Конан Завоевателя

Седма глава Завесата се повдига

Конан знаеше, че единственият му шанс да избяга е бързината. Той дори не помисли да се скрие някъде около Белвер и да изчака преследвачите да отминат. Беше сигурен, че свръхестественият съюзник на Тараск ще го открие. Освен това той не беше свикнал да се крие. Откритият бой и откритото преследване отговаряха повече на неговия темперамент. Конан знаеше, че има голяма преднина. И щеше да наложи изтощително темпо на потерята чак до границата.

Зенобия беше подбрала добре белия кон. Неговата бързина и издръжливост бяха очевидни. Момичето разбираше от оръжия и коне и — Конан се усмихна доволно — от мъже. Той препускаше на запад и бързо стопяваше разстоянието.

Земята, през която яздеше, спеше. Конан минаваше покрай обградени с ровове, защитени с високи стени села и вили, през просторни ниви и градини, които ставаха все по-редки, колкото отиваше на запад. Колкото повече оредяваха селата, толкова по-неравен ставаше теренът, а крепостите, които гледаха от височините, говореха за столетия погранични войни. Но никой не излизаше от тези замъци, за да го спре. Владетелите на крепостите бяха издигнали държавния флаг с герба на Амалрик. Предишните знамена сега се развяваха в аквилонските равнини.

Когато и последното сгушено село остана зад гърба му, Конан напусна пътя и се насочи към далечните проходи на северозапад. Да продължи по пътя означаваше да мине покрай граничните кули, все още охранявани от въоръжени мъже, които нямаше да го пуснат да мине, без да го разпитат. Той знаеше, че от двете страни на граничните блата няма да има патрули, както през мирно време. Но там бяха кулите и призори може би щеше да има върволици волски каруци, натоварени с ранени войници, завръщащи се по домовете си.

Този път беше единственият, който пресичаше границата по протежение на петдесет мили от север към юг. Той следваше поредица от проходи през хълмовете, от всяка страна лежаха безгранични пространства пусти, рядко населени планини. Конан поддържаше избраната посока на запад, решил да пресече границата през пустинните хълмове на юг от проходите. Този път беше по-кратък, по-труден, но по-сигурен за един преследван беглец. Сам човек на кон можеше да мине по него, но за войска беше невъзможно.

Призори Конан още не бе достигнал хълмовете — те се извисяваха дълги, сини като крепостни насипи, по целия хоризонт пред него. Тук нямаше нито стопанства, нито села, нито вили с бели защитни стени сред малки горички. Само дълги, вълнообразни възвишения от кафява пръст, покрити с трева, и в далечината мрачна крепост на нисък хълм. Твърде много аквилонски нападатели бяха пресичали тази местност в недалечното минало, за да бъде гъсто заселена, както беше по на изток.

Зората заля пасищата с огъня си. Във въздуха се чуваше странният крясък на закъсняло ято гъски, бързащи на юг. Конан спря и разседла коня. От хълбоците му се издигаше пара, кожата му беше мокра от пот. Беше препускал безмилостно в продължение на часове преди разсъмване.

Животното захрупа крехката трева, а Конан легна на билото на нисък склон и се загледа на изток. На север пътят, който беше напуснал, се виждаше като дълга бяла лента. Никакви черни точки не се виждаха по него. Около замъците в далечината също нищо не показваше, че са забелязали самотния пътник.

След час всичко бе все така спокойно. Единственият признак на живот беше блясъкът на стомана в далечните назъбени крепостни стени и един гарван. Той кръжеше над него, спускаше се и се издигаше, сякаш търсеше нещо. Конан оседла коня и пое на запад с по-бавен ход.

По едно време над него прозвуча пронизително грачене и Конан вдигна глава. Гарванът размахваше криле и грачеше. Кралят продължи да язди. Гарванът го следваше и нарушаваше утринната тишина с ужасните си пронизителни крясъци, без да обръща внимание на неговите усилия да го прогони.

Това продължи часове. Конан излезе от кожата си, беше готов да даде половината си царство, за да извие черната му шия.

— Изчадие на ада! — изрева той в безсмислен гняв. — Защо непрекъснато ме тормозиш с това грачене? Махай се, черен предвестнико на нещастия, иди да кълвеш жито в нивите на стопаните.

Изведнъж му се стори, че далеч зад себе си чува ехо от граченето на птицата. Обърна се и скоро откри друга черна точка да виси в небесната синева. Зад нея зърна отново блясък на стомана. Това можеше да означава само едно: въоръжени мъже. И те не яздеха по утъпкания път. Те го следваха.

Конан се намръщи и потрепери. Гарванът все така кръжеше над него.

— Значи това не е просто каприз на безмозъчна птица! — промърмори кралят. — Тези конници не могат да те видят, изчадие на ада. Но другата птица те вижда. И ти също я виждаш. Ти ме следваш, тя следва теб, а те следват нея. Обикновено пернато, обучено същество ли си, или си някакъв дявол под формата на птица? Ксалтътън ли те прати подире ми? А може би ти си самият Ксалтътън?

Отговори му само пронизително грачене — грачене, изпълнено с жесток присмех.

Конан не отдели повече време на черния шпионин, а продължи надпреварата с преследвачите по хълмовете. Не се решаваше да пришпорва много коня. Направената почивка не беше достатъчна, за да възстанови напълно силите му. А и той имаше голяма преднина, макар че тя може би непрекъснато се стопяваше. Беше почти сигурен, че конете на преследвачите му са по-свежи, защото те несъмнено ги сменяваха във всеки замък, край който минаваха.

Пътят ставаше по-неравен, природата по-сурова. Стръмните, обрасли с трева хълмове преминаваха в планински склонове с гъсти гори. Той знаеше, че ако не беше дяволската птица, непрестанно грачеща над него, тук щеше да се изплъзне от преследвачите. Не можеше да ги види в тази пресечена местност, но беше сигурен, че те още го следват, водени безпогрешно от пернатите си помагачи. Черната птица се превърна в демоничен вампир, преследващ го неотлъчно през безкрайните урви. Камъните, които хвърляше по нея, или отиваха настрана, или падаха, без да я докоснат, макар че на младини беше улучвал дори соколи.

Конят бързо се уморяваше. Конан вече виждаше мрачната безизходица на положението си. Не можеше да избяга. И тук беше пленник, както и в катакомбите на Белвер. Но той нямаше да е дете на Ориента, ако пасивно се примиряваше с неизбежното. Ако не можеше да избяга, можеше поне да отведе някой и друг от враговете със себе си в царството на вечния мрак. Конан свърна в гъсталака от лиственици, покриващи един склон, и затърси подходящо място.

Изведнъж чу някъде напред странен, пронизителен човешки писък с особен тембър. Промуши се през клоните и видя източника на ужасния вик. На малка поляна четирима войници в немидийски ризници нахлузваха примка около врата на една мършава жена в селски дрехи. Наръч пръчки на земята до нея показваше с какво се е занимавала, когато е била изненадана от тези отделили се от войската бойци.

Докато наблюдаваше мълчаливо сцената, Конан почувства в него да се надига ярост. Главорезите повлякоха жената към едно дърво с ниски клони очевидно с намерение да я обесят. Той беше пресякъл границата преди час, сега се намираше на собствена земя и пред очите му се готвеше убийство на негов поданик. Старата жена се бореше с изненадваща сила и енергия. Тя повдигна глава и издаде отново странния, особен, далеч достигащ вик, който беше чул преди малко. Отвърна му като подигравка гарванът, размахващ криле над дърветата. Войниците се засмяха грубо, един удари жената през устата.

Конан скочи от уморения си кон, спусна се по скалата, бронята му издрънча в тревата. Четиримата мъже се извърнаха, измъкнаха сабите си и се втренчиха изумено в облечения в ризница и със сабя в ръка великан пред тях.

Конан дрезгаво се засмя. Очите му бяха остри като кремък.

— Кучета! — изрева той. — Откога немидийските чакали са си присвоили правото да бъдат екзекутори и да бесят мои поданици? Най-напред трябва да вземете главата на техния крал. Ето ме, готов съм да ви доставя това удоволствие!

Войниците гледаха неуверени как той върви към тях.

— Кой е този луд? — изръмжа един брадат главорез. — Носи немидийска ризница, но говори с аквилонски акцент.

— Няма значение — каза друг. — Ще го съсека. После ще обесим и старата вещица.

И се спусна към Конан, вдигнал сабя. Но преди да удари, голямата сабя на краля се стовари върху него, разсече шлема и разцепи черепа му. Мъжът падна, но другарите му бяха смели негодяи. Те изплезиха езици като вълци и се хвърлиха към високата фигура в сива ризница. Виковете им и оглушителният звън на стомана заглушиха крясъците на кръжащия гарван.

Конан мълчеше. Очите му бяха като сини въглени. Той се усмихваше сурово и размахваше яростно голямата си сабя. Въпреки великанския си ръст, беше бърз като котка и непрекъснато в движение, така че сабите на негодниците не можеха да го засегнат. Но неговите удари бяха със съкрушителна сила. Трима от четиримата войници бяха посечени и умираха потънали в собствената си кръв. Четвъртият, покрит с дузина рани, бързо отстъпваше, като объркано парираше ударите.

Изведнъж шпората на Конан се закачи в туниката на един от падналите мъже, кралят се препъна и залитна и немидиецът с безразсъдството на отчаянието се спусна към него така устремно, че Конан залитна и падна върху трупа. Немидиецът триумфиращо изкрещя, вдигна с две ръце голямата си сабя и се приготви да нанесе удар… и тогава над проснатия на земята крал нещо огромно и космато скочи като мълния върху гърдите на войника и неговия триумфален рев се превърна в предсмъртен писък.

Конан се изправи. Войникът лежеше мъртъв с разкъсано гърло, а един голям сив вълк, приклекнал над него, душеше локвата кръв в тревата.

Кралят се обърна към старицата. Тя стоеше права, вдигнала високо глава. Беше облечена в парцали, но чертите на лицето и черните й проницателни очи не бяха на обикновена селянка. Тя извика вълка и той покорно отиде при нея и потри муцуна в коляното й, без да сваля големите си зелени святкащи очи от Конан. Старата жена разсеяно постави ръка върху силния му врат. Спокойният й, макар и не враждебен поглед разтревожи краля на Аквилония.

— Хората говорят, че крал Конан лежи мъртъв под скалите на Валкия — каза с дълбок кънтящ глас жената.

— Така говорят — изръмжа Конан. Нямаше настроение да спори. Мислеше за въоръжените конници, които с всяка минута идваха все по-близо. Гарванът над него пронизително грачеше и той неволно вдигна глава и стисна зъби в спазъм на раздразнение.

Белият кон стоеше на скалата над тях, отпуснал глава. Старата жена погледна към него, после към гарвана и нададе странен, неестествен вик както по-напред. Сякаш разпознал вика, гарванът се обърна, неочаквано занемял, и се насочи на изток. Но преди да се изгуби от погледа им, върху него падна сянката на огромни криле. Един орел излетя от дърветата и свали черния шпионин на земята. Пронизителният глас на предателството замлъкна завинаги.

— Всемогъщи Кром! — промърмори Конан и погледна старицата. — И ти ли си магьосница?

— Аз съм Зелата — отвърна тя. — Хората в долините ме наричат вълшебница. Тази рожба на нощта ли води въоръжените хора подир теб?

— Да. — Зелата, изглежда, не намери отговора за невероятен. — Сигурно не са много далеч.

— Докарай коня и ме следвай, крал Конан — каза вълшебницата.

Без Да каже нищо, Конан се изкачи по скалите и по обиколен път докара коня до поляната. Орелът се появи отново, спусна се от висините, кацна за момент върху рамото на Зелата и разпери криле, за да не я смаже под тежестта си.

Тя мълчаливо тръгна. Големият вълк подтичваше отстрани, орелът летеше над нея. През гъсталаци и виещи се пътеки, надвиснали над дълбоки дерета и страхотни бездни, стигнаха до странно каменно жилище — полуколиба, полупещера под една скала, скрита между клисури и канари. Орелът отлетя и кацна на върха на скалата като страж.

Все още без да казва нищо, Зелата подслони коня в една съседна пещера. Вътре имаше натрупани листа и трева, а пред входа бълбукаше малък поток.

В колибата Зелата посочи на краля покрита с кожа пейка, а тя седна на нисък стол пред малко огнище, запали огън от тамарискови съчки и приготви скромна храна. Големият вълк, поставил огромната си глава на лапите си, дремеше до нея, загледан в огъня, и потрепваше с уши.

— Не се ли страхуваш да седиш в колиба на вълшебница? — попита най-после старицата.

Нетърпеливо повдигане на рамене под сивата ризница беше единственият отговор на госта. Тя му подаде дървена паница със сушени плодове, сирене, ечемичен хляб и голяма чаша силна планинска бира, сварена от отгледан във високите долини ечемик.

— За мен всепоглъщащата тишина на планината е по-приятна от врявата на градските улици — каза жената. — Децата на природата са по-мили от децата на хората. — Ръката й поглади козината на дремещия вълк. — Днес моите деца бяха далеч от мен, иначе нямаше да се нуждая от сабята ти, кралю. Но те пристигнаха веднага щом чуха моя вик.

— Какво искаха от теб онези немидийски кучета? — попита Конан.

— Из околностите от границата до Тарантия се движат безразборно дезертьори от войската на нашествениците — каза Зелата. — Глупавите селяни от долините, за да отклонят вниманието им от селата си, са ги излъгали, че имам скрито злато. Искаха да им покажа съкровището и отговорите ми ги разгневиха. Но нито дезертьорите, нито мъжете, които те преследват, нито гарванът ще те намерят тук.

Той поклати глава и продължи лакомо да яде.

— Аз отивам в Тарантия.

— Отиваш право в устата на дракона. По-добре потърси спасение в чужбина. Поданиците на твоето царство са обезверени.

— Какво искаш да кажеш? — попита Конан. — Битки са губени преди, но войните са печелени. Едно царство не се губи с едно-единствено поражение.

— И ти отиваш в Тарантия?

— Да. Просперо ще издържи на атаките на Амалрик.

— Сигурен ли си?

— Зная, че адът е пълен с дяволи, жено! — гневно извика той. — Какво друго имаш да ми кажеш?

Тя поклати глава.

— Чувствам, че не е така. Нека да проверим. Не е лесно да се повдигне завесата. Въпреки това аз ще я открехна малко и ще ти покажа твоята столица.

Конан не видя какво хвърли Зелата в огъня, но вълкът изскимтя в просъница, а колибата се изпълни със зелен пушек. И както гледаше, стените и таванът на колибата сякаш се отдалечиха и изчезнаха, сляха се с безкрайността. Пушекът се виеше над него и попиваше всичко. И в този пушек се движеха и бледнееха форми, после ставаха смущаващо ясни.

Той видя познатите кули и улици на Тарантия, които гъмжаха от пищящи тълпи. Немидийски знамена вървяха неумолимо на запад през ограбени и опожарени села. На големия площад в Тарантия обезумели тълпи се движеха безцелно и крещяха, че кралят е мъртъв, а бароните се готвят да си разпределят царството и че управлението на един крал, дори на Валерий, е по-добро от анархия. Просперо, в блестящи доспехи, яздеше между тях и се опитваше да ги успокои, да ги накара да повярват на граф Тросеро, да застанат на стената и да помогнат на неговите рицари да защитят града. Те се обръщаха към него, крещяха от страх и неоправдана ярост, наричаха го убиец на Тросеро, по-лош и от Амалрик. Смет и камъни полетяха към рицарите.

Картината леко се замъгли. Може би й изтичаше времето, но все пак Конан видя Просперо и рицарите да излизат от портата и да препускат на юг. Зад тях в града царуваше шум и бъркотия.

— Глупаци! — промърмори прегракнало Конан. — Глупаци! Защо не вярват не Просперо? Зелата, ако си играеш някаква игра с мен, ако това е някаква измама…

— Това е минало — отговори нетърпеливо и печално старицата. — Това беше вечерта на деня, след като Просперо напусна Тарантия и войските на Амалрик наближаваха града. От стените мъжете видели опустошителни пламъци. Това прочетох в пушека. На залез-слънце немидийците влезли в Тарантия, без да срещнат съпротива. Виж! Дори сега в кралската зала в Тарантия…

Неочаквано Конан видя голямата коронна зала. Валерий, облечен в хермелин, стоеше на царския подиум, а Амалрик, все още в прашни и опръскани с кръв доспехи, слагаше на жълтите му къдрици блестяща диадема — короната на Аквилония. Хората го поздравяваха. Дълги редици от облечени в стомана немидийски бойци гледаха начумерено, отдавна изпаднали в немилост в двореца на Конан аристократи ходеха важно и се перчеха с герба на Валерий на ръкавите.

— Дявол да го вземе! — избухна Конан и стисна, юмруците си. Вените на слепоочията му се издуха, лицето му се сгърчи. — Немидиецът поставя аквилонската корона върху главата на изменник… в коронната зала на Тарантия!

Сякаш разпръснат от неговата сила, пушекът се разсея и през мъглата той видя блестящите черни очи на Зелата.

— Ти видя… хората от твоята столица се отказват от извоюваната от теб с пот и кръв свобода. Те са се предали на поробителите и палачите. Те показват, че не вярват на съдбата си. Можеш ли да разчиташ на тях, за да си върнеш царството?

— Хората мислят, че съм мъртъв — изръмжа Конан, възвръщайки част от увереността си. — Аз нямам син. Народът не може да се управлява от спомен. И какво от това, че немидийците са завладели Тарантия? Остават провинциите, бароните, населението от свободните територии. Валерий спечели слава без съдържание.

— Ти си упорит като истински боец. Аз не мога да ти покажа бъдещето, мога да ти покажа само миналото. Не, аз не ти показах нищо. Аз само малко повдигнах завесата. Искаш ли да погледнеш в миналото, за да направиш някои изводи за бъдещето?

Да! — Конан се изправи.

Отново се издигнаха вълни от зелен пушек. И отново пред него се появиха образи, този път чуждоземни и сякаш без връзка с действителността. Той видя големи черни стени с кули, скрити в сенките пиедестали с изображения на ужасни полуживотински богове. В сенките се движеха тъмни мършави мъже само по червени копринени препаски. Те носеха зелен нефритов саркофаг по гигантски черен коридор. Но преди Конан да каже нещо, картината се промени и той видя мрачна сенчеста, навяваща странен, неосезаем ужас пещера. Върху черен жертвеник имаше странен златен съд с форма на раковина. В пещерата дойдоха същите черни мъже, които носеха сандъка с мумията. Те взеха златния съд, а после сенките ги обгърнаха и Конан не можа да види какво стана. Но в тъмнината заблещука кълбо като от жив огън. А после всичко изчезна, остана само пушекът от тамарисковите съчки. Той се издигаше нагоре, изтъняваше, избледняваше.

— Какво предвещава това? — попита озадачен Конан. — Онова, което видях в Тарантия, мога да разбера. Но какво означава тази картина на заморански крадци, промъкващи се в подземния храм на Сет в Стигия? И онази пещера… никога през моите странствания не съм виждал нито съм чувал за такова нещо. Щом можа да ми покажеш това, което така разкъсано не означава нищо, защо не ми покажеш всичко, което ще се случи?

Зелата разбърка огъня, без да отговори.

— Тези неща се управляват от неумолими закони — каза най-после тя. — Не мога да направя да разбереш бъдещето. И аз не го разбирам, макар че в тишината сред планините натрупах повече мъдрост, отколкото мога да помня. Не мога да те спася. Ако можех, бих го направила. Всеки трябва сам да се спасява. Все пак мъдростта може да ме навести в сънищата и сутринта ще мога да ти разкрия загадката.

— Каква загадка? — попита той.

— Мистерията, посредством която си загубил царството си — отговори Зелата, после постла една овча кожа на пода пред огнището и каза: — Спи.

Без да продума, Конан легна на кожата и потъна в неспокоен, но дълбок сън, в който безшумно се движеха фантоми и пълзяха чудовищни безформени сенки. Веднъж, на фона на виолетов хоризонт без слънце, видя яки стени и кули на голям град, какъвто нямаше никъде по земята. Неговите огромни стени и виолетови минарета се издигаха към звездите, плуваха като гигантски мираж, носеха се над брадатото лице на Ксалтътън.

Конан се събуди в мразовитата виделина на зараждащия се ден и видя Зелата да клечи край огъня. Беше спал непробудно, макар че излизането и влизането на големия вълк би трябвало да го разбуди. Защото вълкът беше до огнището и гъстата му козина беше мокра от роса. И не само от роса. Върху нея блестеше кръв, на плешката му имаше прясна рана.

Зелата кимна, без да се обръща, сякаш четеше мислите на краля.

— Бил е на лов преди зори и ловът е бил кървав — каза тя. — Мисля, че човекът, който те преследваше, повече няма да преследва нито човек, нито животно.

Конан гледаше големия звяр с някакво странно очарование, а той отиде при Зелата, за да вземе предложената му храна.

— Когато си върна трона, няма да забравя добрината ти — каза Конан. — Ти се сприятели с мен… всемогъщи Кром, не си спомням откога не съм спал така, дарен с милосърдието на мъж или жена, както нощес. Но какво става със загадката, която щеше да ми разгадаеш тази сутрин?

Настъпи продължителна тишина. Чуваше се само пращенето на тамарисковите съчки в огнището.

— Намери Сърцето на твоето царство — каза най-после тя. — В него лежи твоето поражение и твоята победа. Ти се сражаваш с противник по-силен от обикновен смъртен. Няма да си върнеш царството, ако не намериш Сърцето.

— Град Тарантия ли имаш предвид? — попита той.

Тя поклати глава.

— Аз съм само оракул, чрез чиято уста говорят боговете. Устните ми са запечатани от тях, за да не говоря прекалено много. Ти трябва да намериш Сърцето. Друго не мога да ти кажа. Устата ми се отваря и затваря от боговете.

Зората все още светлееше, когато Конан потегли на запад. Зелата стоеше на прага на колибата си, загадъчна както винаги, големият вълк стоеше до нея.

Небето беше сиво, студеният стенещ вятър предвещаваше скорошно настъпване на зимата. Изсъхналите листа се отронваха от голите клони и се плъзгаха по облечените в броня рамене на краля.

Конан язди цял ден през планините, избягвайки пътищата и селата. На свечеряване заслиза от височините и видя в ниското пред себе си широките равнини на Аквилония.

Села и стопанства бяха покривали равнините от западната страна на планините, защото половин столетие повечето от нападенията на границата бяха извършвани от аквилонци. Но сега само въглени и пепел показваха къде е имало колиби и вили.

В сгъстяващата се тъмнина Конан продължи бавно напред. Страхуваше се да не бъде открит както от приятели, така и от врагове. Немидийците имаха да уреждат стари сметки, а Валерий не беше направил никакъв опит да ограничи съюзниците си. Конан не очакваше да спечели любовта на обикновените хора — нали земята им бе превърната в пустош. Кълнеше, докато яздеше по почернелите простори, които доскоро бяха били богати ниви, и гледаше стените на опожарените къщи да стърчат към небето. Яздеше през пустата и изоставена земя като дух от забравеното минало.

Скоростта, с която немидийската войска пресичаше страната, показваше, че среща малка съпротива. Ако Конан беше предвождал аквилонците, нахлуващите войски щяха да плащат за всяка педя аквилонска земя със собствената си кръв. Неочаквано в ума му нахлу горчивата истина: той не беше представител на кралска династия. Беше самотен авантюрист. Дори капка кралска кръв от малкия пръст на Валерий имаше по-голяма сила над умовете на хората, отколкото споменът за Конан и свободата и мощта, които той бе дал на царството.

Никакви преследвачи не слязоха от планините. Не срещна странстващи или връщащи се немидийски войници. Дезертьорите бягаха отдалеч при вида на неговите немидийски доспехи. Западните склонове на планините изобилстваха с горички и реки, които предоставяха богати възможности за укриване.

Конан яздеше през ограбената страна, спираше само да се отмори конят и да се нахрани с оскъдната храна, дадена му от Зелата. Една сутрин, легнал край обрасъл с върби и дъб бряг на една река, съгледа отвъд осеяните с китни горички равнини сините и златни жули на Тарантия.

Вече не беше в пустинна земя, а в земя, изобилстваща с разнообразен живот. Оттук нататък той тръгна бавно и предпазливо, през гъсти гори и по рядко използвани странични пътища. По тъмно стигна до имението на Сервий Галан.