Конан Завоевателя

Трета глава Падането на скалите

Аквилонското войнство беше готово за бой — дълги стегнати редици копиеносци и конници, покрити с блестяща стомана. От царската шатра излезе една великанска фигура в черни доспехи и се качи на жребец, удържан от четирима щитоносци. Войската го посрещна с мощно приветствие, което разтърси планините. Възторженият поздрав на краля беше подкрепен с яростно размахване на мечове.

Войската от другата страна на долината беше в движение. Конниците препускаха по дългия полегат склон към реката. Оръжията им блестяха над утринната мъгла, която се стелеше около краката на конете.

Аквилонската войска вървеше бавно срещу тях. Отмерената, тежка стъпка на покритите с броня коне разтърсваше земята. Утринният вятър развяваше дългите дипли на копринените знамена. Копията се олюляваха като млада гора, завързаните за тях дълги тесни знаменца плющяха над рицарите.

Десет войници — строги, смели ветерани, които умееха да мълчат, пазеха кралската шатра. Един щитоносец стоеше вътре и се взираше през пролуката на вратата. С изключение на шепа хора, посветени в тайната, никой друг не знаеше, че великанът на големия черен жребец начело на войската не е Конан.

Аквилонската войска зае обичайния си боен строй: най-силната част, съставена изцяло от тежковъоръжени рицари — в центъра; по-малки конни единици, подкрепени с копиеносци и стрелци с лъкове — на фланговете. Последните бяха босонианци, участвали в походите на запад, яки мъже със среден ръст, с кожени куртки и железни шлемове.

Немидийската войска имаше подобен строй. Двете войски вървяха към реката, фланговете по-напред. В центъра на аквилонското войнство, над облечена в стомана фигура на черен жребец развяваше дипли голямо черно знаме с лъв.

А на ложето в кралската шатра Конан стенеше от тревоги и сипеше странни езически клетви.

— Войските се движат една срещу друга — докладва щитоносецът, който наблюдаваше бойното поле. — Чуйте гърма на тръбите! Ха! Изгряващото слънце обля с огън върховете на копията и шлемовете. Реката почервеня от лъчите му… да, тя наистина ще е почервенее още преди края на този ден… Неприятелят стигна до реката. Сега между войските летят облаци от стрели и закриват слънцето. Ха! Браво, стрелци! Повечето са босонианци! Чуйте ги как викат!

През оглушителния шум на тръбите и звънтенето на стомана до слуха на краля достигаше свирепият вик на босонианците. В идеален синхрон те опъваха тетиви и стреляха към вражеските редици.

— Немидийските стрелци се стараят да спрат нашите, докато рицарите им достигнат до реката — продължаваше щитоносецът. — Бреговете не са стръмни и се спускат чак до водата. Рицарите настъпват, пробиват си път през върбите. Дългите стрели на босонианците намират и най-малката пролука в доспехите им! Коне и хора падат и се борят, мятат се във водата. Реката не е дълбока, нито е бърза, но хората потъват под тежестта на броните, а обезумелите коне ги тъпчат. Сега настъпват аквилонските рицари. Нагазват във водата и влизат в бой с немидийските рицари. Водата се върти около коремите на конете, звънтенето на мечовете е оглушаващо…

— Велики Кром! — извика Конан, обхванат от силна мъка. Силите му бавно се възстановяваха, но той все още не можеше да повдигне тежкото си тяло от ложето.

— Нашите флангове ги обграждат — докладва щитоносецът. — Копиеносците и мечоносците влизат в ръкопашен бой насред реката, зад тях стрелците продължават да стрелят… Слава на Митра, немидийските стрелци са много намалели, босонианците насочват стрелите см към задните редици. Центърът им не може да пристъпи нито крачка напред, фланговете им са изтласкани назад.

— Велики Кром и Имир, и Митра! — беснееше Конан. — Богове и дяволи, помогнете ми да отида там, та дори и да загина от първия удар!

Денят бе дълъг и горещ. Битката продължаваше. Долината се тресеше от атаки и контраатаки, от свистене на стрели, от трясъка на сцепващи се щитове и чупещи се копия. Но аквилонските войски удържаха позициите си. Веднъж бяха принудени да се оттеглят от брега, но с една контраатака, начело с черното знаме над черния жребец, си възвърнаха загубената позиция. Като желязно укрепление те държаха десния бряг на реката. Най-после щитоносецът съобщи на Конан, че немидийците са отблъснати от реката.

— Фланговете им са объркани! — извика той. — Рицарите им падат повалени от мечовете. Но какво е това? Нашето знаме е в движение… центърът навлиза в реката! Всемогъщи Митра, Валаний води войската през реката!

— Глупак! — изруга Конан. — Това може да е примамка. Той трябва да държи позициите си. Призори Просперо ще пристигне с пойтейнианското войнство.

— Рицарите настъпват през градушка от стрели! — извика щитоносецът. — Но не се колебаят! Продължават напред… пресичат реката! Атакуват склона! Палатидий прехвърли през реката фланговете в тяхна помощ! Това е всичко, което може да направи. Знамето с лъва пада… и пак се вдига над вкопчилите се в ръкопашен бой аквилонци и немидийци… Немидийските рицари спряха. Разбити са! Оттеглят се! Левият им фланг бяга, нашите копиеносци ги избиват! Валаний препуска и сече като луд, заразява войниците с неудържимата си бойна страст! Мъжете вече не разчитат на Палатидий. Те следват Валаний, смятат го за Конан, тъй като той язди със спуснато забрало.

— Но вижте! — продължи щитоносецът. — В неговата лудост има замисъл! Валаний повежда пет хиляди рицари, цветът на нашата войска, заобикаля немидийския фланг. Главните сили на немидийците са объркани… Флангът им е защитен от скалите, но едно дефиле е оставено свободно! То е като голяма пролука в стена, която се отваря зад немидийските редици. Велики Митра, Валаний го вижда и се възползва от тази възможност! Заобикаля фланга им и води рицарите си към дефилето! Отклоняват се далеч от основната битка, преминават през фронта на копиеносците и се втурват в дефилето!

— И се натъкват на засада! — извика Конан, мъчейки се да се изправи.

— Не! — извика ликуващ щитоносецът. — Вижда се цялата немидийска войска! Те са забравили дефилето. Не са очаквали, че ще бъдат отблъснати толкова назад. Колко глупав е Тараск — да направи такава грешка! Ах, виждам копиеносци в другия край на дефилето! Ще ги удрят в гръб и ще ги стъпчат. Всемогъщи Митра, какво е това?

Стените на шатрата се олюляха като пияни и щитоносецът залитна, над бумтежа от битката се чу силен, неописуемо застрашителен рев.

— Скалите падат! — изкрещя щитоносецът. — О, богове, какво става? Реката изскочи от коритото си, върховете се събарят! Земята се тресе, коне и ездачи в брони загиват! Скалите! Скалите падат!

Чу се гръмотевичен дълбок тътен и земята потрепери. Над рева на битката се извисиха писъци на ужас.

— Скалите се сгромолясаха! — извика щитоносецът. — Паднаха в дефилето и смачкаха всичко! Видях знамето с лъва да се вее сред прах и падащи камъни, а после изчезна! Ха, немидийците крещят от радост! Радвайте се, негодници — нали скалите убиха пет хиляди от най-смелите ни рицари… чуваш ли, кралю?

До ушите на Конан достигна рев, граничещ с лудост:

— Кралят е мъртъв! Кралят е мъртъв! Бягайте! Бягайте! Кралят е мъртъв!

— Лъжци! — извика задъхан Конан. — Подлеци! Страхливци! О, всемогъщи Кром, ако можех да стана… да изпълзя до реката с меч в зъби! Кажи, момче, наистина ли бягат?

— Да! — изхълца щитоносецът. — Оттеглят се към реката. Разбити са, приличат на пяна, понесена от буен поток. Палатидий се опитва да ги спре… падна, конете го тъпчат! Нагазиха в реката — рицари, стрелци, копиеносци — всичките размесени в един обречен на гибел поток. Немидийците са по петите им, посичат ги като жертвени козли.

— Но те ще се укрепят на тази страна на реката! — извика кралят и се повдигна на лакът. От усилието слепоочията му се покриха с капчици пот.

— Не! — извика щитоносецът. — Не могат! Те са разбити! Разгромени! О, богове, защо доживях да видя] това!

Тогава щитоносецът си спомни своите задължения и извика стражите, които стояха и наблюдаваха боя на своите другари.

— Докарайте кон, бързо! И ми помогнете да качим краля на него! Не бива да чакаме повече!

Но преди войниците да могат да изпълнят нареждането, първата вълна на потока ги заля. Рицари, копиеносци, стрелци се втурнаха между шатрите, препъваха се във въжета и товари, смесиха се с немидийски ездачи, които сечаха наляво и надясно всички чуждоземци. Въжетата на палатките бяха разсечени, на стотици места лумнаха огньове. Немидийците започнаха да грабят. Стражите около шатрата на Конан умряха на поста си, посечени и промушени, конете на завоевателите тъпчеха обезобразените им трупове.

Но щитоносецът беше дръпнал плътно завесата на входа и в бъркотията на кръвопролитието никой не разбра, че в шатрата има някой. И бягащи, и преследвачи минаха покрай нея и изчезнаха в долината. Щитоносецът погледна предпазливо и видя група мъже да приближават право към кралската шатра.

— Пристига кралят на Немидия с четирима души и щитоносец — каза той. — Идва да приеме капитулацията ви, милостиви господарю…

— Ще приеме капитулацията на дявола! — скръцна със зъби Конан, събра сили и седна. После с мъка се изправи и се заклати като пиян. Щитоносецът се спусна да му помогне, но той го отблъсна.

— Дай ми оръжие! — изръмжа Конан и посочи един голям лък и колчан, закачени на централния кол в шатрата.

— Но, ваше величество! — извика развълнуван щитоносецът. — Битката е изгубена! Част от кралското величие е да посреща хладнокръвно пораженията!

— В мен не тече кралска кръв — отряза го Конан. — Аз съм варварин, син на ковач.

Той дръпна лъка и колчана от ръцете на щитоносеца и се запрепъва към изхода на шатрата. Видът му беше ужасен — Конан бе гол, само по къси кожени панталони и незакопчана кожена жилетка без ръкави, която разкриваше космати гърди. Сините му очи блестяха под разрошената буйна, дълга черна коса. Щитоносецът се отдръпна изплашен повече от своя крал, отколкото от цялата немидийска войска.

Олюлявайки се, широко разкрачен, Конан дръпна завесата, затваряща изхода, и със залитане излезе от шатрата. Кралят на Немидия и неговите другари бяха слезли от конете. Те спряха и се втренчиха учудени в призрака пред тях.

— Ето ме, чакали! — изрева кимериецът. — Аз съм кралят на Аквилония! Смърт за вас, кучи синове!

После вдигна лъка, стреля и стрелата се заби чак до перата в гърдите на рицаря до Тараск. Конан хвърли лъка към краля на Немидия и изкрещя:

— Проклета да е треперещата ми ръка! Ела и ме хвани, немидийско куче, ако смееш!

Олюля се на неустойчивите си крака, подпря се на кола до прага на шатрата, изправи се и вдигна с две ръце големия си меч.

— В името на Митра, това наистина е кралят! — извика Тараск, огледа се и се засмя. — Онзи, другият, е бил измамник в неговите доспехи! Напред, момчета! Отсечете му главата!

Трима тежковъоръжени и облечени в брони с емблемата на кралската гвардия войници се спуснаха напред. Един удари щитоносеца с боздуган. Другите двама имаха по-малък успех. Когато първият вдигна сабя, Конан го посрещна с бърз удар, преряза като лист брънките на плетената ризница и ръката на нападателя се отдели от тялото. Трупът политна назад и падна тежко в краката на другаря му. Вторият мъж се препъна и преди да възстанови равновесието си мечът го съсече на две.

Конан с усилие издърпа меча си и пак залитна към кола на шатрата. Ръцете и краката му трепереха, гърдите му тежко се надигаха, по лицето и гърдите му се лееше пот. Но очите му блестяха свирепо.

— Защо не дойдете по-близко, белверски кучета? Там не мога да ви достигна. Елате по-близко и умрете!

Тараск се колебаеше. Погледна останалите тежковъоръжени войници и щитоносеца си — мършав навъсен мъж в черна ризница, и пристъпи напред. Тараск отстъпваше по ръст и по сила на великана кимериец, но беше с доспехи и се славеше като най-добрия боец с меч сред народите на запад.

— Не, ваше величество, не рискувайте живота си. Ще събера стрелци да убият този варварин, както убиваме лъвове.

Докато се биеха, никой не забеляза една колесница, която дойде и спря малко встрани. Но Конан я видя и по гърба му преминаха ледени тръпки. Имаше нещо свръхестествено във вида на черните коне, които я теглеха… но вниманието му беше привлечено най-вече от пътника в нея.

Беше висок мъж, великолепно сложен, облечен с копринена мантия. Имаше шемитска прическа, чиито къдрици скриваха лицето му. Виждаха се само тъмните му очи. Ръцете, които държаха юздите и дърпаха изправилите се на задните си крака коне, бяха бели, но силни. Конан гледаше непознатия. Примитивните му инстинкти се събудиха. Той усети от тази забулена фигура да се излъчва заплаха и сила — заплаха така ясна, както полюшването на висока трева в тихо време, когато в нея се промъква змия.

— Привет, Ксалтътън! — поздрави го Тараск. — Ето го краля на Аквилония! Не е умрял от срутване на скалите, както си мислехме.

— Зная — отговори непознатият, без да си дава труд да обясни откъде знае. — Какво смятате да правите сега?

— Ще извикам стрелци да го убият — отговори немидиецът. — Докато е жив, той винаги ще е опасен за нас.

— Дори и от едно куче може да има полза — отговори Ксалтътън. — Хванете го жив.

Конан се засмя грубо.

— Ела и се опитай! — подразни го той. — Ако не беше тази слабост в краката ми, щях да те съсека, както дърварят отсича дърво в гората. Никога няма да ме хванеш жив, дявол да те вземе!

— Прав е — каза Тараск. — Той е варварин, свиреп като ранен тигър. Нека да повикаме стрелци.

— Гледай и се учи на ум — посъветва го Ксалтътън, бръкна в наметалото си, извади една блестяща сфера и я хвърли към Конан. Кимериецът презрително я удари със сабята си. Последва страхотна експлозия, избухна бял ослепителен пламък и кралят тежко падна на земята.

— Мъртъв е, нали? — каза Тараск.

— Не. Не е. Само е в безсъзнание. След няколко часа ще дойде на себе си. Кажи на хората си да му вържат ръцете и краката и да го качат в колесницата ми.

Пъшкайки под тежкия товар, четирима немидийци качиха безчувствения крал на колесницата. Ксалтътън хвърли едно кадифено наметало върху тялото му, скривайки го напълно от всеки, който би погледнал вътре, и хвана юздите.

— Тръгвам за Белвер. Кажи на Амалрик, че ще отида при него, ако има нужда от помощ. Но без Конан той може да постигне крайната победа с копия и мечове. Просперо не може да докара повече от пет хиляди души и е повече от сигурно, че щом научи за поражението, ще се върне в Тарантия. Не казвай нищо на Амалрик или Валерий нито на когото и да било другиго за нашия пленник. Нека си мислят, че е загинал при падането на скалите.

Той се вторачи във войника, който започна нервно да се върти.

— Какво е това на кръста ти? — попита Ксалтътън.

— Ами колан, господарю! — запелтечи учуденият немидиец.

— Лъжеш! — Ксалтътън се засмя жестоко. — Това е отровна змия! Що за глупак си, та носиш змия около кръста си!

С разширени от изненада очи войникът погледна надолу. За негов ужас катарамата на колана му се издигна към него. Беше змийска глава! Войникът видя хипнотизиращи очи, зъби, от които капе отрова, чу съскане и почувства отвратителното допиране на влечугото до тялото си. Изпищя ужасен и удари змията с гола ръка. Почувства зъбите й да се забиват в ръката му… вдърви се и падна. Тараск го погледна безучастно — видя само кожен колан и катарама, чието езиче се беше забило в дланта на войника. Ксалтътън отмести хипнотизиращия си поглед към щитоносеца на Тараск и той посивя и затрепери. Но кралят се намеси и каза:

— Недей, можем да му вярваме.

Магьосникът дръпна юздите и обърна конете.

— Постарай се това да остане в тайна. Ако дотрябвам, нека Алтаро, слугата на Ораст, ме извика, както съм му казал. Аз ще съм в твоя дворец в Белвер.

Тараск вдигна ръка за поздрав, но изразът на лицето му, обърнато към отдалечаващия се хипнотизатор, не беше приятен.

— Защо трябва да запази живота на кимериеца? — прошепна изплашеният щитоносец.

— И аз това се питам — измърмори Тараск.

Глухият рев на битката вече заглъхваше. Залязващото слънце покриваше скалите с ален пламък. Колесницата потъна в огромните сини сенки на изток.