Конан Завоевателя

Шеста глава Удар с нож

Конан се наведе и измъкна ножа от сърцето на чудовището. После тръгна по стълбите. Не знаеше какви други ужасии го очакват, но нямаше желание да среща други такива същества. Макар и кратка, тази борба беше прекалено изтощителна дори за грамадния кимериец. Петното лунна светлина на пода избледняваше, тъмнината се сгъстяваше и нещо като страх го подгони нагоре. Конан въздъхна от облекчение, когато достигна края на стълбите и пъхна ключа в ключалката. Открехна вратата и протегна шия.

Видя мъгляво осветен гол каменен коридор. Пред вратата стоеше слаба, гъвкава фигура.

— Кралю! — чу се облекчена въздишка. Девойката скочи към него, после засрамено наведе глава.

— Целият си в кръв! — каза тя. — Ранен ли си?

Топ махна нетърпеливо с ръка.

— Драскотини! Няма да навредят дори на дете. Твоята кама свърши добра работа. Ако не беше тя, маймуната сега щеше да чупи костите ми и да смуче мозък. Сега накъде?

— Последвай ме — прошепна тя. — Ще те изведа отвъд градската стена. Там съм скрила един кон.

Тя се обърна и тръгна по коридора. Той сложи тежката си ръка върху голото й рамо и тихо заповяда:

— Не се отдалечавай! Досега ти се държа честно с мен и съм склонен да ти вярвам. Но ако съм все още жив, то е защото не съм вярвал прекалено много нито на жени, нито на мъже. Трябва да те предупредя, че ако се опиташ да ме измамиш, няма да останеш жива, за да се радваш на лъжата си.

Девойката не трепна нито от окървавената кама, нито от силната мускулеста ръка, обгърнала гъвкавото й тяло.

— Убий ме, ако те излъжа — прошепна тя. — Твоята ръка върху тялото ми, макар да ме заплашва, ми доставя радост.

Сводестият коридор свърши пред една врата. Зенобия я отвори. Отвън лежеше черен мъж — великан с чалма на главата и копринена препаска. На плочите до него имаше ятаган.

— Сипах упойка във виното му — прошепна тя и го заобиколи. — Той е последният, външният пазач на подземията. Никой досега не е бягал от тях и никой не е изявявал желание да ги търси. Затова ги пазят само тези четиримата. Те единствени от всички слуги знаят, че Ксалтътън те е докарал като пленник с колесницата си. Аз бях будна и гледах през прозореца, докато другите момичета спяха. Защото знаех, че на запад се води битка или че вече е свършила, и се страхувах за теб. Видях черните да те носят по стълбището и те познах на светлината на факлата. Промъкнах се в това крило на двореца през нощта и видях как те свалят в подземията. Не се реших да дойда тук преди полунощ. Сигурно си лежал в безсъзнание цял ден в покоите на Ксалтътън. О, богове! Странни неща стават в двореца. Робите казват, че Ксалтътън спи, както често прави, под въздействие на черния лотос от Стигия, но Тараск е в двореца. Той влезе тайно през задната врата, увит в прашно наметало, придружаваше го само щитоносецът му Аридей. Той винаги мълчи и ме е страх от него…

Стигнаха до една тясна вита стълба, качиха се по нея, Зенобия натисна една плоча и се провряха през тесен отвор в стената. Щом минаха, Зенобия върна плочата на мястото й и тя стана отново част от богато украсената стена. Вече бяха в по-обширен коридор, покрит с килими и завеси. Една висяща лампа хвърляше златна светлина.

Конан се ослуша съсредоточено, но не чу никакъв звук. Не знаеше в коя част на двореца се намира нито в коя посока е стаята на Ксалтътън. Момичето спря до една ниша, маскирана с атлазена завеса, дръпна настрана Конан, посочи му с ръка да влезе в нишата и прошепна:

— Чакай тук! Зад онази врата в края на коридора сноват роби и евнуси по всяко време на деня и нощта. Ще отида да проверя дали е чисто.

Отново го обзе съмнение.

— В капан ли искаш да ме вкараш?

В тъмните й очи се появиха сълзи. Тя падна на колене и хвана мускулестата му ръка.

— О, кралю, не ми ли вярваш! — Гласът й потрепери от отчаяние и настойчивост. — Ако се съмняваш и колебаеш, сме загубени! Защо трябваше да те извеждам от подземията, ако имам намерение да те предам тук?

— Добре — промърмори той. — Вярвам, ти, макар че, Кром ми е свидетел, навиците, придобити през цял един живот, не се забравят лесно. Няма да ти сторя нищо лошо дори да доведеш срещу мен всичките войници на Немидия. Ако не беше ти, човекоподобната маймуна на Тараск щеше да се нахвърли върху мен, както бях окован във вериги и без оръжие. Нека бъде както ти желаеш, момиче.

Тя целуна ръцете му, скочи пъргаво, изтича по коридора и изчезна зад тежката двойна врата.

Конан гледаше подир нея и се питаше дали не е постъпил глупаво, като й повярва. После разтърси силните си рамене, дръпна завесата и се скри. Нямаше нищо чудно в това, че една пламенна млада красавица рискува живота си, за да му помогне. В неговия живот такива неща се бяха случвали много пъти. През годините на странстване и по времето на царуване много жени бяха му помагали с готовност.

Все пак, докато очакваше девойката да се върне, Конан не остана неподвижен. Верен на инстинкта си, той огледа нишата за друг изход и скоро го намери. Маскиран със завеса отвор водеше към тесен коридор с почти незабележима в мъждивата светлина богато украсена резбована врата. Докато я разглеждаше, чу зад нея звук от отваряне и затваряне на друга врата, последван от шепот на гласове. Позна един от тях и тъмното му лице се намръщи. Без да се колебае, Конан се промъкна като дебнеща пантера до вратата. Не беше заключена. Той внимателно я открехна, безразсъдно пренебрегвайки възможните последици.

От другата страна вратата беше замаскирана със завеса, но през един тесен процеп видя стая, осветена от поставена върху абаносова маса свещ. В нея имаше двама души: единият покрит с белези главорез със зловещ вид, с кожени панталони и парцаливо наметало; другият беше Тараск, кралят на Немидия.

Тараск изглеждаше разтревожен. Беше пребледнял и непрекъснато се оглеждаше, сякаш очакваше и се страхуваше, че може да чуе някакъв звук или стъпки.

— Веднага тръгвай! — каза Тараск. — Той спи дълбок наркотичен сън, но не зная кога ще се събуди.

— Странно е да чувам думи на страх от устата на Тараск — избоботи другият с дълбок, груб глас.

Кралят се намръщи.

— Както добре ти е известно, аз не се страхувам от обикновен човек. Но когато видях скалите във Валкия да падат, разбрах, че този дявол, когото възкресихме, не е шарлатанин. Страхувам се от неговата сила, защото не зная докъде се простира тя. Зная само, че по някакъв начин е свързана с онова проклето нещо, което откраднах от него. То го върна към живот, то трябва да е източник на неговата магьосническа мощ. Ксалтътън го е скрил добре. Но изпълнявайки тайната ми заповед, един роб го проследи и е видял да го слага в златно ковчеже. Видял е и къде е скрил ковчежето. Въпреки това не бих се решил да го открадна, ако Ксалтътън не спи, потънал в дълбок лотосов сън. Вярвам, че това е тайната на неговата сила. С него Ораст му върна живота. Ако не внимаваме, той ще направи всички ни роби. Затова го вземи и го хвърли в морето. И гледай да бъдеш далеч от суша, за да не може нито прилив, нито буря да го изкара на брега. Затова ти платих.

— Дължа ти повече от златото, което ми плати, кралю — изсумтя главорезът. — Дължа ти благодарност. Крадците също могат да бъдат благодарни.

— Всичко, което чувстваш, че ми дължиш, ще бъде изплатено, когато хвърлиш това нещо в морето — отговори Тараск.

— Ще отида в Зингара и ще взема кораб от Кордава — обеща крадецът. — Не смея да си показвам очите в Аргос заради едно убийство…

— Не ме интересува. Разбрахме се. В двора те чака кон. Тръгвай веднага!

Нещо мина между тях, нещо, което блестеше като жив огън. Конан успя бегло да го зърне. Крадецът нахлупи шапката над очите си, загърна се с наметалото си и бързо излезе. Конан изпита неудържима жажда за мъст. Беше се въздържал прекадено дълго. От гледката на неприятеля толкова близко кръвта му закипя и заличи всяка предпазливост и задръжка.

Кралят се обърна към вътрешната врата. Конан дръпна завесата и скочи като пантера в стаята. Тараск се завъртя, но преди да разпознае нападателя, камата на кимериеца го прободе.

Ударът не беше смъртоносен. Конан разбра това в момента, в който го нанесе. Когато скочи, кракът му се закачи в една дипла на завесата и го спъна. Острието се заби в гърба на Тараск и се плъзна по реброто.

Кралят на Немидия изпищя, падна върху масата, прекатури я и свещта изгасна. Двамата се свлякоха на пода и се оплетоха в завесата. Конан мушкаше слепешката в тъмното, Тараск пищеше неистово от ужас. Страхът му придаде свръхчовешка енергия, той се изтръгна, хукна в тъмнината и завика:

— Помощ! Стражи! Аридей! Ораст! Ораст!

Конан изрита завесата и счупената маса и стана. Кълнеше жестоко заради незадоволената си жажда за кръв. Беше объркан, защото не познаваше плана на двореца. Писъците на Тараск още се чуваха в далечината. В отговор избухна силна врява. Немидиецът се бе измъкнал в тъмнината и Конан не знаеше в коя посока е избягал. Прибързаният удар беше несполучлив. Сега трябваше да спасява собствената си кожа.

Без да престава да кълне, Конан се върна в нишата и загледа осветения коридор. В същия момент дотича Зенобия. Очите й бяха разширени от ужас.

— Какво стана? — извика тя. — Всички в двореца са разбудени! Кълна се, че не съм те издала…

— Зная. Аз разбуних това стършелово гнездо — измърмори той. — Опитах се да си разчистя сметките. Кой е най-краткият път към изхода?

Тя го хвана за китката и побягнаха по коридора. Преди да стигнат до другата врата, тя се разтърси от силен натиск и зад нея се чуха приглушени гласове. Зенобия закърши ръце и захленчи.

— Отрязани сме! Аз я заключих, но те всеки момент ще я разбият! Пътят към задната врата на крепостта минава през нея.

Конан се ослуша. От другата страна на коридора се чуваше нарастваща шумотевица. Значи враговете бяха както зад тях, така и пред тях.

— Бързо! Насам! — извика отчаяно момичето, затича и отвори една друга врата.

Конан я последва и пусна златното резе зад тях. Озоваха се в богато мебелирана стая. Зенобия го заведе до прозорец със златна решетка. Той погледна навън и видя дървета и шубраци.

— Ти си силен — каза нервно момичето. — Можеш да счупиш пръчките и да излезеш. Градината е пълна със стража, но можеш да се скриеш в гъстите храсти. Южната стена е най-крайната за града. Оттам ще избягаш. Един кон е скрит в гъсталака край пътя, който води на запад, на неколкостотин крачки от фонтана на Трал ос. Знаеш ли къде е?

— Да! Ами ти? Исках да те взема със себе си.

Очите й грейнаха.

— Това изпълва сърцето ми с щастие! Но не искам да преча на бягството ти. С мен няма да успееш да се спасиш. Не, не се страхувай за мен. Те никога няма да допуснат, че доброволно съм ти помогнала. Върви! Това, което каза, ще топли душата ми до края на живота ми.

Той я взе в силните си ръце, притисна тъничката й, нежна фигура до себе си и започна пламенно да я целува по очите, бузите, шията и устните, докато тя задиша тежко в прегръдката му — буен и неудържим като бурен вятър дори и в любовта.

— Тръгвам — промърмори Конан. — Но Кром ми е свидетел, някой ден ще дойда да те взема!

Той се обърна, хвана златната решетка, с един напън я измъкна, прехвърли крак през прозореца и бързо се заспуска, като се хващаше за орнаментите по стената. После скочи и се стопи като сянка в гъстака от розови храсти и клонести дървета. Докато бягаше, погледна през рамо и видя Зенобия — беше се навела през прозореца с протегнати към него ръце в безмълвно сбогуване и себеотрицание.

Стражите, високи мъже в лъскави ризници от полиран бронз, тичаха през градината към двореца, където глъчката ставаше все по-силна. Звездната светлина се отразяваше от блестящите им доспехи и издаваше всяко тяхно движение. За Конан, израснал сред природата, тяхното тичане между шубраците беше като безразборно паническо бягство на подплашено стадо животни. Някои от тях минаваха само на крачки от него, без да го открият. Хукнали към двореца, те бяха слепи за всичко друго. Когато го отминаха, продължавайки да крещят, той стана и побягна през градината тихо като пантера.

Бързо стигна до южната стена и се изкачи по стъпалата до парапета. По стената не се виждаха стражи. Той се наведе и погледна през една амбразура към двореца, извисяващ се над кипарисите зад него. Всички прозорци светеха. Хора търчаха напред-назад като кукли на невидими конци. Конан се усмихна сурово и заплашително и се прехвърли през външния парапет.

Спусна се върху едно ниско дърво на няколко стъпки под парапета и безшумно скочи от него. В следващия миг вече тичаше с уверената походка на планинец, свикнал да изминава големи разстояния.

Градини и вили заобикаляха стените на Белвер. Сънливите роби, задрямали с копия в ръка, не видяха бързия и предпазлив беглец, който прескачаше огради, пресичаше алеи със сводове от клони над тях, прекосяваше безшумно овощни градини и лозя. Кучетата се събуждаха, отчасти надушили, отчасти усетили плъзгащата се сянка, и нарушаваха нощната тишина с екливия си лай.

В стаята си в двореца Тараск се гърчеше на изпръскания с кръв диван под сръчните пръсти на Ораст и ругаеше. Дворецът беше пълен с треперещи, изплашени прислужници, но в стаята, където лежеше кралят, освен него и жреца-вероотстъпник нямаше никой друг.

— Сигурен ли си, че още спи? — попита отново Тараск, стиснал зъби от болка, докато Ораст мажеше с билков мехлем дългата, дълбока рана на рамото и ребрата му. — В името на Ищар, Митра и Сет! Гори като разтопен катран от ада!

— Тези болки са за твое добро — успокои го Ораст. — Онзи, който те е намушкал, е искал да те убие. Да, вече ти казах. Ксалтътън още спи. Защо толкова питаш? Какво общо има той с тази рана?

— Нищо ли не знаеш за случилото се в двореца тази нощ? — Тараск погледна изпитателно жреца.

— Нищо! Както знаеш, от няколко месеца превеждам ръкописи за Ксалтътън. Той владее всички езици и писмености отпреди три хиляди години, но още не е изучил по-новите езици. За да си спести време и да провери дали има нещо ново, ми възложи да му преведа всичко написано на тези езици. Разбрах, че е в двореца, едва когато изпрати да ме повикат и ми разказа за битката. После се върнах към заниманията си. Не знаех, че и ти си се върнал, докато гюрултията не ме изкара от стаята.

— А не знаеш ли, че Ксалтътън доведе като пленник в двореца краля на Аквилония.

Ораст поклати глава без особена изненада.

— Ксалтътън само каза, че Конан повече няма да ни тревожи. Предположих, че е убит, но не попитах за подробностите.

— Ксалтътън му спаси живота, когато исках да го убия — изръмжа Тараск. — Веднага разбрах какво цели. Той ще държи Конан в плен, за да го използува като заплаха срещу нас… срещу Амалрик, срещу Валерий и срещу мен. Докато Конан е жив, той ще е заплаха, обединител на Аквилония. Това ще ни принуди да предприемем ходове, на които иначе не бихме се решили. Нямам вяра на този жив питонец. Напоследък започнах да се плаша от него. Така че няколко часа след като той тръгна на изток, го последвах. Исках да зная какво смята да прави с Конан. Разбрах, че го заключи в подземията. И реших, че варваринът трябва да умре. Въпреки Ксалтътън! И…

На вратата предпазливо се почука.

— Това е Аридей — изръмжа Тараск. — Пусни го.

Влезе навъсен щитоносецът. Очите му горяха от вълнение.

— Какво стана, Аридей? — попита възбудено Тараск.

— Намери ли човека, който ме нападна?

— Не го ли видяхте, господарю? — попита Аридей. — Не го ли познахте?

— Не. Стана много бързо. Свещта изгасна… единственото, което ми идва наум, е, че някакъв дявол, изпратен от магиите на Ксалтътън, ме нападна…

— Питонецът спи в зарешетената си и залостена стая. Но аз бях в подземията. — Раменете на Аридей трепнаха.

— Хайде, говори! — нетърпеливо го подкани Тараск.

— Какво намери там?

— Празна тъмница — прошепна щитоносецът. — И тялото на маймуната!

— Какво? — Тараск се изправи, от отворената му рана бликна кръв.

— Да! Човекоядецът е мъртъв… прободен в сърцето… а Конан го няма!

Лицето на Тараск посивя. Ораст със сила го положи на дивана и поднови обработката на раната му.

— Конан жив! — повтори той. — Не е мъртъв… избягал! Велики Митра! Това не е човек, а дявол! А аз мислех, че зад тази рана стои ръката на Ксалтътън. Сега разбирам. Богове и дяволи! Конан ме е промушил! Аридей!

— Слушам, ваше величество!

— Да се претърси всяко кътче в двореца! Може би се крие в тъмните коридори като гладен тигър. Проверете всички ниши! И се пазете! Това не е цивилизован мъж, а кръвожаден варварин, силен и жесток като див звяр. Претърсете всички места в двореца и в града! Сложи кордон около стените! Ако се установи, че е напуснал града, което е много вероятно, вземи конници и го преследвай! Преследвайте го като планински вълк. Ако побързаш, може би ще го настигнете.

— Това е задача, която надхвърля възможностите на обикновения човешки ум — каза Ораст. — Може би трябва да се обърнем за съвет към Ксалтътън.

— Не! — извика Тараск. — Изпратете конници да го настигнат и да го убият. Ксалтътън няма да е недоволен, ако го убием и предотвратим ужасните последици.

— Е — каза Ораст, — аз не съм Химелийски планинец, но знам някои магии и мога да командвам някои духове, които имат материална форма. Може би ще мога да помогна.

Фонтанът на Тралос се намираше сред дъбова горичка край пътя на една миля от стените на града. В тишината на звездната нощ до ушите на Конан достигна неговият музикален ромол. Той пи жадно от ледената вода, после забърза на юг към малкия гъсталак и видя завързан между храстите голям бял кон. Въздъхна шумно и с един скок се намери при него. Внезапно до слуха му достигна подигравателен смях и той се обърна.

Една тъмна фигура излезе от сенките. Не беше накичен с пера и облечен с лъскави доспехи кралски страж. Беше висок човек с каска и сива ризница — авантюрист, представител на една типична за Немидия класа, хора, на които рицарството не бе донесло нито богатство, нито обществено положение, или пък дори бяха изгубили владенията си. Бяха издръжливи бойци, посветили живота си на войни и приключения. Понякога командваха войски, но не се подчиняваха на никого, освен на краля. Конан знаеше, че това е най-лошият враг, на когото можеше да попадне.

Един бърз поглед към сенките го убеди, че човекът е сам. Конан пое дъх, мускулите му се напрегнаха като опънат лък.

— Яздех към Белвер по работа на Амалрик — каза предпазливо авантюристът. На звездната светлина в ръката му блестеше дълга сабя. — Един кон изцвили в гъсталака и ми се стори странно, че е вързан тук. Почаках… и ето ти, спечелих голямата награда!

Авантюристите се изхранваха с мечовете си.

— Познавам те — продължи немидиецът. — Ти си Конан, кралят на Аквилония. Мисля, че видях как загина в долината Валкия, но…

Конан скочи като тигър. Макар че беше опитен боец, авантюристът не оцени бързината на варварина. Той не беше подготвен, сабята му беше вдигната наполовина. Преди да удари или да парира удара, камата на краля прониза гърлото му над ризницата и се спусна надолу към сърцето. Авантюристът залитна и падна. Конан хладнокръвно измъкна камата си. Белият кон изцвили силно, подплашен от миризмата на кръв.

Конан се изправи до безжизнения си враг с кама в ръка. От острието капеше кръв. Широките гърди на краля лъщяха от пот. Той вдигна глава и се ослуша. В гората не се чуваше никакъв звук, освен сънливите писукания на разбудени птички. Но в града, само на една миля, засвири тръба.

Конан бързо се наведе над убития. Няколкото секунди търсене го увериха, че съобщението, което може би носеше мъжът, е трябвало да бъде предадено устно. Но той нямаше време за губене. До разсъмване оставаше малко време. След няколко минути Конан вече препускаше по белия път на запад, облякъл сивата ризница на немидийския авантюрист.