинявай, че напос­ледък не мога да ти отделя много време.

Кайл сви рамене.

– Не мисли за мен, Иди. Аз съм тук.

После посочи към листа пред мен, принуждавайки ме да се съсредоточа върху сричките. Погледах го как оформя думите с уста и се чувствах така благодарна за езика и времето... и всичко, което ме очакваше на хоризонта.

* * *

Като отворих вратата на кабинета, лейди Брайс говореше по телефона. Махна ми и продължи с разговора си.

– Да... да... една седмица от днес. Благодаря! – Тя затвори телефона. – Извинете. Вашето бюро е най-голямо, а коронацията е само след седмица, така че съм затрупана с работа. Цветята са готови, църквата е ангажирана, трима дизайнери работят по три различни модела рокли; ако искате Нийна да следи напредъка им, тя несъмнено ще приеме с радост.

Вгледах се в купчините папки пред нея.

– За един ден ли свърши всичко това?

– Горе-долу.

Направих ù физиономия и тя ми се усмихна широко, преди да си признае истината.

– Имах предчувствие, че моментът настъпва, затова бях подготвила някои от нещата за всеки случай.

Поклатих глава.

– Познаваш ме по-добре, отколкото аз самата.

– Част от работата ми е. Между другото – продължи тя, – тази сутрин се обади Мерид. Благодари ви за поканата за коронацията, но не е сигурен дали семейството му ще е добре дошло.

– Говорих с татко. Това му е ясно, нали?

– Да.

Въздъхнах.

– Но Мерид ще дойде?

– Да. А след като всичко това отмине и поемете поста си на кралица, ще можете да ги поканите отново, ако искате.

Кимнах.

– Ако е възможно да закърпя отношенията им, ще се постарая.

– Много мъдро.

Поех си дълбока глътка въздух, любувайки се на похвалата ù. Трябваше да държа милите думи близо до себе си, подобно на броня, за да оцелея.

– Готова съм за работа. Да чуем какво си ми приготвила.

– Всъщност ми се струва, че ще е най-добре да си поговорите с кандидатите или да поканите някого от тях на среща.

– Току-що бях с тях – възразих. – Добре са си.

– Имам предвид на четири очи. А и като изключим подготовката около коронацията, с която изобщо не бива да се занимавате, нямате спешни ангажименти чак до понеделник. Професионалният ви живот е в подем, а точно вие ми казахте, че той трябва да върви ръка за ръка с личния ви живот.

Тя вдигна вежди.

– Добре.

– Защо се мръщите? Ако не ме лъже паметта, определяте и петимата като фаворити.

– Сложно е. Онзи, с когото е най-важно да поговоря, вероятно не иска да ме вижда. – Въздъхнах. – Пожелай ми късмет.

– Не ви е нужен.

Загрузка...