Конан Завоевателя

Седемнадесета глава Той закла свещения син на Сет!

Пристанището на Кеми беше разположено между два носа, вдадени навътре в океана. Конан заобиколи южния, където се издигаха големи черни замъци, и влезе в пристанището на свечеряване, когато все още имаше достатъчно светлина, за да се разпознае рибарската лодка и наметалото, но не толкова, за да се открият издайническите подробности. Той мина безпрепятствено между големите черни военни галери, легнали мълчаливо и без светлини на котва, пристана до стигаща до водата широка каменна стълба и завърза здраво лодката за един закован за камъка железен пръстен, както бяха завързани много подобни лодки. Нямаше нищо необичайно един рибар да остави лодката си там. Само рибар можеше да използува такъв плоскодънен плавателен съд, а рибарите не се крадяха един друг.

Докато се изкачваше по стълбите, случайните минувачи не му обръщаха никакво внимание, а той грижливо избягваше светлината от факлите, поставени на равни разстояния над плискащата се черна вода. Имаше вид на обикновен рибар, връщащ се с празни ръце след риболов край брега. Ако някой го беше разгледал по-внимателно, може би щеше да забележи, че походката му е по-подвижна, стойката по-изправена и уверена от тази на скромен рибар. Но той бързо се изкачи, придържайки се към сенките, а обикновените хора в Стигия не бяха по-наблюдателни от тези в по-малко странните раси.

Телосложението му не се различаваше от това на стигийските бойци, които бяха високи и мускулести. Потъмнялото от слънцето лице не беше много по-светло от лицата на мнозина от тях, черната му, подрязана право коса увеличаваше приликата.

Различаваше се само малко в походката, чуждестранните черти на лицето и сините очи.

Но наметалото беше добра маскировка, а и той обръщаше настрана глава винаги, когато някой местен минаваше край него.

Все пак постъпката му беше много рискована. Конан знаеше, че не може дълго да остане неоткрит. Кеми не беше като пристанищните градове на хиперборейците, които гъмжаха от хора от всякакви раси. Единствените чужденци тук бяха робите негри и шемити. Той обаче приличаше по-малко на тях, отколкото на стигийците. В градовете на Стигия не гледаха с добро око на чужденците. Толерирани бяха само посланиците и търговците, но дори и последните не бяха допускани на брега по тъмно. А сега в пристанището изобщо нямаше хиперборейски кораби. Странно безпокойство беше обхванало града, съживяваха се стари амбиции, шепнеха се загадъчни неща. Това Конан по-скоро чувстваме, отколкото знаеше, неговите изострени примитивни инстинкти го усещаха.

Ако го разкриеха, съдбата му щеше да е ужасна. Щяха да го убият само защото е чужденец. Но ако го разпознаеха като Амра, главатаря на корсарите, които навремето пометоха техните брегове със стомана и огън… Неволна тръпка мина по широките рамене на Конан. Той не се страхуваше от хората или от някаква смърт от нож или огън. Но това беше страна на черна магия и безименен ужас. Говореше се, че Сет, Старата змия, забранена преди много години от хиперборейските раси, все още се крие в сенките на подземни храмове и там в тъмните светилища се вършат странни и ужасни дела.

Конан се отдалечи от крайбрежните улици с широки стъпала, спускащи се чак до водата, и тръгна по дългите сенчести улици на централната част на града. Тук отсъстваше типичната за всеки хиперборейски град сцена — осветени с лампи или светилници улици, добре облечени весели хора, отворени магазини и сергии с изложени стоки.

В Кеми магазините се затваряха още при смрачаване. Улиците се осветяваха единствено от пушливи факли, поставени на големи разстояния една от друга. По тях се виждаха сравнително малко хора, които мълчаливо бързаха и с напредването на времето техният брой ставаше все по-малък. Конан намираше сцената за мрачна и недействителна: мълчанието на хората, страхливото бързане, високите стени от черен камък от двете страни на улиците. Имаше нещо зловещо, потискащо в солидната стигийска архитектура.

Малко прозорци светеха и то само по горните етажи на къщите. Конан знаеше, че повечето хора лежат на плоските покриви под звездите между палмите на изкуствените градини. Отнякъде се чуваше необичайна музика. От време на време по каменните плочи изтрополяваше бронзова колесница и се мярваше висок, с ястребово лице аристократ, загърнат в копринено наметало, със златна диадема под формата на змия с вдигната глава около черната коса. Черен гол кочияш, запънал яките си крака в капрата, държеше юздите на буйните стигийски коне.

Пешеходците бяха обикновени граждани — роби, търговци, проститутки, работници, и колкото повече наближаваше центъра, толкова по-малко ставаха те. Конан отиваше към храма на Сет, защото там можеше да намери търсения жрец. Той вярваше, че ще познае Тутотмис, макар че го беше зърнал бегло в полуосветената уличка на Месантия. Беше сигурен, че мъжът, когото бе видял, е Тутотмис. В сложната йерархия на ужасния Черен кръг само високопоставените окултисти притежаваха силата на Черната длан, която с едно докосване причиняваше смърт. И само такъв човек би дръзнал да се противопостави на ужасния Тот-Амон.

Улиците станаха по-широки и Конан разбра, че навлиза в района с храмовете. На светлината на малкото факли големите постройки се извисяваха към бледите звезди мрачни и заплашителни. Неочаквано той чу някъде пред себе си писък. Една проститутка с типичната за нейната класа висока прическа притискаше гръб до стената, втренчила поглед в нещо, което Конан не виждаше. Като чуха писъка, хората на улицата неочаквано спряха като замръзнали. В същия момент Конан дочу шум от зловещо пълзене. После около тъмния ъгъл на сградата, към която се приближаваше, се показа ужасна клинообразна глава и тъмно блестящо тяло.

Кимериецът трепна, спомнил си историите за свещените змии на Сет, бога на Стигия, за когото се говореше, че също бил змия. Чудовища като това имаше в храмовете на Сет и когато изгладнееха, жреците ги пускаха по улиците да си вземат желаната от тях жертва. Техните ужасни угощения се смятаха за жертвоприношение на покрития с люспи бог.

Стигийците, мъже и жени, бяха паднали на колене и безропотно очакваха съдбата си. Голямата змия щеше да избере един от тях, да го обгърне с люспестото си тяло, да го превърне в червена пихтиеста маса, а после да го погълне, както гърмящата змия поглъща мишка. Другите щяха да останат живи. Такава беше волята на боговете.

Но волята на Конан не беше такава. Питонът се плъзна към него, привлечен вероятно от факта, че той единствен стоеше прав. Стиснал големия ганатански нож под наметалото, той се надяваше влечугото да го отмине. Но то спря пред него и се изправи ужасяващо на трепкащата светлина от факлите, черните му очи блестяха с присъщата на змиите жестокост, шията му се изви като дъга… ала преди да се хвърли, Конан замахна бързо като мълния с ножа. Широкото острие разсече клинообразната глава и потъна дълбоко в шията.

Конан измъкна ножа и отскочи, а голямото тяло се изви и заудря със страхотна сила в предсмъртна агония. Докато стоеше и гледаше в някаква хипнотична омая, единственият звук идваше от удрящата се опашка по каменната настилка.

После се разнесоха ужасени викове:

— Богохулник! Той закла свещения син на Сет! Убийте го! Убийте! Убийте!

Захвърчаха камъни, полуделите стигийци се спуснаха към него с истерични писъци, от всички къщи наизлизаха други, които подеха вика. Конан изруга, обърна се и побягна към съседната тъмна улица. Чуваше шум от боси крака по плочите зад себе си и тичаше, воден от инстинкта, без да вижда накъде върви; стените отразяваха виковете за мъст. Внезапно лявата му ръка намери пролука в стената и той свърна в друга, по-тясна уличка. От двете й страни се издигаха отвесни черни каменни стени. Високо над главата си виждаше звезди. Конан знаеше, че тези гигантски стени са на храмове. Чу зад себе си как тълпата мина покрай тъмния вход на уличката, продължавайки да крещи. Виковете ставаха все по-далечни, после заглъхнаха. Бяха го подминали. Той продължи право напред, макар че при мисълта да срещне в тъмнината друг от синовете на Сет потрепери.

После някъде пред себе си видя движеща се светлина като от пълзящ светещ червей. Конан спря, прилепи се плътно към стената и стисна ножа. Знаеше какво е: приближаваше се човек с факла. Сега той беше толкова близко, че Конан различаваше черната ръка с факлата и неясния овал на тъмното лице. Още няколко стъпки и мъжът сигурно щеше да го открие. Конан се приготви за скок… факлата спря. За момент в светлината й се открои врата. Мъжът я отключи и влезе. Уличката отново потъна в тъмнина. Имаше някаква зловеща тайнственост в тази промъкваща се фигура, която се скри в тъмната врата. Може би беше жрец, връщащ се от изпълнение на зловещ ритуал.

Конан пипнешком тръгна към вратата. Щом в тази тъмна уличка се беше появил един мъж с факла, всеки момент можеха да се появят и други. Връщането назад по същия път означаваше да попадне в ръцете на тълпата. Конан се почувства притиснат между тези стръмни, недостъпни стени. Трябваше да се махне оттук, дори ако това изискваше да влезе в някаква непозната сграда.

Тежката бронзова врата не беше заключена. Той я открехна и надзърна. Видя голяма квадратна стая от масивен черен камък. В една ниша в стената гореше пушлива факла. Стаята беше празна. Конан влезе и затвори.

Обутите му в сандали крака не вдигаха никакъв шум по черния мраморен под. Една тикова врата стоеше открехната. Той се промъкна с нож в ръката и влезе в голяма, потънала в полумрак зала, чийто висок таван се виждаше като по-тъмно петно над него. На всичките й страни зееха отворени сводести входове. От странни бронзови светилници струеше слаба свръхестествена светлина. На отсрещната страна имаше широко стълбище от черен мрамор без парапет, което се губеше нагоре в мрака, а над него като черни каменни тераси от всички стени висяха затъмнени галерии.

Конан потрепери. Беше в храм на някакъв стигийски бог, ако не на Сет, то на някой не по-малко жесток от него. Светилището не беше празно. По средата на голямата зала се издигаше жертвеник от черен масивен камък — мрачен, без орнаменти, и върху него навита на кълбо лежеше една от големите свещени змии. Многоцветните й люспи блестяха на светлината от лампите. Тя не помръдна и Конан си спомни да се говори, че част от времето тези змии са дрогирани. Кимериецът направи една несигурна стъпка навън от вратата, после внезапно се сви в една закрита с кадифена завеса ниша. Беше чул наблизо тихи стъпки.

От един сводест вход се появи висок силен мъж в сандали и копринена набедрена препаска, с широко наметало на раменете. Лицето и главата му бяха скрити зад чудовищна маска с полуживотински, получовешки черти, на върха на която се развяваше връзка щраусови пера.

Стигийските жреци изпълняваха някои ритуали маскирани. Конан се надяваше, че мъжът няма да го открие, но той неочаквано се отклони от пътя си, който очевидно беше стълбището, тръгна право към нишата и дръпна кадифената завеса. Една ръка изскочи от сянката, потисна вика, преди да излезе от гърлото, дръпна мъжа в нишата и ганатанският нож го прониза.

Следващият ход на Конан беше подсказан от логиката. Той свали ухилената маска на стигиеца и я постави на лицето си. Рибарското наметало хвърли върху жреца, когото скри зад завесата, а жреческото наметало сложи върху собствените си яки рамене. Съдбата му беше предложила маскировка. Сега всички кемийци можеха да търсят богохулника, който беше дръзнал да се защити от свещената змия, но кому би хрумнало да го търси под маската на жрец?

Конан излезе смело от нишата и се насочи напосоки към един изход. Но не беше направил и няколко крачки и се обърна, наострил всичките си сетива.

Група маскирани фигури, облечени като него, слизаха по стълбището. Той се поколеба, хванат на открито, но се довери на маскировката, и макар че челото и ръцете му се покриха с пот, остана неподвижен. Приличните на призраци маскирани фигури влязоха в голямата зала, минаха покрай него й се отправиха към черния свод. Водачът им носеше абаносова тояга с бял ухилен череп на върха. Конан разбра, че това е една от необяснимите за чужденците ритуални процесии, съставящи важна, често зловеща част от стигийската религия. Последната фигура завъртя леко глава към неподвижния кимериец, сякаш очакваше той да ги последва. Да не стори това, което очевидно се очакваше от него, означаваше да предизвика подозрение. Конан тръгна подир последния човек и нагоди стъпките си към общото темпо.

Пресякоха дълъг тъмен коридор. Конан с тревога откри, че черепът на тоягата фосфоресцира. Почувства необяснимо безпокойство, диво животинско желание да измъкне ножа и да удря наляво и надясно по тези тайнствени фигури, да избяга от зловещия мрачен храм. Но се овладя и потисна неясните опасения, изникнали в дъното на мозъка му и населили мрака с призрачни ужасни форми. След малко минаха през висока три човешки боя двойна сводеста врата и излязоха на звездна светлина.

Тръгнаха мълчаливо по дълга тъмна улица и всички, които срещаха, обръщаха настрана глави и бягаха. Процесията продължи далеч от стените на града. Конан се чудеше дали да се обърне и да хукне по някоя от улиците, които пресичаха, но това означаваше да събуди подозрение. Докато наум се гневеше и проклинаше, стигнаха до ниска сводеста порта на южната стена и минаха през нея. Пред тях и около тях лежаха малки глинени къщи и палмови горички, призрачни на звездната светлина. Сега беше време да се освободи от мълчаливата си компания.

Но в мига, в който портата остана зад тях, процесията престана да е мълчалива. Всички зашепнаха възбудено. Отмереното ритуално темпо беше изоставено, тоягата с черепа пъхната безцеремонно под ръката на водача, няколко души напуснаха колоната и забързаха напред. Конан забърза заедно с тях. Защото в шепота той долови една дума, която го развълнува: Тутотмис.