Конан Завоевателя

Осемнадесета глава Аз съм жената, която никога не е умирала

Конан наблюдаваше с голям интерес маскираната си компания. Тутотмис или беше сред тях, или отиваха на среща с него. И когато зад палмите на фона на тъмното небе зърна един огромен триъгълен корпус, той разбра къде е тази среща.

Минаха през пояс от тъмни колиби и горички. Извисяващите се към звездите черни кули на Кеми зад тях се отразяваха във водите на пристанището. Пред тях в тъмнината се простираше пустинята. Някъде виеше чакал. Бързо движещите се по пясъка обути в сандали крака не вдигаха никакъв шум. Можеха да са духове, отиващи към огромната пирамида, издигаща се в мрачината на пустинята. Над спящата страна цареше пълна тишина.

Конан погледна мрачния черен клин, открояващ се срещу звездите, и сърцето му заби по-бързо, нетърпението му да се срещне с Тутотмис се смеси със страха от неизвестното. Никой човек не можеше да се доближи спокойно до някоя от тези мрачни грамади от черен камък. Самото име беше източник на отблъскващ ужас сред северните народи, а в легендите се разказваше, че не са построени от стигийци, че са съществували в онова неизмеримо далечно минало, когато тъмнокожите хора дошли в страната на голямата река.

Когато доближиха пирамидата, Конан видя близо до основата неясна светлина. Скоро тя се оформи като вход. От двете му страни стояха лъвски тела с женски глави — тайнствен, загадъчен кошмар, кристализирал в камък. Водачът на групата тръгна право към входа, пред който Конан видя неясна фигура.

Водачът спря за миг до тайнствения пазач и изчезна в тъмната вътрешност. Останалите един по един го последваха. Всеки от маскираните жреци спираше и казваше някаква дума или правеше някакъв жест, които Конан не можа да разбере. Той изостана назад, преструвайки се, че си връзва сандала. Когато влезе и последната фигура, кимериецът се изправи и се приближи до входа.

Беше неспокоен. Чудеше се дали пазачът на храма е човек — бе си спомнил някои истории, които беше чувал. Но нямаше време за колебания. Пушлив бронзов светилник, поставен на входа, осветяваше дълъг тесен коридор, водещ навътре в тъмнината, и там, в самото начало, стоеше мълчалив човек, увит в широко черно наметало. Никой друг не се виждаше. Маскираните жреци бяха изчезнали в коридора.

Над наметалото, загърнато около долната част на лицето, две проницателни очи гледаха изпитателно Конан. С лявата си ръка стигиецът направи странен жест. Конан рискува и имитира жеста. Но очевидно се бе очаквал друг жест. Дясната ръка на стигиеца, стиснала нож, изскочи изпод наметалото и замахна.

Този смъртоносен удар би пронизал сърцето на един обикновен човек, но стигиецът имаше пред себе си бърз като мълния боец. Когато камата блесна в оскъдната светлина, Конан хвана мургавата китка и стовари юмрук в лицето на стигиеца. Главата на пазача издрънча в каменната стена и той падна със счупен череп.

Конан застана за момент неподвижен над него и се ослуша напрегнато. Светлината от светилника хвърляше неясни сенки около вратата. Нищо не се раздвижи в тъмнината зад нея. Само някъде далеч се чу слаб, приглушен звън на гонг.

Конан се наведе и замъкна тялото зад широко отворената голяма бронзова врата, а после предпазливо и бързо тръгна по коридора към онази съдба, за която дори и през ум не му беше минавало.

Не беше отишъл много напред, когато се спря объркан. Коридорът се разделяше на две и той нямаше начин да разбере накъде бяха тръгнали маскираните жреци. Наслука избра левия коридор. Подът беше леко наклонен и излъскан от безброй крака. Тук-там по някой светилник хвърляше слаба зловеща светлина. Конан се чудеше с каква ли цел са издигнати тези грамади през отдавна забравеното минало. Това беше една много древна земя и никой не знаеше преди колко века черните храмове на Стигия са се извисили към звездите.

Тесни черни сводове се появяваха от време на време от двете страни на коридора, но той продължаваше напред, без да се отклонява, макар убеждението, че е поел по погрешен коридор, да се засилваше. Въпреки че жреците бяха тръгнали преди него, той вече би трябвало да ги е настигнал. Ставаше все по-нервен. Цареше пълна тишина, но въпреки това Конан имаше чувството, че не е сам. На няколко пъти, докато минаваше покрай някой тъмен свод, му се струваше, че чувства невидими очи втренчени в него. Той се спря, почти решил да се върне към мястото, където коридорът се разклони за първи път, после рязко се завъртя с вдигнат нож и опънати нерви.

Една девойка стоеше на входа на по-малък тунел и го гледаше съсредоточено. Кожата й с цвят на слонова кост показваше, че е стигийка от древен благороднически род. Като всички такива жени тя беше висока, гъвкава, пищна, косите й приличаха на черна пяна, сред която блестеше искрящ рубин. С изключение на кадифените сандали и широкия, осеян със скъпоценни камъни колан около тънкия кръст, тя беше гола.

— Какво правиш тук? — попита девойката.

Отговорът щеше да издаде чуждоземния му произход. Конан остана неподвижен — тъмна мрачна фигура с ужасна маска и сноп пера над главата. Бдителният му поглед не откри никакви сенки зад нея. Но ако тя извикаше, веднага щяха да дойдат множество бойци.

Девойката пристъпи към него очевидно без безпокойство, но с подозрение.

— Ти не си жрец — каза тя. — Ти си боец. Това се вижда въпреки тази маска. Между теб и един жрец има такава разлика, както между мъжа и жената. Велики Сет! — възкликна тя и внезапно спря с широко отворени очи. — Ти дори не си стигиец!

С едно движение, твърде бързо, за да го проследят очите, ръката му обхвана гърлото й.

— Млък! — промърмори той.

Гладката й кожа с цвят на слонова кост беше студена като мрамор, в големите тъмни чудесни очи, обърнати към него, нямаше никакъв страх.

— Не се тревожи — отвърна спокойно тя. — Няма да те издам. Да не си луд, та си дошъл, непознат и чужденец, в забранения храм на Сет?

— Търся жрецът Тутотмис — отвърна Конан. — Той в храма ли е?

Защо го търсиш? — запита девойката.

— Тутотмис носи нещо, което ми открадна.

— Ще те заведа при него — предложи тя с готовност, която му се видя много подозрителна.

— Не си играй с мен, момиче! — изръмжа той.

— Не си играя. Не обичам Тутотмис.

Конан се поколеба, после реши: в края на краищата той беше толкова в нейната власт, колкото тя в неговата.

— Не се отделяй от мен! — заповяда Конан и премести ръката си от гърлото върху кръста й. — И внимавай! Ако се опиташ да ми изиграеш някой номер…

Тя го поведе по наклонения коридор все по-надолу. Вече нямаше светилници и той вървеше слепешката в тъмнината повече усещащ, отколкото чувстващ жената до себе си. Веднъж, докато й казваше нещо, тя обърна глава към него и той трепна: очите й светеха в тъмнината като златен огън. Неясни съмнения и смътни чудовищни подозрения нахлуха в ума му, но той я следваше през лабиринта от тъмни коридори, които объркаха дори неговото вродено чувство за ориентация. Проклинаше се наум, че себе оставил да го въведат в тъмните селения на тайнствеността. Но беше късно за връщане. Конан почувства отново живот и движение в тъмнината наоколо, усети заплаха и ярост. Ако слухът не го лъжеше, дочу и тих шум от пълзене, но девойката промълви нещо и шумът престана.

Тя го отведе в зала, осветена от странен седемраменен свещник. Черните свещи в него светеха със свръхестествена светлина. Конан знаеше, че се намират дълбоко под земята. Залата беше квадратна, със стени и таван от полиран черен мрамор, мебелирана според древната стигийска традиция: абаносов диван, покрит с черно кадифе, и черен каменен постамент, върху който лежеше гравиран саркофаг.

Конан стоеше очаквателно и оглеждаше различните черни сводести входове, отворени към залата. Но девойката не продължи по-нататък, а се излегна на дивана, гъвкава като котка, сплете пръсти зад косите си и го загледа през дългите си мигли.

— Е! — попита той нетърпеливо. — Къде е Тутотмис?

— Тук не се бърза — отговори лениво тя. — Какво значение има един час… или един ден, или една година, или едно столетие? Свали си маската. Искам да видя лицето ти.

Конан раздразнено изръмжа и свали маската. Девойката огледа покритото му с белези тъмно лице и блестящите очи и кимна, сякаш в знак на одобрение.

— В теб има сила… голяма сила. Ти можеш да удушиш бивол.

Конан се размърда неспокойно, подозренията му нараснаха. С ръка на камата, той погледна към тъмните сводове.

— Ако това е капан — каза той, — не ще доживееш да се порадваш на делото си. Ще слезеш ли от този диван да изпълниш обещанието си, или трябва да…

Гласът му заглъхна. Той погледна саркофага. Върху капака му с тревожната изразителност на едно забравено изкуство беше гравирано от слонова кост лицето на неговия обитател. Имаше нещо познато в тази маска, нещо, което го стресна и той разбра какво е то: приликата между това лице и девойката, излегнала се на абаносовия диван беше тревожно голяма, сякаш тя бе служила за модел. Но Конан знаеше, че тази маска е най-малко отпреди няколко столетия. Върху лакирания капак бяха изписани старинни йероглифи. Той разрови ума си за наученото през приключенския си живот за събитията от древността и извика високо:

— Акиваша!

— Чувал си за принцеса Акиваша? — попита девойката от дивана.

— Че кой не е чувал? — изръмжа той. Името на прекрасната зла, красива принцеса от древността още живееше в песните и легендите по света, макар да бяха минали десет хиляди години от времето, когато дъщерята на Тутамон бе устройвала кървави пиршества в черните зали на древния Луксър.

— Единственият й грях е бил, че е обичала живота във всичките му прояви — каза стигийската девойка. — За да спечели живота, тя е ухажвала смъртта. Не могла да понесе мисълта, че ще остарее и повехне, и накрая ще умре, както умират всички старици. Тя е флиртувала с Мрака като с любовник и срещу това е получила живот… различен от онзи, който познават смъртните, в който никога няма да стане стара и грозна. И отишла в сенките на Мрака, за да измами възрастта и смъртта…

Конан я погледна и очите му внезапно заблестяха като горящи въглени. Той се обърна и вдигна капака на саркофага. Беше празен. Зад него девойката се засмя и от този смях кръвта във вените му се смрази, космите на врата му настръхнаха. Той се обърна отново към нея.

— Ти си Акиваша! — извика той.

Тя се засмя и поклати глава, бляскавите й коси се разпиляха по чувствените й рамене.

— Да, аз съм Акиваша! Аз съм жената, която не е умирала, която никога не остарява! Глупците казват, че боговете са ме взели от земята в разцвета на моята младост и красота, за да царувам вечно в някаква небесна страна. Не в небесна страна, а в сенките, в които смъртните намират безсмъртие! Аз умрях преди десет хиляди години, за да живея вечно! Подай ми устните си, смели човеко!

Тя скочи пъргаво, надигна се на пръсти и обви ръце около силния му врат. Мръщейки се срещу обърнатото към него красиво лице, той усети страхотно очарование и леден страх.

— Люби ме! — прошепна тя, отметнала назад глава, затворила очи, разтворила устни. — Дай ми твоята кръв, за да обновя моята и да продължа вечния си живот! Аз ще направя и теб безсмъртен! Ще те науча на мъдростта на всички векове, на всички тайни, крити през вечността в мрака на тези тъмни храмове. Ще те направя крал на зловещата тълпа, която пирува между гробовете на древните, когато мрак забули пустинята и прилепи летят безшумно. Омръзнаха ми жреци и магьосници и пленени девици, влачени пищящи през вратите на смъртта. Искам истински мъж. Люби ме, варварино!

Тя притисна тъмната си глава към силните му рамене и той почувства остра болка в гърлото си. Конан изруга и я захвърли върху дивана.

— Проклет вампир! — Кръв капеше от малка раничка на гърлото му.

Тя се отдръпна на дивана като змия, готвеща се да забие смъртоносните си зъби, големите й очи бяха осветени от всички златни огньове на ада. Зад разтворените й устни се показваха бели остри зъби.

— Глупак! — изпищя тя. — Мислиш ли, че можеш да ми се изплъзнеш? Ти ще живееш и ще умреш в тъмнина! Аз те доведох дълбоко под храма. Самичък ти никога няма да можеш да се върнеш. Никога няма да можеш да си пробиеш път през онези, които охраняват тунелите. Ако не беше моята защита, синовете на Сет отдавна да са те изяли. Глупак! И въпреки всичко аз ще изпия кръвта ти.

— Махни се от мен или ще те насека на части — изръмжа Конан, изпълнен с отвращение. — Може да си безсмъртна, но стоманата ще те направи на парчета.

Докато Конан се оттегляше към свода, през който беше влязъл, светлината неочаквано изчезна. Всички свещи изгаснаха едновременно, макар той да не знаеше как, защото Акиваша не ги беше докосвала. Зад себе си чу смехът на вампира да се засилва — подигравателен, сладък и отровен като мелодиите на ада. Потънал в пот, почти изпаднал в паника, Конан търсеше пипнешком в тъмното сводестия изход. Пръстите му напипаха някакъв отвор и той се мушна в него. Дали това беше сводът, през който беше влязъл, той не знаеше нито се интересуваше. Единствената му мисъл беше да излезе от тази зловеща зала, обитавана от красивия зловещ неумиращ демон, живял толкова много столетия.

Лутането му през черните, виещи се тунели беше истински кошмар. Зад себе си и около себе си чуваше пълзене и веднъж ехото на онзи адски смях, който беше чул в стаята на Акиваша. Той сечеше свирепо по звуците и движенията, които чуваше или си въобразяваше, че чува в тъмнината, а веднъж мечът му попадна на някакво податливо и тънко вещество — може да беше и паяжини. Конан имаше чувството, че с него си играят, че го примамват все по-дълбоко във вечната тъмнина, преди да бъде нападнат от демонични нокти и зъби.

И в този страх доминираше болезненото отвращение от направеното откритие: в цялата легенда за Акиваша между описваните лоши неща като светла нишка се открояваше идеята за красота и за вечна младост. За много мечтатели, поети и любовници тя беше не само лошата принцеса от стигийската легенда, а символ на вечна младост, блестящ в някакво далечно царство на боговете. Но не такава беше ужасната действителност. Отвратителната извратеност, с която се бе сблъскал, отразяваше истината за вечния живот. Към физическо отвращение се прибави и болката, че човешкото съвършенство е само сън, че златото се превръща в кал. И тогава го заля вълна на безсилие, неясен страх, чувство, че всички човешки мечти и култове са лъжа и измама.

Сега той вече знаеше, че ушите му не го подвеждат. Наистина го преследваха и преследвачите го настигаха. В тъмнината се чуваше шум от пълзене, какъвто човешките крака не издават. Не, това не бяха и крака на някакво познато животно. Може би подземният свят си имаше свои същества. Те бяха зад него и бавно го настигаха. После звуците престанаха и той изведнъж видя далече в дългия коридор светлина.