Конан Завоевателя

Осма глава Разпадащата се главня

Околностите на Тарантия се бяха спасили от ужасното опустошение на източните провинции. И тук имаше следи от пълчищата на завоевателите, но огънят и стоманата не бяха вилнели произволно.

Само едно нещо помрачаваше пейзажа — овъглената шир от пепел и почернял камък, където някога се намираше величествената вила на един от най-верните привърженици на Конан.

Кралят не посмя открито да отиде до имението на Галан, което беше само на няколко мили от града. В полумрак той прекоси обширната залесена част и съгледа хижата на пазача. Слезе от коня, върза го, после тръгна към яката врата с намерение да изпрати пазача да извика Сервий. Не знаеше какви врагове могат да се намират в имението. Не беше видял немидийски войници, но те можеха да са разквартирувани по цялата околност. Когато се приближи, видя, че вратата е отворена. От нея излезе един набит мъж в копринени панталони и богато бродиран жакет и тръгна по пътеката, водеща към гората.

— Сервий!

Мъжът чу тихото повикване, обърна се и видя високата стоманеносива фигура, изправена пред него в мрака и възкликна от изненада. Ръката му се плъзна към закачената на колана къса ловна сабя.

— Кой си ти? — попита Сервий. — Какво… О, всемогъщи Митра!

Той пое шумно дъх, руменото му лице пребледня.

— Махни се! — извика той. — Защо си се върнал от царството на Вечния мрак, за да ме изпълваш с ужас? Докато беше жив, винаги съм бил твой верен васал — Надявам се все още да си — отвърна Конан. — Престани да трепериш, човече. Аз съм от плът и кръв.

Плувнал в студена пот, Сервий се приближи и погледна в лицето облечения в ризница гигант. После, убеден в реалността на онова, което вижда, падна на колене и свали украсената си с перо шапка.

— Кралю! Истина е! Това е чудо, в което човек не може да повярва! Голямата камбана в крепостта би още преди дни за смъртта ти. Говори се, че си умрял във Валкия, смазан под милиони тонове земя и гранит.

— Там умря друг в моите доспехи — промърмори Конан. — Но да оставим този разговор за по-късно. Да ти се намира някой голям говежди бут?…

— Прощавай, господарю — извика Сервий. — Ризницата ти е побеляла от прах, а аз те държа тук уморен и гладен! Велики Митра! Сега вече вярвам, че наистина си жив. Но кълна се, когато те видях да стоиш в сумрака, мозъкът в костите ми се превърна във вода. Лошо е да срещнеш в гората по тъмно човек, когото мислиш за умрял.

— Нареди на пазача да се погрижи за коня. Вързан е за ей онзи дъб — каза Конан. Сервий кимна и поведе краля по пътеката. Беше се съвзел от свръхестествения си страх, но личеше, че е изнервен.

— Ще изпратя човек от имението — каза той. — Пазачът е в колибата си… но напоследък нямам вяра дори на собствените си слуги. По-добре само аз да знам за присъствието ти.

Когато приближиха къщата — прозорците светеха — Сервий свърна по една малко използвана пътека между дъбовете. Сплетените клони образуваха свод, който спираше всякаква светлина. Без да говори, някак уплашен. Сервий забърза в мрака и скоро преведе Конан през малка странична врата в тесен, лошо осветен коридор.

Минаха бързо и мълчаливо през него и Сервий въведе краля в просторна стая с висок таван с дъбови греди и богато облицовани с ламперия стени. В широката камина горяха големи трупи. На един каменен поднос, сложен върху махагонова маса, изпускаше пара голямо парче месо, печено в тесто. Сервий заключи яката врата, изгаси свещите в сребърния свещник на масата и остави стаята да се осветява само от огъня в камината.

— Моля за извинение, кралю, но времената са опасни — каза той. — Навсякъде се таят шпиони. По-добре никой да не може да наднича през прозорците и да те познае. Това печено току-що е извадено от фурната, тъй като възнамерявах да вечерям след разговора с пазача. Ако благоволиш…

— Светлината е достатъчно — изръмжа Конан, седна безцеремонно, извади камата си и лакомо се нахвърли на вкусната храна, като прокарваше големите хапки с глътки вино от лозята на Сервий. Изглежда, беше изгубил всякакво чувство за опасност, но за сметка на това Сервий неспокойно се въртеше на пейката до камината и нервно попипваше тежката златна верижка на врата си, непрекъснато гледаше към слабо осветените стъкла на двукрилия прозорец и обръщаше ухо към вратата, сякаш очакваше да чуе навън прокрадващи се стъпки.

Конан свърши вечерята и се настани на друга пейка пред огъня.

— Няма дълго да те излагам на опасност с присъствието си, Сервий — каза неочаквано той. — Зората ще ме завари далеч от имението ти.

— Господарю… — Сервий вдигна ръце да възрази, но Конан отхвърли протеста му.

— Познавам твоята вярност и твоя кураж. Безукорни са. Но ако Валерий е узурпирал моя трон, този подслон ще ти струва живота.

— Не съм достатъчно силен, за да му се противопоставя открито — призна Сервий. — Петдесетте войници, които мога да поведа, са нищо. Видя ли руините от имението на Емилий Скавон?

Конан кимна и се намръщи.

— Както знаеш, той беше най-силният васал в тази провинция. И отказа да се подчини на Валерий. Немидийците го изгориха в руините на собствената му вила. Всички разбрахме безполезността от всякаква съпротива, особено след като населението на Тарантия отказа да се бие. Предадохме се и Валерий ни запази живота, макар че наложи такива данъци, които ще разорят мнозина. Но какво можехме да направим? Мислехме те за загинал. Много от бароните бяха избити, други откарани в плен. Войската беше разбита и разпръсната. Ти нямаш наследник, който да поеме короната. Нямаше кой да ни поведе…

— Но тук беше Тросеро от Пойтейн — каза остро Конан.

Сервий безпомощно разпери ръце.

— Вярно е. Неговият генерал Просперо командваше малобройна войска. Той прикани мъжете да се обединят под неговото знаме. Но ти беше мъртъв, кралю, хората си спомниха за войните и гражданските размирици и как Тросеро и пойтейнци някога минаха през тези провинции с огън и меч, както прави това Амалрик днес. Бароните завидяха на Тросеро. Някои, може би шпиони на Валерий, казаха, че графът на Пойтейн има намерение да заграби короната. Старите местни омрази пламнаха отново. Ако имаше поне един мъж, в чийто вени да тече кралска кръв, щяхме да го коронясаме и да тръгнем срещу немидийците. Но нямаше. Бароните, които ти бяха верни, не пожелаха да се обединят, защото си нямаха доверие. Всеки се смяташе за най-добър, всеки се страхуваше от амбициите на другите. Ти беше връзката, която държеше снопа пръчки заедно. Когато тази връзка беше прерязана, снопът се разпадна. Ако имаше син, бароните щяха да го последват. Но нямаш син и те нямаше около кого да се сплотят. Търговците и обикновените граждани се страхуваха от анархия и връщане към старите дни, когато всеки барон имаше собствен закон. Казваха, че който и да е крал е по-добър от никакъв. Валерий беше с кралска кръв, от стара династия, и когато дойде начело на облечените в стомана войни под немидийското знаме с червения дракон и заблъска с копието си по портата на Тарантия, нямаше кой да му се противопостави. И хората отвориха портите, коленичиха в прахта пред него и отказаха да помогнат на Просперо да защити града. Казваха, че предпочитат да бъдат управлявани от Валерий, отколкото от Тросеро. Твърдяха — и това е вярно, — че бароните няма да се обединят зад Тросеро, но мнозина ще приемат Валерий. Смятаха, че като отстъпят пред Валерий, ще избегнат опустошителната гражданска война и гнева на немидийците. Просперо отиде на юг с десетте си хиляди рицари, а след няколко часа конницата на немидийците влезе в града. Хората не го последваха. Те останаха да присъстват на коронясването на Валерий в Тарантия.

— Значи пушекът на старата вещица е показал истината — промърмори Конан и усети по гърба си странен хлад. — Амалрик е коронясал Валерий, така ли?

— Да, в коронната зала, с окървавени от клането ръце.

— И под неговото милостиво управление настъпи ли очакваното от народа благоденствие? — попита иронично Конан.

— Той живее като чуждоземен принц в покорена страна — каза с изпълнен с горчивина глас Сервий. — Дворът му е пълен с немидийци, дворцовата охрана също е немидийска. Голям немидийски гарнизон е настанен в крепостта. Да, удари часът на дракона… Немидийците вървят из улиците като господари, безчинстват с жените, ограбват търговците. Валерий или не може, или не желае да ги обуздае. Той е фигурант, марионетка. Умните мъже знаеха, че ще е така, и молеха всички да го разберат. Амалрик… Амалрик продължи със силна войска към далечните провинции, където някои барони отказват да му се подчинят. Но между тях няма единство. Завистта им един към друг е по-силна от страха от Амалрик. Той ще ги победи един по един. Много крепости и градове разбраха това и се предадоха. Онези, които все още се съпротивляват, живеят в нищета. Немидийците си отмъщават за стари поражения. Техните редици се попълват от аквилонци, които от страх, за злато или по необходимост постъпват в немидийската войска. Това е естествена последица.

Конан кимна, загледан мрачно в отражението на червената светлина в богато резбованите дъбови стени.

— Аквилония има крал вместо анархията, от която хората се страхуваха — каза накрая Сервий. — Валерий обаче не защитава поданиците си от съюзниците си. Стотици не можаха да платят наложения им откуп и бяха продадени на търговците на роби от Кот.

Конан отметна глава, в сините му очи блесна смъртоносен пламък. Той изруга високо, силните му юмруци се свиха, твърди като стоманени чукове.

— Да, бели мъже продават бели мъже и жени, както по времето на феодализма. В дворците в Шем и Туран те ще водят робски живот. Валерий е крал, но сплотеността, която търсеха хората, не е постигната. — Гъндерланд на север и Пойтейн на юг не са завладени, а и на запад има свободни провинции, където бароните са подкрепяни от босониански стрелци. Те могат да продължат да се отбраняват и ще бъдат щастливи, ако могат да защитят своята независимост. Тук обаче върховната власт е в ръцете на Валерий и неговите рицари.

— Трябва да се възползваме по най-добрия начин от положението — мрачно каза Конан. — Времето на Валерий е кратко. Щом научат, че съм жив, хората ще въстанат. Ние ще превземем Тарантия преди Амалрик да се е върнал с войската. Хората ще пометат тези кучета от царството.

Сервий мълчеше. Чуваше се само пращенето на дървата в огъня.

— Е — каза нетърпеливо Конан. — Защо седиш с наведена глава, забил поглед в камината? Не вярваш ли?

Сервий не посмя да погледне краля в очите.

— Вярвам, че ще направиш всичко, което е по силите на смъртен, кралю — отговори най-после Сервий. — Аз съм участвал с теб в битки и зная, че никой смъртен не може да устои на меча ти.

— Какво следва от това?

Сервий се загърна с обточеното с кожа наметало и въпреки огъня потрепери.

— Разправяй, че срещу теб е използвана магия — каза той.

— И какво, ако е истина?

— Как може смъртен човек да се бори срещу магия? Кой е онзи маскиран, който е разговарял посред нощ е Валерий и неговите съюзници, както говорят хората? Който се явява и изчезва толкова тайнствено? Според хората това е голям магьосник, умрял преди хиляди години, върнал се от царството на мрака да свали от трона краля на Аквилония и да възстанови като наследник на династията Валерий.

— Какво значение има? — избухна Конан. — Аз избягах от обитаваните с духове подземия на Белвер и от дяволите в планините. Ако народът се обедини…

Сервий поклати глава.

— Най-верните ти поддръжници в източните и централните провинции са мъртви, избягали или пленени. Гъндерланд е далеч на север, Пойтейн е далеч на юг. Босонианците са се оттеглили в блатата на запад. Ще трябват седмици, за да се съберат и концентрират тези сили и преди да стане това, те ще бъде атакувани от Амалрик и унищожени.

— Но едно въстание в централните провинции ще наклони везните на наша страна! — възкликна Конан. — Ние можем да завземем Тарантия и да я задържим, докато пристигнат гъндерландците и пойтейнците.

Сервий се поколеба, после зашепна:

— Хората казват, че си умрял от магия. Че маскираният непознат е направил магия да загинеш и войската ни да бъде разбита. Голямата камбана оповести смъртта ти. Всичките те мислят за умрял. А централните провинции няма да въстанат дори ако знаят, че си жив. Няма да посмеят. С магия си победен при Валкия. Магия донесе новината до Тарантия, защото още същата нощ хората по улиците говореха за смъртта ти. Един немидийски жрец направи черна магия по улиците на Тарантия, за да погуби всички останали верни на паметта ти. С очите си го видях. Въоръжени мъже падаха като мухи и умираха по улиците и никой не можеше да разбере от какво. А мършавият жрец се смееше и каза: „Аз съм Алтаро, слуга на Ораст, който пък е слуга на Забуления. Силата не е моя. Тя само се проявява чрез мен.“

— Не е ли по-добре човек да умре с чест, отколкото да живее в позор? — каза Конан. — Смъртта по-лоша ли е от потисничеството, робството и разрушението?

— Там, където има магия, няма място за разум — отвърна Сервий. — Страхът в централните провинции е твърде голям, за да въстанат и да те подкрепят. Отдалечените провинции ще се бият за теб… но същата магия, която е поразила войската при Валкия, ще те порази отново. Немидийците държат най-големите, най-богатите и най-гъсто населените части на Аквилония. Те не могат да бъдат победени от силите, които можеш да събереш. Просто ще жертваш без полза верните си поданици. Мъчно ми е да ти го кажа, но, кралю, ти си крал без кралство.

Конан гледаше огъня и мълчеше. Една догаряща главня се разпадна между пламъците, без да изхвърли фонтан от искри. Същото можеше да стане с неговото царство.

Отново почувства присъствието на мрачната реалност зад воала на материалната илюзия. Отново почувства неизбежния ход на безмилостната съдба. Паника обхвана душата му, обзе го чувство на обреченост. Изпита неудържимо желание да разрушава и убива.

— Къде са моите сановници? — попита най-после той.

— Палатидий беше сериозно ранен при Валкия, откупен от семейството си и сега лежи в замъка си в Атал. Ще има късмет, ако някога отново се качи на седло. Паблий, канцлерът, напусна царството предрешен и никой не знае къде е. Съветът е разпуснат. Някои съветници бяха затворени, други прогонени. Много от верните ти поданици бяха избити. Тази вечер например принцеса Албиона ще умре под брадвата на палача.

— Защо? — попита Конан. Сините му очи бяха изпълнени с такъв гняв, че Сервий изплашен се сви.

— Защото не иска да стане любовница на Валерий. Земите й са конфискувани, доверените лица продадени като роби. В полунощ в Желязната кула главата й трябва да падне. Бъди благоразумен, кралю… за мен ти винаги ще си мой крал… бягай, преди да са те открили. През тези дни никой не е в безопасност. Шпиони и доносници са плъзнали между нас и донасят и най-дребната постъпка или дума на недоволство. Ако научат, че си тук, те чака тъмница и смърт. Моите коне и всичките мъже, на които мога да се доверя, са на твое разположение. Преди разсъмване ще сме далеч от Тарантия и ще сме минали повечето път до границата. Ако не мога да ти помогна да си върнеш царството, мога поне да те последвам в изгнание.

Конан поклати глава. Сервий го гледаше разтревожен. Кралят седеше, подпрял брада на големия си юмрук. Огънят в камината хвърляше червена светлина върху стоманената му ризница, осветяваше изпълнените с гняв очи. Сервий отново, както в миналото, само че по-силно, долови в краля нещо чуждоземно. Това великанско тяло под стоманената ризница беше прекалено здраво и гъвкаво за цивилизован човек. В очите му гореше стихийният огън на първобитен човек. Сега варварската жилка в краля беше по-силно изразена, сякаш в тази напрегната обстановка външните прояви на цивилизацията бяха отстъпили на праисторическата му природа. Той не действаше така, както би действал един цивилизован човек при същите условия, нито мислеше като такъв. Конан беше непредсказуем. Само една крачка отделяше краля на Аквилония от облечения в кожа варварин от кимерийските планини.

— Ако е възможно, ще отида в Пойтейн — каза най-после Конан. — Но сам. А като крал на Аквилония трябва да изпълня един последен дълг.

— Какво имаш предвид? — попита Сервий, обхванат от лошо предчувствие.

— Тази вечер отивам в Тарантия да помогна на Албиона — отговори кралят. — Не успях да спася всички свои верни поданици, но… ако вземат главата й, по-добре да вземат и моята.

— Това е лудост! — извика изумен Сервий и се хвана за гърлото, сякаш почувствал примката около врата си.

— В кулата има тайни, които малцина знаят — каза Конан. — Във всеки случай ще е подло от моя страна, ако оставя Албиона да умре заради верността си към мен. Аз може да съм крал без кралство, но не съм мъж без чест.

— Ще погубиш всички ни — прошепна Сервий.

— Ако не успея, няма да погубя никого, освен себе си. Ти рискува достатъчно. Остави ме тази нощ да отида самичък. Това е единственото, което искам. Намери ми кърпа за връзване на очи, здрава тояга и дрехи, каквито носят пътешествениците.