Конан Завоевателя

Деветнадесета глава В залата на мъртвите

Наострил слух, Конан се движеше предпазливо към светлината и макар да чувстваше тъмнината пълна с живот, не чу шум от преследвачи. Светлината не беше неподвижна. Тя се движеше, странно подскачаше. После той видя нейния източник. Тунелът, по който вървеше, пресичаше друг, по-широк коридор. И по него вървеше чудата процесия… четирима високи мършави мъже в черни раса с качулки, подпиращи се на тояги. Водещият ги държеше високо над главата си запалена факла, която гореше със странен, нетрепкащ пламък. Като фантоми те минаха пред погледа му и изчезнаха, зад тях като доказателство остана само отслабващата светлина. Видът им беше невероятно ужасяващ. Не бяха стигийци, нито приличаха на нещо, което Конан бе виждал. Той се съмняваше дали изобщо са хора. Приличаха на черни духове, вървящи дебнешком из мрачните тунели.

Но положението му не можеше да стане по-безнадеждно, отколкото беше. Преди нечовешките крака зад него да подновят придвижването към отслабващата светлина, Конан вече тичаше по коридора. Той се хвърли към другия тунел и видя далеч напред, смалена от разстоянието, необичайната процесия. Конан тръгна безшумно подир тях, после внезапно се притисна плътно до стената, защото те спряха и се скупчиха, сякаш обсъждаха някакъв въпрос. Четиримата се обърнаха, като че ли да огледат стъпките си. Опипвайки в тъмнината, с която вече беше свикнал и можеше да върши всичко, освен да вижда, Конан откри, че тунелът не е прав, а криволичи, и се дръпна в първата извивка, така че светлината на непознатите да не го освети.

Чу някъде зад себе си нисък монотонен шум като от шепнещи човешки гласове. Вслуша се и подозрението му се потвърди. Отказал се от първоначалното си намерение да следва подобните на вампири същества до тяхната крайна цел, Конан тръгна към гласовете.

Скоро съгледа пред себе си светлина, зави в коридора, откъдето идваше тя, и видя в дъното слабо осветена широка арка. Отляво на арката се издигаше тясна стълба. Инстинктът му го накара да тръгне по нея. Гласовете, които беше чул, идваха отвъд осветената арка.

Докато се изкачваше, Конан чуваше звуците далеч под себе си и скоро мина през ниска сводеста врата и се озова в огромно отворено пространство, осветено от свръхестествена светлина.

Намираше се на странна галерия, от която виждаше долу слабо осветена огромна зала. Беше Залата на мъртвите, която освен жреците на Стигия малцина бяха виждали. Покрай черните стени наредени един върху друг ред подир ред гравирани и боядисани саркофази се издигаха високо нагоре и се губеха в тъмнината. Хиляди маски гледаха безстрастно надолу към групата в средата на залата, жалка и безпомощна сред тези неизброими редици от мъртъвци.

От тази група десет души бяха жреци и макар да си бяха свалили маските, Конан знаеше, че това са жреците, които беше проследил до пирамидата. Те стояха пред висок мъж с ястребово лице, изправен до черен жертвеник, върху който лежеше мумия с изтлели бинтове. Самият жертвеник сякаш се намираше сред жив огън, който пулсираше и трептеше, и хвърляше златна светлина върху черните камъни около него. Тази ослепителна светлина се излъчваше от голям червен скъпоценен камък, поставен върху жертвеника, и на нея лицата на жреците изглеждаха пепеляви като лица на мъртъвци. Докато гледаше тази светлина, Конан почувства умората и напрежението от многото дни и нощи на дългото търсене и потрепери от неудържим стремеж да се спусне сред тези мълчаливи жреци, да си пробие път със силни удари на голата стомана и да грабне червения камък. Но се овладя и се наведе в сянката на каменната балюстрада. Видя, че стълбите водят от галерията в залата, после се вгледа в полумрака на огромното помещение, търсейки други жреци или поклонници. Освен групата около жертвеника нямаше никого.

В огромното празно пространство гласът на мъжа до жертвеника прозвуча глух и неземен.

— … И по този начин на Юг достигна новината. Нощният вятър я прошепна, гарваните я грачеха в небето, прилепите я съобщиха на бухалите и на змиите, спотаени в старинните руини. Върколаците и вампирите я знаеха, и абаносово черните демони, които дебнат през нощта. Спящата Нощ на света се размърда и разтърси тежката си грива, в най-тъмните дълбини забиха барабани и ехото от далечни свръхестествени викове изплаши мъжете в тъмнината. Защото Сърцето на Ариман се върна в света да изпълни съкровената си роля.

— Попитайте ме как аз, Тутотмис от Кеми и Нощта чух тази новина преди Тот-Амон, който се нарича повелител на всички магьосници. Има тайни, които не са чули дори вашите уши, а Тот-Амон не е единственият господар на Черния кръг.

— Аз знаех и отидох да посрещна Сърцето, което дойде на юг. То ме привлече като магнит. То дойде със смъртта на мнозина, доплува по река от човешка кръв. Кръвта го храни, кръвта го привлича. Силата му е най-голяма, когато е в окървавени ръце, когато е изтръгнато с убийство от онзи, който го държи. Където и да свети то, кръв се лее и царства падат, в природата настъпва хаос.

— И ето, аз съм тук, притежателят на Сърцето. Аз ви извиках и вие дойдохте тайно, вие, които сте ми верни, за да участвате в създаването на Черното царство на бъдещето. Тази вечер вие ще станете свидетели на разкъсването на веригите на Тот-Амон, с които сме оковани, и на раждането на Империята.

— Кой съм дори аз, Тутотмис, за да зная каква сила се крие в тези алени дълбини? То съдържа тайни, забравени преди три хиляди години. Но аз ще ги науча. Тези мумии ще ми ги разкрият.

Той махна с ръка към наредените в залата саркофази.

— Вижте ги как спят и гледат чрез очите на своите маски! Крале, кралици, пълководци, жреци, магьосници от благороднически стигийски династии от десет хиляди години. Докосването на Сърцето ще ги събуди от дългия им дълбок сън. Дълго, много дълго Сърцето е туптяло и пулсирало в древна Стигия. Тук е бил неговият дом столетия преди да потегли към Ахерон. Древните знаят как могат да се използват всичките му сили и те ще ми разкажат, когато чрез магия им върна живота, за да работят за мен.

Аз ще ги възкреся, ще ги събудя, ще науча забравената мъдрост, знанието, скрито в тези съсухрени черепи. И чрез знанието на мъртвите ние ще поробим живите. Да, крале и военачалници, и магьосници от древни времена ще бъдат наши помощници и наши роби. И тогава никой няма да може да ни се противопостави.

Погледнете! Това изсъхнало, сбръчкано нещо на жертвеника някога е било Тотмекри, върховен жрец на Сет, който е умрял преди три хиляди години. Той е бил адепт на Черния кръг. Той е знаел за Сърцето и ще ни разкаже за неговите сили.

Говорителят повдигна големия скъпоценен камък и го сложи върху гърдите на изсъхналата мумия, после вдигна отново ръка и започна заклинание. Но заклинанието не бе завършено. С вдигната ръка и отворена уста жрецът се вцепени, загледан някъде зад гърбовете на последователите си. Те се обърнаха и също погледнаха в посоката, в която гледаше той.

През черния свод на една врата в голямата зала влязоха една подир друга четири слаби фигури в черни раса. Лицата им в сянката на качулките бяха жълти.

— Кои сте вие? — възкликна Тутотмис с глас, изпълнен със заплаха като съскане на кобра. — Луди ли сте, та нахлувате в свещения храм на Сет?

Най-високият от непознатите заговори и гласът му беше глух като камбанен звън в храмовете в Кхитай.

Ние следваме Конан от Аквилония.

— Той не е тук — отговори Тутотмис и отметна назад черното наметало от дясната си ръка със странен заплашителен жест като пантера, която показва ноктите си.

— Лъжеш. Конан е в този храм. Ние открихме следите му от бронзовата врата на външния главен вход. Когато разбрахме за вашето тайно съвещание, проследихме тази лъкатушна следа през лабиринта от коридори. Сега ще го изведем оттук. Но най-напред ни дай Сърцето на Ариман.

— Съдбата на лудите е смърт — промърмори Тутотмис и пристъпи към говорителя. Жреците се скупчиха около него, но непознатите, изглежда, не обърнаха внимание на това.

— Кой е онзи, който, след като е видял Сърцето на Ариман, не е пожелал да го има? — каза кхитанецът. — В Кхитай ние чухме за него. То ще ни даде сила да се преборим с хората, които ни прокудиха. Слава и чудеса дремят в неговите червени недра. Дай ни го, преди да сме те убили.

Чу се яден вик и един жрец скочи и се хвърли напред с меч в ръка. Но преди да удари, люспестата тояга на високия подскочи, докосна го по гърдите и той падна мъртъв. Мумиите моментално обърнаха поглед надолу към сцената на кръв и ужас. Извити ножове блестяха окървавени, подобните на змии тояги подскачаха и при всяко докосване един човек изпищяваше и умираше.

Още при първия удар Конан бързо се спусна по стълбите. Зърна само един миг от този кратък, дяволски бой… видя мъже да се олюляват, облени в кръв; видя един изпонасечен кхитанец да се държи на краката си и да сее смърт. Острата стомана не беше достатъчна, за да разруши неговата свръхестествена жизненост. Но Тутотмис го удари по гърдите с отворена длан и той падна мъртъв.

Докато Конан слезе от стълбите, боят беше свършил. Трима от кхитанците бяха мъртви, насечени на късове. От стигийците само Тутотмис беше на крака.

Тутотмис се спусна към останалия жив кхитанец. Беше повдигнал като оръжие празната си ръка и тя беше черна като на негър. Но преди да удари, тоягата в ръката на високия кхитанец подскочи, удължи се, докосна гърдите на Тутотмис и той политна. Тоягата подскочи отново и отново докосна Тутотмис, той се завъртя и падна мъртъв, лицето му почерня като омагьосаната му ръка.

Кхитанецът се обърна към скъпоценния камък, който грееше върху гърдите на мумията, но Конан го беше изпреварил.

В напрегната тишина двамата стояха един срещу друг посред отрупания с трупове под и мумиите, гледащи надолу към тях.

— Далеч те последвах, кралю на Аквилония — каза спокойно кхитанецът. — По дългата река и през планините, през Пойтейн и Зингара и през хълмовете на Аргос чак до брега. С много усилия открихме следата ти от Тарантия, защото жреците на Азура са хитри. Загубихме те в Зингара, но намерихме шлема ти в гората под граничните хълмове, където се беше бил с горските вампири. Почти загубихме следите ти тази нощ в подземните лабиринти.

Конан разбра, че ако се беше върнал от стаята на вампира по същия път, по който беше влязъл, щеше да налети на тези жълтолики демони неподготвен, вместо да ги съгледа отдалеч.

Кхитанецът леко поклати глава, сякаш четеше мислите му.

— Това е безсмислено. Твоята дълга следа свършва тук.

— Защо ме преследвате? — попита Конан, готов да се хвърли във всяка посока с бързината на тигър.

— Това е дълг, който трябва да заплатя — отговори кхитанецът. — Пред теб няма да скрия истината, защото ти ще умреш. Ние сме васали на краля на Аквилония Валерий. Дълго му служихме, но сега сме свободни… моят брат чрез смърт, а аз чрез изпълнение на едно задължение. Аз ще се върна в Аквилония с две сърца: за мен Сърцето на Ариман; за Валерий сърцето на Конан. Една целувка на тоягата, която е отсечена от живото Дърво на Смъртта…

Тоягата се хвърли като усойница, но ударът на Конановия нож беше по-бърз. Тя падна на пода, срязана на гърчещи се половинки. Конан замахна още един път и главата на кхитанеца се търколи до тоягата.

Конан се завъртя и протегна ръка към скъпоценния камък… после я отдръпна назад, космите на врата му настръхнаха, кръвта във вените му се смрази.

На жертвеника вече не лежеше съсухрено кафяво същество. Камъкът светеше с пълна сила върху повдигащите се гърди на гол, жив човек. Жив? Конан не можеше да реши. Очите бяха като тъмно, мрачно стъкло, под тях блестяха нечовешки тържествени огньове.

Мъжът бавно стана, държейки скъпоценния камък в ръка. Изправи се до жертвеника прашен, гол, с лице като изсечено, и мълчаливо протегна ръка към Конан. Скъпоценният камък пулсираше като жив в ръката му. Конан го взе със странното усещане, че получава подарък от ръката на мъртвец. По някакъв начин разбра, че заклинанието не е било завършено… животът на този труп не е напълно възстановен.

— Кой си ти? — попита кимериецът.

Отговорът дойде беззвучен и монотонен като капене на вода от сталактити в подземни пещери.

— Аз бях Тотмекри. Аз съм мъртъв.

— Ще ме изведеш ли от този проклет храм? — попита Конан и потръпна.

С отмерени като на автомат стъпки мъртвият тръгна към черния свод. Конан го последва. После погледна назад и видя огромната мрачна зала с наредени покрай стените саркофази, с избитите мъже около жертвеника и главата на кхитанеца, когото беше заклал, отправила невиждащ поглед към пълзящите сенки.

Блясъкът на скъпоценния камък осветяваше тъмните тунели като вълшебна лампа със златния си огън. Веднъж Конан зърна сред сенките плът с цвят на слонова кост, разбра, че е вампир, Акиваша, но тя се отдръпна от светлината на скъпоценния камък. До нея други по-малки фигури се разбягаха и се изпокриха в тъмнината.

Мъртвият крачеше право напред, без да се обръща нито наляво, нито надясно, с постоянно темпо като това на съдбата. Студена пот покри тялото на Конан. Ледени съмнения го нападнаха. Можеше ли да е сигурен, че тази ужасна фигура от миналото го води към свобода? Но той знаеше, че самичък никога не ще се измъкне от омагьосания лабиринт от коридори и тунели, така че следваше своя зловещ водач. Тъмнината пред тях и зад тях беше изпълнена с прокрадващи се тела, изпълнени с ужас и лудост, които се свиваха от заслепяващия блясък на Сърцето.

После Конан видя пред себе си бронзовия вход, почувства нощния вятър откъм пустинята, видя звездите и осветената от светлината им пустиня, върху която падаше черната сянка на пирамидата. Тотмекри посочи към пустинята, после се обърна и горделиво закрачи обратно към тъмнината. Конан погледна подир безмълвната фигура, която се връщаше в тъмнината и мълчанието. Краката му неумолимо го отвеждаха към неизвестната и неизбежна съдба, връщаха го към вечния сън.

Кимериецът изруга, изскочи от входа и се спусна към пустинята, сякаш преследван от демони. Не се обърна към пирамидата нито към черните кули на Кеми, които се извисяваха мрачно отвъд пясъците, а се насочи на юг, към брега. Тичаше като човек, който бяга от неописуем ужас. Силното напрежение прочисти мозъка му от черните паяжини на пирамидата. Чистият пустинен вятър отвя кошмарите от душата му и ужасът премина в неудържима вълна на ликуване още преди пустинята да се смени с гъстата блатиста растителност, през която видя черната вода и „Венчърър“ на котва.

Конан се хвърли в храстите, нагази до кръста в блатата, гмурна се в дълбоката вода, без да обръща внимание на опасността от акули и крокодили, изплува до галерата и се изкатери по веригата на палубата мокър и ликуващ, без часовият да го види.

— Събудете се, кучета! — изрева Конан, отблъсквайки настрана копието, което стреснатият пазач опря в гърдите му. — Вдигни котва! Край на престоя! Дайте на рибаря шлем, пълен със злато, и го свалете на брега! Скоро ще съмне и преди изгрев-слънце ние трябва да сме на път към най-близкото пристанище на Зингара!

И размаха над главата си големия скъпоценен камък, който покри палубата със златен огън.