Конан Завоевателя

Втора глава Черният вятър

Годината на дракона започна с война, епидемия и вълнения. Черната чума шестваше из улиците на Белвер и поразяваше търговците зад сергиите, крепостните в колибите, рицарите в замъците. Лечителите бяха безсилни. Хората казваха, че това е наказание от боговете за тяхната греховна гордост и сладострастие. Болестта беше бърза и смъртоносна като усойница. Тялото на жертвата потъмняваше, заболелият падаше на улицата и преди още смъртта да е взела душата, ноздрите на умиращия се изпълваха с вонята на гниеща плът. Горещият, бурен южен вятър духаше непрестанно, посевите в полята изсъхваха, добитъкът умираше по пасищата.

Хората призоваваха Митра за помощ, роптаеха срещу краля. Из царството се разнесе слух, че кралят, затворен в затъмнените покои на двореца, се е отдал на порочни навици и поквара. После смъртта се промъкна и в двореца и разнесе чудовищното зловоние на чумата. За една нощ умряха кралят и тримата му сина. Тъпаните, отмерващи ударите на погребалния химн, заглушиха тъжните зловещи звънци от каруците, с които събираха разлагащите се по улиците трупове.

Тази нощ точно преди зори горещият вятър, който не беше спирал от седмици, престана да шумоли в запердените с коприна прозорци на двореца. От север с рев нахлу буря, понесе се между кулите и донесе оглушителни гръмотевици, ослепителни светкавици и пороен дъжд. Утринта настъпи свежа, чиста и зелена, и ясна. Спечената земя се покри с трева, стеблата на посевите по жадните ниви се изправиха. Чумата си беше отишла. Зловонията изчезнаха, издухани от силния вятър.

Хората казваха, че боговете са се умилостивили, защото злият крал и неговото потомство били умрели, и когато започна коронясването на по-малкия му брат, Тараск, народът приветства новия монарх, към когото боговете бяха оказали благоволението си, с възторжени викове. Чак кулите се разтърсиха.

Вълните на ентусиазъм и радост, заливащи страните в такива случаи, често са предвестник за войни, така че никой не се изненада, когато бе разгласено, че крал Тараск обявява примирието, сключено със западните съседи, за невалидно и събира войнството си за нападение срещу Аквилония. Неговото основание беше ясно. Цялата страна бе обзета от героичен порив. Тараск се присъедини към каузата на Валерий, „законния наследник на трона“, и обяви, че не е враг, а приятел на Аквилония, тръгнал да освободи народа й от тиранията на един узурпатор и чужденец.

Дори в някои среди да имаше цинични усмивки и слухове, отнасящи се до „добрия“ приятел на краля, Амалрик, към когото, изглежда, течеше огромното му лично богатство, вместо към изчерпаната кралска хазна в общата вълна на възбуда и ентусиазъм от популярността на Тараск, те бяха оставени без внимание. Някои проницателни личности подозираха, че истинският владетел е Амалрик, но внимаваха да не изразят гласно такава еретична мисъл. И войната беше подкрепена с ентусиазъм.

Тараск и неговите съюзници се отправиха на запад начело на петдесет хиляди души: рицари в блестящи брони, развели дългите си знаменца, копиеносци със стоманени шлемове и железни доспехи, войници с арбалети и кожени куртки. Те пресякоха границата, завладяха граничния замък, изгориха три планински села, а после в долината Валкия, на десет километра от граничната линия, срещнаха войските на Конан, краля на Аквилония — четиридесет и пет хиляди рицари, стрелци и въоръжени мъже, цветът на аквилонската сила и рицарство. Само рицарите от Пойтейн под предводителството на Просперо още не бяха пристигнали, защото те трябваше да изминат дълъг път от най-южния край на царството. Тараск нападна без предупреждение. Нападението му последва непосредствено след прокламацията без официално обявяване на война.

Двете войски се срещнаха в широка, равна долина, оградена с непристъпни скали. По средата на долината сред тръстики и върби се виеше плитка река. Съпътстващите двете войски невъоръжени мъже слязоха до реката, крещяха обиди и хвърляха камъни. Последните слънчеви лъчи огряваха златното немидийско знаме с ален дракон, развяващо се над шатрата на крал Тараск, издигната на едно високо място върху източните скали. Сянката на западните скали падна като огромен лилав воал върху палатките и войската на Аквилония и върху черното знаме със златен лъв над шатрата на крал Конан.

Огньове осветяваха долината цяла нощ, вятърът донасяше призивни сигнали на тръби, дрънкане на оръжия и строгите предупреждения на конните патрули от двете страни на обраслите с върби брегове на реката.

Още преди зазоряване Конан се размърда неспокойно на постелката от коприни и кожи и се събуди. Изправи се, извика и грабна меча си. Палатидий, неговият военноначалник, се втурна вътре и видя краля изправен, стиснал меча си в ръка. От необичайно бледото му лице капеше пот.

— Ваше величество! — възкликна Палатидис. — Какво ви е?

— Какво става в лагера? — попита Конан. — Часовите по местата ли са?

— Петстотин конници патрулират покрай реката, ваше величество — отговори военноначалникът. — Немидийците не се решиха да тръгнат срещу нас през нощта. Чакат утрото. Както и ние.

— Кром! — промърмори Конан. — Събудих се с чувството, че нещастието се прокрадва към мен в тъмнината.

Той погледна златната лампа, хвърляща мека светлина върху кадифените завеси и килими на голямата шатра. Бяха самички. На застлания с килим под не спеше никой — нито роб, нито прислужник. Но очите на Конан блестяха както при голяма заплаха, мечът потрепваше в силната му ръка. Палатидий го погледна загрижено. Конан се ослушваше.

— Слушай! — прошепна кралят. — Чу ли? Прокрадващи се стъпки!

— Седем рицари пазят шатрата ви, ваше величество — каза Палатидий. — Никой не може да се промъкне незабелязано.

— Не отвън — изръмжа Конан. — Шумът е вътре!

Палатидий бързо се огледа. Кадифените завеси се сливаха със сенките в ъглите, но ако в шатрата имаше някой, щеше да го види. Той поклати глава.

— Няма никого, ваше величество. Вие спите, заобиколени от вашата войска.

— Виждал съм смъртта да поразява крал, заобиколен от хиляди войници — промърмори Конан. — Усетих нещо да се движи. То е невидимо…

— Може би сте сънували, ваше величество каза Палатидий обезпокоен.

— Да-да, сънувал съм — изсумтя Конан. — Дяволски странен сън. Вървях отново по всичките изтощителни пътища, които изминах до получаване на кралски сан.

И замълча. Палатидий го гледаше. Кралят беше загадка и за него, и за повечето си поданици. Палатидий знаеше, че Конан се е движил по много странни пътища през бурния си, пълен с приключения живот преди по каприз на съдбата да седне на трона на Аквилония.

— Видях отново бойното поле, където съм роден — каза Конан и замислено подпря брада на огромния си юмрук. — Видях диви зверове. Бях отново наемен войник, казашки атаман край запорожката река, морски разбойник, ограбващ бреговете на Куш, пират от барачанските острови, вожд на химелианските планинци. Всичко това съм бил и всичко това видях насън. Всичките тези образи се изредиха пред мен като бойци, отмерващи с крака в прахта погребална песен. И през целия ми сън се движеха странни забулени фигури и призрачни сенки и далечни гласове ми се присмиваха. Към края като че ли видях себе си легнал на подиума в шатрата, а над мен надвесено загърнато с наметало и закачулена глава тяло. Лежах неспособен да се помръдна. После фигурата свали качулката и срещу мен се захили един покрит с плесен череп. И се събудих.

— Просто лош сън, ваше величество — каза Палатидий и потисна побилите го тръпки.

Конан поклати глава повече като израз на съмнение, отколкото на отрицание. Той произхождаше от варварска раса и наследените суеверия и инстинкти в него бяха много силни.

— Сънувал съм много лоши сънища — каза той — и повечето са били безсмислени. Но, Кром ми е свидетел, този не приличаше на никой от тях! Ще ми се тази битка да беше минала и спечелена, защото откакто крал Нимед умря от черна чума, имам ужасни предчувствия. Защо чумата престана след неговата смърт?

— Хората говорят, че е вършил много грешни дела…

— Хората са глупаци! — изсумтя Конан. — Ако чумата поразява всички грешници, тогава, всемогъщи Кром, на земята не би останал жив човек! Щом епидемията е била насочена към него, защо боговете… които според жреците са справедливи… погубиха петстотин селяни, търговци и аристократи, преди да убият краля? Нима боговете наказват слепешката като бойци, размахващи мечове в мъгла? Митра ми е свидетел, ако не съм точен с меча си, скоро Аквилония ще има нов крал. Не! Това не е обикновена епидемия. Черната магия се спотайва в стигийските гробове и е извикана от магьосници. Аз бях във войската на принц Амалрик, когато нападна Стигия. От неговата тридесетхилядна войска петнадесет хиляди загинаха от стигийски стрели, останалите от черната чума. Тя връхлетя върху нас като вятър от юг. Аз единствен останах жив.

— И все пак в Немидия умряха само петстотин души — възрази Палатидий.

— Онзи, който я е извикал, е знаел и как да я спре — отговори Конан. — От което следва, че в тази епидемия има нещо подготвено и сатанинско. Някой я е извикал и когато работата е била свършена, я е прогонил… когато Тараск е бил сложен на трона и приветстван като освободител на хората от гнева на боговете. Кром ми е свидетел, във всичко това аз чувствам подъл, таен ход. Какво знаеш ти за онзи чужденец, който според хората давал съвети на Тараск?

— Той ходи забулен — отговори Палатидий. — Говори се, че е чужденец. Дошъл от Стигия.

— Чужденец от Стигия! — повтори Конан и се намръщи. По-скоро чужденец от преизподнята!… Какво е това, което се чува?

— Тръбите на немидийците! — отвърна Палатидий. — Чуйте как нашите им отговарят! Вече се разсъмва и военачалниците подреждат войниците за атака. Дано Митра бъде милостив към тях, защото мнозина няма да видят изгрева на слънцето зад канарите.

— Изпрати ми щитоносеца! — заповяда Конан, скочи пъргаво и свали кадифените си спални дрехи, забравил лошите си предчувствия, преди предстоящия бой. — Иди при военачалниците и виж дали са готови. Обличам доспехите и идвам.

Много от постъпките на Конан бяха необясними за хората от царството и една от тях беше настояването му да спи сам. Палатидий бързо излезе от шатрата, подрънквайки с доспехите, които беше облякъл в полунощ, след като беше поспал няколко часа, и хвърли бърз поглед към лагера. В него цареше оживена дейност. Звънтяха ризници, хората се движеха като тъмни силуети в полумрака покрай дългите редици на шатрите. Звездите светлееха на западното небе, на хоризонта на изток се появяваха първите слънчеви лъчи и осветяваха немидийското знаме с дракона.

Генералът се отправи към разположената наблизо палатка на кралските щитоносци. Те бяха изскочили, разбудени от тръбите. Палатидий им извика да побързат и замръзна от ужас като чу в шатрата на краля мощен свиреп вик и силен удар на меч, последван от шум на падащо тяло. После прозвуча тих смях, от който кръвта във вените му се смрази.

Още преди викът да заглъхне, Палатидий беше в шатрата. Видя силното тяло на Конан проснато на килима и извика. Тежкият меч на краля лежеше до ръката му, разсеченият кол на шатрата показваше къде е попаднал ударът. Палатидий измъкна сабята си, огледа шатрата, но не откри нищо.

— Ваше величество! — Палатидий се хвърли на колене до падналия великан.

Очите на Конан бяха отворени. Бяха бистри. Той го погледна и го позна. Устните му се свиха, но не издадоха никакъв звук. Конан не можеше да се помръдне.

Навън прозвучаха викове. Палатидий бързо стана и излезе. Кралските щитоносци и един от рицарите, които пазеха шатрата, стояха отвън.

— Чухме шум — обясни рицарят. — Всичко наред ли е с краля?

Палатидий го погледна изпитателно.

— Някой влиза ли в шатрата тази нощ?

— Никой, освен вас, господарю — отговори рицарят. Палатидий не се съмняваше в неговата честност.

— Кралят се е спънал и е изпуснал меча си — каза Палатидий. — Върни се на поста си.

Щом рицарят се отдалечи, военноначалникът скришом направи знак на петимата кралски щитоносци и те го последваха вътре. Палатидий затвори плътно шатрата. Щитоносците видяха краля проснат на килима и пребледняха, но Палатидий им даде знак да сдържат възклицанията си.

Конан отвори уста. Вените на слепоочията и жилите на врата му се издуха от напъване. Той повдигна глава от земята. Най-после се чу полуразбираемо фъфлене.

— Нещото… нещото в ъгъла!

Палатидий вдигна глава и го погледна ужасен. Виждаше пребледнелите лица на щитоносците, кадифените сенки в ъглите на шатрата. И нищо друго!

— Тук няма нищо, ваше величество — каза той.

— Беше там, в ъгъла — промърмори кралят и се помъчи да стане. — Един мъж… във всеки случай приличаше на мъж… увит в парцали като омотана в бинтове мумия, с покрито с плесен наметало и качулка. Виждаха се само очите му. Клечеше там, в сенките. Мислех, че е сянка, докато не видях очите му. Бяха като черни скъпоценни камъни. Хвърлих се към него, замахнах с меча, но не улучих… само Кром знае как… и вместо него разсякох кола. Изгубих равновесие, а той ме хвана за китката. Пръстите му пареха като нажежено желязо. Цялата ми сила ме напусна, подът се надигна и ме удари като тояга. После всичко свърши, аз бях на пода и… проклет да е!… не мога да се помръдна! Парализиран съм!

Палатидий вдигна ръката на великана и по тялото му като че ли полазиха мравки. Каква е била тази сила, която е могла да остави такива дълбоки отпечатъци върху тази дебела китка! Той си спомни ниския смях, който беше чул, когато се втурна в шатрата, и по тялото му изби студена пот. Това не бе смехът на Конан.

— Дяволско същество! — прошепна с треперещ глас един щитоносец. — Разправят, че тъмните сили се биели на страната на Тараск!

— Млъкни! — заповяда строго Палатидий.

Навън зората прогонваше звездите. Лек ветрец подухна откъм планинските върхове и довея звука от хиляди тръби. При този звук силното тяло на краля се разтърси от конвулсивна тръпка. Той се напрегна да разкъса невидимите белезници, приковали го към земята, вените на слепоочията му се издуха.

— Облечете ми доспехите и ме вържете за седлото — прошепна той. — Въпреки всичко аз ще водя атаката!

Палатидий поклати отрицателно глава. Един щитоносец го дръпна за ръката.

— Господарю, ако войската научи, че кралят е повален на легло, сме загубени! Само той може да ни води към победа.

— Помогнете ми да го вдигнем! — заповяда военноначалникът.

Петимата щитоносци положиха безпомощния великан върху кожите и го завиха с коприненото наметало. Палатидий се обърна към тях, огледа пребледнелите им лица и каза:

— Устните ви трябва да са запечатани завинаги за случилото се в тази шатра. От това зависи съдбата на аквилонското царство. Доведете веднага командира на пелианските копиеносци, офицера Валаний.

Един щитоносец изскочи от шатрата, а Палатидий отново обърна поглед към безпомощния крал. Отвън тръбите свиреха, барабаните биеха, ревът на войската нарастваше с наближаването на утрото. Щитоносецът се върна с посочения от Палатидий офицер: висок мъж, широкоплещест и силен, е телосложение като на краля. Също като него и той имаше гъста черна коса. Но очите му бяха сиви, а чертите на лицето различни от тези на Конан.

— Кралят е болен от странна болест — каза направо Палатидий. — На теб се падна високата чест да носиш неговите доспехи и да яздиш начело на войската. Никой не трябва да знае, че това не е кралят.

— За такава чест човек с радост ще даде живота си — каза със заекване офицерът, развълнуван от неочакваното предложение. — Кълна се в Митра, ще направя всичко, за да оправдая това голямо доверие!

И докато поваленият крал гледаше втренчено с горящи, изпълнени с безкрайна ярост и унижение очи, щитоносците свалиха ризницата на Валаний и го облякоха с доспехите на Конан — черна плочеста ризница, шлем със забрало и тъмни пера, поклащащи се над герб, изобразяващ крилат змей с крака. Над тях сложиха копринена туника с извезан върху гърдите златен кралски лъв и пояс с широк колан със златна катарама и украсена със злато ножница за широкия меч. Навън тръбяха тръби и дрънчаха оръжия. Отвъд реката се чуваше глух тропот от конски копита.

Напълно въоръжен, Валаний коленичи пред легналия си владетел.

— Кралю честити, дано Митра ми даде сили да защитя честта на доспехите, които ще нося днес!

— Донеси ми главата на Тараск и ще те възнаградя богато! — каза Конан. Очите му горяха. Той стисна зъби от ярост и желание за кръв — варварин като всички туземци от кимерийските планини.