Конан Завоевателя

Двадесета глава И ще възкръсне Ахерон от пепелта

Зимата в Аквилония премина. Дърветата се разлистиха, новата трева се раззелени под милувката на топлия южен вятър. Но много ниви останаха необработени и пусти, пепел и почернели камъни показваха местата, където се бяха издигали красиви имения и процъфтяващи градове. Вълци виеха по обраслите с трева пътища, банди мършави мъже се криеха в горите. Само в Тарантия царуваше постоянно веселие и пиршество.

Валерий управляваше като обхванат от лудост. Дори много от благородниците, приветствали неговото връщане, започнаха да роптаят. Данъците бяха непосилни и за богати, и за бедни. Богатствата на покореното царство се изливаха в Тарантия, която от столица на царството се превърна по-скоро в гарнизон на завоеватели в една покорена страна. Търговците наистина богатееха, но никой не беше сигурен дали няма да бъде обвинен в предателство и имотът му да бъде конфискуван, а той — хвърлен в тъмница или на дръвника.

Валерий не направи никакъв опит да спечели на своя страна поданиците на Аквилония. Държеше се на власт с помощта на немидийци и отчаяни наемни войници. Валерий знаеше, че управлява само с мълчаливото съгласие на немидийците, и си даваше сметка, че не може да се надява да обедини Аквилония под своя скиптър, защото отдалечените провинции щяха да се борят срещу него до последна капка кръв, а й немидийците нямаше да му позволят да бъде независим. Беше хванат в собствената си клопка. Злобата на унизената гордост разяждаше сърцето му и той се отдаде на невъздържаност като човек, който живее ден за ден, без да мисли за бъдещето.

Все пак в неговата лудост имаше и хитрост — толкова скрита, че дори Амалрик не можеше да се досети за нея. Може би годините, прекарани в скитничество като изгнаник, бяха ожесточили сърцето му. Може би неговото отвращение от настоящето положение бе повишило горчивината до степен на лудост. Във всеки случай той живееше с едно желание: да унищожи всеки, свързан с него.

Валерий разбираше, че царуването му ще свърши в момента, в който Амалрик постигне целта си. Разбираше също, че докато продължава да потиска собствения си народ, немидийците ще го търпят като крал, защото Амалрик желае да докара Аквилония до пълно подчинение, да унищожи и последните останки на независимост, а после да я завладее, да я изгради по свой собствен модел и да използува хората и природните богатства, за да отнеме немидийската корона от Тараск. Защото императорският трон беше голямата амбиция на Амалрик и Валерий го знаеше, но знаеше също, че владетелят на Немидия одобрява неговото безмилостно управление. Тараск мразеше Аквилония с омраза, родена в стари войни, и желаеше единствено гибелта на западното царство.

И Валерий възнамеряваше да разруши страната до такава степен, че дори богатството на Амалрик да не може да я възстанови. Той мразеше барона почти толкова, колкото и аквилонците, и се надяваше да доживее до деня, когато Аквилония ще бъде напълно в руини, а Тараск и Амалрик ще са вкопчени в безнадеждна гражданска война, която напълно да унищожи Немидия.

Валерий вярваше, че покоряването на все още свободните провинции Гъндерланд, Пойтейн и Босония ще тури край на неговото царуване. Тогава той щеше да е свършил определената му от Амалрик цел и можеше да бъде свален. Затова отлагаше завладяването на тези провинции и ограничаваше дейностите си до самоцелни нападения и набези, оправдавайки пред Амалрик действията си с всевъзможни пречки.

Животът му беше низ от празненства и оргии. Валерий докарваше в двореца най-красивите девойки на царството с или без тяхно съгласие. Богохулстваше и се въргаляше пиян на пода в банкетната зала със златна корона на главата и залята с вино пурпурна царска мантия. В изблик на желание за кръв окичваше бесилките на пазарния площад с трупове, палачите му размахваха неуморно брадвата, изпращаше немидийски конници из страната да палят и грабят. Изпаднал в лудост, смазваше жестоко непрекъснатите вълнения и отчаяни бунтове в страната. Валерий грабеше, насилваше и разрушаваше, докато накрая дори и Амалрик го предупреди, че страната ще обеднее до такава степен, че няма да може да се съвземе, без да знае, че Валерий цели точно това.

Но докато и в Аквилония, и в Немидия хората говореха за лудостта на краля, в Немидия говореха повече за Ксалтътън, тайнствения маскиран. Малцина го бяха виждали по улиците на Белвер. Говореше се, че прекарвал повечето време в планините, в странни тайни съвещания с потомци на една стара раса: мургави мълчаливи хора, които претендирали да са наследници на древно царство. Хората мълвяха за биене на барабани далече горе в безлюдните планини, за огньове, светещи в тъмнината, и за странно пеене, довявано от вятъра — пеене и ритуали, забравени отпреди столетия, останали само като безсмислени формули, произнасяни край огнищата в планинските селища, населявани от хора, странно различаващи се от тези в долините.

Никой не знаеше причината за тези тайни съвещания, освен може би Ораст, който често съпровождаше щитонеца. А лицето Ораст ставаше все по-измъчено.

Но по средата на пролетта неочаквана новина достигна до загиващото царство и събуди страната за живот. Тя дойде като шепот на вятъра, духащ от юг, и разбуди хората от апатията и отчаянието. Никой не можеше да каже по какъв начин дойде тази вест. Някои говореха за странна мрачна старица с развяващи се от вятъра коси, съпровождана от голям сив вълк, който вървял подир нея като куче. Други — за жреци на Азура, промъкнали се като призраци от Гъндерланд през блатата на Пойтейн и босонианските села.

С тази новина по границата започнаха да възникват като пожар бунтове. Отдалечените немидийски гарнизони бяха нападани и избивани, войниците, събиращи фураж за немидийската конница — посичани. Западът беше въстанал с оръжие в ръка. Духът на това въстание беше нов — това беше въстание на твърда решимост и гняв, а не на отчаянието, както предишните. В него не участваха само обикновените хора. Бароните укрепваха замъците си и се обявяваха открито срещу губернаторите на провинциите. В блатата по покрайнините се появиха банди босонианци — яки решителни мъже с железни доспехи, стоманени шлемове и дълги лъкове. От инертен застой на нерешителност и разпадане царството внезапно оживя трептящо и опасно. Тогава Амалрик побърза да извикай Тараск, който пристигна с войска.

В кралския дворец в Тарантия двамата крале и Амалрик обсъждаха въстанието. Не бяха повикали Ксалтътън, който се беше отдал на загадъчните си изследвания в немидийските планини. От онзи кървав ден в долината на Валкия не бяха прибягвали до неговите магии и той се беше оттеглил и не контактуваше с тях, очевидно безразличен към техните интриги.

Не бяха повикали и Ораст, но той дойде бледен като морска пяна пред буря. Стоеше в залата със златен купол, а двамата крале, провеждащи тайното си съвещание, го гледаха озадачени от измъчения му вид не можеха да отгатнат какво се таи в ума му.

— Изглеждаш уморен, Ораст — каза Амалрик. — Седни. Ще наредя да ти донесат вино. Изтощен си от дългото препускане и…

Ораст отмахна с ръка поканата.

— Уморих три коня по пътя от Белвер. Не мога да пия вино, не мога да почивам, докато не споделя онова, което зная.

Той нервно закрачи из залата, сякаш изгарян от някакъв вътрешен огън, от който не го сдържаше на едно място. Накрая спря пред учудените крале.

— Когато използвахме Сърцето на Ариман да върнем за живот един мъртвец, ние не оценихме добре последиците от нашата намеса в черната пепел на миналото — каза остро Ораст. — Грешката е моя и грехът е мой. Ние мислехме само за нашите амбиции, забравяйки, че и този човек има амбиции. И пуснахме на земята един демон, на когото е чужда обикновената човечност. Аз се потопих в злото, но има граница, която нито аз, нито който и да било човек от моята раса и възраст могат да си позволят да преминат. Аз слязох в подземията, но моят грях не преминава границите на моята личност, защото моите предци са били добри хора, неопетнени от демонична поквара. Зад Ксалтътън лежат хиляди столетия черна магия и магьосничество не само защото той е магьосник, а и защото е син на магьосническа раса. Той върши неща, от които душата ми ще се пръсне. Виждал съм в сърцето на планините Ксалтътън да общува с душите на прокълнатите, да призовава демоните на забравения Ахерон. Бил съм свидетел как проклетите наследници на онази дяволска империя го величаят и го признават за свой върховен жрец. Наблюдавал съм какво крои… той цели да възстанови древното, черно, ужасно царство Ахерон.

— Какво говориш? — възкликна Амалрик. — Това царство отдавна се е превърнало в прах. От него не са останали достатъчно живи хора, за да се създаде империя. Дори Ксалтътън не може да възкреси прахта на умрелите преди три хиляди години.

— Малко знаеш ти за неговите черни магии — отговори мрачно Ораст. — Виждал съм как под въздействие на неговите заклинания самите планини се преобразяват и придобиват непознат и древен вид, не такива, каквито са днес, а каквито са били в онова мрачно минало… Виждал съм като сенки на действителността неясни форми и очертания на долини, гори, планини и езера. По-скоро съм усещал, отколкото виждал, и пурпурните кули на забравения Питон да блестят в полумрака… На последното тайно съвещание, на което го придружих, докато барабани биеха и прилични на зверове обожатели удряха главите си в прахта, усетих, че най-после неговата магическа сила се всели и в мен. Казвам ви, той ще възстанови Ахерон чрез магията на огромно кръвно жертвоприношение, каквото светът още не е виждал. Той ще пороби света и с кървав потоп ще отмие настоящето и ще възстанови миналото!

— Ти си луд! — възкликна Тараск.

— Луд? — Ораст обърна към него изтерзаното си лице.

— Може ли някой човек да види онова, което видях аз, и да остане нормален? И все пак аз говоря истината. Той подготвя връщането на Ахерон с неговите кули и магьосници, и крале, и барони, такъв, какъвто е бил много отдавна. Потомците на Ахерон ще му служат като ядро, върху което ще започне да гради, а кръвта и телата на хората от днешния свят ще служат като хоросан и камък за това възстановяване. Не мога да ви кажа как. Умът ми ме напуска, когато се опитам да разбера. Но аз видях! Ахерон ще се възстанови и дори планините, горите и реките ще придобият древния си вид. И защо не? Щом аз със скромните си възможности върнах към живот човек, умрял преди три хиляди години, защо най-големият магьосник на света да не може да върне към живот царство, загинало преди три хиляди години? И ще възкръсне Ахерон от пепелта по негова заповед.

— Как можем да му попречим? — попита ужасен Тараск.

— Има само един начин — отговори Ораст. — Трябва да откраднем Сърцето на Ариман!

— Но аз… — започна неволно Тараск после бързо млъкна.

Никой не го чу и Ораст продължи.

— Това е силата, която може да бъде използувана срещу него. С нея в ръце аз мога да го победя. Но как да го откраднем? Той го е скрил в някакво тайно място, откъдето дори заморанските крадци не могат да го отмъкнат. Аз не мога да науча това тайно място. Ако заспи отново под въздействие на черния лотос… но последния път, когато се отдаде на такъв сън, беше след битката при Валкия, когато беше уморен от извършената голяма магия и…

Вратата беше затворена и залостена, но внезапно тихо се отвори и Ксалтътън се изправи пред тях тих, спокоен, поглаждащ дългата си брада… но в очите му бляскаха адски светлини.

— Прекалено много неща научи от мен — каза той тихо и посочи с пръст Ораст. И преди някой да успее да помръдне, Ксалтътън хвърли шепа прах в краката на жреца, който стоеше като вцепенен на мраморния под. Прахта пламна и около Ораст се разстла син пушек. После се издигна над раменете му, уви се като спирала около врата му и засъска като змия. Писъкът на Ораст премина в хриптене. Той вдигна ръце към врата си, очите му се разшириха, езикът провисна. Пушекът беше като синьо въже, което се затегна около врата му. После избледня и изчезна, а Ораст падна мъртъв на пода.

Ксалтътън плесна с ръце. Влязоха двамата мъже, които често го съпровождаха… дребни, отвратително черни, с червени дръпнати очи и остри като на плъх зъби. Те не говореха. Вдигнаха трупа и го изнесоха.

Ксалтътън махна с ръка, сякаш искаше да покаже, че инцидентът е приключен, и седна до масата от слонова кост срещу двамата крале.

— Какво решавате на това тайно съвещание? — попита той.

— На запад е избухнало въстание — отговори Амалрик, възстановил се от ужасния шок от смъртта на Ораст. — Глупаците вярват, че Конан е жив и идва начело на пойтейнската войска да си върне царството. Ако се беше появил или се носеше слух, че е жив, веднага след Валкия, централните провинции нямаше да въстанат, така бяха наплашени от твоята сила. Но сега са толкова отчаяни от лошото управление на Валерий, че са готови да последват всеки, който може да ги обедини срещу нас, и предпочитат внезапната смърт пред мъчението и продължителната мизерия. Разбира се, из страната отдавна упорито се разказва, че Конан не е загинал при Валкия, но народът едва напоследък започна да вярва в това. А и Палатидий се е върнал от изгнание в Офир и се кълне, че през онзи ден кралят лежал болен в шатрата си и ги водел един войник в неговите доспехи, а щитоносецът, който неотдавна се възстанови от удара с боздуган при Валкия, също твърди, че това е вярно… или поне претендира. Освен това една старица, съпровождана от вълк, обикаля из страната и разказва, че крал Конан е жив и някой дек ще се върне, за да седне на трона. И проклетите жреци на Азура в последно време пеят същата песен. Разказват, че по някакъв тайнствен начин при тях дошла новината, че Конан се връща да освободи страната. Това, разбира се, е измама, измислена от Тросеро. Моите шпиони ми съобщават, че пойтейнците се подготвят да нападнат Аквилония. Аз вярвам, че Тросеро ще доведе някого с претенции, че е крал Конан.

Тараск се засмя неуверено и суеверно опипа белега под туниката си, спомни си граченето на гарваните над следата на беглеца, сети се за тялото на щитоносеца Аридей, донесено от граничните планини изпохапано, според ужасените му войници, от голям вълк. Но си спомни и червения скъпоценен камък, откраднат от златното ковчеже, докато магьосникът спеше, упоен от черния лотос, и не каза нищо.

А Валерий си спомни за умиращия благородник, разказал в предсмъртния си час ужасната история за четиримата кхитанци, изчезнали в лабиринтите на юг. Но и той не каза нищо, защото омразата към съюзниците му го гризеше като червей и той не желаеше нищо така много, както да види въстаници и немидийци хванати гуша за гуша в смъртоносна хватка.

— Абсурдно е да се мисли, че Конан е жив! — възкликна Амалрик.

В отговор Ксалтътън разгъна на масата един пергамент.

Амалрик го взе и го погледна. От устата му се изтръгна гневен несвързан вик. Той прочете:

— Измама! — възкликна Амалрик.

Ксалтътън поклати глава.

— Истинско е. Сравних почерка с този от кралските документи в архивите на двореца. Никой не може да имитира този неграмотен почерк.

— Ако Конан е жив, това въстание няма да е като другите — промърмори Амалрик. — Защото той е единственият човек, способен да сплоти аквилонците. Но това не е в неговия стил. Защо трябва да ни предупреждава? Според обичая на варварите би трябвало да се очаква, че ще нападне без предупреждение.

— Ние вече бяхме предупредени — обясни Ксалтътън. — Моите шпиони ми съобщиха за военни приготовления в Пойтейн. Той не може да прекоси планините, без ние да научим. Затова ми отправя своето предизвикателство по типичния за него начин.

— Защо на теб? — попита Валерий. — Защо не на мен или на Тараск?

Ксалтътън насочи непроницаемия си поглед към краля.

— Конан е по-умен от вас — отговори най-после той. — Той вече знае онова, което вие тепърва трябва да научите… че не Тараск, нито Валерий, нито дори Амалрик, а Ксалтътън е истинският владетел на западните страни.

Те не отговориха. Седяха мълчаливо и го гледаха. В умовете им нахлуха безброй спомени, потвърждаващи казаното от магьосника.

— За мен няма друг път, освен този, който води до възстановяване на империята — каза Ксалтътън. — Но най-напред трябва да смажем Конан. Не зная как е избягал от Белвер, защото тогава спях непробудно, потънал в сънищата на черния лотос. Но той е на юг и събира войска. Това е неговият последен отчаян удар, възможен само благодарение на народа, който страда под неразумното управление на Валерий. Нека да въстанат. Те са в ръцете ми. Ние ще изчакаме, докато тръгнат срещу нас, и тогава ще ги смажем веднъж завинаги. Ще смажем Пойтейн и Гъндерланд, и глупавите босонианци. Подир тях Офир, Аргос, Зингара, Кот… ще обединим в една огромна империя всички страни на света. Вие ще управлявате като мои наместници и ще бъдете по-велики, отколкото сте сега като крале. Аз съм непобедим, защото съм скрил Сърцето на Ариман на такова място, където никой човек не може да го открие и да го използува отново срещу мен.

Тараск отклони поглед, за да не прочете Ксалтътън мислите му. Той знаеше, че откакто беше сложил Сърцето в златното ковчеже с изрязаните върху капака змии, магьосникът не е поглеждал в него. Колкото и да изглеждаше странно, Ксалтътън не знаеше, че Сърцето е откраднато. Необикновеният скъпоценен камък беше извън кръга на неговата магическа сила. Неговите свръхестествени таланти не го бяха предупредили, че ковчежето е празно. Тараск не вярваше, че Ксалтътън знае в пълна степен разкритията на Ораст, защото питонецът не беше споменал за възстановяването на Ахерон, а само за изграждане на нова земна империя. Не вярваше и че Ксалтътън е напълно сигурен в своята сила. Ако те се нуждаеха от неговата помощ за изпълнение на амбициите си, той не по-малко от тях се нуждаеше от тяхната. Магията, в края на краищата, зависи до известна степен от мечовете и от копията. Кралят прочете същото в скришния поглед на Амалрик: нека магьосникът използува своите умения и им помогне да победят най-опасния си враг. А после ще имат достатъчно време да се справят и с него. Трябваше да има начин да измамят тази тъмна сила, която бяха възкресили за живот.